Неделя, 24 Ноември 2019 21:16

Свободата да бъдеш двуличен

hypocrisyСвободата да бъдеш двуличен – това добре ли е или не? Някои ще кажат „добре е, в днешно време не е възможно да се живее, без човек да лицемери по един или друг повод или пред едни или други хора“, други пък ще кажат „никак не е добре – може ли да се живее в държава от двуличници“. Кой е прав – трудно е да се каже. Просто защото двуличници винаги е имало и навярно винаги ще има. Но изглежда в днешно време двуличието като че придобива нови черти, които по-рано не са били характерни за него. Тук ми се ще да се спра на двуличието на хората в западните либерални общества. Няма съмнение, че нашироко може да се говори за двуличниците и в България и в по-малко развитите страни – лицемерието като че е обхванало всички обществени слоеве както у нас, така и в другите страни. Но за момента разсъждавам за двуличието на Запада преди всичко във връзка с децата и тяхното възпитание, включително „социалната“ им „защита“, като тази на норвежката Барневернет.

Кой не е чувал за двуликия Янус – римския бог, чиито две лица определят два негови различни характери, най-често противоположни един на друг? Древните разкази за двуликия Янус в по-късни времена са отнасяни за различните хора, които мислят едно, но казват друго, вършат едно, но не позволяват на другите да вършат същото, учат едно, но в живота си не следват собственото си учение, и т.н. В днешно време речниците определят двуличието като поведение, което се основава на неискреност, на прикрити зад добронамереност помисли, а също така се разглежда и като морално качество, при което на безнравствени постъпки се приписва псевдоморален смисъл, възвишени мотиви и човеколюбиви цели.

Съвършено очевидно е, че двуличието не е нищо друго, освен проява на лъжесвидетелстване – не само нарушаване на Божията заповед, но и упорстване в този грях. Дали лъжите и двуличието характеризират политиците (и те действително се отнасят преди всичко за тях!) или пък обикновените хора – не е толкова важно, по-важно е доколко лицемерието е разпространено и какви са последиците от това за едно общество.

В един материал (озаглавен „Два вида двуличие: когато политиците вярват на собствените си лъжи“) намирам някакво по-благовидно описание на двуличието на политиците в либералните демокрации: „За да е ефикасна, либералната демокрация трябва да прави разлика между прагматичните ежедневни решения и принципите, според които се определят правилата на играта. Либералната демокрация процъфтява, когато тя изгражда политици с ясното чувство за това, кога да разговарят с езика на политиката, кога да изкажат собствените мнения и кога да подкрепят по-общите принципи, които са добри за обществото.“

В друго изследване за двуличието по света отново чета: „Двуличен е не само този, който казва ‘Прави, каквото ти казвам, а не каквото аз правя‘, а преди всичко онзи, който казва ‚Аз мога да правя това, но на теб ти е забранено‘. Т.е. двуличниците налагат на другите хора стандарти на поведение, които не се отнасят за тях самите, те определят други правила за другите, но не и за себе си. … Двуличниците използват множествено число, което обаче не включва тях самите: когато казват „ние“, те имат предвид всички останали, но не и себе си.“

По отношение на децата и родителите също се описват различни видове лицемерие и повечето примери като че не вълнуват хората, тъй като изглежда почти всеки родител е минал през подобни „периоди на лицемерие.“ Ето пример за десет двулични поведения на родителите:
- аз не спя сам в леглото, но ти трябва да спиш сам;
- аз зная кога съм гладен, но ти не знаеш;
- аз зная кога ми е студено, но ти не знаеш;
- аз мога да реша кога да си взема почивен ден, но ти не можеш (напр. от училище);
- аз мога да си отрежа косата, но ти трябва първо да ме питаш;
- моите емоции са важно нещо, а твоите са просто тривиални;
- аз мога да стоя пред екрана колкото искам, но за теб това е вредно;
- не е необходимо да споделям с другите онова, което ми принадлежи, но ти си длъжен да даваш и на другите;
- когато ти кажа, веднага трябва да спреш да правиш каквото правиш, а аз мога да продължавам, без никой да ми казва;
- когато седна да уча, хората знаят че уча, но на теб не може да се вярва, че наистина учиш.

Дотук с „благовидните“ и тривиални форми на двуличие. Лицемеренето в една държава поради страх от наказание – ето това наистина е голям проблем на днешните общества. Защото да проявяваш две лица – едно в обществото и друго вкъщи – от страх, че със закон или разпоредба може да бъдеш осъден – това е проява на морален упадък, от който трудно се излиза. Но какво да направи човек, за да оцелее в държавата, в която живее – било родната, било чуждата, където е емигрирал? От двуличието в едно общество еднакво страдат всички.

