Блог Свобода за всеки
Свобода за всеки

Свобода за всеки

На 17 февруари, 2011 г. се състоя последното открито съдебно заседание пред петчленен състав на Върховния административен съд по делото, заведено от няколко жалбоподатели пред Комисията за защита от дискриминация срещу д-р Десислава Панайотова и в-к „Телеграф” за извършена дискриминация и тормоз на религиозна основа чрез публични изявления. Процедурата пред тази последна инстанция беше иницирана по искане на само един от първоначалните жалбоподатели. В съдебната зала се явиха адвокат-пълномощника на жалбоподателя Велислав Алтънов, процесуалният представител на Комисията за защита от дискриминация и заинтересованата страна д-р Панайотова със своя адвокат. След даване ход по същество, адвокатът на жалбоподателя представи писмена защита, и делото беше обявено за решаване в срок. Очаква се окончателното произнасяне на съда.

Наричайте ме г-н Гатоу, моля. Преди трийсет години, поради липса на по-добро занимание, опитах да преподавам в училище. Имам диплома за преподавател по английски език и литература, но професията ми не е такава. Аз не преподавам английски; преподавам училищен манталитет и печеля награди за това.

Макар че на различните места под думата „преподаване“ се разбират различни неща, навсякъде – от Харлем до Холивуд – се изучават едни и същи седем урока. Те съставляват националната учебна програма, за която плащате по начини, които дори не можете да си представите. Ето защо, по-добре да се запознаете с нея. Разбирайте ме както щете, но имайте предвид, че думите ми не съдържат никаква ирония. Именно това е материята, която преподавам; за нейното усвояване ми плащате. Постъпете с тази информация като решите за добре.

1. Объркване

Преди два дни получих писмо от една жена на име Кейти от Дюбоа, Индиана:

Кои големи идеи е важно да се предадат на малките деца? Според мен най-важно е те да разберат, че знанието не е идиосинкратично – че всичко е свързано помежду си; че знанието не е порой от факти, който ги залива и те са принудени да ги погълнат безпомощно. Истинската цел на ученето е да разбираш, да съгласуваш нещата.

Кейти греши. Първото, което преподавам на децата, е объркване. Всичко, което учат учениците ми, е извадено от контекст. Аз ги уча да разрушават всякакви връзки. Преподавам им прекалено много неща: движението на планетите, законът за големите числа, робството, прилагателни, архитектурно чертане, танци, гимназия, хорово пеене, събрания, неочаквани посещения, учения за противопожарна безопасност, езици за софтуерно програмиране, родителски срещи, дни за развитие на персонала, допълнителни занимания за надарени деца, готовност да приемат ръководство от страна на непознати, които вероятно няма да видят повече, стандартизирани тестове, възрастова сегрегация, каквато изобщо не съществува в света извън училището … Какво общо имат тези неща едно с друго?

Ако се вгледаме по-задълбочено в програмата и последователността на предметите, дори и в най-добрите училища ще открием липса на съгласуваност и куп вътрешни противоречия. За щастие децата не могат да предадат с думи паниката и гнева, предизвикани от постоянното нарушаване на естествения порядък и последователност, който им бива натрапван под предлог, че е качествено образование. Логиката на училищния манталитет е, че е по-добре да напуснеш училище, въоръжен с някакъв повърхностен жаргон, извлечен от икономиката, социологията, естествените науки и т.н., отколкото с чист, неподправен ентусиазъм. Освен всичко друго обаче, качеството в образованието означава и да опознаеш нещо в дълбочина. Объркването се настанява в съзнанието на децата поради това, че им преподават прекалено много непознати възрастни, които работят почти напълно изолирани един от друг и в повечето случаи претендират неоснователно, че притежават някакво експертно знание.

Нормалните човешки същества се стремят да осмислят нещата, не да колекционират разпокъсани факти. Образованието се състои именно в натрупването на умения за разкодиране на суровата информация така, че тя да придобие смисъл. Шаренията от редуващи се предмети в училище, както и маниакалната пристрастеност към фактите и теориите нямат нищо общо с търсенето на смисъл, присъщо на човешките същества от хилядолетия. Това се забелязва по-трудно в началните класове, където йерархията на училищния опит като че изглежда по-смислена. Там някак се приема, че добронамерената проста връзка между „да направим това“ и „да направим онова“ трябва да има основание, а и клиентелата още не е прозряла колко малко съдържание се крие зад игрите и преструвките.

