ЗСУ е специален закон, който не цели социално подпомагане, твърдят вече МТСП и МФ. На практика това е признание за тоталитарната същност на закона.

Адв. д-р Виктор Костов

Д-р Костов е адвокат с международен опит и изследовател в областта на основните права на човека, богословието и междукултурните дисциплини. Издател и главен редактор на сайта Свобода за всеки и адвокат по редица казуси пред върховните съдилища на страна и Европейския съд за правата на човека.

 

Тук ще разгледаме само някои аспекти от становищата на някои от „заинтересованите страни“ по конституционното дело срещу Закон за социалните услуги (ЗСУ). На първо място прави впечатление единният хор на усилено пеене на апотеози за вредоносния и тоталитарно обременен закон. От почти всички становища, с вдъхновението на функцията „копиране-поставяне“ в текстови редактор, личи венцехваление към „иновативния“ ЗСУ. Неслучайно поканените са наречени „заинтересовани страни“, въпреки че КС е имал предвид правно-процесуалния смисъл на термина, а не конфликта на интереси на заинтересованите от прокарването на ЗСУ.

Новата нотка в поклонението към гения на ЗСУ е другаде. Основните органи на изпълнителна власт, заинтересовани от прокарването на ЗСУ, вече не крият неговата същност като инструмент за промяна на обществото.

Разбира се, всеобхватността на "социалните услуги" винаги е била заявявана, от самото начало. Различното сега е, повече от година по-късно, че тази всеобхватност не звучи вече като преимущество на закона, а като белег за неговата тоталитарна същност.

Тезата ни тук е, че становищата на министър на труда и социалната политика (МТСП) и министър на финансите (МФ), представени до Конституционния съд (КС) по дело № 3 от 2020 г., открито сочат социалните промени, които те целят. С тази заявка става явно и че ЗСУ цели промяна на обществото, на основни обществени отношения, и така още по-ясно лъсва неговата идеологическа, лобистка и тоталитарна същност.

В тази връзка мъмренето, което Дуня Миятович – европейски комисар, наложи на България строго за това, че е отхвърлила Истанбулската конвенция, чиято основна цел бе да се разрушат „стереотипните модели за пола“, и за това, че България не е приела ЗСУ,[1] сочи ясно към това кои са идейните пропоненти на ЗСУ – тези, които искат да разрушат традиционното семейство, християнската вяра и светоглед и да изградят човека на новото общество – покорен на властта на държавата, парите и технологичната симбиоза между човек и машини, без семейство и без род. И всичко това – без да се задават никакви въпроси от семейно, морално и етично естество.

В какво се състои този извод? В становището на МФ до КС четем пасажи, от които става ясно, че те са се отказали да крият глобалното значение на ЗСУ като инструмент за промяна на основни, дълготрайни обществени отношения.

Законът за социалните услуги е закон, който не урежда социалното подпомагане. В действащото законодателство – Закона за социално подпомагане (ЗСП), е възприет подход в един закон да се регламентират два различни по своята същност социални инструмента – социални помощи и социални услуги. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход – предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания,

докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.

Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – Закона за социално подпомагане. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна и т.н.

Видно от изложеното, не съществува пряка връзка между ползването на социални помощи и социални услуги – социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.

Законът за социалните услуги е специален закон, който урежда всички въпроси от значение за сектора на социалните услуги в Република България. С него се цели да се подобрят механизмите за планиране, финансиране, контрол и мониторинг на социалните услуги, както и да се повиши тяхното качество, ефективност и устойчивост. Той няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани е осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа. Понятието „социална подкрепа“ е по-широко от понятието „социална услуга“. Едно лице може да има нужда от социална подкрепа, но реалните му потребности да не могат да бъдат удовлетворени от социална услуга или само от такава. В този смисъл, социалните услуги са само една от възможните форми на подкрепа за лицата. Водещ елемент на всяка социална услуга не е осигуряване на финансови помощи или помощи в натура (което е в основата на социалното подпомагане), а е социалната работа. Именно социалната работа отличава тази специфична група услуги и дейности от други близки сфери.[2]

При положение че ЗСУ „няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани с осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа“, интересно е защо тогава същият този закон предвижда ползване на „социални услуги от всички“, особено превантивни и задължителни такива, и защо цели предоставяне на „социални услуги“ на „всички деца“?

