Свободата на словото е изконно човешко право, което днес отново е подложено на масирана атака. У все повече хора се засилва усещането за целенасочена и нестихваща кампания за подмяна на ценностите в българското общество и това усещане не е нито масова психоза, нито пък поредната налудничава теория на конспирацията. Ветровете на комунистическата опресия все още подухват в историческото ни съзнание и ето че на обществено-политическата сцена се появява опасността да ни връхлети бурята на нов тоталитарен контрол. Свободата за изразяване на мнение, философско-религиозен светоглед и убеждения отново е застрашена от цензура и друг вид санкции, а ние следва да сме наясно, че ако се откажем от правото да говорим свободно, без съмнение ще се простим и с всичко друго стойностно в живота ни.

Един от многото примери, подкрепящи гореспоменатите, будещи тревога тенденции, е неспиращата негативна кампания срещу журналиста Мартин Карбовски. Хомосексуалистки активисти и правозащитните организации, които представляват, ревностно желаят  да ограничат с помощта на държавния апарат правото на журналиста да говори, защото той често си позволява да прави недопустимото – да заявява това, което мисли, и това, което съвестта му повелява.

Поредната негативна акция срещу работата на г-н Карбовски е отвореното писмо, изпратено от над 100 граждани и общественици по повод излъченото в деня на детето – 01.06. 2019 г. – по bTV предаване „Карбовски: Втори план“ на тема „Системата, която решава кое е най-добро за детето ви: Трагедията на българския баща и неговото дете, отнето от ювеналната юстиция в Холандия.“

Във въпросното предаване журналистът дава публичност на историята на един български баща, който от пет години не е виждал детето си. Синът на интервюирания в репортажа мъж е изведен зад граница от майка му и след намесата на Интерпол е открит в Холандия. Холандският съд обаче отказва да се съобрази с решението на българския съд, който е дал родителските права на бащата и вместо да постанови логичното – синът да бъде върнат на бащата, решава за детето да се погрижи службата за закрила на детето в Холандия.

Разказът за битката на безсилния срещу холандската бюрократична държавна машина баща е покъртителен не само защото е лична трагедия на един българин, но и поради факта, че описаният случай не е изолирано явление. В предаването още веднъж става ясно, че често срещана практика е в „свободна” Европа деца да бъдат отвличани от семействата им под предлог, че държавата се грижи за най-добрия интерес на детето.

Но нека се върнем на темата за свободата за словото. След излъчването на предаването на тема „Системата, която решава кое е най-добро за детето ви: Трагедията на българския баща и неговото дете, отнето от ювеналната юстиция в Холандия“ над 100 граждани и общественици изпращат открито писмо до София Владимирова – Съвет за електронни медии, Атанас Генов – Асоциация на българските радио и телевизионни оператори, Вежди Рашидов – Комисия по култура и медии към Народното събрание, и БТВ Медия груп, с копие до Бойко Борисов – Министър-председател на Република България, Румен Радев – Президент на Република България, Цвета Караянчева – Председател на Народното събрание, Бисер Петков – Министър на труда и социалната политика, Екатерина Захариева – Министър на външните работи, Елеонора Лилова – Председател на Държавната агенция за закрила на детето, Сотир Цацаров – Главен прокурор на Република България, Мая Манолова – Омбудсман на Република България, Асоциация на европейските журналисти в България, Главна дирекция „Борба с организираната престъпност” към Министерство на вътрешните работи, Държавна агенция за национална сигурност, Посолство на кралство Нидерландия в България.

Желанието на тези над сто граждани и общественици, най-общо казано, е следното: държавните институции да направят необходимото, за да затворят устата на самозабравилия се журналист, който си позволява да разкрие трагедията на един български баща – трагедия, която може да застигне и други напълно нормални родители в свят, в който службата за закрила на детето има специални правомощия. В писмото се твърди следното: „Този материал дезинформира и всява необоснована паника сред българските родители и съдържа твърдения, които не отговарят на истината. Нещо повече: той е в противоречие с изискването да не се допускат предавания, внушаващи страх, ненавист, омраза и нетърпимост сред гражданите”.

Ако си позволим да разтълкуваме доводите на възмутените активисти в този кратък пасаж, ще установим, че според авторите на отвореното писмо „дезинформация”  е изнасянето в публичното пространство на фактите около едно престъпно деяние – отвличането на дете от държава членка на ЕС. Тази „дезинформация”, според разгневените активисти, всява паника сред българските родители, а е много важно българските родители да са спокойни и да не се притесняват от нищо, нищо че българската държава им готви Национална стратегия за детето, която представлява серия от планирани законодателни инициативи за предоставяне  пълна власт на държавата, и респективно на отделните чиновници, над живота на всяко дете и неговото семейство.

В текста на отвореното писмо става ясно, че тези над сто граждани и общественици са силно притеснени, че използвайки правото да говори, г-н Карбовски всява страх, ненавист и омраза в обществото. Сякаш ако детето на който и да е нормален човек  бъде отвлечено от която и да е институция на която и да е държава, такова деяние не би било повод за страх или за ненавист. При цялостния прочит на документа обаче се избистря и истинската причина за „основателното” притеснение на активистите – в предаването бащата на отвлеченото дете прави пряка връзка между насилственото отделяне на деца от родителите им и практиката същите тези деца да бъдат давани за осиновяване от хомосексуални двойки. Ето това вече е възмутително твърдение. Възмутително вярно твърдение.

Гражданите, автори на отвореното писмо, са така изпълнени с негодувание, че не просто изразяват мнение, а настояват за контрол над свободата на другите граждани, които не споделят техните идеи, да говорят, с което ясно разкриват тоталитарната същност на идеологическия си светоглед. Защитавайки собствените си права, те искат да отнемат правото на другия да има мнение.

 „Настояваме държавата да започне да работи в интерес на своите граждани, а не да бездейства, докато пропагандата и дезинформацията всяват страх в българското общество”, завършва отвореното писмо на възмутените граждани, чиито организации през последните години са всявали немалко страх в българското общество, внушавайки например, че повечето български мъже са насилници.

Ето непълен списък на някои от организациите, които стоят зад изготвянето на отвореното писмо срещу журналиста Мартин Карбовски: – Маргиналия, Национална мрежа за децата, Фондация „Конкордия“, Асоциация „Българско психоаналитично пространство“, Сдружение за педагогическа и социална помощ за деца ФИЦЕ–България, Център „Амалипе“, избран за представител на ромските НПО в Комитета за наблюдение на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, Институт по социални дейности и практики (ИСДП), Сдружение „Самаряни“, Сдружение „Каритас“ – Русе, Сдружение ЛГБТ – Пловдив и др. Може би вече сте чували за пропагандната и дезинформационна дейност на някои от тях.

В заключение: Темата за свободата на словото ще продължава да е актуална в обществено-политическия дебат, защото е тема за достойнството, вярата, мира, надеждата, свободната личност. Темата за свободата на словото е особено актуална в исторически момент като настоящия, защото някой отново иска да ни отнеме свободата. Този някой настоява държавата да задейства машината си, за да затвори устата на говорещите свободно. Този някой настоява да бъде ограничена свободата на словото. Този някои иска да заграби правата на другите. Но този някой няма да успее, докато има хора, които говорят и действат свободно, защото в крайна сметка силата на свободно заявената истина е по-голяма от оръжието на хомосексуалната идеологическа заблуда.

Публикувана в Блог

Когато се опитаме да вникнем в мотивите, движещи както политически, неправителствени и икономически организации, така и обикновените хора, ще видим, че битката за власт е един от най-често срещаните двигатели в човешката история. Властта е сила и възможност за реализация. Всеки иска да бъде силен и успешен, а не слаб и провалил се. Властта е също така управление над другите и идеална възможност, както и важно условие за налагане на волята на този, която я притежава. Битката за власт е старо явление, познато още от началото на човешката история.