Да вземем за пример великата последователност в природните процеси – като например прохождането и проговарянето; цикъла на светлината от изгрев до залез; древните традиции на фермера, ковача или обущаря; приготовленията за Деня на благодарността. Всички елементи са в пълна хармония един с друг, всяко действие е оправдано, произтича от миналото и върви към бъдещето. Училищната последователност не е такава – нито по отношение на отделните часове, нито по отношение на редуването им в програмата. Тя е налудничава. За нея няма никакво достатъчно логично основание. Малцина учители биха дръзнали да преподават уменията, необходими за критичен поглед към преподавателските и училищни догми, тъй като в тази система всичко трябва да се приема безпрекословно. Предметите биват изучавани, ако това въобще е възможно, по същия начин, по който се зубри катехизисът или трийсет и деветте постулата от веруюто на англиканската църква.

Аз преподавам пълна липса на смисъл; внушавам безкрайна разпокъсаност и отчуждение. Работата ми следва по-скоро методите за напасване на телевизионна програма, отколкото някаква логична последователност. В свят, в който домът е призрак, тъй като и двамата родители работят, постоянно се местят, сменят професиите си и гонят големи амбиции, или пък по някаква друга причина са прекалено объркани, за да могат да поддържат близки семейни отношения, аз преподавам на учениците си как да се примирят с объркването като своя съдба. Това е първият ми урок.

2. Класова принадлежност

Второто, на което уча децата, е да си знаят гьола. Внушавам на децата, че трябва да си стоят в класа. Не съм наясно кой определя подходящия за децата ми клас, но това не ми влиза в работата. Децата са номерирани, така че ако някое се изплъзне, лесно бива връщано в класа си. През годините съм бил свидетел на огромно разнообразие от начини, по които училищата номерират децата. В един момент на човек му става трудно да прозре, че под купчините номера се крият човешки същества. Номерирането на деца е крупно и печелившо занятие, макар да не е съвсем ясно каква е неговата цел. Не мога да проумея защо родителите толкова лесно позволяват да постъпваме така с децата им.

Както и да е; това не е моя работа. Работата ми е да науча децата да обичат да са вързани с други деца, номерирани като тях. Или поне да търпят стоически. Ако си свърша добре работата, на тях няма дори да им хрумне да са другаде, тъй като съм ги научил да завиждат на по-добрите класове и да се страхуват от тях, а по-слабите – да презират. Този метод за дисциплиниране е много ефикасен – под негово въздействие класът самостоятелно се строява в редици, идеални за маршировка. Това е истинският урок на всяко нагласено съревнование, каквото е училищното. Човек си научава мястото.

Въпреки че училищният план се базира на предположението, че 99% от децата ще останат в класа, в който са записани, аз все пак демонстрирам усилия да ги подтикна към по-високи постижения на тестовете, загатвайки, че е възможно за награда да преминат в по-горен клас. Често им намеквам, че един ден някой ще ги наеме на работа заради добрите им оценки, въпреки че личният ми опит показва, че в повечето случаи работодателите изобщо не се интересуват от това. Аз не лъжа открито, но с времето съм разбрал, че истината и преподаването в училище са две на практика несъвместими неща, както още Сократ е казал преди хиляди години. Номерираните класове показват на децата, че всеки си има място в пирамидата и няма начин да го напусне, освен ако не владее трикове с числа. В противен случай трябва да остане там, където са го сложили.