Както вече няколко пъти сме споменавали тук в блога на „Свобода за всеки“, в редица западни либерални демокрации страхът да не би едно дете да бъде подложено на насилие е накарал законодателите да приемат немалко закони, които са призвани да защитят най-малките членове на обществото. „Нищо лошо,“ ще каже някой, и той ще бъде прав, защото наистина никой не желае едно дете да бъде изнасилено или пребито от бой или въвличано в наркотрафик. Но когато законът е толкова краен, че се превръща в своята противоположност, тогава човек няма голям избор – или трябва да се подчини на безсмисления закон и да го спазва, въпреки очевидността на неговата абсурдност, или трябва да стане двуличник и да го спазва в едни случаи, но да не го спазва в други и така да продължи да живее що-годе според убежденията и съвестта си.

Примери – безброй! Писах вече в миналия си постинг за брадатия мъжага, когото трябва да наричате „мадам“ и да се обръщате към него с местоимението „тя“, защото той решил да се прави на жена (т.е. „сменил“ си пола, виждате ли!). Ако не си изкривите мисленето и убежденията и не го наречете „тя“, ще ви уволнят и заедно с това ще платите огромна глоба за нанесени морални щети и за дискриминиране по признака „пол“; ако се държите по същия начин повторно или трети път, тогава може да очаквате и присъда, която да завърши със затвор. За да продължите да живеете що-годе нормално в държава с ненормални закони, вие трябва да сте двуличник.

В повечето страни на Западна Европа съществуват редица закони и разпоредби на образователните органи, постановяващи, че никой учител няма право да докосва дете, независимо дали става въпрос за похвала и даване на пример или пък за някакво порицание; не можете да докосвате дете и когато може да се наложи да му помогнете за час по физическо възпитание да се преоблече, включително ако това дете има физически или друг недъг. Можете да докоснете дете само ако предварително сте получили неговото съгласие, след като сте го попитали. Предполагам всеки може да си представи какво правят учителите в тези страни, тъй че да избегнат каквото и да е обвинение, че са докоснали дете, без то да е дало съгласието си! От опит ще кажа, че те малко приличат на учители – те повече приличат на вече заподозрени престъпници, които по всякакъв начин трябва да доказват, че всъщност не са такива. Жалка картина – ето това мога да кажа.

Ами ако някой необуздан дангалак-тийнейджър ви вдигне кръвното и, не дай си, Боже, го хванете за ръка да го изведете от стаята, или пък – още по-лошо – му издърпате ухото: тогава, Боже опази! – присъдата ви е сигурна. Нещо повече: в някои страни законът не ви позволява и вкъщи да докосвате дете с цел наказание: нямате право да го хващате за раменете и да го разтръскате, да му издърпате ухото или пък да го зашлевите – винаги в тези случаи трябва да помните, че Барневернет (или както се казва дадена местна служба за „защита“ на децата“) е навсякъде и рано или късно ще ви „хванат“ в това „нечувано престъпление“ срещу децата, в случая вашите собствени. И ще ви ги отнемат – бъдете сигурни в това!

Какво ви остава: ако сте учител, в училище се правите на палячо пред учениците, защото те знаят, че не можете да им кажете нищо, камо ли да направите нещо, а вкъщи възпитавате децата си според вашите убеждения и правите всичко възможно да укриете методите си на възпитание от Барневернет и от съседите; най-добре е никога да не отваряте щорите на прозорците си и всичките ви стени да са изключително добре звукоизолирани. И тъй – нищо не можете да направите, освен да сте двуличник.

Нека продължим още малко с двуличието: в Швеция живеят почти 1 милион мюсюлмани (от 10 милионно население), в Белгия – около 1.2 милиона, в Холандия – около 1.23 милиона, във Великобритания – около 5 милиона, в Германия – около 6 милиона и т.н.; не е нужно да посочвам откъде са данните – просто напишете някъде в интернет какъв е процентът на мюсюлманите в отделните страни на Европа и цифрите ще ви излязат. Известно е какви са семейните отношения в ислямските семейства, какво е отношението към жената, към момчетата и към момичетата (защото то е различно към единия и към другия пол); известно е как се възпитават децата в традиционното мюсюлманско семейство. И вече можем да се досетим – те не само добре са усвоили двуличието и лицемерието, но и изкуството да излъжат както другите, така и себе си.

Разбира се, горното се отнася не само до мюсюлманите – то се отнася и до немалко християни в западноевропейските страни, до немалко светски хора и организации, които не споделят безумието на някои закони в собствените им страни. Тук посочвам пример с мюсюлманските семейства, защото той е най-ярък и мнозина са запознати с техните традиции и със строгостта на възпитанието.