В надпреварата за спечелване на власт в условията на демокрация има, поне на теория, съвсем ясно и не толкова трудно изпълнимо правило. Политическият субект трябва да участва в честно състезание за спечелване доверието на избирателя – съревнование за убеждаване на гласоподавателя, че идеите, намеренията, целта, ценностите и възможностите на представляващите съответната политическа формация ще защитават по най-добрия начин интересите на именно този човек, за чийто глас се провежда въпросното състезание. Разбира се, от горчивия си опит знаем, че горното правило е само една утопична теория в един идеален, но нереален демократичен свят. Повечето от хората, които през последните години са се решавали да посетят избирателните секции по време на избори, са били изправени пред дилемата не за кое „добро“ да гласуват, а как да изберат „по-малкото зло“.

Тази еволюция в занижаването на критерия, по който съвременният гражданин е принуден да гласува, е резултат и от едно важно качество, което българският политик на прехода притежава в изобилие, а именно – последователността. Последователност във взимането на решения, които свидетелстват, че съществува нещо нередно в идеите, целта, намеренията и ценностите на повечето от народните избраници. И вече не е трудна за възприемане, нито звучи абсурдно тезата, че едно добро качество, като последователността, може да бъде натоварено с характеристиките на придобит морален порок. Ето и няколко примера за пословичната последователност на повечето български политици.

Голяма част от родните властимащи проявяват завидна последователност в жаждата си за бързо лично икономическо облагодетелстване. След десетилетия демократичен преход България е на последно място от страните от Европейския съюз в Индекса за възприятие на корупцията. С езика на иронията тази информация звучи така: в справянето със злоупотребата с власт сме първи, първи… но отзад напред.

През годините на прехода повечето парламентарно представени партии проявяват впечатляваща последователност в ограничаването правата на вярващите хора с непрестанните си опити да бъде прието дискриминационно по отношение на религията законодателство, което застрашава конституционния ред в страната и принципите на демократичното общество и е в идейно и фактическо нарушение на българската Конституция и Европейската конвенция за правата на човека.

Много български законотворци демонстрират безсрамна последователност в опитите си да въведат разрушителната от морална гледна точка джендър политика, с която да отровят умовете на малките деца. Наскоро избухна скандал по повод разпространяването на материали с неприлично съдържание в училищата, но това не е нова практика. Още през 2013 г. електронното издание Свобода за всеки алармира за учебно пособие, част от образователен пакет по проект „Разгръщане на Националната програма за репродуктивно здраве”, финансиран от Фонда на ООН за население, използвано за индоктриниране на учениците в това, което днес наричаме джендър идеология.

Не са малко българските парламентаристи, които са арогантно последователни в следването на тоталитарната политическа линия държавата да се намесва нагло и страшно в семейните отношения. Държавната претенция към децата и семействата е една от най-страшните прояви на извратения начин на мислене на самозабравилите се политици. Националната стратегия за детето 2019 – 2030 е документ, в който кулминира многогодишният апетит на държавата да установи контрол над всяко дете и всяко семейство. Разбира се, в неспособността си да прецени моралните последици от това народният избраник не допуска, че подкрепя една мракобесна стратегия всъщност, а твърди, че защитава най-добрия интерес на детето.

Примерите за последователността на българския политик са още и още, но нека спрем дотук и си припомним, че 2019 г. е година на избори. Избираме представители за европейския парламент и за местната власт. Поради липса на алтернатива избирателят за пореден път е изправен пред избора за кое „по-малко зло“ да гласува. Може би е време същият този избирател да се запита: „по-малкото зло“ добро ли е всъщност и няма ли нещо ненормално в политическа среда, в която основният мотив на човек да стигне непременно до урните е продукт на идеята, че ако не гласува за „по-малкото зло“, на власт може да дойде по-голямото.

2019 г. е време за избори, а аз все си мисля, че гласуването за „по-малкото зло“ само по себе си не е „добро“, а си е чисто и просто подкрепа на тези, които през годините са доказали своята последователност в това да творят зло. Не, не бих искал думите ми да бъдат интерпретирани като призив за пасивност или отстъпване пред голямото зло, а като подбор на „оръжията“ срещу него.   

Публикувана в Блог

hunger minister2Това да не е някаква шега? – чувам вече въпроса. Не, няма шега – това е истинска новина, която стана известна вчера, 10 януари 2019 г.! Ето и цитат от новината, поясняващ каква ще бъде функцията на новия министър: „Проучване на размерите, причините и въздействието на глада върху обществото; справяне с проблема за недостига на храна и недохранването; предприемане на стратегии за подобряване на ситуацията в страната“.

Предполагам, че и читателите на нашия блог като мен са гледали фантастични филми или са чели такива книги, в които може да се прочете за какви ли не странни форми на управление на едно общество (или форми на хаос в обществото) чрез съответни министерства или департаменти, например такива „министерства“ като „министерство на щастието“ или „министерство на бъдещето“ или „министерство на самотността“ и т.н. Но не, драги читатели – в разсъждението си тук въобще не се обръщам към научната фантастика, а към днешния ден, към края на второто десетилетие на 21 век.

Ако говорехме за Средновековието, или дори за времето около двете световни войни и разрухата и нещастията, които те причиниха – тогава действително можехме да се замислим дали някакво министерство на глада не би било решение за справяне с този проблем чрез мерките, които то ще предприеме. Ако говорехме за някои от най-бедните държави в света, например такива в Африка или Азия или дори Латинска Америка, тогава също бихме си казали: е, какво лошо има в това да си създадат министерство на глада, щом немалка част от населението на държавата гладува.

Но не. Тук говорим за една от най-мощните в икономическо отношение държави (6-та световна икономическа сила!), за държавата, която векове наред бе символ на прогреса, на науката и техниката, на правата на човека, на свободата, която се полага на всяко човешко същество с раждането му, на изключителни за времето си научни теории и постижения в областта на литературата и изкуството, правото и политиката, на най-новите технологии и т.н. „Но това не може да бъде“, чувам вече гласа на читателя. И аз така мислех – това не може да бъде! Но не, то не само се случи вчера, но вероятно скоро ще узнаем и името на министъра и какво той ще прави, за да се пребори с глада във Великобритания.

hunger minister3

Да, говоря за Великобритания, а не за България. Е, слава Богу! – ще си каже някой. Разбира се, не че у нас няма гладуващи, за които държавата или различни недържавни организации трябва да помислят (пък е немалко сдружения организират кухни за бедните и на различни места у нас борбата с глада все пак има някакъв успех), но да говорим за министър на глада в една от най-мощните в икономическо отношение страни в света – това наистина може да изглежда като откъс от фантастичен роман. Нека да разсъдим: държава, в която само хранителната промишленост годишно хвърля на боклука почти 2 милиона тона храна и която като цяло прахосва над 7 милиона тона храна на година, включително хвърляната на боклука от домакинствата, прави възможен фактът, че над 8 милиона граждани (от около 65 милиона население) гладуват, защото с мизерните заплати не могат да си позволят да се хранят нормално! От години наред слушам вече станалия пословичен израз, особено чест в началото на зимния период: heating or eating – т.е. или ще се отоплявам и ще гладувам, или ще се храня и ще стоя на студено (защото не може да си позволиш и двете наведнъж със стотинките домашен бюджет).

И ако за възрастния човек недохранването може и да не се отрази особено отрицателно върху него (но във всички случаи то се отразява в някаква степен), то какво да кажем за децата – за тези от детските градини, от началните и средните училища? Тъкмо фактът, че почти 20% от децата във Великобритания (всяко пето дете!) до 15 годишна възраст са недохранени, накараха група парламентаристи да предложи разкриването на ново работно място и назначаването на министър на глада. Около половин милион деца във Великобритания всеки ден отиват гладни на училище, и около 870 хиляди деца вечер си лягат гладни. Всичко това заради факта, че родителите им не могат да си позволят да ги нахранят. И това са оценки на ООН, защото досега британските социални служби като че не се тревожеха много от тези факти (макар че от 2017 г. насам все повече се заговори за детския глад в тази страна).