Какви друго може да са тези „активни мерки за развитие“, промоцирани от министъра на финансите, освен грубо вмешателство на държавата и одържавените частни доставчици, след като хората не са заявили, че искат такива активни мерки? Социално управление и социално инженерство прозират навсякъде в този злополучен закон и в мисленето на неговите защитници.

Хората в едно свободно общество нямат нужда от това някакъв чиновник или доставчик, който има финансов интерес, да им се меси, където не му е работата, да им влиза в семействата, да им „консултира“ децата по въпроси, които не са за деца, и да ги заплашва с „повишаване на родителски капацитет“ от социални работници и работнички, които сами едва са завършили образование и нямат никаква представа как се раждат и гледат деца освен от обученията, които са преминали, за да станат социални работнички и доставчици.

Защо включва „обучения“ и „консултиране“ по ползване на „социални права“ и кои са тези „социални права“, които доставчиците на социални услуги искат да наложат на всички, особено на деца (и за които права досега не са се погрижили синдикалните и съсловни организации, чиято задача е именно реализацията на социални права)? В контекста на гореказаното това консултиране има за цел да формулира светоглед и да възпитава „народонаселението“ така, че, да го кажем направо, то да бъде индоктринирано  в новите обществени ценности. Кои са тези нови обществени ценности?

Тези, в които са се врекли всички така неречени „грантоядни НПО“ – 90% от съставляващите фарсовия „Съвет на гражданското общество“, правилно наречени „новата НПО номенклатура“, а те са: разрушаване на традиционното патриархално и християнско семейство, феминизъм, мултикултурализъм, антипатриотизъм, разграждане на народния суверенитет, подчиняване на правата на личността на прогресивния идеал и на новата класова борба на всякакви измислени малцинства (деца срещу родители, жени срещу мъже, мигранти срещу установени жители) срещу естествените права и ред, разграждане на човешката личност и нейното достойнство чрез прикрито прокарване на нови  „човешки права“ (трансджендъризъм, право на еднополов брак, мултикултурализъм, право на сексуална ориентация, трансхуманизъм) – все права, които противостоят на основните човешки естествени права и хилядолетни традиции.

Тези права са „отгледани“ в налудните умове и лаборатории на затънали в несметни богатства и съзнание за влияние и власт елити, които отдавна са скъсали с близкия до земята живот на това да растеш като дете сред майка, баща и семейство, да се учиш, да работиш, да отгледаш семейство и да живееш честно и достойно, покланяйки се на Бога и грижейки се за близките си, без да забравяш и нуждаещите се около теб.

Какъв вид „застъпничество“ ще застъпват доставчиците на социални услуги за хора, които имат своя воля да решават кой да се застъпва за тях и кой не? Какъв родителски капацитет ще повишават доставчици, които в повечето случаи може да се окаже, че дори нямат свое  семейство като родители, които реално се борят с живота и отглеждат и изхранват деца?

Ясно е от цитирания текст – социалните услуги не осигуряват помощи, те провеждат „социална работа“. Тоест законодателят и държавата са решили, че всички имат нужда от „социална работа“. А от неясната категория „социална работа“ на нас ни става ясно, че иде реч за

тотален социален контрол.

Поддръжниците на социалния контрол обаче не винаги виждат тираничната същност дори при формулиране на определение за него:

Социалният контрол, който предполага социалното взаимодействие, регулира в съответствие с установените и признати стандарти, и е всеобхватен, всемогъщ и ефективен (метод) за стимулиране на реда, дисциплината и взаимността; (той цели) да обезкуражи и, ако е необходимо, да накаже отклонението. Целта на социалния ред, Парсонс, добре е казал, е „отклоняване на девиантни тенденции в зародиша“.[3]

Още по-точно сочи същността на контрола над обществото авторитетен речник. Социалният контрол, това са:

правилата и стандартите на обществото, които ограничават индивидуалните действия чрез налагане на конвенционални санкции и налагане на формализирани механизми.[3a]

В тази връзка един закон за „социални услуги“ много ефективно може да послужи за целта на въвеждане на социален контрол, който обаче е осъществен за сметка на отнемането на индивидуални и основни човешки права.

Тук ще припомним само няколко от методите за контрол залегнали в ЗСУ:

-- Интегрирани подходи, в които всички институции са длъжни да съдействат на социалните служби и доставчиците на социални услуги.

-- Интегриране на базите данни с цел осигуряване на планиране на социални услуги в национален и личен план, включая всякаква лична информация.