„Няма проблем“, казват политиците и законотворците в тези страни, „бъдете си двулични, колкото искате, важното е в обществото да спазвате законите и да се придържате към ценностите на държавата“ (към „британските ценности“, към „шведските ценности“ и т.н.). „Ние ви даваме свободата да бъдете двулични“, заключават те.

Мисля, че всеки знае какво е конформизъм. Но може би не всеки ще направи обобщението, че „Конформизмът се налага на хората, като оправданието е, че се върши в името на свободата, която им се дава“ (цитат от изследването за двуличието по света, посочено по-горе). Често забравяме и факта, че „Коренът на двуличието се крие в желанието за власт над другите“ (цитат от същото изследване).

И така, ако двуличието, лицемерието се разпространяват в едно общество (както, изглежда, действителността подсказва, тъй като все повече и повече хора съзират абсурда на редица закони), какво можем да очакваме от такава държава? Всеки знае, че колкото повече се потиска съвестта на човека, колкото повече той трябва да крие убежденията си поради страха от наказание, толкова повече в едно такова общество назрява социален конфликт, който може да се превърне в обширен обществен протест, в народни вълнения и дори нещо повече, но по-важното е това, че те могат да разклатят правителства, да променят обществения строй и да се опитат да възстановят обществените отношения по такъв начин, че човек да не се страхува да мисли онова, което съвестта му подсказва, да върши онова, което убежденията му говорят. Комунистическото ни минало ни дава изобилни примери в това отношение.

Наистина, трябва да има закони, но в една нормална държава те са призвани да предотвратят извършването на престъпления и да способстват за благото на народа. Когато държавата гледа на всеки гражданин като на потенциален престъпник (а тъкмо така се гледа в либералните демокрации на мъжете спрямо жените и на учителите спрямо учениците, заедно с още много други слоеве на обществото), тогава двуличието е почти задължително. Само остава да видим докъде ще доведе ширещото се лицемерие.

Бележка: Снимката в малкото каре е взета от уебсайта на Crisis Magazine, цитиран тук.

Публикувана в Блог
Понеделник, 19 Август 2019 09:08

Политика, която ражда сираци

sirakПрез последните години държавната машина е впрегнала силите си в "благородната" кауза да защити най-добрия интерес на децата. Правят се стратегии, творят се закони, политици, медии и активисти не спират да цитират статистики за насилие в семейството, като представят  себе си за закрилници на изложените на безпрецедентна опасност български малчугани. Ситуацията силно напомня военно време, в което чрез широка пропагандна кампания управниците внушават, че са готови да бранят най-голямото богатството на родината – децата – от най- жестокия им враг – техните родители.

Като граждани на тази страна е редно да знаем, че приетото в България законодателство за социални услуги, което  противопоставя интересите на родители и деца, не е наскоро родила се в главите на съвременните родни политици спонтанна идея. През 2016 г. например заместник-омбудсманът Диана Ковачева препоръчва като пример за подражание придобилия зловеща популярност по света и у нас норвежки модел за закрила на децата.

В интервю за БНР г-жа Ковачева смело и безотговорно заявява, че "там (в споменатата скандинавска страна бел. авт.) отдавна се занимават с неща, които за нас  са нови, например правото на децата да бъдат чути. Децата не са обекти на възпитание, а субекти на права". А ние може би бихме ѝ повярвали, ако не бяхме чували и виждали какво се случва с прилагането на антисемейната стратегия в Норвегия. И понеже познаваме челния пример на тази страна в защитата на децата от техните родители, е редно, според мен, да бъдем обхванати от ужас, защото, ако норвежките практики бъдат приложени у нас, това би означавало, че краят на българското семейство е дошъл.

Противопоставянето на деца и родители води до разделяне и отчуждение, които в крайна сметка ще вкарат у "защитените" от държавата  деца вируса на сирачеството. Това ще е поредната национална катастрофа, но този път залогът ще е недопустимо висок. Тази катастрофа ще произведе нация от сираци.

В този ред на мисли е нужно да си представим какви всъщност ще са пораженията в душите на децата без родители, за да бъдем наясно как ще израсте поколението, идващо след нас. Поколението, чийто най-добър интерес е защитен не от родителите, а от професионалните държавни чиновници. Поколението на сираците.

Сираците, независимо дали са отглеждани в приемни семейства, или в детски домове, си остават сираци с всичките негативни последици от това. Сиракът е емоционално изхабен човек, независимо дали е на седем, седемнадесет, двадесет и седем или седмдесет години. Той е податлив на влияние, поставящо го в положение на роб. Той не може, не иска или не смее да мечтае за свобода. Той прави оцеленческия робски  манталитет своя житейска философия.

А може би точно това желаят управниците – общество от роби, хора, лишени от критично мислене, морално и емоционално осакатени, несигурни, водени в житейските си избори не от нуждата да бъдат свободни, а от страховете си и от крехката надежда, че държавата ще дефинира и осигури най-добрия им интерес.