Преди няколко месеца БиБиСи потресе хората с новината си: „Бледни прегладнели деца си пълнят джобовете с училищна храна“. Време трябваше на учители и директори, докато разберат, че немалко деца в техните училища идват с все по-бледна кожа, поради недохранване, и по време на обяда в училищната столова пълнят джобовете си с храна, която вкъщи не могат да си позволят. Една директорка споделя: „Немалко деца станаха все по-бледни, зъбите им са развалени, често са невчесани“, и допълва: „Децата си пълнят джобовете с храна от училищната столова; някъде това го наричат кражба, а ние го наричаме оцеляване“. Нещо повече: „Понеделниците са най-ужасни“, споделя друга директорка, защото ако през седмицата децата някак си намират с какво да задоволят глада си, в събота и неделя, докато са вкъщи, те направо гладуват; „Докъм 9.30 ч. сутринта те вече се чувстват уморени“, завършва тя понеделничния си анализ. Недохранването на децата е показател и за други беди, в които те са изпаднали, защото мизерните заплати на родителите не им позволяват да отопляват домовете си както трябва или пък да купуват дрехи на непрекъснато растящите деца и дори не могат да им осигурят нормални хигиенични условия на живот, като редовно къпане и чисти завивки на леглата.

Отново ще кажа: ако говорехме за някоя бедна държава, както и да е, но тук говорим за държавата, която поне досега бе една от най-мощните в света, но която реши, че може сама да постигне висок икономически ръст (и съответно - социално благополучие), без да е член на Евросъюза и която от референдума за излизането от него преди две години все повече и повече разбира каква социална катастрофа я очаква с това излизане (пък и откъде ли „излиза“ и къде ли „влиза“ – никак не е ясно, но за хората е ясно поне това, че тя все пак е в Европа и че обещаваната на народа успешна търговия с държави, намиращи се на хиляди километри от Острова, изглежда повече като утопия, отколкото като реална икономическа практика; мнозина се чудят дали Великобритания може да излезе от собствената си кожа – Европа – и да влезе в друга кожа и да приеме друга роля). Говорим за държавата, в която хомосексуализмът се развихря с невиждани размери, която в момента обсъжда дали чрез закон да въведе забрана за родителите, които не искат децата им да посещават часовете по сексуално обучение, да ги отпишат от тези часове (както и да предоставя на учениците от горните класове в часовете по сексуално образование редовна информация за центровете по аборти и за правото им на тази „процедура“ – т.е. убийство на човешко същество! – ако съответни обстоятелства налагат аборт – вж. петицията срещу организираната „консултация“ по въпроса).

hunger minister1Ето за коя държава говорим. Ако други страни разкриват нови министерства, макар и с малко странни названия, с оглед на по-доброто бъдеще или добруването на отделния човек в техните общества (например шведското Министерство на бъдещето, или Министерството на щастието в няколко държави, напр. в ОАЕ), то Великобритания разкрива министерски постове, чиито названия отразяват проблемите и бедите на тази страна, такива като министър на самотността (или министър на самотата) и министър на глада (вижте заглавието на новината: „Британците са толкова самотни, че вече имат и министър на самотата“; в нея те признават, че почти 9 милиона британци живеят самотен живот).

Както вече писах в предишна публикация, наистина някой може да си каже: „Ех, да им имам проблемите на британците, я да дойдат в България да ги питам как ще живеят“. Но аз си казвам друго: че не са розови нещата у нас – не са, но, слава Богу, все още не сме достигнали „прогреса“ на британците и не живеем в общество, където от една страна немалка част от народа бедства (защото описаната по-горе картина не говори за нищо друго, освен за тежък социален проблем), а от друга страна различни перверзни идеологии се насаждат на населението и най-вече на младите, а вярващите и техните права все повече биват ограничавани. Не-не, благодаря, не желая такава „демокрация“ и такъв „либерализъм“!

С тези редове в никакъв случай не искам да омаловажа изключителните придобивки, които Великобритания осигурява на гражданите си и на живеещите в страната имигранти – в много отношения тази страна си остава (все още!) водеща в икономическо и социално отношение. Но с изложеното тук се опитвам да подскажа, че трябва да има нещо нередно в тая държава, която наред с разширяващото се социално неравенство и беднотия същевременно налага перверзни идеологии, а вярващите се страхуват гласно да говорят за вярата си. Колкото и да признавам гостоприемството на британците и възможностите на хората от всякаква култура и религия да живеят тук според разбиранията си, не мога да премълчавам престъпното отношение на управляващите спрямо отделни групи хора, включително гладуващите деца и страховете на вярващите, и същевременно широко отворените врати за други групи хора, такива като хомосексуалистите, хуманистите, секуларистите, националистите и т.н. за сметка на всички останали. Когато един народ отстъпи от Бога, то и Бог отстъпва от този народ – Писанието ясно ни говори за това, остава само британците да си спомнят тази голяма истина.

Бел.: снимките са взети от цитираните тук сайтове.

Публикувана в Блог

christian manuscriptВсекидневно научаваме нови неща и това е най-естествената човешка черта – да опознава света и себе си чрез новото, което постъпва в неговото съзнание. По природа човек е любопитно същество, което съзнателно или не надава ухо или око на новите неща около него; в днешно време ушите и очите ни са препълнени от новини, бликащи от медиите, особено вестниците, телевизията и интернета (включително социалните мрежи). С „поглъщането“ на информационния поток от новини разбираме, че едни са добри, а други не са. Пък и няма как да бъде другояче – човек може да бъде както добър, така и зъл, и тази негова „двуличност“ се проявява и в обществения живот, откъдето най-често медиите черпят материал за новините, които излъчват.

Тези по-философски разсъждения ме водят до по-конкретен въпрос: мога ли да подбирам сред лавината от информация и да чета само добрите новини, или не мога да избегна научаването и на лошите? Предполагам, че повечето хора ще посочат втората възможност като единствено реална (макар че мнозина навярно биха искали да узнаят преди всичко добрите новости; но всъщност, искат или не – те научават и лошите, които като плевели виреят между добрите). Пък и трябва ли да избягваме лошите новини? Както се учим от грешките си, така и от лошите новини можем да извлечем полза и дори да предприемаме действия, ако е необходимо.

И все пак… колчем отворя вестник, или пусна телевизора или погледна в интернета, толкоз лошите новини ме заливат. Под „лоши“ имам предвид събитията, които целят унищожаване на християнската вяра и преследване на християните; има и други лоши новини – от чисто човешка гледна точка: убийства, изнасилвания, грабежи и корупция, лъжи и измами на цели общества и народи и т.н. – но и тях „претеглям“ и преценявам през християнското си съзнание. Ми нека отворим който и да е вестник у нас – ще видим, че половината от новините са свързани с това, кой кого убил или ограбил, кого изнасилили, кой откраднал хиляди и милиони, кой някъде си взривил бомба, кой пък настоявал за узаконяване на беззаконието и т.н. Все по-рядко и по-рядко четем или слушаме новини за добри дела, състрадание, любов, добродетелен живот и т.н.; такива не липсват, но за съжаление са капка в морето от беззаконие и порок.

И тъй, разгръщам страниците само от последните няколко дена и отново се убеждавам, че новините от всички сфери на обществения живот са оцветени с тъмни краски, докато светлите и ярките се броят на пръсти. Наистина, има и тривиални новини или пък такива, които просто ни карат да се усмихнем и бързо да преминем към следващата новина. Нека спомена няколко новости от последните дни, като упомена първо онези в по-светли краски и вървя надолу към по-тъмното и черното (от християнска гледна точка).

Новини, от които можем само да се усмихнем и сетне да ги подминем: чета, например, в днешната преса (16 октомври), „В две училища в Бургас започна изучаването на корейски език“. Е, няма лошо, защо пък българчета да не понаучат тоя език, знае ли човек кога и как може да им потрябва. Но от последните няколко месеца не намерих заглавие „В две български училища започна системно изучаване на основите на християнството“. Чета отпреди няколко дена, че навярно Христос е лекувал с канабис; и че дори в Изх. 30:22-25 има пряко указание за използването на канабис при изготвянето на миро. Ми който мисли, че Иисус е използвал тази дрога – здраве да му е, но по-важното е той да разбере защо Христос е изцерявал и като разбере, да потърси отговор в Писанието или пък да поговори с християни и сетне да се кръсти и да тръгне по пътя на християнското усъвършенстване и следването на Спасителя на света.