3. Равнодушие

Третото, на което уча децата, е равнодушие. Уча ги да не се интересуват прекалено от каквото и да е, макар да дават вид за обратното. Начинът, по който постигам това, е много коварен. Аз изисквам от тях да са напълно въвлечени в урока ми, да подскачат на чина от вълнение и да се конкурират ожесточено помежду си, за да ми доставят удоволствие. Това е толкова трогателно; подобно поведение е способно да впечатли всеки, дори и мен. Когато съм във върхова форма внимателно планирам уроците си така, че да провокирам именно такава демонстрация на ентусиазъм. Щом звънецът бие обаче, аз държа децата да изоставят всичко, което правят в момента, и да преминат бързо към следващата работна станция. Трябва да умеят да се включват и изключват като с електрически ключ. Не знам нито един клас, включително моя, в който някога нещо важно да е било довършено. Преживяванията на учениците не са пълнокръвни; те опитват по малко от това, по малко от онова – на „вноски“, съгласно плана.

Урокът, който преподават звънците, е, че няма работа, която да си струва да бъде завършена докрай. Защо тогава да се вживяваме в каквото и да било? Годините, прекарани в компанията на училищния звънец, обработват всички, с изключение може би на най-издръжливите, да живеят в свят, в който няма нищо достатъчно важно. Звънците са тайната, неумолима училищна логика на времето. Те размиват границите между миналото и бъдещето, като уеднаквяват всички времеви интервали; подобно на карта, чиято абстракция уеднаквява всички планини и реки, въпреки че в живота те са съвсем различни. Училищният звънец инфектира всяко начинание с равнодушие.

4. Емоционална зависимост

Четвъртото, на което уча децата, е емоционална зависимост. Звездички, пчелички, корекции с червен химикал, усмивки и намръщени лица, награди, похвали и мъмрения – аз уча децата да подчинят волята си на предопределената от властта йерархия. Всеки висшестоящ може да дава и отнема права, защото в училище права не съществуват (отнето е дори правото на свобода на словото, постановено от Върховния съд), освен ако училищната администрация не реши другояче. Като учител се разпореждам с личните решения на учениците, давайки карт бланш на тези, които одобрявам, и наказвайки ги за други, които застрашават контрола ми над ситуацията. Учениците постоянно правят опити да проявяват индивидуалност, затова действам незабавно и съм непреклонен. Индивидуалността е опасна, защото противоречи на класовата теория и не се поддава на класифициране.

Индивидуалността обикновено се проявява по някой от следните начини: децата се измъкват, печелейки време за себе си, под предлог, че им се ходи до тоалетната; или пък открадват някой миг в коридора с оправданието, че им се пие вода. Макар че съм наясно, че се преструват, аз им позволявам да ме „заблудят“, защото така ги правя зависими от моето благоволение. Понякога свободната воля се пръква под носа ми под формата на деца, които са ядосани, потиснати или щастливи за неща извън моя контрол. В тези случаи учителите не признават права; те само отнемат привилегии – заложниците на доброто поведение.

5. Интелектуална зависимост

Петото, на което уча децата, е интелектуална зависимост. Добрите ученици чакат учителят да им каже какво да правят. Това е най-важният урок, който им преподавам: винаги трябва да чакаме някой, който знае повече от нас, да придаде значение на живота ни. Всички важни решения се взимат от експерт; единствено аз, учителят, мога да определям какво трябва да учат децата в класа ми. Всъщност тези решения взимат хората, които ми плащат, аз просто ги налагам. Ако ми се каже, че еволюцията е факт, а не теория, ще я преподавам така, както ми е спуснато и ще накажа метежниците, които се съпротивяват. Тъй като съм упълномощен да контролирам мисленето на децата, мога лесно да отделя добрите ученици от лошите.

Добрите ученици мислят така, както съм им казал, като не оказват съпротива и засвидетелстват задоволителен ентусиазъм. Аз избирам за кои от милионите неща, достойни да бъдат изучавани, имаме време в час. Макар че това всъщност правят безименните ми работодатели. Аз не решавам; има си хора за това – мен какво ме засяга? За моята професия не се изисква любопитство; изисква се конформизъм.

Лошите ученици, естествено, се съпротивяват, макар че им липсват понятия, с които да изразят това. Те упорстват да решават на своя глава какво и кога да учат. Как бихме могли ние, учителите, да оцелеем, ако допуснем това? За щастие съществуват изпитани с времето процедури за пречупване на тези деца, които дават отпор. Естествено, процесът се затруднява в случай, че те имат порядъчни родители, които им се притичват на помощ, но това се случва все по-рядко, въпреки лошата слава на училищата. Всички родители от средната класа смятат, че училището на тяхното дете не е от лошите. През цялата си практика като учител не съм срещнал нито един, който да мисли обратното. Това е удивително; то вероятно илюстрира най-добре съдбата на семействата, в които мама и татко са били добре школувани и са усвоили седемте урока.