-- Отделяне на правата на детето и противопоставянето им на естественото му семейство с крайна цел постигане на пълен контрол над светогледа и развитието на детето. Заместването на влиянието на родителите с дейностите „консултации“ и с „превенцията“, предоставяна от социалните и частните доставчици.

-- Въвеждане на „задължителни услуги“, което на практика е административно-наказателно производство, но без защитата, предоставяна при такива производства, защото е изцяло заложено в „специалния закон“, с минимални препратки към охранителни производства в други закони.

Признанията от страна на заинтересованата от ЗСУ власт, че законът няма общо със социалното подпомагане, се съдържат и в становището на МТСП до КС. Според изложеното от г-жа Деница Сачева, министър на труда и социалната политика, което е досущ като текста на финансовия министър, става ясно, че по въпроса за социалното подпомагане ЗСУ дори няма намерение да се съобразява с Конституцията:

… ЗСУ не e закон за социалното подпомагане. Възприетият в сегашното законодателство подход в ЗСП да се уреждат и социалните помощи и социалните услуги води до смесване на два концептуално различни социални инструмента. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход (предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания), докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др. Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – ЗСП. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна, няма зависимост между ползването на социални помощи и социални услуги и т.н. Социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които по никакъв начин не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.[4]

Защо държавата „свали картите“ и призна, че ще мачка хората и техните деца и семейства със „социални услуги“ – свои и на частници държавници?

На първо място, заради систематичната работа в разкриване на същността на Стратегиите за детето и на ЗСУ, извършена от родителските организации и от правозащитници, които са НАИСТИНА ЧАСТ ОТ ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО, а не от котилото мазни консуматори на грантови облаги.

Достатъчно е само да се посочат цифрите – какви средства от бюджета са предвиждат за социално подпомагане на нуждаещи се и какви за реализация на „социални услуги“. За последните отпуснатите средства са в пъти повече. Едно от становищата изнесе цифри, от които става ясно, че средствата за „социална помощ“ намаляват с 52%, а тези за „социални услуги“ се увеличават с 50%.

Няма как повече да се отрича, че сме изправени пред един нов феномен, прикрит зад „социална“ терминология – навлизане и преформулиране на отношенията в цялото общество под прикритието на нов вид „социална дейност“, която е всъщност търговско-държавен механизъм за принуда и дългосрочно насочване на мислите и поведението на населението.

Разкриването на привидно благовидната същност на „социалните услуги“ принуди подържниците на ЗСУ да изоставят театъра и да си признаят, че не целят да помогнат на бедните, което е единственият смисъл на „социална държава“ по конституция.

Едва ли под „социална държава“ една демократична конституция би имала предвид само „социално-контролирана държава“ или „тоталитарна държава“, а именно това е понятийният и правно-философски апарат, който е залегнал в ЗСУ и който виждаме в признанията на министрите в техните становища по конституционното дело.  

Една демократична конституция има предвид под „социална държава“ държава, която обръща внимание на благотворителността, реализираща се чрез държавната бюрокрация в размера на нуждата, посочена от самите нуждаещи се. ЗСУ и неговите автори, в случая и българският законодател, за съжаление, виждат в конституционната категория „социална държава“ такава държава, която е издържана в духа на тоталитаризма съгласно възгледите за държавата на Хегел, Хитлер, Мусолини, Сталин  и други известни диктатори. Тоест държавата е „Бог, който ходи по земята“, ако цитираме Хегел.

Нямаше как да се продължи с демагогията, че ЗСУ просто усъвършенствал „социалната система“. Явно е, че ЗСУ подменя социалната система с друга.

От доклада на министъра на труда и социалната политика това става повече от ясно: „Социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.“

Целта не е помощ на бедните.

Напротив, ЗСУ въвежда нова концепция за идеологическо, светогледно и правно преобразуване на българското общество в общество, подготвящо най-вече бъдещите поколения да обслужват интересите на социалните инженери, сраснали се идейно, инструментално и фактически с държавните механизми. Целта на ЗСУ са мерки за „развитие, превенция“ и преодоляване на „определени дефицити“. Всъщност дефицитите въобще не са определени, мерките не е ясно дали ще са одобрени от хората, спрямо които се прилагат, а превенцията е превенция на това поведение, което социалните и частните доставчици искат да ограничат.