Други „любопитни“ новини, които също навярно не тревожат хората много-много: „Руски учен: светът свършва през февруари 2021 г.“ (и по-точно – между 21 и 28 февруари), защото земята щяла да се сблъска с митичната планета Нибур. А друга новина от днес ни казва, че един пастор предвидил настъпването на апокалипсиса и на второто Христово пришествие след година и половина, когато щяло да има израелско-иранска война и Русия щяла да се намеси. И понеже който има много пари, се чуди къде да ги вложи, преди да му ги откраднат, четем такава новина: „Милиардери наляха милиони в Нова Зеландия, за да се спасят от ядрен Апокалипсис“ (само от заглавието се разбира, че те си построили бункери, та дано да оцелеят след очаквания ядрен апокалипсис). Новини от подобен характер (за свършека на света) съществуват от много векове насам и такива сигурно ще има още доста дълго време. Но като се появят, хората волю-неволю ги четат и някои лесно се хващат на думите им. Но не се хващат на думите на Писанието, което ясно казва защо Христос ще дойде втори път на земята и защо ще съди живи и мъртви. Наша е отговорността да ги просветим и да ги упътим към Истината, като същевременно ги учим да не вярват на измислени от човеците полуистини или открити лъжи.

Малко по-сериозни новини, които карат повечето хора да се замислят: в днешния брой на Индепендънт чета, „Канада ще стане най-голяма държава в света, която ще легализира марихуаната“ (имайки предвид т.нар. „медицинска марихуана“); в друго издание на всекидневника пък се казва: „Манхатън извади марихуаната от списъка на забранените вещества“; или пък днешното съобщение: „Забраната да наплескваме децата си се дължи на факта, че днес сред тийнейджърите съществува по-ниската степен на насилие“. Наричам тези новини по-сериозни, тъй като всъщност става въпрос за напълно законна употреба на опиати (дали след време хората няма да предпочетат да живеят в света на халюцинациите под действието на опиати, отколкото в реалния свят?) и за законова забрана да ударя плесница на детето си, когато родителският дълг ми подскаже, че няма друг начин за дисциплиниране на невръстния пакостник.

По-тревожни новини са от характера на друга днешна такава, например „Омразата към който и да е човек може да се наказва като престъпление поради омраза“, или публикуваното преди няколко дена изследване, според което дори в Северна Ирландия вече обществото се изказва в подкрепа на промяна в закона, който да легализира аборта (както е известно, в тази традиционно християнска страна и до днес абортът се счита за престъпление и се наказва с дългогодишен затвор). Християнска защитническа организация дори организира подписка за прекратяване на „бизнеса“ с абортите във Великобритания преди законопроектът да бъде разгледан след една седмица (на 23 октомври). Проблемът на гореспоменатото се състои в това, че за престъпление вече ще може да се считат дори мислите на хората, а абортите могат да бъдат разрешени чак до момента на раждането (с други думи – убиване на пълноценен човек, който след ден или няколко дена трябва да се роди, вж. линка на християнската защитническа организация към думата „подписка“).

Сред най-тревожните и най-тъмно оцветени новини може би трябва да поставим онези, които узаконяват греха чрез политически решения или пък съобщават за противопоставяне вярващите на невярващите и дори на едни вярващи на други вярващи. Преди няколко дена научаваме от Ройтерс, че и кметът на Ню Йорк Бил де Блазио (както преди него кметовете и на други американски градове в други щати) подписал законопроекта за узаконяване на „третия“ пол и възможността за поставяне в паспорта и в свидетелството за раждане на знака „Х“ вместо „мъж“ или „жена“ (при което всеки, който се счита за трансджендър, може да направи тази промяна в паспорта или свидетелството си, когато пожелае). Разбираме, че де Блазио цели привличане на гласовете на трансджендърите в предстоящите кметски избори, но всъщност неговото действие може да се последва и от други политически фигури и да се разпространи още повече; още същият ден Дейли Телеграф пусна тази новост като „гореща новина“ (която съответно заслужава голямо внимание, според тях). Друга новина е със заглавие „В Европа съществува преследване на християните. Европарламентът се призовава да направи нещо по въпроса“ (освен на European Dignity Watch, на YouTube може да се види цялата панелна дискусия, проведена в европарламента – 2 часа и 20 минути). Тревожното в тези новини е фактът, че политиката може да бъде опасно дело (макар че тя може да бъде и добро дело), особено когато налага на населението греховни и противни на здравия разум практики или пък приема закони, ограничаващи правата на вярващите.

Отново от последните дни – политика от по-друг характер: „Руската православна църква прекъсва отношенията си с Константинопол“. Защо? Защото Константинополският патриархат призна независима украинска православна църква, която не функционира под булото на руската (сиреч, под диктата на Москва). Тъй де, православните християни на Константинополската патриаршия вече не са наши братя и сестри в Христос, както не са такива и вярващите православни в Украйна, тъй като те не желаят да бъдат административно подчинени на Москва, а желаят да имат самостоятелна църковна организация. Посочвам тази новина отпреди два-три дена поради това, че подобни политически решения на църковни водачи имат място и в други християнски общини и че те водят до разединение и дори противопоставяне (с горното решение всъщност бе обявено наличието на разкол между двете църкви), вместо до единение и търсене на общи решения в борбата срещу войнстващия атеизъм и политическия секуларизъм, които все повече се разпространяват по света.

Правя този бегъл преглед на новините от последните няколко дена, за да посоча, че като християни ние всъщност всекидневно вземаме решения – кое от прочетеното или видяното оценяваме като добро и кое като лошо и богопротивно, което налага и предприемането на съответни действия. Сред потока от противни новини се появяват и добри примери и те също трябва да ни вдъхновяват за още по-дръзновено подвизаване в християнската вяра. Например, „Мюсюлманин рискува живота си заради спасените от него християнски текстове, които Ислямска държава цели да унищожи“ (мюсюлманското семейство запазило и укривало от джихадистите два древни християнски сирийски ръкописа). Или пък друга новина с днешна дата: „Бивш шеф на службата за пожарна охрана в Атланта, който бе уволнен заради християнската си вяра, ще получи компенсация от един милион и двеста хиляди долара“.

Последното съобщение е особено важно за нас, затова ще се спра още малко на него. Като го четем разбираме, че пожарникарят бил уволнен, защото написал книга, в която се отправяли критики към хомосексуалистите и въобще към сексуалността, според както тя се разбира днес от някои политици. От новината разбираме още, че правителството на щата изисква всеки служител на държавна служба, който начене да пише книга, първо да иска разрешение от местното правителство. Но християнски защитници от приятелска на „Свобода за всеки“ организация – Съюз за защита на свободата (Alliance Defending Freedom: https://adflegal.org/), с която тясно си сътрудничим, се пребориха с правителствените чиновници и законотворците и постигнаха малка, но всъщност знаменателна победа за християнството в Атланта; както споделя адвокат Кевин Териът, „надяваме се този случай да послужи като предупреждение за всяко правителство, което би се опитало да потисне конституционно закрепените свободи на държавните си служители“. Организацията ясно посочи, че подобни случаи представляват грубо нарушение на конституцията (тук – Първа поправка на американската конституция), защото те ограничават фундаменталното право на свободно изразяване.

И тъй, връщайки се към заглавието на настоящото изложение, струва ми се, че макар всекидневните новини да ни заливат повече с негативна информация, отколкото позитивна и полезна такава, от всяка една можем да извлечем някаква поука и съответно да търсим средства и възможности за противопоставяне на силите, които целят ограничаване на правата ни като християни и като граждани на държавата и които дори имат намерение да преследват онези, които не се подчинят на новоизмислените закони и разпоредби, узаконяващи порока и греха. Макар и да знаем, че Бог е верен на ония, които безрезервно Го следват, то ако не си помогнем и ние самите и ако не отстояваме Божиите истини тук в този живот, Той сам няма да стори нищо, без да види желание в сърцето ни и намерение за борба в Негово име.

Бел. Снимката е взета от цитирания тук сайт www.christianheadlines.com/.

