Блог Свобода за всеки
Явор Костов

Явор Костов

Court

Независимо от острата обществена реакция срещу множеството нередности в Закона за социалните услуги (ЗСУ), голямата част от българските народни представители на практика показаха, че или не разбират, или съзнателно не зачитат волята на тези, чийто интерес би трябвало да защитават. След като правните аргументи на правозащитните организации, критикуващи редицата недомислици в текстовете от закона, останаха „глас в пустиня“ и след като продължилият близо година вик на хилядите протестиращи хора не бе чут, на 01.07.2020 г. ЗСУ влезе в сила. 

Още през май в Конституционния съд на Република България, по к.д. № 3 от 2020 г., бе подадено правно становище на адв. д-р Виктор Костов – основател и ръководител на организацията Свобода за всеки. Това становище на практика показва, че истинското гражданско общество няма да стои безучастно пред угрозата от установяване на нов вид тоталитарна форма на управление. Подаденият в КС документ е още една възможност гласът на разума да надделее, за да бъде спряна възможността за въвеждане на обществени отношения от нов тип – отношения, които заплашват основни човешки права и са в противовес с християнския морал и многовековните български и общочовешки традиции.

В текста на този документ авторът изтъква, че „Законът за социалните услуги противоречи на Конституцията на Република България (КРБ) в трите основни направления на противоконституционност: цeлтa мy e нecъвмecтимa c пpинципитe и цeннocтитe, ycтaнoвeни oт Koнcтитyциятa;  c нeгo ce иззeмвaт ĸoнcтитyциoнни пpaвoмoщия нa oпpeдeлeни opгaни и инcтитyции; в paмĸитe нa oбщия пpeдмeт нa пpaвнo peгyлиpaнe нeoпpaвдaнo и нecъpaзмepнo нaĸъpнявa ocнoвнитe пpaвa и cвoбoди нa гpaждaнитe“.

Адв. Костов обръща обстойно внимание на такива проблеми в ЗСУ като противопоставянето на родители и деца; законодателното въвеждане на изкуствена класова борба; ограничаването на свободата на вероизповедание; въвеждането на огромни, широко дефинирани правомощия на социалните служби и частните доставчици, несъразмерни с ролята на подобни органи и лица в едно свободно и демократично общество; нарушаването на правото на лична и семейна неприкосновеност; нарушаването на правото на справедлив процес и защита и др.

В края на становището адв. Костов отправя следния призив към Конституционния съд, с който апелира към здравия разум на членовете му: „Отмяната на ЗСУ заради противоконституционност на духа и буквата на закона ще принуди законодателя да се отнася отговорно и балансирано, когато търси реализация на конституционните и европейски права на хората чрез законодателството. Това може да стане единствено и само когато ролята на „социалната държава“ по Конституция не е издигната до ролята на тоталитарна или всеобхватна намеса в правата и живота на всички, а се свежда до предоставянето на помощ само на нуждаещите се, свободно заявили своето желание или съгласие за такова подпомагане. Считаме, че КС има всички основания – правни, морално-етични и най-вече конституционни – да обяви ЗСУ, в неговата цялост, за противоречащ на Конституцията на България“.

„Законът представлява усилието на човека да организира обществото; правителствата представляват усилията на егоизма да се противопоставя на свободата“ е мисъл на социалния реформатор и християнски служител Хенри Уорд Бийчър, живял през 19-ти век. Тази мисъл звучи изключително актуално в настоящето, когато с приемането на ЗСУ  българското правителство остана глухо за вика на свободата. Все пак остава надеждата, че Конституционният съд на РБ ще избере именно свободата и разума пред силите на егоизма. Няма да му е за първи път. Вече го е правил.

Прочетете и свалете цялото становище на адв. д-р Виктор Костов относно противоконституционността на Закон за социалните услуги чрез този линк.

Четвъртък, 25 Юни 2020 11:18

Тоталитарната същност на ЗСУ

ВК в БСТВ 2

На 15.06.2020 г. гост в предаването „Не се страхувай“ по Българска свободна телевизия беше адв. д-р Виктор Костов. В разговор с водещия Васил Василев адв. Костов разясни тоталитарната същност на Закона за социалните услуги (ЗСУ).

Според правозащитника, една от основните опасности, които се крият в ЗСУ, е, че законът цели всеобхватност. Широко и неясно дефинираните социални услуги нямат нищо общо със социалното подпомагане – такова, каквото е според Конституцията. Социалното подпомагане е обществена солидарност към хората, които са в нужда и нямат възможност да живеят достойно заради липса на средства, физически проблем и др. При социалното подпомагане част от парите на данъкоплатеца биват заделени за подкрепа на хора, които са в нужда и желаят да получат помощ от държавата. В ЗСУ обаче не се има предвид доброволно предлагане на социална подкрепа. Поддръжниците на закона открито заявяват, че ЗСУ не е закон за социално подпомагане, а има нова цел, чиято неясна дефиниция на практика преформулира начина, по който функционира обществото.

Присъствието на една социална машина, в която на новите доставчици на социални услуги е делегирана значителна власт, включително и такава, в която те могат да влязат в неприкосновената територия на семейството, в действителност превръща ЗСУ в един опасен за демокрацията закон. Всеки тоталитарен закон цели обсебване на семейството. А семейството е онази фундаментална обществена институция, която е гарант за това да няма тоталитарно общество. Семейството е преди държавата. Ако няма семейство, няма род, ако няма род няма народ, ако няма народ, каква държава в крайна сметка може да има?

На този линк предлагаме на вниманието Ви пълния запис на предаването.

Извънредното положение в България свърши на 13.05.2020 г., но страната остана в извънредна епидемична обстановка. Кошмарът с Ковид 19 още не е отминал, но вече се появи огнище на Ку-треска. Тази последната болест все още не е достатъчно популярна на широката общественост, но не бих се изненадал, ако съвсем скоро бъде сформиран кризисен щаб за справяне с опасността, който да дава ежедневни брифинги за дейността на правителството и експертите за справяне с коварното заболяване.

Отчаяно се боря с опасността да се превърна в обикновен балкански скептик относно бъдните дни, но здравият разум ми подсказва, че бъдещето ще е белязано с още мерки от страна на властта, които ще ограничават правата на нас, гражданите. Кризата с китайския вирус нагледно демонстрира, че управляващите по света и у нас всячески се грижат за нашето здраве – дотолкова, че се тревожат да не би да вдигнем температура от прекалена свобода. За да опиша по-ясно какво имам предвид, бих искал да предам чисто човешките си впечатления от ефекта от извънредното положение.

Още в първия момент, в който видях празните улици, разбрах, че нещо не е наред. В началото не можех да осъзная размера на случващото се, защото събитията препускаха с бързина, по-голяма от тази на способностите ми да ги анализирам. Въпреки това някак си сетивно заподозрях, че е налице истинска заплаха, за която няма как да получа изчерпателна информация нито от официалната позиция на властите, нито от гласовития хор на отдавна пожълтелите медии. А и абсурдът на пустинния пейзаж в градска среда допълнително ми подсказваше, че от новосъздадената ситуация изникват въпроси, на които властите и медиите не дават честни отговори.

И така – слънцето си грееше високо в небето, дърветата се разлистваха и ароматът на цветчетата обещаваше красиви пролетни мигове. Измамно обещание, защото хората ги нямаше. Хората по някаква причина бяха изчезнали. Бяха се изпокрили в домовете си, за да се запазят от вирус, за който се твърдеше, че ще причини смъртта на мнозина. В ушите ми кънтяха новини от редовните брифинги на кризисния щаб и съвсем естествено започнах да придобивам чувството, че се намирам в някой от онези филми с апокалиптични сюжети, за гледането на които докрай е нужно специално усилие на волята.

Усещането за съдбовността на сцената се засили, когато отдалеч се появи първото живо същество. Помислих, че беше жена, но може и мъж да е било. Не знаех със сигурност, защото не виждах ясно цялото му лице. В едно все пак бях сигурен – беше човек. Забулен с медицинска маска, приближи ме бързо, но когато се разминахме, видях, че нещо го беше уплашило. Прочетох примиренчески страх в очите му. Утехата, че хората не са изчезнали напълно, се оказа доста крехка, защото езикът на тялото на няколкото други щъкащи минувачи, които срещнах по-късно, и техните покрити лица още повече засилиха убеждението, че в необичайния уплах, който витае във въздуха, има нещо неестествено.

В крайна сметка, толкова опасен ли беше този грипен вирус? Официалната позиция беше, че човечеството е изправено пред огромна заплаха, сравнима със световна война или с някоя от опустошителните епидемии през средните векове. Ако това беше вярно, то решението на експертите от Световната здравна организация (СЗО) и на загрижените лидери на държавите по света да издадат заповед хората да бъдат затворени по домовете си може би било оправдано. В бунтовната ми глава обаче течаха мисли, които сериозно се разминаваха с официалната позиция на управляващите. И съм убеден, че съмненията ми не бяха плод на интелектуален недостиг, а логичен резултат от прилагане на простичка аритметика. Сметките не излизаха. За да бъде обявена пандемия и светът да спре да функционира, бяха нужни много повече заразени.

И фактите заговориха (на тези, които имат уши да чуят), че един ден, когато опасният вирус отмине, човекът никога повече няма да бъде същият. Имунната му система за справяне с един друг вирус – вируса на страха – вече ще бъде поразена и съвременният гражданин пациент със сигурност ще е по-податлив на обработка от страна на тези, които притежават властта да поставят под карантина. Поразен от „вируса“ на страха, човекът все по-лесно ще се съгласява някой да отнема свободата, дадена му от Създателя. Този „вирус“ обаче е наистина опасен и може да доведе до истинска пандемия, защото се разпространява мълниеносно и поразява онази част от „имунната“ система на човешката душа, която има отношение към разбирането за достойно съществуване.

И фактите продължаваха да говорят (на тези, които имат уши да чуят), че това, което човек бе принуден да изтърпи през тези месеци на тотална карантина, беше достатъчно, за да прихване „вируса“ на страха. Без съд и присъда, човек трябваше да бъде поставен под домашен арест, при положение че навън би бил по-защитен; без да е реално предпазен от защитните маски, трябваше да се примири с това лицето му да бъде забулено; трябваше да се раздели с възможността да пътува свободно; трябваше да се остави да бъде двойно по-силно облъчван от медиите; трябваше да изтърпи пропагандните послания „останете си вкъщи“ от футболисти, политици, рок-звезди, поп-фолк изпълнители, обикновени дечица, социални медии и т.н.; трябваше да бъде плашен ежедневно от съмнителни статистики; трябваше да спре да говори (тук линкът води до свалено от YouTube видео, в което д-р Джуди Миковиц застъпва позиция, която коренно се различава от тази на СЗО); да спре да работи; да спре да се разхожда (ако няма куче); трябваше… в крайна сметка трябваше да приеме факта, че правителството го ограничава (разбирай постепенно поробва), но пък с добър мотив.

И ето че извънредното положение в България свърши. Градовете вече не са част от онзи пустинен пейзаж, за който вече споменах. Хора щъкат насам-натам, разминават се подозрително и внимават да са поне на два метра разстояние един от друг. Ситуацията като че ли се нормализира. СЗО и правителствата по света сякаш доказаха, че могат да излязат победители от кризисната ситуация, свързана с разпространението на един грипен вирус. Истинската опасност обаче не е отминала. Напротив. Все си е същата, а може би е и по-голяма, защото не грипът, а страхът тръшна на легло правото на достойно съществуване.  