С децата, които имат истински семейства, не е така. Родителите обичат децата си – дори и бедните майка и татко. По-добре е едно дете да расте без джобни за сладолед, отколкото да е лишено от семейното огнище. Добрите родителите дават безрезервно добри дарове (с всичките разновидности  на това понятие) на детето си. Инвестират в него. Думите на Исус Христос в Евангелието според  Матей 7:9-11 описват много добре тази страна от родителската същност: "Има ли помежду ви човек, който, ако му поиска синът му хляб, да му даде камък, или ако поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на децата си, колко повече Баща ви, Който е на небесата, ще даде блага на тези, които искат от Него."

Родителите се радват за децата си, когато се справят с предизвикателствата. Успехът на децата им е техен успех.  Родителите дисциплинират по правилния начин и гледат на децата си не като на субект на права, а като на любими хора, които е редно да се научат да осъзнават разликата между добро и зло, за да избират доброто.  Родителите... Родителите могат само да обичат, за разлика от държавния чиновник, който не може. Или всъщност и той е в състояние да обича, но... не чуждите, а своите деца.

И за да завърша тук тези кратки разсъждения, може би е редно да кажа следното: където има здраво семейство, поколението расте свободно. Що се отнася до семейството, държавата няма право да се държи като висш съдия, защото не е. Тя не знае кой е най-добрият интерес на детето. Детето не се е родило нито в министерството на образованието, нито в социалното министерство, а в своето семейство. Държавата, която не разбира този факт и иска да се меси в семейството, превишава правата си и в крайна сметка ще се превърне в жесток диктатор, който ражда единствено сираци.

Публикувана в Блог

skattv

Как се борим с тероризма чрез Закон за изменение и допълнение на закон за вероизповеданията? Отговорът е  – никак. Какво е правилното решение се дискутира в предаванeто. Гледайте едночасовото предаване по темата в ТВ СКАТ, рубриката "Разбулване", с водещ Николай Панков и участници пастор Тони Еленков и адв. д-р Виктор Костов.

Публикувана в Блог

Темата за ратифицирането на Истанбулската конвенция от българския парламент е в разгара си. През последните дни представители на държавни институции, политически формации, както и на неправителствени организации се включиха активно в публичния дебат в защита на документа или с несъгласие за евентуалното му ратифициране от Народното събрание на Република България.    

На организираната на 23.01.2018 г. от Председателя на парламента обществена дискусия в сградата на Софийския университет Становището на "Свобода за всеки" срещу ратифицирането на Истанбулската конвенция беше представено от координатора адв. Невена Стефанова. Становището беше заведено в деловодството на Народното събрание с приложен правен анализ на адвокатите от европейската правозащитна адвокатска организация Alliance Defending Freedom, който подробно разяснява проблемите в текстовете на конвенцията.

По-късно същият ден в ефира на Дарик радио адв. Стефанова подчерта, че Истанбулската конвенция е опасна, защото целта ѝ е да се разруши традиционното семейство. В разговора беше обърнато внимание на факта, че конвенцията е повече идеологически, отколкото юридически документ. В своята същност тя представлява неприкрит опит за социално инженерство и по тази причина е ненужна и опасна. Освен това  документът не защитава обективни правни принципи и давайки възможност на човек да определя пола си, създава изключително опасна основа за правна рамка, от която да се черпят права за една категория хора за сметка на друга.

 

Публикувана в Блог

Уважаеми народни представители,

Свобода за всеки е адвокатска правозащитна и издателска организация, която защитава свободата на съвестта, словото, религията и правата на традиционното семейство.

Във връзка с обществения дебат относно Истанбулската конвенция намираме, че българският парламент трябва категорично да отхвърли ратификацията на този документ. Тук сочим някои от причините.

Конвенцията представлява неприкрит опит за социално инженерство и по тази причина е ненужен и опасен документ.

Конвенцията ненужно натоварва българското законодателство с излишна регулация:

а. Налична е достатъчна законодателна база за целите, които конвенцията твърди, че урежда;

б. Имплицитно се въвеждат "човешки права", които не съществуват;

в. Основен принцип на правото е справедливост, икономия и яснота. Нито един от тези принципи не е присъщ на конвенцията.

Конвенцията е опасен документ, който е повече идеологически, отколкото юридически:

а. Прокарва идеологически натоварени преформулировки на естествени категории, като пол, семейство, мъж, жена, и в крайна сметка е деструктивен за традиционното семейство;

б. Изкуствено формулира половете като противопоставящи се на идеологически принцип класи – мъжете традиционно са насилници, от които жените трябва да бъдат защитавани.