Добрите хора чакат някой експерт да им каже какво да правят. Едва ли би било преувеличено да се твърди, че цялата ни икономика зависи от доброто усвояване на този урок. Помислете само какви последствия ще има, ако не научим децата да са зависими. Социалните служби едва ли ще оцелеят; те ще изчезнат в неотдавнашния исторически ад, от който са произлезли. Съветниците и терапевтите ще изпаднат в ужас, тъй като редовните доставки на психологически инвалиди ще секнат. Всички видове комерсиални забавления, включително телевизията, ще западнат, тъй като хората ще се научат отново да се забавляват сами. Ресторантите, производството на полуфабрикати и цялата плеяда от услуги в сферата на храненето ще се свият чувствително, тъй като хората ще се научат да си приготвят храна, вместо да зависят от непознати, които садят, берат, режат и готвят вместо тях. Голяма част от съвременното право, медицина и инженерство също ще отпаднат, както и производството на облекла и учителската професия. Всичко това може да ни сполети, ако училищата не продължават редовно да бълват безпомощни хора.

Не бързайте да гласувате за радикална реформа в училищата, ако искате още да си получавате заплатата. Създали сме начин на живот, който ще се срине, ако хората не правят каквото им е наредено, защото не знаят как да решават сами какво да правят. Това е един от най-важните уроци, които преподавам.

6. Условна самооценка

Шестото, на което уча децата, е условна самооценка. Някога опитвали ли сте се да излезете наглава с деца, чиито родители са ги убедили да вярват, че са обичани независимо от всичко? Значи сте наясно колко невъзможно е да накарате човек, който е уверен в себе си, да се подчини. Нашият свят не би устоял дълго, ако го залее поток от уверени хора. Ето защо уча децата, че тяхната самооценка трябва да зависи от нечие експертно мнение. Класът ми бива непрекъснато оценяван и критикуван.

Всеки месец на родителите на ученика се изпраща формуляр, който ги уведомява дали трябва да му демонстрират одобрението си или не. Надлежно и прецизно, в проценти, е отбелязано точно колко недоволен трябва да е родителят от детето. Екологията на „доброто“ училище зависи от постоянното поддържане на недоволство; комерсиалната икономика зависи от същия стимулант. Някои хора биха се изненадали колко малко мисъл и време се влага в попълването на тези формуляри. Техните привидно обективни констатации обаче се натрупват и съставят профил на учениците. Той ги принуждава да достигнат до определени изводи за себе си и бъдещето си въз основа на небрежната преценка на някой непознат. Самооценката, която е фундаментът на всяко важно течение във философията, никога не се взима предвид. Урокът на тези формуляри, оценки и тестове е, че децата не трябва да се осланят на себе си и родителите си, а на преценката на сертифицирани длъжностни лица. Винаги някой друг трябва да ни казва колко струваме.

7. Няма къде да се скриеш

Седмото, на което уча децата, е че човек няма къде да се скрие. Уча ги, че са под непрекъснат надзор, че са постоянно наблюдавани от мен и колегите ми. За децата няма нито лично пространство, нито лично време. Преминаването от една класна стая в друга трае точно триста секунди, с цел да се минимизира безразборното сприятеляване между учениците. Децата биват поощрявани да ковладят не само едно друго, а дори и родителите си. Естествено, аз приканвам родителите също да докладват, ако детето им кривне от правия път. Когато членовете на едно семейство са обучени да доносничат един срещу друг, няма опасност то да крие зловредни тайни.

Аз удължавам ръката на училището, като възлагам на учениците така нареченото „домашно“. По този начин ефектът на наблюдение се прехвърля и у дома, където в противен случай учениците биха могли да използват свободното си време, за да научат нещо, което не им е било позволено – да изследват самостоятелно живота или разговарят с някой мъдър съсед. Липсата на вярност към училищния идеал е демон, винаги готов да намери работа за празните ръце.