Домът на киното в София отново отваря широко врати. Празният доскоро киносалон постепенно се изпълва с един по-особен вид любители на седмото изкуство. Зрителите заемат местата си и в очакване на предстоящата прожекция, оживено общуват помежду си. Навън времето е топло за сезона, а вътре, зад четирите стени, е горещо от разпалени емоции и артистична възбуда. Жуженето на човешки гласове не след дълго достига връхната си точка, но скоро след това стрелките на часовника нетърпеливо подсказват, че е дошъл часът, посочен на плакатите отвън. Светлините изгасват, разговорите утихват и екранът светва с обещание.

Започва един извънреден кинофестивал. Един по-особен вид почитатели на филмите имат възможността да се запознаят с пет нови заглавия в рамките на необичаен кинофорум, свързан със „София прайд филм фест“. Различното през 2020 г. е, че фестивалът, който иначе се провежда в навечерието на София прайд, този път е допълнен от по-малко зимно издание. Извънредно издание.

Особеното мероприятие се провежда от 11 до 24 февруари. Обещанието е, че приходите от билетите ще бъдат използвани за важната за ЛГБТИ общността кауза – видимост и равни права, като и че с печалбите ще бъде подкрепена кампанията #СемействоЗаВсички, която се бори за признаване на регистрираното семейно съжителство в България. От обявите става ясно, че реализирането на събитието е финансово подкрепено и от програма "Права, равенство и гражданство (2014 – 2020)" на Европейския съюз.

Петте ленти, прожектирани в рамките на фестивала, са представени като филми за любовта, като под тази красива дума организаторите на форума имат предвид онова новото, нетрадиционното разбиране за „любовта”. Творбите засягат теми като интимността, във всичките ѝ познати и непознати форми, сексуалната идентичност, „родителството” сред транссексуалните хора, сблъсъкът между хомосексуалния начин на живот и християнската вяра и др.

Особено впечатление правят два от филмите – френския „Портрет на момиче в пламъци”  и американския „Заличено момче”.

„Портрет на момиче в пламъци” на Селин Шиама е един от най-обсъжданите филми за 2019 г. Френската продукция е номинирана за „Златна палма“ и наградена с „Куиър палма“ (това е приз за филм с ЛГБТИ съдържание). Получава награда и за най-добър сценарий в Кан. „Портрет на момиче в пламъци” е послание за  „любовта” – такава, каквато я разбират участниците в „София прайд фест”, затова и филмът заема централно място в събитието. Сюжетът се развива в края на XVIII в. Художничката Мариан пристига в живописния и ветровит Бретан. Задачата ѝ е тайно да нарисува портрет на младата Елоиз – картина, която да я представи на бъдещия ѝ съпруг в Милано. По време на творческия процес взаимоотношението между художничката и нейния модел прераства в „красива”, но неспособна да се противопостави успешно на закостенелите порядки „любовна” история. 

Американският филм "Заличено момче", в който участват холивудските звезди Ръсел Кроу и Никол Кидман, е не по-малко провокативен. В него обаче провокацията има за цел противопоставянето на нетрадиционна „сексуална идентичност“ на религията. Гарард Конли е син на баптиски пастор. Докато учи в колеж, младежът осъзнава, че изпитва хомосексуални влечения. Това откритие предизвиква множество неприятности в личен план, заради убежденията на родителите му, които са с консервативни религиозни разбирания. Драмата на Гарард се засилва, когато баща му го изпраща в християнски център за лечение на хомосексуалността. В това заведение се случват събития, които представят изповядващите християнската вяра като фанатични, ретроградни и безчувствени лицемери, имащи неадекватно отношение към деликатната хомосексуална душевност на младежите в центъра.

И така, нека да повторя – тези две ленти, както и останалите, включени във феста, са афиширани от организаторите като отнасящи се за любовта. Проблемът е, че съдържанието на творбите ясно разкриват, че тяхната истинска цел не е художествено да възпеят това чувство, както се случвало от векове, макар и с инструментариума и на други изкуства. Не. Те изпълняват една по-различна, много подмолна функция – популяризират, натрапват и пропагандират хомосексуалния светоглед чрез използване на изразните средства на седмото изкуство. Внушават, че хомосексуализмът е нещо естествено и нормално и че всеки, който е на друго мнение, е нетолерантен индивид, изградил своя назадничав светоглед единствено и само на основата на предубеждението и омразата към „различните“.

„И какво от това“, може би смело ще заяви средностатистическият гражданин, чийто основен интерес е да съзерцава „Като две капки вода“ или да се ядосва от поредния неуспех на Григор Димитров на корта. Нищо ново под слънцето. Филмовото изкуство не за първи път е използвано за постигане на едни или други идеологически цели, нали? Защо има смисъл тогава да обръщаме по-специално внимание на такъв незначителен форум, съдържащ едва пет филма?

Отговорът на последния въпрос можем да открием в едно интервю, излъчено в ефира на БНТ 1. По време на представяне на филмите, артистичният директор на мероприятието Христо Христозов уверено и по достатъчно артистичен за един артистичен директор начин заяви, че фестивалът е извънреден. Извънреден филмов фестивал за любовта. Да. Не се шегувам. А и тук няма място за шеги. Когато някой обяви, че едно събитие е извънредно, колкото и да се стремя да избягам от излишна паника, в съзнанието ми зазвучава сирената на предупреждението.

„Извънреден“ означава такъв, който е извън установения, приетия ред, изключителен, особен. С други думи, ако приемем на сериозно думите на артистичния директор, е логично да стигнем до заключението, че за да има нужда от извънреден фестивал, би следвало да са налице извънредни обстоятелства, които правят провеждането му необходимо.

В същото интервю по БНТ 1 Христо Христозов съобщи, че събитието се организира от младежката ЛГБТИ организация „Действие”, която защитава каузата „за равни права и видимост” на хората с различна сексуална ориентация. В подкрепа на тази кауза, на 14 февруари организаторите предприемат кампания за групово подаване в Столична община на заявление за регистриране на семейно съжителство. Познавайки практиките в други европейски страни и планираните агресивни действия на активистите на хомосексуалното движение, тази инициатива, която, повтарям, е финансирана от един извънреден филмов фестивал, не е нищо друго, освен поредният опит властите в България да бъдат подложени на натиск за приемане на така наречения еднополов „брак“. Този натиск е нужен, защото обстоятелствата за ЛГБТИ активистите са извънредни.

Извънредни са, защото твърде много се бави придвижването на България към хомосексуалния социалистически строй, който вече е почти изграден в свободния западен свят. Българите се оказаха по-сериозен противник, отколкото се очакваше. Народът сякаш е пуснал по-дълбоки християнски, исторически и родови корени, отколкото се очакваше, и в последните години все повече показва, че е готов да брани своя род.

И ако това не са извънредни обстоятелства, които да изискват извънредни мерки… Една от тези мерки е осъществяването на извънреден филмов фестивал в подкрепа на другия, традиционния, който обикновено се провежда в навечерието на София прайд. Има обаче много други, далеч по-мощни мерки за пречупване на народа. И те  съвсем не са само пропагандни. И Законът за социалните услуги е сред тях, и задължителното въдворяване на децата в училищната система от четиригодишна възраст е сред тях, и сексуалното образование е сред тях. И още, и още…

А навън времето е много топло за сезона. Жуженето на човешки гласове по площадите, а не в Дома на киното, не след дълго ще достигне връхната си точка… И стрелките на часовника нетърпеливо ще подскажат, че е дошло времето нормалността да победи.

 

През 1932 година излиза романът на Олдъс Хъксли „Прекрасният нов свят”, чието действие се развива в далечното бъдеще. Сюжетът описва човечеството през 26-ти век като силно развил се колектив от безчувствени хора, които през годините на своето историческо развитие са овладели технологията за изкуствено възпроизвеждане, а евгениката и хипнопедията (обучението или внушението по време на сън) са основни техни средства в изграждането на едно мирно и подредено общество. „Прекрасният нов свят” е изграден, но на изключително висока цена – човекът се е разделил с много голяма част от това, което е естествено за него. Той не може да твори и да се наслаждава на творчеството, не може да изпитва чувства и е лишен най-вече от възможността да расте в истинско семейство – семейство с мама и татко.

„Утопиите изглеждат много по-осъществими, отколкото се смяташе някога. Сега ние сме изправени пред друг тревожен въпрос: как да избегнем окончателното им осъществяване?...  Животът крачи към утопиите.” Тези думи на известния руски религиозен философ Николай Александрович Бердяев (1874 – 1948 г.) са от сборника статии „Новото средновековие“, издаден в Берлин през 1924 г. Написани са от него в контекста на вече случилата се в собствената му страна кървава пролетарска революция. Този знаменит мислител знае от личен опит какви са последиците от една безбожна идеология, която гледа на човека просто като на средство за изграждане на „прекрасния нов свят”.    

Интересен е фактът, че ние, хората, които нито живеем в 26-ти век, нито пък сме живели в първата четвърт на 20-ти век, сякаш отново се изправяме пред угрозата нечии утопични намерения да оформят обществото по образ и подобие на строителите на „прекрасния нов свят”. Разбира се, за да бъдат достигнати постиженията на бъдещите земляни от 26-ти век, за които пише Хъксли, човек трябва да извърви своя път, но днес смело можем да заявим, че пътят вече е преполовен. Краят се вижда, а сме едва в началото на третото хилядолетие.

И все пак, има и някои трудности, които трябва да бъдат премахнати. Няколко препятствия. Само няколко пречки, една от които е традиционното семейство. И държавниците утописти решават, че ще се справят с въпросната трудност с последователна антисемейна политика. И с будещо възхищение постоянство започват да внушават, че държавата по право има крайната дума при отглеждането на децата, защото по-добре от родителите може да се грижи за бъдещите строители на новия свят.

Дали казаното дотук звучи наивно и абсурдно? Не мисля. Като доказателство нека приложим един пресен пример. След автомобилна катастрофа българското семейство Славови, живеещо в Хамбург, се сблъсква със зловеща ситуация по повод нуждата да потърси лекарска помощ за 7-месечното им бебе. В крайна сметка, вместо да получи професионална медицинска грижа, детето им е отнето от германската агенция за закрила на детето. Причината за този пореден варварски акт на социални служби на европейска страна към българи е, че лекарите са се усъмнили, че детето е тормозено в семейството.

В официално изявление на германския съд в окръг Хамбург, излъчено в централните новини на BTV на 13.01.2019 г., се заявява следното: „Според информацията от болницата има ясни сигнали, че съществува родителска небрежност. Безопасността на детето е най-важна и наша задача е да го защитим”. По пътя си към изграждане на „прекрасният нов свят” и под претекст, че са загрижени за най-добрия интерес на детето, германските власти го отнемат от майка му и баща му. Към днешна дата става ясно, че предстои развитие по този частен случай, само дето не става ясно дали той наистина е частен, или е част от глобалната социална политика на градящите „прекрасния нов свят”.

Такова нещо в България никога няма да се случи. Поне така обещава социалната министърка г-жа Деница Сачева, която твърди, че социалните служби не отнемат деца, а ги връщат. Разбира се, едно такова твърдение оставя всеки средно интелигентен човек в лека форма на мисловна безтегловност, докато прави усилие да разсъждава за това откъде ги връщат, ако преди това не са ги отнели. Но не остава време за вредни размисли... Защото министърката Сачева, използвайки тактиката „атаката е най-добрата защита“, заплашва с преследване всички недобросъвестни граждани, които имат притеснения или подлагат на съмнение високите морално-волеви качества на служителите на българските отдели за закрила на детето.