В допълнение ще посочим и следните проблеми на Истанбулската конвенция:

а. Кодифицирането на противоречиво, неизразяващо общото мнение определение на пола като социална конструкция, която е независима от биологичната реалност;

б. Предложеното действие за изкореняване на "традицията, основана на стереотипните роли на половете";

в. Нарушаването на правото на родителите да имат приоритетна роля в образованието на децата си;

г. Прекомерният акцент върху мъжете като извършители на домашно насилие;

д. Създаването на мащабен механизъм за мониторинг, който подкопава националния суверенитет.

Тези, последно изброени проблеми на конвенцията са подробно разяснени в правния анализ на адвокатите от европейската правозащитна адвокатска организация Alliance Defending Freedom, който предлагаме в точен превод на български език.

Разчитаме на мъдростта, справедливостта и загрижеността за интересите на българския народ и традициите ни на свобода и независимост при взимане на решението относно Истанбулската конвенция, затова най-любезно Ви призоваваме да не ратифицирате същата.

Публикувана в Блог
Понеделник, 15 Януари 2018 08:15

Шест месеца за размисъл и действие

Jean claude Juncker Bulgaria protestsКакто е известно, всяка страна-членка на Евросъюза поема председателството му за шест месеца и България начена своето преди няколко дена. Наистина, едно шестмесечно председателство не дава много възможности за някаква по-осезаема промяна на политиката на европейските структури, от която особено много страдат християните, но въпреки това ми се струва, че все пак нещо добро може да се извлече от това председателство; разбира се, възможно е България да не предприеме никаква положителна стъпка в опозицията срещу някои развратни законодателни инициативи на европарламента, но тъкмо затуй тук разсъждавам за нашето председателство, та в началото на юли, когато ще дадем отчет за онова, което сме направили като страна, ръководеща Съюза през този период, да кажем: ето това и това постигнахме, което други водещи страни не можаха да постигнат.

Известно е също така, че всеки, който говори за Евросъюза, изхожда от собствените си възгледи за него и през тази призма се отразяват всички негови съждения. По-голямата част от 28-те гледат положително на развитието на Съюза и одобряват неговите решения за настоящето и за бъдещето, по-малката част от тези страни имат отрицателно мнение за него, въпреки че продължават да са негови членове; и накрая идва Великобритания и някои крайно десни партийни платформи в няколко други европейски страни, които имат крайно негативно отношение към този Съюз.

Защо разказвам неща, които всеки знае?

Първо, защото британските вестници вече злепоставиха България в началото на нейното европредседателство с редица писания, които са изключително лъжливи, като се има предвид, че в едно събитие виждат само едната страна (само едни хора), а другата страна, другите хора са изхвърлени от общата картина и по този начин създават в читателите си лъжлива представа за събитията.

Вчера Дейли Експрес излезе със заглавие: „Разярени протестиращи горят флага на Евросъюза из цяла София по време на посещението на Юнкер в България“. В статията се посочва, че в навечерието на поемането на председателството България е обхваната от вълна от протести срещу Евросъюза, при което протестиращи дори горят еврофлага; в онлайн-статията има и видео, което показва част от демонстрацията. Малко по-късно същият ден Дейли Експрес публикува и втора статия със заглавие „Юнкер иска България да каже „благодаря“ за това, че е приета за страна-членка на Съюза, а в същото време гневни протести го заобикалят отвсякъде“; тук отново е публикувано същото видео. Разбира се, англичаните намериха и някакъв си българин, живеещ във Великобритания, който казал, че „Евросъюзът не се интересува от България или която и да е друга източноевропейска страна“ и че „Аз и много други българи, живеещи във Великобритания, се надяваме един ден да видим страната ни да излиза от Евросъюза и да се присъедини към политиката на Обединеното кралство за едно ново и независимо бъдеще“ (вж. статиите за двата цитата). Бедният, той трябва да е живял твърде дълго във Великобритания, щом и неговият мозък е промит!

Трябва да посоча, че тези заглавия се появиха не само в Дейли Експрес, но и в други британски медии, а също така в Ютуб (особено статията от късния следобед на 12 януари).

Разбираемо е разочарованието на Великобритания от Евросъюза, разбираемо е разочарованието и на други страни на Съюза, но британските медии БЕЗОЧЛИВО ЛЪЖАТ читателите си (а също световната общественост чрез онлайн изданията си) – това не само е прекалено, това дори е престъпно. Някои националистически партии и движения във Великобритания успяха да излъжат собствения си народ и да го накарат да гласува за излизане от Евросъюза (и същият този народ, който вече разбра какво голямо зло бе сторено на държавата с този безумен ход, вече иска връщане на нещата обратно или търсене на някаква приемлива „сделка“ с Евросъюза), но да караш и другите народи да вярват на лъжите ти – това вече минава всякаква граница.