Постоянното наблюдение и пълното отнемане на всякаква възможност за уединение внушават, че на никой не може да се има доверие, че не е допустимо да имаш личен живот. Наблюдението е древен императив, прегръщан от доста влиятелни мислители. Той е основното предписание, изложено в „Републиката“, „Божият град“, „Институтите на християнската религия“, „Новата Атлантида“, „Левиатан“ и още куп трудове. Всички тези автори, които никога не са станали родители, са стигнали до един и същи извод: децата трябва да се наблюдават отблизо, ако искаш обществото да се подчинява на централизираната власт. Ако не ги строиш в униформени редици и не ги ангажираш да бият крак, те биха последвали първия разколник.

II

Големият триумф на задължителното, държавно, монополизирано, масово образование е, че дори сред най-добрите ми колеги учители и дори сред най-добрите родители на учениците ми има съвсем малко, които успяват да си представят нещата по различен начин. „Децата трябва да се научат да четат и пишат, нали?“ „Трябва да знаят да събират и изваждат, нали?“ „Трябва да се научат да изпълняват заповеди, ако искат да се задържат на работа.“

Само преди няколко поколения нещата в САЩ са били съвсем различни. Оригиналността  и разнообразието са се срещали навсякъде; фактът, че сме били свободни и необвързани от строги правила и структури, ни е превърнал в чудото на света. Социалните класови граници са се преминавали значително лесно; гражданите са били уверени в себе си, изобретателни и в голяма степен независими в делата и мисленето си. Американците са били специални – съвсем сами, без правителство, което да си пъха носа във всеки аспект от живота им и да го замерва статистически, без институции и социални агенции, които да ги просвещават какво да мислят и чувстват. Ние сме били специални – като личности, като американци.

След Гражданската война обаче сме започнали да живеем под централизиран контрол. За да се възпроизвежда, подобно общество налага съществуването на задължително образование – училище, подчинено на държавен монопол. Преди това училището не било много важно. Имало го е, но без да е твърде посещавано – било въпрос на лично желание. Хората така или иначе се научавали да четат, пишат и смятат; според някои изследвания грамотността по времето на Американската революция, (поне сред тези, които не са били роби по Източното крайбрежие), е била почти сто процентова. „Здравият разум“ на Томас Пейн се е продал в тираж от 600 000, при положение, че населението е наброявало три милиона, от които двайсет процента роби и петдесет процента закрепостени слуги[1].

Нима заселниците са били гении? Не, истината е, че за четенето, писането и смятането са достатъчни стотина часа, при положение, че учениците искат да ги усвоят. Номерът е да изчакаш човек да попита и да действаш бързо, докато е в настроение. Милиони хора се научават сами на тези неща – изобщо не е толкова трудно. Вземете един учебник по математика или реторика за пети клас от 1850 г. и ще видите, че нивото на изучавания там материал днес се счита за колежанско. Непрекъснатите призиви за упражняване на „основните умения“ са само спекулация, за да могат училищата да окупират времето на децата за дванайсет години. Те всъщност го присвоят с цел да им преподадат седемте урока, за които ви говорих.

Централизираният контрол, който откакто се е настанил в обществото ни малко преди Гражданската война, не престава да се увеличава, намира израз в живота ни, в дрехите, които носим, храната, която ядем и зелените указателни табели, покрай които караме от единия край на Щатите до другия. А също и в епидемията от наркотици, самоубийства, разводи, насилие и жестокост, както и новопридобития кастов характер на класовите различия в САЩ. Това са последици от лишения ни от човечност живот и омаловажаването на индивида, семейството и общността, причинени от централизирания контрол.

Големите задължителни институции не престават да ламтят за все повече, докато не остане нищо за даване. Училищата лишават децата ни от всякакъв шанс за активно участие в живота на общността. Те на практика разрушават общностите, като поверяват обучението на децата на сертифицирани експерти. Нещо повече – така децата ни със сигурност няма да се развият като истински хора. Аристотел казва, че никой не може да се превърне в пълноценно човешко същество, без активна роля в живота на общността. Той има пълно основание – просто се огледайте на минаване покрай някое училище или резерват за възрастни хора.