И все пак, нали сме по балкански недоверчиви, на фона на бруталния акт на отвличане на 7-месечно бебе от германската държавна агенция за закрила на детето, не можем да не се запитаме трябва ли ние, българските родители, да се притесняваме, че подобни позорни действия ще станат редовна практика и у нас с предстоящото влизане в сила на Закона за социалните услуги? Като мама, татко, баба, дядо трябва ли да се тревожим, че сме наблюдавани от загрижената държава и че децата ни в крайна сметка са в постоянна опасност от отвличане от българските колеги на германските чиновници от „Закрила на детето“?

А може би трябва да се доверим на мъжката дума на Сачева, че това няма да стане у нас? Може би службите за закрила на детето в България са по-различни от тези в Германия? Може би българските социални служители биха действали различно в подобна ситуация, ако от това зависи да останат на хубавата си държавна службичка? Българските социални работници може би са по-морални или по-благоразположени към семейството от германските си колеги? Може би... А може би не. Извинете, г-жо Сачева, но искрено се съмнявам, а не мисля, че съм единствен, че сте по-различни от германските си колеги.

При положение че изповядвате същата идеология, според която държавата изпълнява функциите на всемогъщ загрижен родител, който знае по-добре от родните мама и татко кое е по-добре за детето и е готов да отнема деца при най-малки съмнения, вие и вашите войни от отделите „Закрила на детето” в България ще продължите да играете челна роля в изграждането на „прекрасния нов свят” и ще постоянствате в това да отнемате деца, а не да ги връщате.

И понеже не искам да завърша с тази мрачна прогноза, обръщам внимание на продължението на думите на известния руски религиозен философ от сборника статии „Новото средновековие“, които се надявам да прозвучат като малка утеха за тези, които не желаят да участват в изграждането на утопичния „прекрасен нов свят”: „И може би започва нов век, когато интелигенцията и образованите хора ще мечтаят за средства, чрез които да избегнат утопиите и да се върнат към едно неутопично общество, не така съвършено, но по-свободно” – Николай Бердяев.

„Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г., като творбата е създадена само за 45 дни. Събитията, описани в книгата, вероятно са се случили през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите. Сюжетът докосва дълбоко душата на читателя, защото засяга общочовешки теми, свързани с вярата, родовата идентичност, лоялността, предателството, любовта и др.

Един от ключовите персонажи в произведението е Караибрахим. Той е еничар, т.е. българин, който като дете е бил отделен от семейството си от турците, събирачи на „кръвен данък“. Караибрахим е изразител на политиката на султана и жесток воин, който безскрупулно се изправя срещу интересите на своите някогашни семейство, род, народ. Той е коравосърдечен насилник, който изисква от близките и роднините си да предадат вярата и достойнството си, за да си запазят живота. Когато разсъждаваме върху качествата и мотивите на този провокиращ и будещ негативно отношение герой, няма как да не стигнем до един от важните въпроси, който разглежда настоящата кратка статия, а именно: кои са еничарите.

Отговорът може да бъде открит в достигналите до нас исторически сведения, разкриващи, че от 1380 до 1648 г. еничарите са набирани главно от покорените християнски и немюсюлмански народи чрез т.нар. „кръвен данък“ (девширме). Идеалната възраст за деца, които били нарочени да се влеят в еничарския корпус, е между 8 и 10 години. На практика, за нуждата на турската армия били отвличани най-здравите и интелигентни български синове. Еничар означава „нов войник“, което само по себе си говори за намерението на султана да създаде нов вид армия от хора, преминали специална подготовка. По тази причина невръстните деца еничари са били подлагани на специфично обучение, имащо за цел да забравят напълно рода си, да научат турски език и да бъдат индоктринирани в исляма под постоянното наблюдение на евнуси.

Историята също показва, че в една или друга степен всички поробени народи се борят срещу посегателството върху децата им. Методите за защита от угрозата българските малчугани да се превърнат в платежно средство за набиране на „кръвния данък” говорят за това, че родителите са били готови на крайни мерки, за да опазят децата си. С цел избягване на данъка, момчета били женени още на 8-9 години, защото женените не могат да бъдат еничари. Други деца били осакатявани, защото момчета с недъг не могат да се впишат в профила на „новия войник”. Има случаи, в които българчета напускали домовете си и дълго се укривали, и случаи на възрастни, които подкупвали събирачите на данъка.

Защо обаче трябва да се занимаваме с далечни събития и нужно ли е да обръщаме внимание на някаква потънала в праха на историята мрачна практика, която като далечна призрачна сянка от миналото сякаш няма пряко отношение към настоящето? Нали отдавна турското „присъствие“ по нашите земи вече не се изразява в държавно обсебване на вътрешните ни дела и ние, българите, живеем в свободна страна, в която семействата не са принуждавани да плащат „девширме“?

Истината е, че мрачната практика изобщо не е потънала в праха на историята и за съжаление, има болезнено пряко отношение към тревожното ни настояще. Турското „присъствие” вече го няма и ние би трябвало да живеем в свободна страна, в която семействата ни не би трябвало да плащат „кръвен данък”, но истината е друга. Истината е, че свободата ни е заплашена и „кръвният данък”, макар и под друга форма, скоро може да бъде заплащан от всяко българско семейство. Ето защо използването на някогашното еничарство като метафора за съвсем конкретни политически действия на сега действащи партии, държавници и активисти всъщност е опит да бъде обрисувана една зловеща реалност – реалност с днешна дата.

По друг начин казано – що се отнася до съвременната държавна политика за децата, аналогията с някогашното еничарство не е лишена от смисъл приумица. Днес се създава усещането за един нов вид еничарство, макар и пречупепно през културно-историческия контекст. Точно както някогашния султан, съвременният управленски елит има намерение да създаде нов вид армия от хора, преминали специална подготовка.

Затова и събирачът на модерния „кръвен данък” (сега той е преоблечен ту като социален служител, ту като представител на държавната образователна институция, ту като психолог, ту като представител на НПО с развинтена сексуална фантазия) се е ангажирал да подложи невръстните деца – новите еничари – на специално неморално обучение, имащо за цел да забравят семейство, род и народ, да научат езика на развалата и да бъдат индоктринирани в разрушителната джендър идеология, като загубят представа дори за пола си. И бавно и незабележимо политиката на създаване на ново общество – обществото от „нови воини” или еничари – става приоритетна държавна политика. 

Доказателствата за една такава теза са много, като най-пресните са текстовете от предизвикващия правен хаос Закон за социалните услуги например. В този закон са налице такова неистово желание българските деца да бъдат индоктринирани в новата, чужда за вярата, традицията и народа ни джендър идеология; такъв стремеж към противопоставянето на  родители и деца, целящ разкъсване на родовата връзка; такава възможност за упражняване на безконтролна власт от социалните служби и доставчиците на услуги в семейния и личен живот, че макар и процесът на духовно и в някои случаи дори на физическо отнемане на деца да не се нарича кръвен данък, то той на практика е точно такъв.

Тази тема може да бъде развита още, но за да не натоварим разсъжденията с прекалено много метафори, нека преминем към нейната развръзка.

В съзвучие с романа на Антон Дончев отново времето е разделно, защото отново има алчен апетит от страна на елитарните кръгове да сложат ръка на най-уязвимото – децата  – и да се разруши онази структура, на която се крепи здравото общество – традиционното семейството.

Когато беззаконието се въвежда със закон, съпротивата става задължение, твърди един автор от зората на американската нация. Тази мисъл е особено актуална днес, когато виждаме, че беззаконието на съвременното социално „девширме”  се въвежда чрез използването на светския закон. Адекватната съпротива срещу събирането на социалния кръвен данък днес е различна от тази на предците ни. Ние няма да женим децата си на невръстна възраст, нито ще ги осакатяваме. Не. Ние ще издигнем гласа си – гласа на свободните хора, които разбират света около себе си, виждат го през очите на истината, готови са да живеят за нея и отказват да платят „кръвния данък”, събиран от социалните служби. Защото платежното средство е бъдещето на собствените им деца.

Заключение. „Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г. Но днес отново времето е разделно. Днес още едни събирачи на кръвен данък се опитват, макар и по доста по-рафиниран начин, да създадат нови еничари, които като „нови воини” на един безбожен свят да изиграят същата негативна роля, която в гореспоменатия роман се пада на Караибрахим. Добрата новина е, че този път ние можем да участваме в донаписването на сюжета на тази история.

На 30-ти септември във Варна се проведе организиран от Свобода за всеки семинар на тема „Свобода на религията и служението на църквите“. На форума, на който присъстваха пастори, служители, проповедници, мисионери, активни миряни и християни юристи от страната, бяха дискутирани теми, свързани с обществено-политически и правно значими тенденции, които имат отношение към вярата и към църковната мисия и живот.

По време на събитието адв. д-р Виктор Костов  посочи същността на промените в Закона за вероизповеданията и тяхното въздействие върху евангелските църкви. Правозащитникът обърна специално внимание и на опитите за нахлуване на хомосексуалните и джендър идеологии в семейната неприкосновеност чрез новите социални закони. 30 години след падане на атеистичния режим българската държава все още има да учи уроци по демокрация и човешки права. Доказателство за тази тревожна констатация е, че традиционното семейство днес отново е подложено на атаки чрез нови закони за права на децата и социални „услуги“. Адвокат Костов акцентира върху политическите и законови промени, които целят да разрушат традиционното християнско семейство и семейните ценности. От казаното от лектора се наложи извода, че църквата играе важна роля не само в изграждането на характера и сплотеността на вярващите, но и в обществото, като негов стожер и коректив.

От своя страна адв. Лоркан Прайс от Alliance Defending Freedom (Алианс за защита на свободата) говори както за тенденциите на настъпление на ЛГБТИ идеологията в Европа, така и за заплахата от ограничаването на свободата на словото на живеещите на Стария континент, които имат критично отношение към тези идеологии. Адв. Прайс даде конкретни примери за недопустимото потискане на правото на  европейските граждани да говорят свободно.  

По време на дискусиите с участниците във форума двамата лектори набелязаха възможни насоки за действие и разясниха правата на вярващите. Те обясниха с примери от своята практика, че свободното служене на църквите в посока на противопоставяне на атаката срещу духовните устои на личността е от критично значение за свободата в обществото. Вярващите християни не могат да стоят безучастни. Не и днес. Не и във време като това.

„Реших да напиша тази книга, макар и да съзнавам, че малцина ще я прочетат. Кой се интересува от разкази за непознати хора или отдалечени във време и разстояние събития, които на пръв поглед нямат отношение към настоящето. Само дето тези исто­рии са толкова тясно свързани с болното и повредено днес, че нап­раво тръпки да те побият. Идеите, оформили сегашния свят, са пус­нали дълбоки корени и са произвели неизлечими пораже­ния в имунната система на съвременното общество, което не може или не иска да прогледа. Читателите на книгата ми вероятно няма да са много, и все пак реших да я напиша. Длъжен съм да не мълча, когато мога да говоря. Дори да бъда обвинен в егоистични под­буди за публикуването на следващите редове, такъв укор няма как да ме рани. За мен е по-важно да не съм враг на съвестта си. Не и днес, не и в момент като настоящия. Затова реших да пиша.“

Това са думи на лирическия герой от първия разказ на книгата „Марксистки хроники“ – „Говорещият храст“. В тези няколко реда разказвачът прави връзка между мрачното комунистическо минало и пълното с противоречия и наситено с подмолно действащи, разрушителни политики настояще. Съществува ли наистина подобна връзка? Възможно ли е разпадът на вековните морални ценности, но които сме свидетели, да е продукт на идеи, чиято сянка можем да открием не толкова назад във времето – преди няколко десетилетия, във времето на социалистическата измама; в епохата на марксистко-ленинската утопия, която мнозина все още помнят, но на която всъщност позволяват отново да се настани удобно в обществото, понеже бързат да я изтрият от паметта си? 