За какво всъщност става въпрос? Българските медии ясно се изразиха: „Девет протеста и два концерта откриха европредседателството“, като посочиха, че тези девет протеста нямат нищо общо с някакви си „разгневени протестиращи, подпалващи еврофлага и протестиращи срещу Евросъюза“; пък и за всеки българин бе ясно, че протестите ни (които впрочем са от миналата година) са си нашенски, български: единият бе редовният протест за правата на пенсионерите, събрал около 10-тина човека, другият бе на МВР служителите за по-високи заплати, третият е също от 10-тина човека, изразяващи подкрепа на Истанбулската конвенция, и останалите 6 протеста са за втория лифт в Банско и застрояването на парк Пирин, като едни от протестиращите са „за“, а другите са „против.“ Други медии посочиха: „Протест и контрапротест заради парк Пирин по улиците на София“, или „Откриваме европредседателството с протести "за" и "против" застрояването на Пирин“, и т.н. – почти всички български медии отразиха тези протести.

Нещо повече: всеки, който разбира български, като погледне видеоклипа в британските медии, ще види, че на плакатите са изписани протести (или подкрепа) за лифта и застрояването на Пирин, ама британците разчитат на промитите мозъци на населението си (имам възможност да се убедя в това, и го казвам с голямо съжаление!) и карат хората да мислят, че това са протести срещу Евросъюза. Може ли да има по-долно нещо от опитите на една световна медия да заблуди света, с оглед на антиевропейската политика на Великобритания? Пак ще повторя – това не само е долно, но и престъпно. В интерес на истината, обаче, трябва да посоча, че наистина имаше един инцидент в София, при който две знамена на Съюза бяха подпалени. Но смея да мисля, че всеки разумен българин знае за какво става въпрос в този случай: някои русофили, които все още виждат спасението в Русия, и някои туркофили, които все още мечтаят за някакъв турски рай по нашите земи, си намериха хора, които уж да изразят „протеста“ си срещу Евросъюза. Надявам се, че за всички е ясно, че по-нататъшното отслабване на този Съюз ще бъде последвано от руска експанзия в Европа, а може би и отвъд нея; всички видяха, как Путин и руската олигархия с нескриващо удоволствие потриха ръце след британския вот от юни миналата година за излизане от Евросъюза. Не че приемам „новите комунисти“ от Европа, но да искам отслабването на една демократична институция и идването на нейно място на стари репресивни комунистически апарати – мисля, че е ясно, кое бих предпочел. Това мое предпочитание, разбира се, предполага също така опозиция срещу новите социалисти, насаждащи греховни практики в европейските общества.

На второ място ще посоча, че все пак едно председателство на Евросъюза дава възможности на председателя да внася и свои предложения за разглеждане от европарламента. Въпреки, че министърката за българското председателство на Евросъюза Лиляна Павлова каза, че приоритети на председателството са бъдещето на Съюза, сигурността и стабилността, цифровата икономика и мерките по развитието на Западните Балкани, посочено бе също така, че чрез това председателство „България получава възможност да постави на преден план за преговори теми и инициативи от национален интерес“. Това означава, че страната ни може да постави на дневен ред въпроси, които вълнуват и други страни-членки на Съюза, но които досега все още никой не е поставил и по които само се говори. Например въпросите за националното законодателство, което произтича от особеностите на всеки отделен народ на Евросъюза и което отговаря на неговото виждане за света и човека. Известно е, че някои страни на Евросъюза и до днес не желаят да приемат в законодателството си решения и мерки относно „правата“ на хомосексуалистите, утвърждаването на някои биотехнологични практики, узаконяването на училищното сексуално обучение още от най-ранна детска възраст, и т.н., въпреки че им се оказва натиск от страна на европейските структури (това са особено Полша, Унгария, Румъния, Гърция и в някаква степен и България).

В тази връзка ролята на християните (като и на вярващи от други религии) може да бъде голяма и затова трябва да се търсят възможности за прокарване в европарламента на решения, които да дават самостоятелност на законотворчеството на отделните страни-членки на Евросъюза съобразно тяхната традиция и култура: ако някои европейски страни искат да насаждат хомосексуализма сред обществото си – да го правят, те скоро ще разберат какви плодове ще съберат от подобна политика; а ако някои страни не желаят развратът да стане законодателно установен – да имат възможността да не приемат налагани от „либералните“ европейци порочни закони. Сигурен съм, че бъдещето ясно ще покаже, кои страни са избрали „добрия“ закон и кои са се заблудили в греха си и насаждат сред населението си разврат и пороци.