Публикувана в Блог
Петък, 21 Септември 2018 06:21

Лятото на лявата пропаганда

Лятото на 2018 година е в разгара си, наградите „Тони“, които са театралният еквивалент на филмовите „Оксар“ и телевизионните „Еми“, са също в разгара си, когато по време на своя реч холивудската звезда Робърт де Ниро се изказва по политически въпрос. Актьорът се извинява на канадския премиер Джъстин Трюдо за „идиотското поведение” на американския президент, с което недвусмислено изразява негативното си отношение към г-н Тръмп. Успешно превъплътилият се в човек с тежко психично заболяване от филма „Пробуждане“ на Пени Маршал не спира дотук, а продължава да разкрива политическите си убеждения под формата на нелепа, нецензурна тирада. Де Ниро нарича г-н Тръмп „куче“, „свиня“ и „лъжец“ и употребява псувня, на която немалко български таксиметрови шофьори биха се възхитили.

karikaturaЛятото на 2018 е на път да си отиде, в Ню Йорк се провежда финала по тенис при жените от Откритото първенство на САЩ от Големия шлем. Чернокожата Серина Уилямс губи от млада японка и излиза от кожата си заради решения на главния съдия на мача. Звездата на американския тенис нарича рефера „крадец“, „лъжец" и го заплашва, че той никога повече няма да ръководи нейна среща. По време на пресконференцията след двубоя тенисистката обвинява съдията в сексизъм и със самочувствие на героичен борец срещу неправдите в света декларира, че с деянието си по време на тенис срещата тя всъщност е защитила всички онеправдани жени.

И ето че почувствалите се защитени жени от цял свят веднага получават възможност да върнат жеста на чернокожата си вдъхновителка. Започва абсурдна кампания срещу художника от австралийския Herald Sun Марк Найт, обвиняваща го в расизъм и сексизъм заради карикатура, в която той си позволява да осмее неприемливото поведение на агресивната тенисистка – същата онази чернокожа Серина Уилямс, влязла в ролята на говорителка на феминизма.  

Лятото на 2018 още не е отминало, а фронтменът на популярната ирландска банда U2, Боно, e поканен за втори път да посети Елисейския дворец. Една от целите на визитата на британския рок певец при френския президент Еманюел Макрон е обсъждане на въпроса за равенството между мъжете и жените в перспективата на предстоящото ротационно председателство на Г-7 от Франция догодина. Имайки предвид властта, която единият притежава в политическите среди, а другият – в общността на занимаващите се с шоубизнес, можем да допуснем, че идеологическият заряд, който се съдържа в темата за егалитаризма, ще бъде още по-успешно наложен в законодателството и културата на народите. По друг начин казано, с артистичен замах още веднъж изкуство и политика ще се съюзят, за да възпеят зловещото ляво, хуманистично Liberté, Égalité, Fraternité (свобода, равенство, братство).

Лятото на 2018 предстои след няколко месеца. Още е 2017, а влиятелното списание Time, обявява избора на редакционния си екип за личност на годината. Жените от #Me too, жертви на сексуално насилие, са личностите на годината. Кампанията започва след обвиненията срещу холивудския продуцент Харви Уайнстийн в сексуален тормоз. Актриси, сред които и такива, които през годините са се ползвали от славата и парите на Холивуд, изведнъж се сещат, че преди много години, в началото на бляскавата им кариера, някой се е възползвал от тяхната невинност. Сега обаче всичко се е променило, те са готови да говорят смело и без срам за миналото и резултатът е налице – в публичното пространство се появява още една пропагандно истерична кампания.

Нека сега накратко видим какъв е смисълът от споменаването на гореизложените примери, които сякаш нямат връзка помежду си. Когато се вгледаме в описаните събития и в хилядите подобни, които бомбардират умовете ни непрестанно, можем да установим една и съща тенденция – представители на шоубизнеса и спорта не спират да говорят по теми, които очевидно надхвърлят възможностите им да ги разберат, застъпват тези, противопоставят се на политики и хора с цел обслужване на една и съща идеология – тази, която се намира в левия спектър на политическата палитра. А точно там можем да забележим пропагандираните и от шоубизнеса, и от спорта феминизъм, егалитаризъм и противопоставяне на необичайната, но в много отношения здравословна дясна политика на Доналд Тръмп.

Властта всъщност е употребата на силно влияние, чрез което някой може да се разпорежда. Когато богатството и известността са единствената причина за тази власт, катастрофата е неминуема. Футболистите, музикантите, тенисистите, актьорите, коафьорите и кой ли още не придобиват възможността  да контролират, да подчиняват чуждата воля на своята. А своята те отдавна са покорили на левите си работодатели.

Разбира се, в този ред на мисли е редно да отбележим, че свободата на словото е основно човешко право, което трябва да бъда защитавано. Свободата на словото е важна ценност, но ако в словото няма свобода, ценностите са под сериозна заплаха от изчезване. Те са застрашен вид, докато не се намерят хора, които да ги закрилят.

И докато изпращаме лятото на 2018, нека си припомним, че жегата на идеологическото противопоставяне тепърва предстои.  

Публикувана в Блог

Liberalen svetogledПрез последните години в медийните публикации, политическите речи, международните документи, както и в личната комуникация на повечето хора все по-често се чува една дума, която до скоро бе част от речника най-вече на изследователите на религиозни текстове. Става въпрос за понятието жертва. Въпросната дума се използва тогава, когато на вниманието ни се представят трагични новини, свързани със загинали в пътни инциденти, природни бедствия, военни конфликти и т.н. Но ако се заслушаме в гласовете, идващи от медийния пазар, ще чуем, че в езика, използван в един свят, който сякаш е погълнат от либералния политически светоглед, на термина жертва се придава много по-широко значение. Като жертви биват определяни децата, етническите малцинства, хомосексуалистите, жените, преживели домашно насилие, момичетата, въвлечени в трафика на хора, кучетата, котките и т.н.  

Мотивът за масираната кампания, подета от либералните идеолози и разпространявана от техните глашатаи, изглежда благовиден, а именно – обществото да се справи с ширещото се насилие над беззащитните, като бъде приложена опитаната стратегия, според която съществена част от решаването на един проблем е разпознаването и извеждането му на показ. Но това е само на пръв поглед – истинските намерения на съвременните социални инженери са доста по-дълбоки.

Либералите, които искат да представят определени обществени групи като жертви, всъщност имат нужда от тях, за да завладеят идеологическа територия. Така наречените жертви са тяхното най-силно оръжие. Чрез тях те искат да променят законодателства, да унищожат традиции, да се справят с консервативни практики и да подменят ценности, древни колкото света. Жертвата има нужда от особен вид защита, твърдят либералите и безскрупулно използват специалния статут на пострадалата група хора, за да ограничат правата на всички, в това число и на тези, които по принцип не прибягват до насилие, поставяйки ги в полезрението на всеприсъствената държавна машина.

Всеки нормален човек разбира, че насилието над беззащитните е морално осъдимо деяние и че трябва да бъде заклеймено като нещо отвратително. Използването на трагедията на човек за постигане на политически цели обаче не е ли действие, което е също толкова противно?  Думите, зад които стои конкретен идеологически заряд, независимо дали осъзнаваме или не, дава отражение върху мисленето ни. Дори да не се интересуваме от политика, съвременната лява политика се интересува от нас и чрез системно и целенасочено натрапена терминология се опитва да ни накара да възприемем либерално-хуманистични идеи и практики, които в същността си са противни на здравия разум и на християнската истина.

Но нека да не сме голословни. В този кратък коментар бих искал да предложа на вниманието на читателя само два от многото примери, подкрепящи тезата за маниакалната жертвомания, която ни заобикаля. Покрай злополучната Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие обществото бе шокирано с широко тиражираната статистика, че над 1 000 000 българки са жертви на домашно насилие.

В новинарския сайт pik.bg можем да се запознаем с информация, която стои под заглавието 1 000 000 българки са жертви на домашно насилие:

Според европейско изследване около 25% от жените или всяка четвърта българка са се срещали с този проблем. Според неофициални данни обаче, оповестени от националния омбуцман Мая Манолова, в началото на годината, над 1 млн. българки са имали подобен проблем, съобщава „България он еър“.