Лирическият герой обаче не желае да бъде враг на съвестта си и затова иска да говори. За да я посочи, за да стане ясно, че лъжата си остава лъжа, независимо как се е дегизирала. Да говори за нея, може би не е единственото правилно действие, което съвременният човек, търсещ свободата, би могъл да предприеме, но все пак е добро начало. Този, който реши да прочете „Марксистки хроники“, може би ще обърне внимание на нуждата да не позволява на манипулиращите социална и училищна системи да имат претенции за контрол над на семействата и децата, както твърди разказът „Общото дете“; сигурно ще се свърже с посланието, че феминизмът е пагубна идеология, която обърква по разрушителен начин функциите на мъжете и жените в обществото, както разкрива „Кратката любовна история на една начинаеща феминистка“; или пък ще пожелае и той самият да предупреди поне най-близките си, че ако хората не се спрат, ще последват съдбата на експерименталното земноводно от „Как се сварява жаба“, лесно губещо живота си при плавно увеличаване на температурата в тенджерата, в която плува.

Лирическият герой не желае да бъде враг на съвестта си и затова иска да покаже, че сегащното объркано време не е плод на някакво нещастно стечение на обстоятелствата. То е резултат и на агресивната марксистка идеология,  водеща както до масова промивка на мозъци, за която четем в разказите „Знамение“ и „Черно-бели сънища“, така и до масовите зверски убийства на цвета на интелигенцията от първите дни след Девети септември, 1944 г., за което ни информират сюжетите на „Говорещият храст“ и „Като театрална завеса“.   

„Не твърдя, че идеята се роди спонтанно“, споделя разказвачът и продължава: „Тя назряваше през го­дините, прекарани в грозните сиви панелни жилища, в които жи­веех. Доразви се, докато виждах пораженията на жестоката фило­софия, виновна за обезобразяването на безброй човешки животи, включително и на моя. Узря в осъзнаването, че и сегашното поколе­ние е затворено в бляскавата воняща килия, приготвена стара­телно от същия безбожен, себевеличаещ се идол, роден от фал­шивата концепция за свобода, равенство и братство. Концеп­ция, която отхвърля Бога и коронясва на Негово място самотното творение, наречено човек.“

Лирическият герой не желае да бъде враг на съвестта си и започва да разказва историите в книгата „Марксистки хроники“, която можете да намерите в електронната книжарница на Свобода за всеки. И може би тук е моментът да спомена, че аз, като някой, който до голяма степен е отговорен за съществуването на този лирически герой, го подкрепям в начинанието му да не бъде враг на съвестта си, но да започне да говори. А на този, който иска да го чуе – приятно четене.

На 29-ти август 2019 г. в сградата на Русенския университет „Ангел Кънчев“ се проведе публична дискусия на тема „Анти-семейната същност на новото социално законодателство“, в която представители на гражданското общество алармираха обществеността за новите държавни политики, допускащи груба намеса в традиционното семейство. По време на срещата стана ясно, че зад експертния език на зловредното законодателство всъщност прозира присъствието на една всеобхватна система, която на практика се стреми да осъществи контрол над семейството.

На този линк предлагаме на Вашето внимание пълния запис от проведеното мероприятие.

Понеделник, 19 Август 2019 12:08

Политика, която ражда сираци

sirakПрез последните години държавната машина е впрегнала силите си в "благородната" кауза да защити най-добрия интерес на децата. Правят се стратегии, творят се закони, политици, медии и активисти не спират да цитират статистики за насилие в семейството, като представят  себе си за закрилници на изложените на безпрецедентна опасност български малчугани. Ситуацията силно напомня военно време, в което чрез широка пропагандна кампания управниците внушават, че са готови да бранят най-голямото богатството на родината – децата – от най- жестокия им враг – техните родители.

Като граждани на тази страна е редно да знаем, че приетото в България законодателство за социални услуги, което  противопоставя интересите на родители и деца, не е наскоро родила се в главите на съвременните родни политици спонтанна идея. През 2016 г. например заместник-омбудсманът Диана Ковачева препоръчва като пример за подражание придобилия зловеща популярност по света и у нас норвежки модел за закрила на децата.

В интервю за БНР г-жа Ковачева смело и безотговорно заявява, че "там (в споменатата скандинавска страна бел. авт.) отдавна се занимават с неща, които за нас  са нови, например правото на децата да бъдат чути. Децата не са обекти на възпитание, а субекти на права". А ние може би бихме ѝ повярвали, ако не бяхме чували и виждали какво се случва с прилагането на антисемейната стратегия в Норвегия. И понеже познаваме челния пример на тази страна в защитата на децата от техните родители, е редно, според мен, да бъдем обхванати от ужас, защото, ако норвежките практики бъдат приложени у нас, това би означавало, че краят на българското семейство е дошъл.

Противопоставянето на деца и родители води до разделяне и отчуждение, които в крайна сметка ще вкарат у "защитените" от държавата  деца вируса на сирачеството. Това ще е поредната национална катастрофа, но този път залогът ще е недопустимо висок. Тази катастрофа ще произведе нация от сираци.

В този ред на мисли е нужно да си представим какви всъщност ще са пораженията в душите на децата без родители, за да бъдем наясно как ще израсте поколението, идващо след нас. Поколението, чийто най-добър интерес е защитен не от родителите, а от професионалните държавни чиновници. Поколението на сираците.

Сираците, независимо дали са отглеждани в приемни семейства, или в детски домове, си остават сираци с всичките негативни последици от това. Сиракът е емоционално изхабен човек, независимо дали е на седем, седемнадесет, двадесет и седем или седмдесет години. Той е податлив на влияние, поставящо го в положение на роб. Той не може, не иска или не смее да мечтае за свобода. Той прави оцеленческия робски  манталитет своя житейска философия.

А може би точно това желаят управниците – общество от роби, хора, лишени от критично мислене, морално и емоционално осакатени, несигурни, водени в житейските си избори не от нуждата да бъдат свободни, а от страховете си и от крехката надежда, че държавата ще дефинира и осигури най-добрия им интерес.

С децата, които имат истински семейства, не е така. Родителите обичат децата си – дори и бедните майка и татко. По-добре е едно дете да расте без джобни за сладолед, отколкото да е лишено от семейното огнище. Добрите родителите дават безрезервно добри дарове (с всичките разновидности  на това понятие) на детето си. Инвестират в него. Думите на Исус Христос в Евангелието според  Матей 7:9-11 описват много добре тази страна от родителската същност: "Има ли помежду ви човек, който, ако му поиска синът му хляб, да му даде камък, или ако поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на децата си, колко повече Баща ви, Който е на небесата, ще даде блага на тези, които искат от Него."

Родителите се радват за децата си, когато се справят с предизвикателствата. Успехът на децата им е техен успех.  Родителите дисциплинират по правилния начин и гледат на децата си не като на субект на права, а като на любими хора, които е редно да се научат да осъзнават разликата между добро и зло, за да избират доброто.  Родителите... Родителите могат само да обичат, за разлика от държавния чиновник, който не може. Или всъщност и той е в състояние да обича, но... не чуждите, а своите деца.

И за да завърша тук тези кратки разсъждения, може би е редно да кажа следното: където има здраво семейство, поколението расте свободно. Що се отнася до семейството, държавата няма право да се държи като висш съдия, защото не е. Тя не знае кой е най-добрият интерес на детето. Детето не се е родило нито в министерството на образованието, нито в социалното министерство, а в своето семейство. Държавата, която не разбира този факт и иска да се меси в семейството, превишава правата си и в крайна сметка ще се превърне в жесток диктатор, който ражда единствено сираци.

Футболът е любима игра на милиони хора по света, които поне веднъж седмично пълнят стадионите или се вторачват в телевизорите си, за да наблюдават как в продължение на 90 минути 11 атлети от любимия им отбор тичат по „зеления килим” и си подават „коженото кълбо”, за да го придвижат към крайната цел – вратата на противниковия тим. Този най-популярен спорт би бил едно безобидно увлечение, ако не служеше като мощен политически инструмент за проповядване на либерални идеи от хора, чийто основен професионален устрем би следвало да е да намерят начин пълната с въздух топка да се придвижи от точка А до точка В. Вместо това обаче, по време на големите европейски и световни турнири немалко от същите тези спортни деятели се занимават с популяризирането на леви политически идеи, като подкрепят светско-хуманистичната интерпретретация на темата за равенството между половете, толерантността към хората с различна сексуална ориентация, единството (каквото и да значи това) и др. и облъчват нищо неподозиращите зрители по футболните арени или пред малките екрани.

Съществен принос към разпространението на либералния политически светоглед по спортните площадки напоследък започна да придобива футболът, практикуван от жени. Международната футболна федерация (ФИФА) инвестира все повече финансови средства по посока на жените, ритащи топка, а те – жените, ритащи топка, сякаш от благодарност, все по-успешно започват да се включват в политическия либерален хор, огласящ глобалния футболен свят.

Кулминацията в издигането на женския футбол на пиедестала на значимите спортни събития бе проведеното във Франция 8-мо издание на Световното първенство в периода 7 юни – 7 юли. Световен шампион стана отборът на САЩ. Дотук нищо необичайно – всеки турнир си има своя победител. Проблемът стана явен обаче, когато успехът на американките, вместо да бъде включен единствено в спортната част на световните информационни емисии, се превърна в една от водещите политически новини. Това се случи, защото, с властта, която известността им дава, състезателките на отбора се вживяха в ролята си на мисионерки посланички на лявата политическа идология, вместо да погледнат на себе си като на най-обикновени труженици на полето на ритащите топка.  

Арогантни, дръзки, заслепени и незачитащи страната, която представляват, през цялото време на турнира те правеха редица коментари, насочени срещу родината им и в частност – срещу президента Тръмп и неговата администрация. Сред необузданите спортистки феминстки имаше и такива като Меган Рапиноу например, чиято „звезда” светеше по-ярко от „звездите” на останалите. Войнстваща защитничка на ЛГБТ обществото (лесбийки, гейове, бисексуани и трансджендър хора), Рапиноу игнорира националния химн преди мачовете от Световната купа и по време на турнира открито заяви, че не би отишла в Белия дом, ако бъде поканена при евентуална титла на американките, защото с президента споделят различни ценности. И титлата стана факт, а публичните изяви и медийното внимание около американския женски футболен отбор наистина помогна за популяризирането на каузата на самозабравилите се феминистки и хомосексуалисти.

Но какво от това? Каква е стойността на тази новина? Какво ни интeресува нас, обикновените неинтересуващи се от женски футбол граждани на суверенна страна, намираща се на хиляди километри от мястото на събитието? Интересува ни. Интересува ни, защото тук не става въпрос за нищо незначеща спортна игра, а за поредния, макар и наглед незначителен сблъсък от една нова световна война. Войната за отстояване на ценностите. Конфликт, който може да се окаже, че ще има фатални последици върху нашето поколение и върху поколенията след нас. А както ни учи историята на световните войни, дори ние, българите, няма как задълго да запазим неутралитет.

Свободата на словото е изконно човешко право, което днес отново е подложено на масирана атака. У все повече хора се засилва усещането за целенасочена и нестихваща кампания за подмяна на ценностите в българското общество и това усещане не е нито масова психоза, нито пък поредната налудничава теория на конспирацията. Ветровете на комунистическата опресия все още подухват в историческото ни съзнание и ето че на обществено-политическата сцена се появява опасността да ни връхлети бурята на нов тоталитарен контрол. Свободата за изразяване на мнение, философско-религиозен светоглед и убеждения отново е застрашена от цензура и друг вид санкции, а ние следва да сме наясно, че ако се откажем от правото да говорим свободно, без съмнение ще се простим и с всичко друго стойностно в живота ни.