Свободата на съвестта и индивидуалната личност ще бъдат пречупени през социалния модел на „обучения“, съветвания, повишавания на капацитета, докато не бъде приета формата на мислене, в която семейството е наистина отмряло, родът е ненужен, а единственото, което има значение, е волята на глобалния лидер и неговата номенклатура, на глобалния бащица, който ще ваксинира всички с най-новите технологии, за тяхно добро, и ще осигурява консуматорското щастие на цялото население, като му зададе контролирана цифрова идентичност и му подари съществуване с универсален гарантиран доход .[5]

Също така тактически неизгодно е за авторите на ЗСУ да продължат да отричат, защото отрицанието на вече очевидното, че законът не цели помощи, а промяна и подмяна на социални структури, само ще нанесе допълнителни вреди на програмата за прокарване на закони за социален контрол и тотално индоктриниране, какъвто е ЗСУ. Опонентите ни не са малоумни, колкото и нагли да са утопичните им планове.

В своето становище Национална мрежа за децата  (НМД) убеждава КС, че искането на 54-те народни представители срещу ЗСУ било „неясно“, при положение че техният закон, ЗСУ, е един от най-нихилистичните в правно отношение, заедно с цялата система на „закрила“, която го съпровожда. Достатъчно е да прочетете дефинициите за „насилие“ и да ви стане ясно, че всяко нещо в този свят е плод на насилие.

Друга забележителна отправна точка в това становище е прокарваната от НМД идея,  че държавата може да си провежда социална политика с методи и законови механизми, каквито тя си пожелае, като в становището се цитират дори решения на КС:

Именно в правомощията на законодателя е да определи конкретните подходи, посредством които ще бъде осъществена социалната функция на държавата с цел постигането на ефективност и пропорционалност между административната и финансова тежест на предоставяните социални услуги. В този ред на мисли се е произнесъл и самият Конституционен съд, излагайки аргументи, че съгласно чл. 51, ал. 2 и чл. 52, ал. 2 от Конституцията, уредбата на конкретните условия и форми на социално подпомагане е делегирана на законодателя. Нещо повече, изрично се постановява, че законодателят е свободен, след като прецени потребностите на нуждаещите се и възможностите на обществото, да променя тази уредба, включително чрез отмяна на съществуващи законови текстове в границите на общата цел за създаване на социална държава. Доколкото преценката е въпрос на целесъобразност, тя е от компетентността на Народното събрание4. От изложените аргументи следва да се заключи, че гореспоменатите въпроси, касаещи социалните услуги, по аналогия и като елемент на социалното подпомагане, доколкото на него му се придава единствено по-общо значение, са изцяло в компетенцията на Народното събрание и не следва да бъде отнесена за разглеждане и преценка от Конституционния съд относно тяхната целесъобразност.[6]


В същото време именно основните и естествени права на хората, които биват грубо погазени от ЗСУ, са тези, които поставят ограничителната рамка срещу своеволията на законодателя, проявени чрез „социалното законодателство“. И не, законодателят НЕ Е СВОБОДЕН да законодателства срещу неприкосновеността на семейния и личния живот, срещу правото на справедлив процес, срещу правото на свобода и свободно придвижване и на незадържане без съдебна заповед, срещу правата на родители и деца на семейни отношения и щастие, срещу налагането на наказания и ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВА без възможност за съдебна защита, срещу изземването на правомощия на правоохранителни органи от мощните социални служби и частни доставчици на социални услуги.

Именно тези забрани и неприкосновеността на човешките права и достойнство нарушава ЗСУ.

Законодателят в никакъв случай НЕ Е СВОБОДЕН да нарушава правата на хората според КРБ и Европейската конвенция и да потъпква хилядолетни традиции на законотворчество, право и юриспруденция със закони, чиято цел е да наложат ограничения на хората и да се усвояват чужди грантови пари и елитарни идеологии за социални експерименти.

Законодателят също НЕ Е СВОБОДЕН да прави лобистки закони за групи със специални интереси, противно на интересите на този, който му е дал правото да прави закони съгласно КРБ, а именно – избирателите и данъкоплатците.

Конституционният съд следва да отсъди съгласно нормите на правото и на конституцията и да ограничава всякаква "свобода" последната да бъде нарушавана от държавно-корпоративния хибрид на тиранията на „социалните услуги“.

Никой уважаващ достойнството и свободата си народ няма да допусне „закон“ като ЗСУ да замени основни принципи на правото, Конституцията и човешки права и свободи. КС със сигурност следва да отчете и този елемент при взимането на решение по делото.