Разбира се, разочарованието ми бе голямо, когато разбрах, че правителството призовава парламента ни да ратифицира т.нар. Истанбулска конвенция, сетне разбрах, че отношението към нея е твърде нееднозначно и че по нея ще продължава да има спорове (добро изложение по конвенцията и вредното й въздействие в нашето общество направи Александър Михайлов в статията си отпреди няколко дена, вж. тук). Ясно е, че за общество като българското тази конвенция не може и няма да премахне възможностите за насилие срещу жени, но може да прокара и да наложи идеята за „трети пол“ и развихряне на развратното разбиране за човешкия пол въобще и за семейството като брачно съжителство между един мъж и една жена, заедно с техните чеда.

В тази връзка днес, 13 януари, чета материала: „Защо искат спиране на рекламния клип на България“. Става въпроса за видеоклипа на страната ни по случай европредседателството, в което България се представя като една красива и заслужаваща обич страна (каквато тя всъщност е!). Но една френска евродепутатка, като го изгледала, веднага написала в Туийт, че клипът трябва да бъде свален, защото, видите ли, в него се съдържал някакъв намек за толериране на сексуалния тормоз над жените; тя дори вече начена кампания за свалянето на клипа. Тази бедна (в умствено отношение) женица така и не разбрала за какво става въпрос в краткото филмче. Ама че някой й обяснил какво означава българското кимане с глава (т.е. как кимаме за „да“ и как за „не“), че й казали, че преди да интерпретира нещо човек първо трябва да разбере българската култура и обичаи, и т.н. – всичко това е безсмислено за нея, тя твърдо заявява: „не никога не значи „да“, и че основно правило за всеки човек трябва да бъде съгласието и уважението към жените. С една дума, щом за европейците кимането с глава за „да“ е да, и кимането за „не“ е не, то трябва да бъде същото и за българите, та европейците да можели да ни разберат кога искаме да кажем „да“ и кога казваме „не“. Тринадесет века история и бит трябва да бъдат зачертани и българите вече да започнат да кимат като европейците. И не само българите, но и почти 1 милиард индийци и сродни на тях народи от Азия трябва да правят същото, защото и тяхното кимане с глава е като нашето (по-скоро обратното е вярно: нашето е като тяхното, ако се приеме теорията, че ние сме го възприели от древни индоевропейски корени). Ама тях ще ги натиснем по-късно, засега ще „преправим“ грешното кимане с глава на българите, навярно тихичко се шепти френската депутатка. „О, неразумний и юроде“, както бе казал наш възрожденец, макар че това трудно може да се отнесе до френската депутатка, която е далеч дори и от мисленето на юродив християнин.

Но подобно мислене на тази бедна душа насочва и към вече тревожната тенденция, че каквото правят европейците – това е правилното и това задължително трябва да се приеме от всички народи на континента; с една дума, щом ние казваме на черното бяло, и вие ще казвате на черното бяло, щом ви казваме, че това и това са добродетели (макар те да са грехове и омразни в очите на нормалните хора), значи и вие ще ги считате за добродетели.

И тъй, като обобщение ми се ще да повторя, че може би на християните у нас се дава някакъв шанс да настояват пред българските евродепутати и правителствените служители, участващи в заседанията на евроструктурите като част от екипа ни като председателстваща страна, за предлагане за обсъждане от европарламента на мерки и решения, които засега друга страна не е поставяла, но които са в интерес на всички европейски страни, особено що се отнася до зачитането на местните традиции, обичаи и виждания за света и човека и препятстване приемането на законодателни инициативи, позволяващи развихряне на разврата в обществата.

Бележка: снимката взета от статията на Дейли Експрес

Публикувана в Блог
Четвъртък, 09 Февруари 2017 12:18

Още една стъпка към унищожаване на брака

justiceМоже би вече ни омръзнаха новините от „либерална“ Европа за редица порочни практики, установявани в отделните страни или пък разглеждани от европарламента, но пък от друга страна не трябва да си затваряме очите за продължаващото антихристиянско насилие върху съзнанието на хората. По отношение на брака вече посочвахме много свидетелства, доказващи неморалното мислене на „освободените от всякакви задръжки“ богати страни, които измислят все нови и нови възможности за увеличаване на разврата. Разбира се, думи като „порочен“, „разврат“ и други подобни няма да срещнем: във всички нови инициативи ще срещнем думите равенство, толерантност, зачитане на права и свободи, загриженост за благосъстоянието на хората и т.н. Ясно е, че козните на сатаната са облечени с красиви думи и „благородни“ действия, зад които единствено вярващият може да прозре тяхната истинска същност.