Един от многото примери, подкрепящи гореспоменатите, будещи тревога тенденции, е неспиращата негативна кампания срещу журналиста Мартин Карбовски. Хомосексуалистки активисти и правозащитните организации, които представляват, ревностно желаят  да ограничат с помощта на държавния апарат правото на журналиста да говори, защото той често си позволява да прави недопустимото – да заявява това, което мисли, и това, което съвестта му повелява.

Поредната негативна акция срещу работата на г-н Карбовски е отвореното писмо, изпратено от над 100 граждани и общественици по повод излъченото в деня на детето – 01.06. 2019 г. – по bTV предаване „Карбовски: Втори план“ на тема „Системата, която решава кое е най-добро за детето ви: Трагедията на българския баща и неговото дете, отнето от ювеналната юстиция в Холандия.“

Във въпросното предаване журналистът дава публичност на историята на един български баща, който от пет години не е виждал детето си. Синът на интервюирания в репортажа мъж е изведен зад граница от майка му и след намесата на Интерпол е открит в Холандия. Холандският съд обаче отказва да се съобрази с решението на българския съд, който е дал родителските права на бащата и вместо да постанови логичното – синът да бъде върнат на бащата, решава за детето да се погрижи службата за закрила на детето в Холандия.

Разказът за битката на безсилния срещу холандската бюрократична държавна машина баща е покъртителен не само защото е лична трагедия на един българин, но и поради факта, че описаният случай не е изолирано явление. В предаването още веднъж става ясно, че често срещана практика е в „свободна” Европа деца да бъдат отвличани от семействата им под предлог, че държавата се грижи за най-добрия интерес на детето.

Но нека се върнем на темата за свободата за словото. След излъчването на предаването на тема „Системата, която решава кое е най-добро за детето ви: Трагедията на българския баща и неговото дете, отнето от ювеналната юстиция в Холандия“ над 100 граждани и общественици изпращат открито писмо до София Владимирова – Съвет за електронни медии, Атанас Генов – Асоциация на българските радио и телевизионни оператори, Вежди Рашидов – Комисия по култура и медии към Народното събрание, и БТВ Медия груп, с копие до Бойко Борисов – Министър-председател на Република България, Румен Радев – Президент на Република България, Цвета Караянчева – Председател на Народното събрание, Бисер Петков – Министър на труда и социалната политика, Екатерина Захариева – Министър на външните работи, Елеонора Лилова – Председател на Държавната агенция за закрила на детето, Сотир Цацаров – Главен прокурор на Република България, Мая Манолова – Омбудсман на Република България, Асоциация на европейските журналисти в България, Главна дирекция „Борба с организираната престъпност” към Министерство на вътрешните работи, Държавна агенция за национална сигурност, Посолство на кралство Нидерландия в България.

Желанието на тези над сто граждани и общественици, най-общо казано, е следното: държавните институции да направят необходимото, за да затворят устата на самозабравилия се журналист, който си позволява да разкрие трагедията на един български баща – трагедия, която може да застигне и други напълно нормални родители в свят, в който службата за закрила на детето има специални правомощия. В писмото се твърди следното: „Този материал дезинформира и всява необоснована паника сред българските родители и съдържа твърдения, които не отговарят на истината. Нещо повече: той е в противоречие с изискването да не се допускат предавания, внушаващи страх, ненавист, омраза и нетърпимост сред гражданите”.

Ако си позволим да разтълкуваме доводите на възмутените активисти в този кратък пасаж, ще установим, че според авторите на отвореното писмо „дезинформация”  е изнасянето в публичното пространство на фактите около едно престъпно деяние – отвличането на дете от държава членка на ЕС. Тази „дезинформация”, според разгневените активисти, всява паника сред българските родители, а е много важно българските родители да са спокойни и да не се притесняват от нищо, нищо че българската държава им готви Национална стратегия за детето, която представлява серия от планирани законодателни инициативи за предоставяне  пълна власт на държавата, и респективно на отделните чиновници, над живота на всяко дете и неговото семейство.

В текста на отвореното писмо става ясно, че тези над сто граждани и общественици са силно притеснени, че използвайки правото да говори, г-н Карбовски всява страх, ненавист и омраза в обществото. Сякаш ако детето на който и да е нормален човек  бъде отвлечено от която и да е институция на която и да е държава, такова деяние не би било повод за страх или за ненавист. При цялостния прочит на документа обаче се избистря и истинската причина за „основателното” притеснение на активистите – в предаването бащата на отвлеченото дете прави пряка връзка между насилственото отделяне на деца от родителите им и практиката същите тези деца да бъдат давани за осиновяване от хомосексуални двойки. Ето това вече е възмутително твърдение. Възмутително вярно твърдение.

Гражданите, автори на отвореното писмо, са така изпълнени с негодувание, че не просто изразяват мнение, а настояват за контрол над свободата на другите граждани, които не споделят техните идеи, да говорят, с което ясно разкриват тоталитарната същност на идеологическия си светоглед. Защитавайки собствените си права, те искат да отнемат правото на другия да има мнение.

 „Настояваме държавата да започне да работи в интерес на своите граждани, а не да бездейства, докато пропагандата и дезинформацията всяват страх в българското общество”, завършва отвореното писмо на възмутените граждани, чиито организации през последните години са всявали немалко страх в българското общество, внушавайки например, че повечето български мъже са насилници.

Ето непълен списък на някои от организациите, които стоят зад изготвянето на отвореното писмо срещу журналиста Мартин Карбовски: – Маргиналия, Национална мрежа за децата, Фондация „Конкордия“, Асоциация „Българско психоаналитично пространство“, Сдружение за педагогическа и социална помощ за деца ФИЦЕ–България, Център „Амалипе“, избран за представител на ромските НПО в Комитета за наблюдение на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, Институт по социални дейности и практики (ИСДП), Сдружение „Самаряни“, Сдружение „Каритас“ – Русе, Сдружение ЛГБТ – Пловдив и др. Може би вече сте чували за пропагандната и дезинформационна дейност на някои от тях.

В заключение: Темата за свободата на словото ще продължава да е актуална в обществено-политическия дебат, защото е тема за достойнството, вярата, мира, надеждата, свободната личност. Темата за свободата на словото е особено актуална в исторически момент като настоящия, защото някой отново иска да ни отнеме свободата. Този някой настоява държавата да задейства машината си, за да затвори устата на говорещите свободно. Този някой настоява да бъде ограничена свободата на словото. Този някои иска да заграби правата на другите. Но този някой няма да успее, докато има хора, които говорят и действат свободно, защото в крайна сметка силата на свободно заявената истина е по-голяма от оръжието на хомосексуалната идеологическа заблуда.

Когато се опитаме да вникнем в мотивите, движещи както политически, неправителствени и икономически организации, така и обикновените хора, ще видим, че битката за власт е един от най-често срещаните двигатели в човешката история. Властта е сила и възможност за реализация. Всеки иска да бъде силен и успешен, а не слаб и провалил се. Властта е също така управление над другите и идеална възможност, както и важно условие за налагане на волята на този, която я притежава. Битката за власт е старо явление, познато още от началото на човешката история.

В надпреварата за спечелване на власт в условията на демокрация има, поне на теория, съвсем ясно и не толкова трудно изпълнимо правило. Политическият субект трябва да участва в честно състезание за спечелване доверието на избирателя – съревнование за убеждаване на гласоподавателя, че идеите, намеренията, целта, ценностите и възможностите на представляващите съответната политическа формация ще защитават по най-добрия начин интересите на именно този човек, за чийто глас се провежда въпросното състезание. Разбира се, от горчивия си опит знаем, че горното правило е само една утопична теория в един идеален, но нереален демократичен свят. Повечето от хората, които през последните години са се решавали да посетят избирателните секции по време на избори, са били изправени пред дилемата не за кое „добро“ да гласуват, а как да изберат „по-малкото зло“.

Тази еволюция в занижаването на критерия, по който съвременният гражданин е принуден да гласува, е резултат и от едно важно качество, което българският политик на прехода притежава в изобилие, а именно – последователността. Последователност във взимането на решения, които свидетелстват, че съществува нещо нередно в идеите, целта, намеренията и ценностите на повечето от народните избраници. И вече не е трудна за възприемане, нито звучи абсурдно тезата, че едно добро качество, като последователността, може да бъде натоварено с характеристиките на придобит морален порок. Ето и няколко примера за пословичната последователност на повечето български политици.

Голяма част от родните властимащи проявяват завидна последователност в жаждата си за бързо лично икономическо облагодетелстване. След десетилетия демократичен преход България е на последно място от страните от Европейския съюз в Индекса за възприятие на корупцията. С езика на иронията тази информация звучи така: в справянето със злоупотребата с власт сме първи, първи… но отзад напред.

През годините на прехода повечето парламентарно представени партии проявяват впечатляваща последователност в ограничаването правата на вярващите хора с непрестанните си опити да бъде прието дискриминационно по отношение на религията законодателство, което застрашава конституционния ред в страната и принципите на демократичното общество и е в идейно и фактическо нарушение на българската Конституция и Европейската конвенция за правата на човека.

Много български законотворци демонстрират безсрамна последователност в опитите си да въведат разрушителната от морална гледна точка джендър политика, с която да отровят умовете на малките деца. Наскоро избухна скандал по повод разпространяването на материали с неприлично съдържание в училищата, но това не е нова практика. Още през 2013 г. електронното издание Свобода за всеки алармира за учебно пособие, част от образователен пакет по проект „Разгръщане на Националната програма за репродуктивно здраве”, финансиран от Фонда на ООН за население, използвано за индоктриниране на учениците в това, което днес наричаме джендър идеология.

Не са малко българските парламентаристи, които са арогантно последователни в следването на тоталитарната политическа линия държавата да се намесва нагло и страшно в семейните отношения. Държавната претенция към децата и семействата е една от най-страшните прояви на извратения начин на мислене на самозабравилите се политици. Националната стратегия за детето 2019 – 2030 е документ, в който кулминира многогодишният апетит на държавата да установи контрол над всяко дете и всяко семейство. Разбира се, в неспособността си да прецени моралните последици от това народният избраник не допуска, че подкрепя една мракобесна стратегия всъщност, а твърди, че защитава най-добрия интерес на детето.

Примерите за последователността на българския политик са още и още, но нека спрем дотук и си припомним, че 2019 г. е година на избори. Избираме представители за европейския парламент и за местната власт. Поради липса на алтернатива избирателят за пореден път е изправен пред избора за кое „по-малко зло“ да гласува. Може би е време същият този избирател да се запита: „по-малкото зло“ добро ли е всъщност и няма ли нещо ненормално в политическа среда, в която основният мотив на човек да стигне непременно до урните е продукт на идеята, че ако не гласува за „по-малкото зло“, на власт може да дойде по-голямото.

2019 г. е време за избори, а аз все си мисля, че гласуването за „по-малкото зло“ само по себе си не е „добро“, а си е чисто и просто подкрепа на тези, които през годините са доказали своята последователност в това да творят зло. Не, не бих искал думите ми да бъдат интерпретирани като призив за пасивност или отстъпване пред голямото зло, а като подбор на „оръжията“ срещу него.   

Животът си тече в своите забързани темпове и година след година, ден след ден, час след час светът около нас се променя. Промяната, която виждаме днес обаче, все по-рядко е свързана с полезни за обществото реформи и е по-скоро резултат от практики, чиито последици ще са унищожителни за следващите поколения, ако не бъдат преустановени. Една такава промяна е натрапването на джендър идеологията, която трайно се настани в живота ни чрез досадното ѝ и  постоянно пропагандиране и която е на път да се превърне в епидемия с поражения, далеч по-големи от заболяване от морбили например.