 

 

[1] Съветът на Европа: Започнете нов дебат за Истанбулската конвенция https://clubz.bg/91254-syvetyt_na_evropa_zapochnete_nov_debat_za_istanbulskata_konvenciq.

[2] Становище на министър на финансите по к.д. № 3/2020 г. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573

[3] Social Control: The Meaning, Need, Types and other details.

https://www.yourarticlelibrary.com/sociology/social-control-the-meaning-need-types-and-other-details/8533. Макар и източникът да не е от разпознато ниво на авторитет, сочим го поради краткото и адекватно обяснение на същността „социалния контрол“.

[3a] Miriam-Webster. https://www.merriam-webster.com/dictionary/social%20control.

[4] Становище на министър на труда и социалната политика по к.д. № 3/2020 г. на КС. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573.

[5] Вж. Манифестът на кампанията www.id2020.org

[6] Становище на НМД по к.д. № 3/2020 г.

Съкратен линк за споделяне на статията: https://bit.ly/3ezUZc9 

 

 

Публикувана в Блог

През август редица родители, активисти в защита на правата на родители и деца срещу прекомерната намеса на държавата и определени НПО в неприкосновеността на семейната единица, бяха призовавани в полицията и службите за национална сигурност да дават обяснения за мнения и материали, които са публикували.

Подобни действия на властите, предизвикани по сигнал от политическите опоненти на тези упражняващи свои основни конституционни права граждани, са типични само за тиранични общества, в които силните на деня, държавни органи и агенции, и тези уж „неправителствени“, но търсещи срастване с държавата организации могат да си позволят злонамерено да употребят публичните и правоохранителните държавни органи за сплашване на идейните си опоненти.

Гледайте едночасовата пресконференция на долния линк, която адресира тази злоупотреба с правоохранителната система с цел разправа с хората с различно от тяхното виждане:

Правозащитни организации срещу правата на човека!?
29.08.2019, София, 1:03:29 мин.

 

Публикувана в Блог

През август журналистката Снежана Георгиева от предаването "В мрежата" проведе разговор в ТВ България 24 с адв. д-р Виктор Костов на тема как сегашното социално законоделство на практика прокарва до голяма степен идеите, залегнали в оттеглената Национална стратегия за детето 2019-2030. Предаването е в две части и е качено онлайн, като разговорът по темата започва малко след 10-та мин от началото на първа част. 

"Стратегията за детето се промъква през задния вход":

Първа част;

Втора част.

 

 

 

Публикувана в Блог

ns july4 2019

Момент от срещата в Народното събрание на 4-ти юли, 2019 г.

На 4-ти юли в сградата на парламента се проведе среща между представители на гражданското общество и народни представители по повод новите държавни политики на агресивна намеса в семейството под въздействие на чужди на българската култура, традиции и бит, а и законодателство, влияния, финансирани от богати правителствени и неправителствени чужди организации.

За съжаление, участието на народните представители беше вяло, незаинтересовано като цяло (някои народни представители напуснаха преди края на срещата) и с явно нежелание за вникване в дълбочина в тези крайно сериозни и наболели проблеми.

Най-тревожната част от проблема е, че отменената Национална стратегия за детето 2019 – 2030 г. всъщност не отменя нищо от анти-семейните законодателни и политически тенденции. Действащото старо и новоприето законодателство в тази област изцяло реализира целите на „оттеглената“ Стратегия.

Тук предлагаме на вниманието на читателя пълния текст на нашето Становище по приетото законодателство и въпросните антисемейни политики, с което залагаме най-основните стъпки, според нас, които трябва да бъдат изпълнени, за да се спре законодателно установената и политически дирижирана атака срещу традиционното семейство и ценностите на свободното и демократично общество.

***

Становище

Във връзка с исканията на Гражданско движение „Не на стратегията за детето 2019 – 2030 г.“

3-ти юли 2019 г.