Въпросът стои – 1 000 000 насилвани българки реална цифра ли е, или е число, обслужващо конкретни пропагандни намерения? За себе си намирам отговора в по-горе цитирания текст, от който става ясно, че официалното лице, националния омбудсман Мая Манолова няма проблем да оповести, да даде гласност, да внуши неофициални данни, които идват кой знае откъде. Естественият извод е, че ако има 1 000 000 жени, жертви на насилие, то логично е да има поне 500 000 хиляди мъже насилници. Ако тези числа са верни, констатацията е потресаваща, но ако не са, е важно да разберем кой има сметка от това нагло противопоставяне на половете. В настоящите кратки разсъждения няма как да бъде разкрит в детайли генезисът на лявата пропаганда в жертвоманийната кампания, но все пак можем да допуснем, че същите идеологически сили от миналото, призоваващи за класова борба, имат интерес от съвременното противопоставяне на една обществена група срещу друга.      

Още един интересен пример – в публикация в сайта frognews.bg се запознаваме с ужасяващите данни, представени от председателя на учителския синдикат Янка Такева:

70% от децата у нас са жертва на насилие в семействата си, показва изследване на Синдиката на българските учители. […] Учителите също са жертва на агресия, подчерта Янка Такева. Според нея 65 процента от преподавателите в училище са подложени на различен вид натиск.

Без да съм прекален скептик, от гореизложената информация разбирам, че председателят на учителския синдикат Янка Такева признава следното: училището не е място, на което младежите се образоват, а територия, обитавана от два вида жертви. Учениците жертви на домашно насилие срещат учителите жертви на друг вид насилие. Страх ме да си помисля какво ще излезе от сътрудничеството между толкова жертви, събрани на едно място.

Целият ни живот е продукт на това, което сме приели да вярваме. Ето защо е редно да разберем настина ли живеем в едно зомбирано общество от жертви, или някой се опитва да манипулира общественото мнение. Целта на този, който прибягва до манипулативни средства, е да въведе в заблуда, а следствието на заблудата е поробване. Ще се оставим ли отново да бъдем поробени, този път от новия либерален агресор, който пипа с кадифени ръкавици, но държи оръжие зад гърба си, или ще сме достатъчно мъдри да отстояваме свободата си, това времето ще покаже.

Но докато тече този идеологически сблъсък, нека си спомним две много важни истини:

Думата жертва има следните значения: от една страна, жертвата е дар, принасян на божество, а от друга – жертва е някой, който е пострадал при конкретни обстоятелства. Двете значения сочат ясно, че когато бъдат видени като жертви през либерално-хуманистичните очила, хората, пострадали при тежки житейски обстоятелства, са всъщност дар, принесен на едно точно определено божество – божеството на либералната държава, което твърди, че ще ги защитава, но само ако са готови да бъдат използвани като хора със специален статут. А втората истина, която се съдържа в първата, е, че краят на всяка една епоха, цивилизация или обществен строй започва с обезценяването на думите или изкривяването на тяхното значение.

Публикувана в Блог

Всяко едно историческо събитие се предизвиква от личности, чийто живот, творчество, дело, политически и идеологически убеждения са насочени към дефиниране и изграждане идентичността на обществото. Всяка една промяна на политическата обстановка в страна или регион, всяка управленска криза и всяко решение, което в крайна сметка трансформира света, са следствие от конкретни вярвания. Ето защо, ако думите на френския философ от XVIII в. Волтер „Който успее да ви убеди да вярвате в абсурди, може да ви убеди да извършвате зверства“ са истина, то на тази истина трябва да обърнем специално внимание, защото към настоящия момент тя звучи като зловещо предупреждение.

Нелепостите, които прозират от решенията на съвременния управленски елит, стават все по-осезаеми, имат все по-тежък ефект върху отделния човек, а усещането, че сме притиснати да ги приемем безрезервно, е все по-силно изразено. Проблемът обаче е в това, че същият този, който ни внушава как в нелогичното има логика, не е лесно да бъде идентифициран. Чувстваме присъствието му в медийни репортажи, експертни коментари, политически решения, послания, достигащи от кресливия глас на шоуиндустрията, но сякаш нямаме възможност ефективно да му се възпротивим, защото той се проявява в множество лица и думи.

И все пак, на 27 юли ще стане ясно дали Конституционният съд няма да се превърне в едно от тези лица. Ще разберем дали институцията, следяща за спазване на законите на България, няма да заговори с гласа на този, който се опитва да убеди хората да повярват в абсурда на третия пол. На 27 юли ще си проличи дали 12-те съдии, които са поели отговорността да следят за спазването на конституционния ред в страната, ще се поддадат на огромния натиск да бъде узаконено беззаконието с име Истанбулска конвенция, или ще проявят доблестта да се изправят срещу невидимото, но мощно присъствие на този, който желае да вярваме в абсурди.

Притеснителен е фактът, че едва в последния парламентарен ден преди лятната депутатска ваканция ще стане ясно решението на Конституционния съд дали Истанбулската конвенция противоречи на основния закон. Стар, но ефикасен метод е народните представители да излязат в заслужена почивка тогава, когато трябва да отговарят на въпроси, на които не желаят. Притеснителна е и новината, излязла в социалните мрежи, че със седем срещу пет гласа съдиите вече са постановили, че Истанбулската конвенция не противоречи на основния закон в България. Надеждата ни е тази новина да си остане просто един неотговарящ на истината слух.

И все пак, ако опитите на този, който иска да ни убеди да вярваме в абсурди, дадат резултат, ако Истанбулската конвенция бъде ратифицирана и в крайна сметка някъде там, в бъдещето, българското общество бъде убедено в абсурда на третия пол, то колкото и трудно да е да си представим какви ще са последиците, едно конкретно следствие неминуемо излиза на преден план, а именно: който повярва в съществуването на трети пол, ще извърши зверството да изнасили съвестта си и да приеме абсурда за нормално състояние. Ако човек извърши това престъпление над собствената си съвест, той вече няма да има задръжки – всичко ще му е позволено.

В този ред на мисли в романа си „Братя Карамазови“ руският класик Фьодор Михайлович Достоевски заявява: „Ако няма Бог, всичко е позволено“. Логичното продължение на думите на големия писател е: „Ами ако има Бог…“. Ако Създателят на цялата вселена ясно е разкрил в творението си, че е създал само два пола – мъжки и женски, какво следва? Ако има Бог, моята препоръка към този, който се опитва да убеди хората в абсурда на третия пол, както и към този, който е приел това внушение, е тази: редно е да се страхувате.

Публикувана в Блог

KatynМасов гроб е мястото, където са погребани човешки тела, в повечето случаи такива, които е невъзможно да бъдат идентифицирани. Названието се използва, за да обозначи местоположението, където са заровени десетки, стотици и дори хиляди хора. В естеството ни е да реагираме, когато си представим картината на преплетените недоразложени трупове на мъже, жени и деца. Изпитваме състрадание, погнуса, гняв, желание да разберем истината за случилото се. Истината, която безкомпромисно честно ще ни разкрие причината тленните човешки останки да бъдат захвърлени като отпадък в зловещия и безличен ров.

Откриването на масови гробове, като тези в Белжец, югоизточна Полша, в които се предполага, че са погребани 300 000 тела, или тези в Катин, където по нареждане на Сталин са били разстреляни огромен брой военнослужещи, армейски свещеници, едри земевладелци, бежанци, университетски професори, адвокати, инженери, учители, писатели, журналисти, пилоти, винаги води до някакъв ефект върху обществото. Най-малкото, предизвиква го да направи всичко възможно да научи уроците на историята, за да не се повторят отново ужасните минали събития.

Съвременните човеци обаче, погълнати от собствения си егоизъм, отказвайки да се поучат, възпроизвеждат отново и отново безумието на жестокостта. И така в мирно време те продължават да убиват и да превръщат мястото, на което живеят, в своеобразен масов гроб. По ред причини те наричат убийството с друго, по-приемливо име, но отнемането на човешки живот си остава престъпление, което води към мрачни последици и носи тежка морална присъда за извършителите на деянието, за семействата им и за цялото общество.