Темата за Истанбулската конвенция дойде на дневен ред и отмина, но се оказа, че джендър агресията срещу българското общество не е само вчерашна новина. Завидното упорство, с което леви активисти и управляващ елит целят ненормалното да стане нормално, има опасност да доведе до това обществото в крайна сметка да вдигне ръце и да се примири с новоизмислената полово неутрална реалност. Такъв сценарий не трябва да се сбъдва. Не трябва да отстъпваме от позицията на здравия разум. Не трябва да свикваме с абсурда, защото в момента, в който свикнем, битката за децата ни ще е изгубена.

Когато заговорим за следващо поколение и за битка, съвсем логично първата асоциация, която идва наум, е училище. Училището, което по презумпция би трябвало да бъде място за придобиване на знание, също изживява своята поредна зловеща метаморфоза и се е превърнало в затвор за идеологическо промиване на детския мозък. Би било добре тази оценка да е плод на просто нечия болна фантазия, а не да почива на конкретни факти, но уви. Принудителното въдворяване на отпадналите от училищната система, от една страна, и джендър обучението, от друга страна, доказват, че заявените добри намерения училището да образова са само претекст да се извършава масово превъзпитание на младите граждани, за да са подготвени за новия свят – светът, лишен от морални устои.  

В новина, изнесена на сайта на BTV, можем да се запознаем с един от многото скандали, разтърсващи както отделните учебни заведения, така и цялата образователна система:

Брошури за сексуално ограмотяване на учениците предизвикаха скандал между институциите. Проблемът е, че на снимка, която е приложена за болестите, предавани по полов път, са двама млади мъже. Брошурите са издадени от здравното министерство и са разпространени от РЗИ – Ямбол. […] Брошурата се нарича "Любов без последствия" и е издание на Министерството на здравеопазването. Тя е богато илюстрирана и е предназначена за сексуално възпитание на учениците.

От материала става ясно, че едва ли не се е получило недоразумение и брошурите са били прибрани след писмо от Регионалния инспекторат. Но директорът на гимназията, в която са предлагани хомосексуалните порнографски материали, Йордан Милков с право е в недоумение. Ето какво заявява той по въпроса:

… в началото бе едно обаждане дали в училище има такива брошури и каква е съдбата им и да не ги разпространяваме, после дойде официално и писмото. В него пише да не се разпространяват брошурите. […] Как може да забраняваме нещо, което предварително са го одобрили! Отзад на самата брошура стои Министерството на здравеопазването, подписано. Те са минали през утвърждаване, минали са през съответния контрол на министерствата, пристигнали са по официален ред чрез институции, и когато картинката се оказва неадекватна или провокативна, започваме с писма (...), казва директорът Йордан Милков.

И наяве излиза абсурдната ситуация, че институциите са одобрили разпространението на недопустимите от морална  гледна точка материали, а след това дават обяснението, че не са наясно кой е отговорен за допускането им до училищата. Дали образователното министерство и Министерството на здравеопазването не общуват помежду си не е най-важното в случая. Забележително е постоянството, с което управляващите търсят начин да „образоват“ децата така, че те да приемат хомосексуалната идеология като нещо естествено.  

Въпросният скандал не е изолирано събитие в отдалечен провинциален град. Не. Той е само поредното „недоразумение“ в образователната система, а „недоразуменията“ станаха заплашително много. Неотдавна се появи анкета на Европейската комисия SELFIE (самооценка на ефективното обучение чрез насърчаване на използването на иновативни образователни технологии), в която българските ученици трябваше да отговарят на така „важния“ за учебния процес въпрос какъв е техният пол. И понеже от ЕК са „широко скроени“ по отношение на половата идентичност, в злополучната анкета са предвидени четири възможности за отговор – “момче“, “момиче“, “друго“, “предпочитам да не казвам“.

По повод възмущението, надигнало се в българското общество, образователният министър Красимир Вълчев хвърля прах в очите на родителите, заявявайки, че той е против въпросите за пола, но е станало недоглеждане. Звучи достоверно, но не е истина. Достатъчно е да си припомним позицията, която неговата партия заемаше по отношение на т.нар. Истанбулска конвенция, за да разберем, че става въпрос за целенасочено прокарване на джендър идеологията в българското училище. Разбира се, като мнозинството български политици, разчитайки на късата памет и пословичната наивност на българския гласоподавател, Вълчев невинно призна,  „… че не е разглеждал въпросите в анкетата и отново подчерта, че над 900 училища вече са я попълвали и до преди два дни не е имало нито един сигнал за нещо смущаващо“, и после допълни, че „платформата е много полезна за степента на дигитална готовност на училищата и нито министерството, нито Европейската комисия искат да го компрометират“. Само че, анкетата вече е компрометирана, защото за всекиго е ясно, че образованието е параван, зад който са се скрили истинските цели на управляващите.

И стигаме до важния въпрос – ако училището е място за придобиване на знания, какви точно знания се придобиват в програмите, одобрени от българските институции. Ако училището обаче е място за насаждане на конкретна идеология, то не е ли правилно да го оприличим на затвор. Затвор, в който трябва принудително да бъдеш въдворяван като във всеки истински зандан или трудов лагер. Ако детето вече е въдворено, пред родителите му стоят два варианта: или любимата им рожба да излежи присъдата си, за да бъде докрай превъзпитана, и така да получи възможност да се впише като бъдещ достоен поданик на общество, белязано от уродливия строй, все повече придобиващ чертите на тоталитарната демокрация, или да избере другата възможност – да избяга от затвора, докато все още има време и докато все още има детство, което да бъде изживявано.   

Петък, 21 Септември 2018 09:21

Лятото на лявата пропаганда

Лятото на 2018 година е в разгара си, наградите „Тони“, които са театралният еквивалент на филмовите „Оксар“ и телевизионните „Еми“, са също в разгара си, когато по време на своя реч холивудската звезда Робърт де Ниро се изказва по политически въпрос. Актьорът се извинява на канадския премиер Джъстин Трюдо за „идиотското поведение” на американския президент, с което недвусмислено изразява негативното си отношение към г-н Тръмп. Успешно превъплътилият се в човек с тежко психично заболяване от филма „Пробуждане“ на Пени Маршал не спира дотук, а продължава да разкрива политическите си убеждения под формата на нелепа, нецензурна тирада. Де Ниро нарича г-н Тръмп „куче“, „свиня“ и „лъжец“ и употребява псувня, на която немалко български таксиметрови шофьори биха се възхитили.

karikaturaЛятото на 2018 е на път да си отиде, в Ню Йорк се провежда финала по тенис при жените от Откритото първенство на САЩ от Големия шлем. Чернокожата Серина Уилямс губи от млада японка и излиза от кожата си заради решения на главния съдия на мача. Звездата на американския тенис нарича рефера „крадец“, „лъжец" и го заплашва, че той никога повече няма да ръководи нейна среща. По време на пресконференцията след двубоя тенисистката обвинява съдията в сексизъм и със самочувствие на героичен борец срещу неправдите в света декларира, че с деянието си по време на тенис срещата тя всъщност е защитила всички онеправдани жени.

И ето че почувствалите се защитени жени от цял свят веднага получават възможност да върнат жеста на чернокожата си вдъхновителка. Започва абсурдна кампания срещу художника от австралийския Herald Sun Марк Найт, обвиняваща го в расизъм и сексизъм заради карикатура, в която той си позволява да осмее неприемливото поведение на агресивната тенисистка – същата онази чернокожа Серина Уилямс, влязла в ролята на говорителка на феминизма.  

Лятото на 2018 още не е отминало, а фронтменът на популярната ирландска банда U2, Боно, e поканен за втори път да посети Елисейския дворец. Една от целите на визитата на британския рок певец при френския президент Еманюел Макрон е обсъждане на въпроса за равенството между мъжете и жените в перспективата на предстоящото ротационно председателство на Г-7 от Франция догодина. Имайки предвид властта, която единият притежава в политическите среди, а другият – в общността на занимаващите се с шоубизнес, можем да допуснем, че идеологическият заряд, който се съдържа в темата за егалитаризма, ще бъде още по-успешно наложен в законодателството и културата на народите. По друг начин казано, с артистичен замах още веднъж изкуство и политика ще се съюзят, за да възпеят зловещото ляво, хуманистично Liberté, Égalité, Fraternité (свобода, равенство, братство).

Лятото на 2018 предстои след няколко месеца. Още е 2017, а влиятелното списание Time, обявява избора на редакционния си екип за личност на годината. Жените от #Me too, жертви на сексуално насилие, са личностите на годината. Кампанията започва след обвиненията срещу холивудския продуцент Харви Уайнстийн в сексуален тормоз. Актриси, сред които и такива, които през годините са се ползвали от славата и парите на Холивуд, изведнъж се сещат, че преди много години, в началото на бляскавата им кариера, някой се е възползвал от тяхната невинност. Сега обаче всичко се е променило, те са готови да говорят смело и без срам за миналото и резултатът е налице – в публичното пространство се появява още една пропагандно истерична кампания.

Нека сега накратко видим какъв е смисълът от споменаването на гореизложените примери, които сякаш нямат връзка помежду си. Когато се вгледаме в описаните събития и в хилядите подобни, които бомбардират умовете ни непрестанно, можем да установим една и съща тенденция – представители на шоубизнеса и спорта не спират да говорят по теми, които очевидно надхвърлят възможностите им да ги разберат, застъпват тези, противопоставят се на политики и хора с цел обслужване на една и съща идеология – тази, която се намира в левия спектър на политическата палитра. А точно там можем да забележим пропагандираните и от шоубизнеса, и от спорта феминизъм, егалитаризъм и противопоставяне на необичайната, но в много отношения здравословна дясна политика на Доналд Тръмп.

Властта всъщност е употребата на силно влияние, чрез което някой може да се разпорежда. Когато богатството и известността са единствената причина за тази власт, катастрофата е неминуема. Футболистите, музикантите, тенисистите, актьорите, коафьорите и кой ли още не придобиват възможността  да контролират, да подчиняват чуждата воля на своята. А своята те отдавна са покорили на левите си работодатели.

Разбира се, в този ред на мисли е редно да отбележим, че свободата на словото е основно човешко право, което трябва да бъда защитавано. Свободата на словото е важна ценност, но ако в словото няма свобода, ценностите са под сериозна заплаха от изчезване. Те са застрашен вид, докато не се намерят хора, които да ги закрилят.

И докато изпращаме лятото на 2018, нека си припомним, че жегата на идеологическото противопоставяне тепърва предстои.  

Liberalen svetogledПрез последните години в медийните публикации, политическите речи, международните документи, както и в личната комуникация на повечето хора все по-често се чува една дума, която до скоро бе част от речника най-вече на изследователите на религиозни текстове. Става въпрос за понятието жертва. Въпросната дума се използва тогава, когато на вниманието ни се представят трагични новини, свързани със загинали в пътни инциденти, природни бедствия, военни конфликти и т.н. Но ако се заслушаме в гласовете, идващи от медийния пазар, ще чуем, че в езика, използван в един свят, който сякаш е погълнат от либералния политически светоглед, на термина жертва се придава много по-широко значение. Като жертви биват определяни децата, етническите малцинства, хомосексуалистите, жените, преживели домашно насилие, момичетата, въвлечени в трафика на хора, кучетата, котките и т.н.  

Мотивът за масираната кампания, подета от либералните идеолози и разпространявана от техните глашатаи, изглежда благовиден, а именно – обществото да се справи с ширещото се насилие над беззащитните, като бъде приложена опитаната стратегия, според която съществена част от решаването на един проблем е разпознаването и извеждането му на показ. Но това е само на пръв поглед – истинските намерения на съвременните социални инженери са доста по-дълбоки.