От: адв. д-р Виктор Костов
Свобода за всеки
www.svobodazasveki.com

До: Ангел Исаев, народен представител и група народни представители от 44-то Народно събрание

Относно: Представено по повод среща между представители на гражданското общество и група народни представители на 4 юли 2019 г. в сградата на Народно събрание

 

Уважаеми г-н Исаев и народни представители,

В подготовка на гореуказаната среща предоставям настоящото Становище с цел даване на посока на срещата и бъдещи разговори между народни представители и представители на гражданското общество по наболелия проблем на приемане на законодателство през последните години от Народното събрание, което отваря широко врати за нарушения на основни права на родители и деца, за разрушаване на семейства, които функционират нормално, като на практика установява законодателни стандарти, с които се нарушават фундаментални принципи на нормотворчеството. От морално-етична страна посоченото социално законодателство е постановено в нарушение на дългогодишни, дори хилядолетни традиции, установени в бита на българския народ и семейство, като въвежда норми и практики, които разрушават тези традиции, стоящи в основата на спойката на българското семейство и оттук – в основата на формирането на българската нация.

Настоящият документ следва да бъде възприеман в контекста на други мнения, които ще бъдат представени от групата на срещата на 4-ти юли, 2019 г. Част от проблематиката е засегната също в Отвореното писмо от 23 май, 2019 г., до Министър-председателя и Министъра на труда и социалната политика, и в др. документи, предоставени вече на народните представители в подготовка на срещата. Тематиката е сериозна и обемна и не можем да изчерпим цялостно проблема в една среща.

Нашият фокус в настоящото кратко изложение е фундаменталният проблем за противоречието на вече приетото законодателство за социални услуги и намеса в отношенията родители–деца с основни човешки права и свободи, закрепени в Конституцията на България  (КРБ) и Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ).

Тук, на първо място, ще маркираме само общата рамка на проблемите, детайлите следва да бъдат обсъдени евентуално в работна група, съставена от законодатели, представители на изпълнителната власт и такива на гражданското общество.

ПРОТИВОРЕЧИЕ НА ВИЗИРАНОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО С КРБ И ЕКПЧ – ОСНОВНИ ЧОВЕШКИ ПРАВА

Визираното законодателство, действащо и новоприето, грубо потъпква основни човешки права, най-вече правото на неприкосновеност на личния и семеен живот, закрепено в чл. 8 от ЕКПЧ и чл. 32, ал. 1 от КРБ.

ЕКПЧ и КРБ са нормативни актове от най-висш разред в йерархията на правния ред в демократична България. Всякакви закони, които се гласуват и приемат от Народното събрание (НС), следва да са съобразени с правната рамка на защита на човешките права и справедливостта и въобще с всички висши правни норми, залегнали в КРБ и ЕКПЧ.

Ето примерно и кратко изброяване на проблемните моменти и противоречия на визираното законодателство с основни човешки права, залегнали в КРБ и ЕКПЧ, (подробният правен анализ на тези противоречия следва да бъде доразвит):

  1. Чл. 8 от ЕКПЧ, която е част от българското вътрешно право, гласи, че всеки има право на неприкосновеност на личния и семеен живот. Ограниченията на това право са допустими само в изрично и подробно изброени редки случаи. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от КРБ.

В своята цялост и философия визираното законодателство нарушава тези разпоредби, включително и по следните начини:

-- Противопоставят се изкуствено интересите на родители и деца. Основа за такова противопоставяне е законовото изискване държавата да пише „стратегия за детето“, без да се отчитат правата на родителите и същността на това какво представлява традиционното семейство (чл. 1, ал. 3 от Закон за закрила на детето, ЗЗДет.). Друг пример за такова противопоставяне е концепцията, че държавните социални служби се ръководят от принципа на „висшите интереси на детето във всички свои действия, отнасящи се до децата и техните семейства“. Тази формулировка, записана в чл. 4 от ППЗДет., недвусмислено сочи, че държавата извежда интереса на детето в самостоятелна категория и го противопоставя на интереса на детето като интегрирана част от семейството.

-- Противопоставянето на дете и родители се извежда и от систематичното поставяне на Закон за закрила на детето в отделена от Семейния кодекс категория. Това законодателно решение задава непозволено навлизане в семейната сфера.

-- Влизане в домовете без разрешение от прокурора и на практика извършване на дейности, близки до обиск, претърсване и изземване, типични за наказателно-процесуалните действия. Този вид нарушения са основани на практики, прилагани от социалните служби и са базирани на превратно тълкуване на правните норми в нарушение на основни човешки права.

-- Липса на ефективен съдебен и административен контрол над действията по отнемане („извеждане“) на деца от семейството от страна на държавата и тяхното преразпределение в така наречените „приемни семейства“ (вж. чл. 26-27 от ЗЗДет. „настаняване извън семейството“ и „временно настаняване по административен ред“. След „извеждане“ директорът на служба Социално подпомагане има цял месец да задвижи съдебната процедура).