Умъртвяването на неродените деца, познато с термина аборт или окичено с по-приемливия медицински израз „преждевременно прекъсване на бременността“, е съсипвало и продължава да съсипва невъобразим брой съдби. То ни обрича, ден след ден, да стъпваме върху обширен масов гроб, без да си даваме сметка, че газим върху костите на тези, които никога не са имали шанса да реализират мечтите си като хора, дарени от Бог с права и достойнство.

По време на форум, посветен на репродуктивното здраве, доктор Гергана Коларова, изпълнителен директор на Първа САГБАЛ „Света София“, изнесе потресаващи данни за броя на абортите в България. От 1954 г. досега са извършени 6,5 милиона убийства на неродени деца. Нека прочетем по друг начин тази страшна информация – почти толкова жители, колкото днес наброява България, лежат убити в краката ни. И тук не става въпрос за някакво далечно минало, а за съвременен геноцид – масово изтребление, което се случва и в настоящия момент. Според официалната  статистика само през 2016 г. броят на интервенциите за погубване на живот са 26 446, докато родените българчета са едва 56 000.

Разбира се, тези данни не посочват изолиран проблем, случващ се в границите на една единствена държава. Абортите са общочовешка трагедия, която доказва, че разпадът на морала, изразен в презиране на правото на живот, е световна тенденция с фатални последици. Дори страни като Ирландия и Аржентина, в които заради религиозната традиция доскоро темата за легализиране на абортите бе немислима, днес ситуацията е различна. На референдум, проведен през май 2018 г., ирландците гласуваха за промяна в законодателството, отварящо вратата на беззаконието, което ще узакони убийствата на неродените. В сайта vest.bg четем следната информация:     

Над 60 на сто от ирландските гласоподаватели, участвали в референдума за либерализация на абортите, са подкрепили намаляването на ограниченията, показват първите частични официални резултати, предаде Франс прес. 66,36 на сто от избирателите са подкрепили либерализирането на закона за абортите, който в момента е сред най-строгите в Европа, сочат резултатите от преброяване на гласовете в четири от четиридесетте избирателни района. Избирателната активност е близо 63%. Ирландският министър-председател приветства падането на забраната. Лео Варадкар нарече вота „победата на тихата революция“. „Това, което виждаме днес е победата на тихата революция, която се налага в Ирландия в последните 10 или 20 години“, заяви Варадкар пред националното радио.

Тихата революция, за която говори ирландският министър-председател, всъщност е една много, много кървава световна война, обхванала цялото човечество. В този повсеместен конфликт България не само, че не е подмината, но и всекидневно дава своите свидни жертви. А гласът на обществената съвест апатично е притихнал. Да, медиите понякога алармират за демографска криза в страната, изкарват на преден план безлични числа и отвлечени статистики, но това не е достатъчно.

На хората трябва да стане ясно, че са изправени пред последиците от грандиозен морален разпад. В очите на съвременния човек човешкият живот е толкова евтин, че може да бъде заменен като разменна монета за удоволствие, удобство, сигурност. Убийството, наречено аборт, е предварително оправдано, а обстоятелствата, било то смекчаващи или утежняващи вината на извършителите, нямат значение, защото общоприетата заблуда е, че вина не съществува. Неродените деца са жертвани в името на „новия морал“, а малките им телца  неизменно разширяват пределите на масовия гроб.     

Разликата между печално известния масов убиец от Катин Василий Блохин, комендант на главната квартира на НКВД на ул. „Лубянка“, Москва, който собственоръчно разстрелва около 6 000 души, и този, който одобрява едно убийство на неродено, е голяма, но и не е. Тя се изразява най-вече в приноса към запълването на масовия гроб. Прилагането на една единствена процедура по „преждевременно прекъсване на бременността“ лишава света от може би необикновен военнослужещ, армейски свещеник, едър земевладелец, университетски професор, адвокат, инженер, учител, писател,  журналист, пилот. Лишава света от още един човек, създаден по Божи образ и подобие.

И все пак читателят може би ще се запита няма ли добра новина в този мрачен коментар. Отговорът е – има. Добрата новина е, че ще дойде момент, в който този морален разпад ще спре, защото там, където има гроб, рано или късно ще има възкресение. А стане ли дума за възкресение, погледът ни може и трябва да бъде отправен в една единствена посока.

Публикувана в Блог

indonesia 14may2018Неделя е, отиваме на църква, след богослужението се опитваме да поддържаме в себе си Христовия образ колкото се може по-дълго и в разговори с другите продължаваме да им предаваме възкресното въодушевление. Понякога в проповедите си по време на службата вмъкваме и темата за злото, проявяващото се в най-различни лица: от вътрешните изкушения на сатаната до видимите за всички прояви на насилие, тероризъм, убийства и т.н.

Разбира се, съзнаваме, че едно е да говорим за злото, друго е на практика да го видим или пък да сме негови жертви. С вътрешните изкушения някак си успяваме да се борим – някои се борят по-успешно, други не чак толкова. Търсим възможности да се борим и с очевидното зло в света, което отнема живота на толкова много хора, особено на християни, които иначе биха продължавали да славят Бога и да вървят по Неговите стъпки: пишем статии и други материали, където изобличаваме злото, опитваме се да мобилизираме различни организации и дори политически партии с цел отговор срещу злото, понякога дори и ние самите вземаме участие в различни прояви, насочени към ограничаване или дори премахване на насилието в обществото. Но злото идва ненадейно, „както крадец идва нощем“ (2Пет 3:10), защото „крадецът идва само за да открадне, убие и погуби“ (Йоан 10:10).

Тъй и тази неделя, 13 май: хората отиват на църква и малко след началото на богослужението църквата се взривява. Други хора в намиращата се недалеч църква също стават жертва на бомбено нападение. И в трета църква, също недалеч от тези двете, вярващите загиват поради терористично нападение. Като четем това, веднага разбираме, че навярно става въпрос за Близкия Изток или някоя друга ислямска страна, където най-често християните са преследвани и убивани. И не сме далеч от истината, но този път случващото се е в Индонезия, във втория му по големина град Сурабая.

Бомбени нападения срещу християни стават и по други краища на земята. Но онова, което се случи тази неделя, а също и вчера, 14 май, направо смразява кръвта поради жестокостта и безчовечието си. Шестчленно семейство: съпруг, съпруга и четири деца. Обичайното индонезийско семейство. Но в тази неделя рано сутринта в 7 ч. бащата ги натоварва в микробуса си и потегля. Преди това майката е привързала мощни бомби към телата на децата си: две дъщери, едното момиче на 9, другото на 12 години, и двама сина, единият на 16, а другият на 18 години. Бащата оставя съпругата и двете си дъщери край църква в един от кварталите на Сурабая, а момчетата с мотоциклет поемат към една римокатолическа църква, той пък с микробуса си се врязва в една петдесятна църква в центъра на града. В същото време, на разстояние не повече от 10 минути, майката и двете дъщери се взривяват в други три църкви, а синовете – в католическата църква.

Вчера пък, 14 май, друго петчленно семейство извършва самоубийствено нападение срещу полицейски участък в същия град. И двете семейства загиват по време на бомбените нападения. Повече за тези ужасяващи случаи може да се прочете на сайта на Врата на Надеждата, който вчера публикува новината (на английски език), но тя бе преведена и на български, а също и на руски език. От посочените сайтове може да се разбере, че атентатите са извършени под влияние на Ислямска държава, която призовава мюсюлманите да тероризират населението заради хвърления в затвора лидер на една индонезийска организация, симпатизираща на ислямските терористи.

Демократичният свят се опитва да се бори с тероризма, нашата страна също, но как да се пребориш с мисленето на хората? Как да проумееш факта, че една майка може да жертва себе си и децата си в името на една налудничава кауза, която няма нищо общо с вярата – нито с исляма, нито с която и да е религия? В немалко страни местните органи на властта се опитват да влязат в ума на хората, като следят телефонните им разговори, комуникациите по интернет и по други пътища, участието им в богослуженията и въобще в религиозния живот, като се стремят да разберат кой има фундаменталистки разбирания за вярата си и би могъл да стане терорист. Но можеш ли да влезеш в ума на майката, която е призвана да роди и да отгледа деца? Жени стават самоубийци, като си поставят бомби по телата и се взривяват, но деца? При това бомбите поставени от майката? Човешкият ум трудно може да проумее това.