Либералите, които искат да представят определени обществени групи като жертви, всъщност имат нужда от тях, за да завладеят идеологическа територия. Така наречените жертви са тяхното най-силно оръжие. Чрез тях те искат да променят законодателства, да унищожат традиции, да се справят с консервативни практики и да подменят ценности, древни колкото света. Жертвата има нужда от особен вид защита, твърдят либералите и безскрупулно използват специалния статут на пострадалата група хора, за да ограничат правата на всички, в това число и на тези, които по принцип не прибягват до насилие, поставяйки ги в полезрението на всеприсъствената държавна машина.

Всеки нормален човек разбира, че насилието над беззащитните е морално осъдимо деяние и че трябва да бъде заклеймено като нещо отвратително. Използването на трагедията на човек за постигане на политически цели обаче не е ли действие, което е също толкова противно?  Думите, зад които стои конкретен идеологически заряд, независимо дали осъзнаваме или не, дава отражение върху мисленето ни. Дори да не се интересуваме от политика, съвременната лява политика се интересува от нас и чрез системно и целенасочено натрапена терминология се опитва да ни накара да възприемем либерално-хуманистични идеи и практики, които в същността си са противни на здравия разум и на християнската истина.

Но нека да не сме голословни. В този кратък коментар бих искал да предложа на вниманието на читателя само два от многото примери, подкрепящи тезата за маниакалната жертвомания, която ни заобикаля. Покрай злополучната Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие обществото бе шокирано с широко тиражираната статистика, че над 1 000 000 българки са жертви на домашно насилие.

В новинарския сайт pik.bg можем да се запознаем с информация, която стои под заглавието 1 000 000 българки са жертви на домашно насилие:

Според европейско изследване около 25% от жените или всяка четвърта българка са се срещали с този проблем. Според неофициални данни обаче, оповестени от националния омбуцман Мая Манолова, в началото на годината, над 1 млн. българки са имали подобен проблем, съобщава „България он еър“.

Въпросът стои – 1 000 000 насилвани българки реална цифра ли е, или е число, обслужващо конкретни пропагандни намерения? За себе си намирам отговора в по-горе цитирания текст, от който става ясно, че официалното лице, националния омбудсман Мая Манолова няма проблем да оповести, да даде гласност, да внуши неофициални данни, които идват кой знае откъде. Естественият извод е, че ако има 1 000 000 жени, жертви на насилие, то логично е да има поне 500 000 хиляди мъже насилници. Ако тези числа са верни, констатацията е потресаваща, но ако не са, е важно да разберем кой има сметка от това нагло противопоставяне на половете. В настоящите кратки разсъждения няма как да бъде разкрит в детайли генезисът на лявата пропаганда в жертвоманийната кампания, но все пак можем да допуснем, че същите идеологически сили от миналото, призоваващи за класова борба, имат интерес от съвременното противопоставяне на една обществена група срещу друга.      

Още един интересен пример – в публикация в сайта frognews.bg се запознаваме с ужасяващите данни, представени от председателя на учителския синдикат Янка Такева:

70% от децата у нас са жертва на насилие в семействата си, показва изследване на Синдиката на българските учители. […] Учителите също са жертва на агресия, подчерта Янка Такева. Според нея 65 процента от преподавателите в училище са подложени на различен вид натиск.

Без да съм прекален скептик, от гореизложената информация разбирам, че председателят на учителския синдикат Янка Такева признава следното: училището не е място, на което младежите се образоват, а територия, обитавана от два вида жертви. Учениците жертви на домашно насилие срещат учителите жертви на друг вид насилие. Страх ме да си помисля какво ще излезе от сътрудничеството между толкова жертви, събрани на едно място.

Целият ни живот е продукт на това, което сме приели да вярваме. Ето защо е редно да разберем настина ли живеем в едно зомбирано общество от жертви, или някой се опитва да манипулира общественото мнение. Целта на този, който прибягва до манипулативни средства, е да въведе в заблуда, а следствието на заблудата е поробване. Ще се оставим ли отново да бъдем поробени, този път от новия либерален агресор, който пипа с кадифени ръкавици, но държи оръжие зад гърба си, или ще сме достатъчно мъдри да отстояваме свободата си, това времето ще покаже.

Но докато тече този идеологически сблъсък, нека си спомним две много важни истини:

Думата жертва има следните значения: от една страна, жертвата е дар, принасян на божество, а от друга – жертва е някой, който е пострадал при конкретни обстоятелства. Двете значения сочат ясно, че когато бъдат видени като жертви през либерално-хуманистичните очила, хората, пострадали при тежки житейски обстоятелства, са всъщност дар, принесен на едно точно определено божество – божеството на либералната държава, което твърди, че ще ги защитава, но само ако са готови да бъдат използвани като хора със специален статут. А втората истина, която се съдържа в първата, е, че краят на всяка една епоха, цивилизация или обществен строй започва с обезценяването на думите или изкривяването на тяхното значение.

Всяко едно историческо събитие се предизвиква от личности, чийто живот, творчество, дело, политически и идеологически убеждения са насочени към дефиниране и изграждане идентичността на обществото. Всяка една промяна на политическата обстановка в страна или регион, всяка управленска криза и всяко решение, което в крайна сметка трансформира света, са следствие от конкретни вярвания. Ето защо, ако думите на френския философ от XVIII в. Волтер „Който успее да ви убеди да вярвате в абсурди, може да ви убеди да извършвате зверства“ са истина, то на тази истина трябва да обърнем специално внимание, защото към настоящия момент тя звучи като зловещо предупреждение.

Нелепостите, които прозират от решенията на съвременния управленски елит, стават все по-осезаеми, имат все по-тежък ефект върху отделния човек, а усещането, че сме притиснати да ги приемем безрезервно, е все по-силно изразено. Проблемът обаче е в това, че същият този, който ни внушава как в нелогичното има логика, не е лесно да бъде идентифициран. Чувстваме присъствието му в медийни репортажи, експертни коментари, политически решения, послания, достигащи от кресливия глас на шоуиндустрията, но сякаш нямаме възможност ефективно да му се възпротивим, защото той се проявява в множество лица и думи.

И все пак, на 27 юли ще стане ясно дали Конституционният съд няма да се превърне в едно от тези лица. Ще разберем дали институцията, следяща за спазване на законите на България, няма да заговори с гласа на този, който се опитва да убеди хората да повярват в абсурда на третия пол. На 27 юли ще си проличи дали 12-те съдии, които са поели отговорността да следят за спазването на конституционния ред в страната, ще се поддадат на огромния натиск да бъде узаконено беззаконието с име Истанбулска конвенция, или ще проявят доблестта да се изправят срещу невидимото, но мощно присъствие на този, който желае да вярваме в абсурди.

Притеснителен е фактът, че едва в последния парламентарен ден преди лятната депутатска ваканция ще стане ясно решението на Конституционния съд дали Истанбулската конвенция противоречи на основния закон. Стар, но ефикасен метод е народните представители да излязат в заслужена почивка тогава, когато трябва да отговарят на въпроси, на които не желаят. Притеснителна е и новината, излязла в социалните мрежи, че със седем срещу пет гласа съдиите вече са постановили, че Истанбулската конвенция не противоречи на основния закон в България. Надеждата ни е тази новина да си остане просто един неотговарящ на истината слух.

И все пак, ако опитите на този, който иска да ни убеди да вярваме в абсурди, дадат резултат, ако Истанбулската конвенция бъде ратифицирана и в крайна сметка някъде там, в бъдещето, българското общество бъде убедено в абсурда на третия пол, то колкото и трудно да е да си представим какви ще са последиците, едно конкретно следствие неминуемо излиза на преден план, а именно: който повярва в съществуването на трети пол, ще извърши зверството да изнасили съвестта си и да приеме абсурда за нормално състояние. Ако човек извърши това престъпление над собствената си съвест, той вече няма да има задръжки – всичко ще му е позволено.

В този ред на мисли в романа си „Братя Карамазови“ руският класик Фьодор Михайлович Достоевски заявява: „Ако няма Бог, всичко е позволено“. Логичното продължение на думите на големия писател е: „Ами ако има Бог…“. Ако Създателят на цялата вселена ясно е разкрил в творението си, че е създал само два пола – мъжки и женски, какво следва? Ако има Бог, моята препоръка към този, който се опитва да убеди хората в абсурда на третия пол, както и към този, който е приел това внушение, е тази: редно е да се страхувате.

KatynМасов гроб е мястото, където са погребани човешки тела, в повечето случаи такива, които е невъзможно да бъдат идентифицирани. Названието се използва, за да обозначи местоположението, където са заровени десетки, стотици и дори хиляди хора. В естеството ни е да реагираме, когато си представим картината на преплетените недоразложени трупове на мъже, жени и деца. Изпитваме състрадание, погнуса, гняв, желание да разберем истината за случилото се. Истината, която безкомпромисно честно ще ни разкрие причината тленните човешки останки да бъдат захвърлени като отпадък в зловещия и безличен ров.

Откриването на масови гробове, като тези в Белжец, югоизточна Полша, в които се предполага, че са погребани 300 000 тела, или тези в Катин, където по нареждане на Сталин са били разстреляни огромен брой военнослужещи, армейски свещеници, едри земевладелци, бежанци, университетски професори, адвокати, инженери, учители, писатели, журналисти, пилоти, винаги води до някакъв ефект върху обществото. Най-малкото, предизвиква го да направи всичко възможно да научи уроците на историята, за да не се повторят отново ужасните минали събития.

Съвременните човеци обаче, погълнати от собствения си егоизъм, отказвайки да се поучат, възпроизвеждат отново и отново безумието на жестокостта. И така в мирно време те продължават да убиват и да превръщат мястото, на което живеят, в своеобразен масов гроб. По ред причини те наричат убийството с друго, по-приемливо име, но отнемането на човешки живот си остава престъпление, което води към мрачни последици и носи тежка морална присъда за извършителите на деянието, за семействата им и за цялото общество.

Умъртвяването на неродените деца, познато с термина аборт или окичено с по-приемливия медицински израз „преждевременно прекъсване на бременността“, е съсипвало и продължава да съсипва невъобразим брой съдби. То ни обрича, ден след ден, да стъпваме върху обширен масов гроб, без да си даваме сметка, че газим върху костите на тези, които никога не са имали шанса да реализират мечтите си като хора, дарени от Бог с права и достойнство.

По време на форум, посветен на репродуктивното здраве, доктор Гергана Коларова, изпълнителен директор на Първа САГБАЛ „Света София“, изнесе потресаващи данни за броя на абортите в България. От 1954 г. досега са извършени 6,5 милиона убийства на неродени деца. Нека прочетем по друг начин тази страшна информация – почти толкова жители, колкото днес наброява България, лежат убити в краката ни. И тук не става въпрос за някакво далечно минало, а за съвременен геноцид – масово изтребление, което се случва и в настоящия момент. Според официалната  статистика само през 2016 г. броят на интервенциите за погубване на живот са 26 446, докато родените българчета са едва 56 000.