В настоящия си вид училището е важен стълб в един социален модел, който обрича повечето хора на живот като безгласни камъни във властова пирамида. Училището създава усещането за неизбежност на тази пирамидална социална структура, независимо че тя е в крещящо противоречие с принципите на Американската революция. Тук не е имало училища нито по времето на колониална Америка, нито по времето на Републиката – прочетете автобиографията на Бенджамин Франклин, и ще видите човек, който не е имал време за губене в училище. Въпреки това демокрацията е започнала да прохожда.

Загърбили сме я, когато сме възкресили древната фараонска мечта на Египет: задължително всеобщо подчинение. Това е тайната, която Платон неохотно препредава в „Държавата“, когато Главкон и Адимант изтръгват от Сократ плана за пълен държавен контрол върху живота на хората. Целта му е да поддържа общество, в което някои разполагат с повече, отколкото им се полага. „Ще ви покажа“, казва Сократ, „как да създадете такъв нездравословен град, но няма да ви хареса.“ Така за пръв път бил нахвърлен планът за седемте училищни урока.

Настоящият дебат за това, дали трябва да има национална образователна програма, е бутафорен. Ние отдавна имаме такава в лицето на седемте урока, които изброих. Тази програма води до физическа, морална и интелектуална парализа и никакво учебно съдържание не може да предотврати ужасното й въздействие. Текущата дискусия, породена от всеобщата истерия относно слабия успех в училище, пропуска най-важното. Училищата научават децата именно на това, за което са били предназначени, като при това го правят изключително добре. Те ги научават да станат добри египтяни и да не напускат мястото си в пирамидата.

III

Тези неща не са неизбежни. Всичко това може да бъде преодоляно. Ние имаме избор как да възпитаваме младите: правилният път не е само един. Той чака да прозрем отвъд илюзорната пирамида, за да ни се открие. Не съществува никаква международна конкуренция на живот и смърт, която да застрашава нацията ни, колкото и да ни е трудно да си го представим и повярваме под всекидневния обстрел на медиите, целящ да я митологизира. Нацията ни може да задоволява сама всичките си важни нужди, включително и по отношение на енергията. Наясно съм, че това противоречи на преобладаващия уклон в политикономията днес, но „коренната трансформация“ на икономиката ни, за която толкова се говори, не е нито неизбежна, нито необратима.

Глобалната икономика не предлага решение, което да задоволи нуждата на хората от значима работа, жилища на достъпни цени, смислено образование, адекватни медицински грижи, чиста околна среда, честно и отговорно управление, социално и културно обновление или дори просто справедливост. Дефиницията за производителност и благоденствие, на която са основани всички глобалистки амбиции, е толкова чужда на живота на обикновения човек, че не може да е правилна.

Повечето хора биха се съгласили с мен, ако можеха да си представят някаква алтернатива. Те ще успеят да си я представят, ако се върнем към философията, която открива смисъл там, където му е мястото – в семейството, приятелите, в смяната на сезоните, в природата, в простите церемонии и ритуали, в любопитството, щедростта, съчувствието и грижата за другите, в здравословната независимост и правото на личен живот, във всички безплатни и не толкова скъпи неща, от които се градят истински семейства, приятели и общности. Тогава ще сме толкова достатъчни сами за себе си, че няма да се нуждаем дори от материалната „осигуреност“ за която глобалните „експерти“ толкова настояват да се загрижим.

Как са се появили тези ужасни места, наречени „училища“? Училище винаги е имало под някаква форма като донякъде полезен принос към израстването. Познатото ни „съвременно училище“ обаче е продукт на двете „червени заплахи“ от 1848 г. и 1919 г., когато могъщи играчи се опасяват от революция сред бедните работници. Училището се въвежда повсеместно отчасти заради консервативните „американски“ семейства, които били възмутени от обичаите и разбиранията на имигрантите от келтски, славянски и латински произход след 1840 г. Те се отвращават не по-малко от внесения от тях католицизъм. Определено има и трети фактор за създаването на затвор за децата, наречен „училище“, и това е ужасът, с който същите тези „американци“ гледат на навлизането на афро-американците в обществото в резултат на Гражданската война.