Защо в сайт, публикуващ преди всичко материали за свободата на вярата и въобще за свободата на всеки човек, този път пускам подобен материал? Мисля, че той е повече от подходящ за нашата медия: всеки тероризъм е крайна проява на отнемане на правата на хората. Идеологията на терориста не признава закони, свободи, права, хуманизъм, прогрес и т.н. – тя единствено признава религиозното заслепяване, безпрекословното изпълнение на „повелите“ на една умопомрачаваща религия, която се изповядва от терористите далеч не така, както тя се изповядва от огромното мнозинство вярващи.

Който е бил в Индонезия (пък и да не е бил, достатъчно информация може да се намери за нея, стига да поискаме да я прегледаме), сигурно знае, че това е държава, която в много отношения наподобява демократичните страни, включително американската система на управление на страната, макар че мнозинството от населението е мюсюлманско: президентът е глава на държавата, той назначава правителството, но върховенството на закона принадлежи на парламента, съдебната система е независима власт, а „четвъртата власт“, медиите, оперират свободно и независимо от управляващите. Както конституцията, така и законите, а също и реалният живот в страната, признават наравно шест религиозни организации: исляма, протестантизма, римокатолицизма, индуизма, будизма и конфуцианството (по подобие на Великобритания, която също признава равнопоставено шест религии в страната), над 18 милиона са протестантите и около 8 милиона са католиците. По улиците на градовете и селата хората спокойно живеят живота си и всеки се придържа към своята религия или идеология (или има светски разбирания), без да пречи на останалите или пък да завижда или да се бори срещу мисленето на другия. Бих казал, че животът в Индонезия не се отличава много от този в България.

Та мисълта ми е, че макар тук да посочвам този ужасяващ случай от Индонезия, това ново „лице“ на злото може да намери проява навсякъде по света. Затова по-горе си задавам въпроса как може да се разбере какво мисли една майка и дали и тук някъде около нас няма да се случи подобно нещо. Колко хора вече загинаха в Европа: че то бяха взривове на стадиони, концерти, театри, прегазвания на хора по улиците и тротоарите, взривявания на офиси, линии на метрото, автобуси, и какво ли още не… Но да видиш маловръстни деца с бомби по телцата си, взривявайки се поради умопомрачението на родителите си или на други, които ги подтикват към подобно безумие – ето това не бяхме виждали. И дай Боже да не видим повече! Но реалността ни говори друго…

Призивът ми е да работим не само за по-добро разбирателство между християните (което е повече от наложително с всеки изминал ден!), но и между вярващите от която и да е религия, като разговаряме с тях за корените на вярата и за истините, които тя съдържа, като същевременно разясняваме кои са фалшивите и вредните за душата „истини“, проповядвани от фундаменталистите и хората с помрачен религиозен ум. Разговорите ни не може да не засегнат човещината и доброто, което по природа е заложено във всеки човек, макар че греховното ни естество още от времето на Адам и Ева се противи на доброто – знаем, че всичко, което Бог сътвори, е добро, и че Неговото желание е всеки човек да върши добро, както за самия себе си, така особено за ближните си. Отнемането на свободите и на живота на човека е един от най-големите грехове против Бога, и това не може да не се разбира от вярващите от която и да е религия, особено днес, когато различни политически движения се опитват да отнемат свободите ни под прикритието на някаква „сигурност“ или пък „равнопоставеност“ и преодоляване на дискриминацията: ето за подобно отнемане на свободата можем и трябва да разговаряме с всички вярващи и с всички хора в нашето общество.

Публикувана в Блог

Содомокрацията е термин – игра на думи, който съчетава понятията содомия и демокрацията. Содомията е сексуална извратеност – поведение, проявено от жителите на Содом. В този смисъл хомосексуализмът е форма на содомия, защото именно тези противоестествени отношения са практикувани от жителите на описания в Библията град – мястото, където сексуално извратеното поведение и политиката са се сраснали и всъщност са едно цяло. Демокрацията означава управление на народа, но когато управлението толерира содомитското държание, е логично да бъде наречено содомокрация.

В своята последователност към ценностите на съвременния цивилизован свят съществена част от българските политици, под влияние на западните си партньори, придвижват страната към безрезервно приемане на светогледа на ЛГБТИ общността. След като първо разреши провеждането София Прайд 2018 г., в края на април кметът на Столична община Йорданка Фандъкова отново увери, че ще направи всичко необходимо мероприятието да премине мирно и безпроблемно. И така, на 9 юни 2018 година знамената с цветовете на дъгата отново ще се развяват из софийските улици и маршируващите под тях за пореден път ще имат възможността да демонстрират постоянството си в разпространението на пагубната за обществото хомосексуална идеология.

Новото е, че „празничното“ събитие няма да трае само ден. Тържествата на разврата започват почти месец по-рано. Ето какво можете да прочетете във фейсбук страницата София Прайд Спорт:

С вълнение ви съобщаваме, че за пръв път Sofia Pride ще включи в своята програма разнообразна поредица от спортни инициативи и състезания – Sofia Pride Sports! Дълбоко вярваме, че спортът има силата да обединява, създавайки пространство за равен старт, подкрепа и среда, свободна от дискриминации. Стартираме на 12 май и ще предложим богат избор от събития, свързани с футбол, волейбол, бягане, воугинг, бачата, бойни изкуства, семинари по самозащита, здравословно хранене и много други. Следете ни за повече новини!

Иначе казано, спортът за пореден път ще бъде впрегнат в изпълнение на идеологически намерения. Бягането, футболът, волейболът няма вече да са дисциплини със състезателен характер, а ще обслужват пропагандни цели. „Нищо ново под слънцето“, както е казал мъдрецът преди много години. Спортът за един мирен свят“ бе лозунг, който комунистите нагло издигаха по време на студената война, докато съсипваха милиони човешки съдби. Същият ще е ефектът и на спортните мероприятия на Sofia Pride. Младежите с нестандартни сексуални предпочитания няма да ритат топката с цел да я вкарат в противниковата врата, а за да имплантират вируса на фалшивата толерантност в умовете на малки, големи и още по-големи представители на българското общество.  

Още информация за предстоящите „празненства“ получаваме и от следната публикация от новинарския сайт news.bg:

За първа година София Прайд ще организира и съпътстваща спортна програма. Първото събитие от нея ще бъде 3-километрово бягане по двойки, което ще се проведе на 19 май. Събитието е съфинансирано от програмата за спортни събития и младежки форуми на кмета.

Тоест данъкоплатецът, за пореден път, без да осъзнава, ще инвестира от своите пари, за да може разкрепостените в сексуално отношение българи да мерят на воля сили и спортни умения по софийските улици.

Беззаконието има много лица, но определено най-успешно безсрамната му физиономия се прикрива тогава, когато самата държава се държи с него като с прочут спортист или пък като с шоу звезда, на която се е ангажирала да бъде личен гримьор, треньор, PR и бодигард.

Заради уважението към властта, наш дълг е да посочим беззаконието и да заявим ясно, че е недопустимо парите на данъкоплатеца да бъдат разпределяни за пропагандни кампании, които в крайна сметка ще доведат до разпад на обществото.

Любовта към правдата и омразата към беззаконието са характеристики на хората, чийто мироглед е оформен от Абсолютния критерий за истина – Библията. Няма власт, която да не е от Бога, казва апостол Павел (Римляни 13:1), но взимайки пример от самия него, трябва да имаме сетива да разграничаваме властта от този, който я употребява. Да направим въпросната разлика е крайно необходимо, защото често управляващият злоупотребява с влиянието, с което разполага.  А злоупотребата с власт в случая с държавната протекция на хомосексуалната идеология ще струва на българите наистина скъпо.

Публикувана в Блог