Разбира се, тези данни не посочват изолиран проблем, случващ се в границите на една единствена държава. Абортите са общочовешка трагедия, която доказва, че разпадът на морала, изразен в презиране на правото на живот, е световна тенденция с фатални последици. Дори страни като Ирландия и Аржентина, в които заради религиозната традиция доскоро темата за легализиране на абортите бе немислима, днес ситуацията е различна. На референдум, проведен през май 2018 г., ирландците гласуваха за промяна в законодателството, отварящо вратата на беззаконието, което ще узакони убийствата на неродените. В сайта vest.bg четем следната информация:     

Над 60 на сто от ирландските гласоподаватели, участвали в референдума за либерализация на абортите, са подкрепили намаляването на ограниченията, показват първите частични официални резултати, предаде Франс прес. 66,36 на сто от избирателите са подкрепили либерализирането на закона за абортите, който в момента е сред най-строгите в Европа, сочат резултатите от преброяване на гласовете в четири от четиридесетте избирателни района. Избирателната активност е близо 63%. Ирландският министър-председател приветства падането на забраната. Лео Варадкар нарече вота „победата на тихата революция“. „Това, което виждаме днес е победата на тихата революция, която се налага в Ирландия в последните 10 или 20 години“, заяви Варадкар пред националното радио.

Тихата революция, за която говори ирландският министър-председател, всъщност е една много, много кървава световна война, обхванала цялото човечество. В този повсеместен конфликт България не само, че не е подмината, но и всекидневно дава своите свидни жертви. А гласът на обществената съвест апатично е притихнал. Да, медиите понякога алармират за демографска криза в страната, изкарват на преден план безлични числа и отвлечени статистики, но това не е достатъчно.

На хората трябва да стане ясно, че са изправени пред последиците от грандиозен морален разпад. В очите на съвременния човек човешкият живот е толкова евтин, че може да бъде заменен като разменна монета за удоволствие, удобство, сигурност. Убийството, наречено аборт, е предварително оправдано, а обстоятелствата, било то смекчаващи или утежняващи вината на извършителите, нямат значение, защото общоприетата заблуда е, че вина не съществува. Неродените деца са жертвани в името на „новия морал“, а малките им телца  неизменно разширяват пределите на масовия гроб.     

Разликата между печално известния масов убиец от Катин Василий Блохин, комендант на главната квартира на НКВД на ул. „Лубянка“, Москва, който собственоръчно разстрелва около 6 000 души, и този, който одобрява едно убийство на неродено, е голяма, но и не е. Тя се изразява най-вече в приноса към запълването на масовия гроб. Прилагането на една единствена процедура по „преждевременно прекъсване на бременността“ лишава света от може би необикновен военнослужещ, армейски свещеник, едър земевладелец, университетски професор, адвокат, инженер, учител, писател,  журналист, пилот. Лишава света от още един човек, създаден по Божи образ и подобие.

И все пак читателят може би ще се запита няма ли добра новина в този мрачен коментар. Отговорът е – има. Добрата новина е, че ще дойде момент, в който този морален разпад ще спре, защото там, където има гроб, рано или късно ще има възкресение. А стане ли дума за възкресение, погледът ни може и трябва да бъде отправен в една единствена посока.

Содомокрацията е термин – игра на думи, който съчетава понятията содомия и демокрацията. Содомията е сексуална извратеност – поведение, проявено от жителите на Содом. В този смисъл хомосексуализмът е форма на содомия, защото именно тези противоестествени отношения са практикувани от жителите на описания в Библията град – мястото, където сексуално извратеното поведение и политиката са се сраснали и всъщност са едно цяло. Демокрацията означава управление на народа, но когато управлението толерира содомитското държание, е логично да бъде наречено содомокрация.

В своята последователност към ценностите на съвременния цивилизован свят съществена част от българските политици, под влияние на западните си партньори, придвижват страната към безрезервно приемане на светогледа на ЛГБТИ общността. След като първо разреши провеждането София Прайд 2018 г., в края на април кметът на Столична община Йорданка Фандъкова отново увери, че ще направи всичко необходимо мероприятието да премине мирно и безпроблемно. И така, на 9 юни 2018 година знамената с цветовете на дъгата отново ще се развяват из софийските улици и маршируващите под тях за пореден път ще имат възможността да демонстрират постоянството си в разпространението на пагубната за обществото хомосексуална идеология.

Новото е, че „празничното“ събитие няма да трае само ден. Тържествата на разврата започват почти месец по-рано. Ето какво можете да прочетете във фейсбук страницата София Прайд Спорт:

С вълнение ви съобщаваме, че за пръв път Sofia Pride ще включи в своята програма разнообразна поредица от спортни инициативи и състезания – Sofia Pride Sports! Дълбоко вярваме, че спортът има силата да обединява, създавайки пространство за равен старт, подкрепа и среда, свободна от дискриминации. Стартираме на 12 май и ще предложим богат избор от събития, свързани с футбол, волейбол, бягане, воугинг, бачата, бойни изкуства, семинари по самозащита, здравословно хранене и много други. Следете ни за повече новини!

Иначе казано, спортът за пореден път ще бъде впрегнат в изпълнение на идеологически намерения. Бягането, футболът, волейболът няма вече да са дисциплини със състезателен характер, а ще обслужват пропагандни цели. „Нищо ново под слънцето“, както е казал мъдрецът преди много години. Спортът за един мирен свят“ бе лозунг, който комунистите нагло издигаха по време на студената война, докато съсипваха милиони човешки съдби. Същият ще е ефектът и на спортните мероприятия на Sofia Pride. Младежите с нестандартни сексуални предпочитания няма да ритат топката с цел да я вкарат в противниковата врата, а за да имплантират вируса на фалшивата толерантност в умовете на малки, големи и още по-големи представители на българското общество.  

Още информация за предстоящите „празненства“ получаваме и от следната публикация от новинарския сайт news.bg:

За първа година София Прайд ще организира и съпътстваща спортна програма. Първото събитие от нея ще бъде 3-километрово бягане по двойки, което ще се проведе на 19 май. Събитието е съфинансирано от програмата за спортни събития и младежки форуми на кмета.

Тоест данъкоплатецът, за пореден път, без да осъзнава, ще инвестира от своите пари, за да може разкрепостените в сексуално отношение българи да мерят на воля сили и спортни умения по софийските улици.

Беззаконието има много лица, но определено най-успешно безсрамната му физиономия се прикрива тогава, когато самата държава се държи с него като с прочут спортист или пък като с шоу звезда, на която се е ангажирала да бъде личен гримьор, треньор, PR и бодигард.

Заради уважението към властта, наш дълг е да посочим беззаконието и да заявим ясно, че е недопустимо парите на данъкоплатеца да бъдат разпределяни за пропагандни кампании, които в крайна сметка ще доведат до разпад на обществото.

Любовта към правдата и омразата към беззаконието са характеристики на хората, чийто мироглед е оформен от Абсолютния критерий за истина – Библията. Няма власт, която да не е от Бога, казва апостол Павел (Римляни 13:1), но взимайки пример от самия него, трябва да имаме сетива да разграничаваме властта от този, който я употребява. Да направим въпросната разлика е крайно необходимо, защото често управляващият злоупотребява с влиянието, с което разполага.  А злоупотребата с власт в случая с държавната протекция на хомосексуалната идеология ще струва на българите наистина скъпо.

Политика (от старогръцки: πολιτικός, гръцки: πόλις [p'olis] – град, държава, свързано с жителите на града или държавата) е умението да се управлява полисът и действието, свързано с това управление. Талантът, проявен в областта на управлението на обществото, често е представян като особен вид изкуство. Тоест политиката притежава силата да рисува картина, която да разкрива посоката на развитие на бъдещия свят. Дали това художествено произведение ще е в сиви тонове, навяващи мрачно настроение, или в светли цветове, които представят едно хармонично общество, предстои да видим, при все че ние като християни не сме в неведение относно финалния щрих, който ще бъде поставен върху платното.  

Когато погледнем българската политическа рисунка, виждаме, че родните държавници са толкова дезориентирани в светогледа си, че рядко различават лявото и дясното върху пейзажа, който се опитват да измайсторят. Объркването им не е ново. Повтаря се много пъти в историята. Един пример – още преди 10 ноември 1989 г. много от хората с демократично мислене, гледащи на себе си като на изповядващи десни политически ценности, възприеха едва ли не като химн на свободата песента на Джон Ленън Imagine (Представи си). Въпросът е защо е това недоразумение, при положение че текстът на въпросното произведение няма нищо общо с десния политически светоглед. Ако вникнем в посланието на автора, ще разберем, че то е пример за проповядване на лява социалистическа идея. Ето част от текста на Imagine:

Представи си, че няма рай –
лесно е, ако опиташ,
никакъв ад под нас,
над нас – само небе.
Представи си всички хора,
живеещи за днешния ден.

Представи си, че няма държави –
не е толкова трудно да го направиш,
нищо, което да убива или за което да умираме,
и никакви религии също.
Представи си всички хора,
живеещи в мир… 

Ако си представим света, рисуван с думи и мелодия от автора на песента, ще видим хаос и отсъствие на християнски морал и ще разпознаем вавилонския бунт срещу Бога. Всъщност защо е необходимо да си представяме, при положение че лесно можем да установим колко много утопичната реалност от популярната музикална творба е заприличала на света, в който живеем днес. Свят, в който се налагат ценностите на Истанбулската конвенция и който е ръководен от леви политици, които често наричат себе си десни.

Пример за такъв вид политик е Мария Габриел – българският еврокомисар, който стъпи в европейския парламент като представител на ГЕРБ – партия, претендираща да защитава интересите на десния избирател. На пръв поглед госпожа Габриел прави впечатление на политик от ново поколение – интелигентен, образован, уважаван, прогресивен. Погледнем ли отвъд повърхностните начални впечатления, ще установим, че новото излъчване и поведение на дамата еврокомисар всъщност е добре прикрит, до болка познат стар политически маниер. Тя, също като множество свои колеги от сегашната, близката, и далечната историята на България, няма нищо против да продаде интересите на народа си.   

Въпреки внушението, че българският еврокомисар защитава позицията за джендър равенството на принципна основа, се поражда сериозно съмнение относно тази принципност поради факта, че госпожа Мария Габриел фигурира в обширен списък с имена на евродепутати от настоящия Европарламент, с които фондацията на Сорос работи. Какво означава тази информация? Означава, че българският еврокомисар активно съдейства за разпространяване на идеите на милиардера Джордж Сорос, чието име в световен мащаб е символ на разрушителната за всеки народ и отделен човек лява идеология.

Електронното издание „Гласове“ публикува информация, че в документ на фондация „Отворено общество“, изготвен през 2014 г. и изнесен в сайта DCLeaks, се вижда как поддръжниците на Сорос оценяват „десния“ български политик: „Мария Габриел е истински прогресивна по убеждение и може да бъде убедена да върви срещу линията на своята група, особено по социалните въпроси и по въпросите за джендър равенството; настоява да говори на френски винаги, когато е възможно“.

Като проповядва активно левите идеи на Сорос, от името на издигналата я дясна партия, Мария Габриел доказва ден след ден, година след година, че правилно е била преценена от фондацията. За съжаление, противно на цитираната в изготвения от „Отворено общество“ документ оценка, на г-жа Габриел не ѝ се наложи да върви срещу линията на своята група, защото самата нейна партия се превърна в изразител на джендър идеологията.

Поглеждам картината и откривам, че макар и все още незавършена, тя навява тъжно усещане. Тъжно, защото  госпожа Габриел и многото други политически художници сюрреалисти не спират да внушават на хората, че е в реда на нещата посоките да са объркани дотолкова, че да водят наникъде. И използвайки артистичния си талант, се справят завидно добре в това си начинание. Добрата новина, но не и за госпожа Габриел и многото други политически художници сюрреалисти, е, че политическото спасение не е истинското спасение. Има и друго спасение – истинско. Празникът, който предстои, ни го напомня. Ето защо, каквато и да е в момента картината, тя в крайна сметка ще бъде дорисувана. Христос възкръсна. Наистина възкръсна.

 

Страница 1 от 3