-- Широко формулираните и непрецизни определения на „дете в риск“, „насилие“ и др. в сега действащото законодателство, които създават правна несигурност и на практика пренебрегват установени принципи на писане на закони, а именно: че дефинициите трябва да са съобразени с принципите на яснота, разбираемост, приложимост. Термини, като „психическо насилие“ в ППЗЗДет., са пример за такова нарушение, което застрашава неприкосновеността на семейството.

-- Насърчава се шпионирането от страна на социалните служби на дейността на граждани, родители и деца, което е недопустимо в едно свободно и демократично общество, особено когато резултатът е законово ограничаване на правата на родители и деца в резултат на това шпиониране (вж. ППЗДет., чл. 10, ал. 1, „активно набиране на информация“ от социалните служби).

-- Насърчава се и се допуска доносничеството, тоест анонимното подаване на информация, която е непроверена, и дори е възможно да бъде клеветническа. Подаването на такава информация според ППЗДет. може да бъде основание за предприемане на действия от страна на социалните служби (чл. 10, ал. 1 от Правилника).

-- Принудително налагане на „социална услуга за дете“ при липса на съгласие или контакт с родителите (чл. 20, ал. 4, т. 1 от Правилника); налице е подобна разпоредба и в Закона за социалните услуги.

  1. Разширява се тоталният контрол на държавата над родители и деца и техните права, като на определени търговски и неправителствени организации (НПО) с идеологически цели, които са неприсъщи за традициите на българския народ и семейство, се предоставят функции, типични за държавни органи, като възможността за принуда, предоставянето на съдействие от полицейски и други държавни органи и служби в услуга на действията на тези НПО. Отделно следва да се изследва размерът, целевата насоченост, идейната програма и източниците на финансиране в особено големи размери на НПО, които имат интерес от създаване на такъв тип законодателство, както и доколко тези категории са съвместими с едно свободно и демократично общество, в което държавата защитава интересите на всички, а не само на тези с богато финансиране. Това важи най-вече за тези, които участват в написването на закони и препоръчват държавни политики в сферата на семейството и отношенията родители– деца.

Препоръчително е създаването на работна груа, чиито цели да бъдат тези, заложени в част от дневния ред, който групата, участваща в срещата от страна на гражданите, е предложила, а именно:

  1. Ревизия на действащото законодателство, прието през 2019 г., както и на по-рано приетото и действащо законодателство, което се отнася до държавно регулиране на семейството и отношенията родители–деца и което противоречи на Конституцията, Европейската конвенция и хилядолетните традиции, установени сред българския народ относно семейството (визираното законодателство). Под „ревизия“ се има предвид критичен анализ на визираното законодателство, както и на порочни практики на правоприлагане, произтичащи от него, и предложения за отмяна на същото. Визираното законодателство включва Закон за закрила на детето, Правилник за прилагането му, Закон за социалните услуги, Закон за социалното подпомагане и др., като цяло 29 закона, изменени чрез законодателни промени, приети от Народно събрание през март 2019 г.
  2. Замразяване приемането на всякакви планирани закони, които се отнасят до семейството, отношенията родители–деца, социални услуги и държавни практики, касаещи семейството и фундаментални категории, като пол, родител, и съответните права на родители и деца.
  3. Публично оповестяване на финансирането на държавни органи и служби, които съгласно чл. 44, ал. 1, т. 3 и 4 от ЗЗДет. при взаимодействие със заинтересувани НПО, към момента са участвали в изготвянето на визираното законодателство и промените в действащото такова.
  4. Съобразяване с моралните, християнски и други религиозни традиции и хилядолетни стандарти за семейство и отношенията родители–деца, установени сред българския народ и застрашени от визираните закони и практики на социално-държавната политика на намеса в неприкосновеността на личния и семеен живот.

С оглед горното очертаване на същностния проблем на социалното законодателство, особено в частта му за „закрила на детето“ и отношенията родители–деца, следва да се извършат действията по анализ, ревизия и отмяна на закони, противоречащи на чл. 8 от ЕКПЧ и на принципите на свободното и демократично общество. Българското семейство е свещена територия, защитена от Конституцията и международното законодателство, и не бива да се допускат нарушения на основните закони и българските традиции с цел налагане на чужди идейни виждания за тези основни ценности.

С уважение,

Адв. д-р В. Костов
Свобода за всеки

Публикувана в Блог