В този постинг на блога ми се ще да засегна въпроса за отношението на държавата към сключилите брак и към несключилите брак и за „загрижеността“ на властта както към едните, така и към другите. Но ако се вгледаме в „загрижеността“ към първите, то няма да открием нищо ново: пребиваващите в брак се ползват със съответни привилегии, които са установени от десетилетия насам. Но пребиваващите в греховна връзка, като живеят с „партньор“ без да са сключили брак (особено църковен, но също така и граждански), продължават да получават все по-големи „права и свободи“ (слободия, както нашият език най-добре се изразява за същността им): то бяха закони и разпоредби за хомосексуалисти, за аборта, за „междуполови“ личности и т.н., то беше чудо – всяка година наблюдаваме все нови напъни за даване на „права и свободи“.

И тъй, вчера един съд в Северна Ирландия постанови, че когато двама човека живеят заедно като партньори, без да са сключили брак, и единият от тях почине, тогава другият „партньор“ получава наследствената пенсия на починалия (какъвто е регламентът за сключилите брак съпрузи: при смърт на единия, другият получава наследствена пенсия). Съдът конкретно разгледа делото на жена, която 10 години живеела с друг мъж и той починал, след което тя подала в съда жалба да ѝ бъде присъдена наследствена пенсия. Изненадващо, тя получила положително решение на съда, но след това то било обжалвано и отменено. Тя отново подава жалба и този път съдът се произнесъл: живеещите като партньори от няколко (или повече от няколко) години да имат право на наследствена пенсия, така както такова право имат и сключилите брак (или пък онези, които не са сключили брак, но предвидливо са попълнили формуляр, даващ правото на останалия жив партньор да получава наследствена пенсия; в горния случай жената и мъжът не са били попълнили такъв формуляр и това била причината съдът да отхвърли иска). Всекидневникът The Sun продължава: „Решението на съда ще има големи положителни последствия за няколко милиона човека, живеещи без брак“, докато The Telegraph уточнява, че става въпрос за повече от 7.5 милиона човека.

scalesЗащо се спирам на този дребен случай от един съд в Северна Ирландия? Защото той може да стане норма не само за Великобритания (решенията на този съд засягат съдебната система на цяла Великобритания: Северна Ирландия, Шотландия, Уейлс и Англия), но и за Европа. Известно е, че понякога имуществените отношения карат немалко хора да не сключват брак, та при евентуална раздяла между двамата да няма имуществена подялба: къща, кола, обзавеждане, земя, общи средства и т.н. Така след раздялата всеки си „взема“ онова, което си е негово (т.е. през цялото време на съвместен живот тези хора продължават да имат „свои“ вещи, които не „принадлежат“ на партньора). А сега се прави още една стъпка към усилване на желанието на младите да започнат съвместен живот без да сключат брак, защото и само като партньори те ще могат да получат наследствена пенсия, когато се случи единият от двамата да почине. С една дума, дали са сключили брак или пък не са, правата и на едните, и на другите все повече се изравняват. Ако по-рано имаше някакви допълнителни привилегии да пребиваваш в брачни отношения, сега тези преимущества се дават в еднаква степен и на пребиваващите извън брака. И, разбира се, твърде близко до ума на младия ще бъде мисълта: „че защо да сключвам брак и да деля после имущество, по-добре да си живеем без брак и ако се разделим, всеки да си вземе „своето“, а пък ако единият почине, ще наследя пенсията му“ (или пък някаква друга привилегия, която съвременната държава му предлага).

Затова решението на онзи съд от вчера ме кара да мисля, че то представлява още една стъпка към унищожаване на институцията на брака, към беззаконното съжителство на все повече и повече хора извън тази богоустановена връзка между мъж и жена. Един от аргументите за организирането на референдум за излизане на Великобритания от Европейския съюз бе, че като излезе от Съюза, страната вече няма да се подчинява на редица глупави закони, приемани от европарламента и налагани на държавите-членки. Но като примери се привеждаха преди всичко законодателните инициативи, свързани с миграцията, а също така с някои наистина глупави нормативи, например определенията доколко една краставица може да бъде крива и доколко тя трябва да бъде права (т.е. на европейските пазари не може да има криви краставици!). И никой не спомена, че излизането от Съюза може да позволи на Великобритания да отхвърли редица порочни законодателни мерки. И сега виждаме, че беззаконието си се усилва и на местна почва, и нещо повече, то може да се прехвърли и в Европа.

Наистина, иска ни се да вярваме, че все пак разумът ще надделява и че управниците в Европа (а също във Великобритания) все повече ще правят разлика между онова, което е порочно и греховно, и онова, което е ценностно и което е изградило Европа тъкмо като християнска земя, където цялата ѝ история и съвременното устройство и функция на държавите продължават да се коренят в християнството, но същевременно някои управници все повече и повече се стремят да прекъснат този корен. Нашата роля като християни в съхраняването на християнските корени може да бъде огромна и решаваща, ако непрекъснато сме бдителни и търсим възможности за противодействие срещу порочните идеи и практики.
Публикувана в Блог