Помислете отново за седемте урока на училището: объркване, класова позиция, равнодушие, емоционална и интелектуална зависимост, условна самооценка и непрестанно наблюдение. Всички тези уроци са отлична подготовка за перманентна принадлежност към низшите класи. Те завинаги лишават хората от способността да открият собствения си уникален гений. С времето това обучение е надраснало първоначалната си цел да контролира бедните. След второто десетилетие на ХХ в. разрастването на училищната бюрокрация и по-малко явното умножаване на цяла плеяда от индустрии, които черпят облаги от училището в този му вид, дават повод то да се разшири, включвайки в хватката си и децата на средната класа.

Чудно ли е, че Сократ изпаднал в дива ярост, когато го обвинили, че преподава срещу заплащане? Още тогава философите ясно виждали неизбежната посока, в която ще поеме превръщането на преподаването в професия. Тя би обсебила функцията преподаване, която в едно здравословно общество принадлежи на всеки негов член.

Като се има предвид, че уча децата на тези уроци ден след ден, не е чудно, че нацията ни е в криза. Естеството й обаче е много различно от обрисуваното в медиите. Младите хора са безразлични към света на възрастните и към бъдещето, както и към почти всичко останало, освен към разсейването с играчки и насилието. Бедни или богати, учениците, които ще навлязат в 21-ви век, не могат да се концентрират задълго върху нищо; те нямат адекватно чувство за изтеклото и предстоящо време. Те са недоверчиви по отношение на всякаква близост, подобно на деца на разведени родители, каквито всъщност са (защото сме ги развели с изключително важното за тях внимание на родителите); те мразят да остават сами и са жестоки, материалисти, зависими, пасивни, насилници, плахи пред непознатото, пристрастени към разсейване.

Образованието в училище подхранва и гротескно преувеличава всички мимолетни тенденции, типични за детството, като възпрепятства нормалното личностно развитие чрез неявната си програма. На практика нито нашите училища, нито аз като дипломиран учител, не бихме оцелели, ако не експлоатираме плахостта, егоизма и липсата на опит, присъщи на децата. Никое обикновено училище, което дръзне да преподава елементите на критическото мислене – диалектика, евристика и другите инструменти, с които си служи свободният ум – няма да просъществува дълго. В нашето светско общество училището се е превърнало в заместител на църквата и точно като нея изисква поученията му да се приемат на вяра.

Време е да признаем открито факта, че институционализираното образование има разрушително влияние върху децата. Никой не остава непокътнат след запознанството си със седемте урока – дори учителите. Този метод е антиобразователен по самата си същност. Никаква помада не може да го разкраси. Една от големите иронии в човешките дела е, че належащото дълбоко преосмисляне на училищната система изисква далеч по-малко средства, отколкото изразходваме днес. Големите финансови играчи не могат да си позволят това. Трябва да разберете, че бизнесът, в който съм ангажиран, е всъщност проект за създаване на работни места и агенция за отдаване под наем. Не може да си позволим да пестим пари, като пренасочим дейността си или разнообразим предлаганите продукти, дори от това да зависи правилното израстване на децата. Това е железният закон на институционалното образование – то е бизнес, който не се подчинява нито на обикновената счетоводна логика, нито на рационалния скалпел на конкуренцията.

Отговорът най-вероятно се крие в някаква форма на свободен пазар на държавните училища – свободен пазар, на който семейните, частните, религиозните, занаятчийските и фермерските училища се роят на воля и конкурират държавните. С други думи, свободен пазар на училищното образование, подобен на този от времето преди Гражданската война, когато учениците сами са избирали вида образование, което е подходящо за тях, дори и това да означава да се образоват самостоятелно. Не виждам Бенджамин Франклин да е бил ощетен от това.

Днес възможността за такъв избор се е запазила тук-таме на места, където е оцеляло славното ни и крепко минало. Той обаче е достъпен само за хора, които са изобретателни, смели, късметлии или богати. Разбитите семейства на бедните, градската средна класа и обърканите маси по нейната периферия нямат почти никаква възможност за избор. Това означава, че училищата ще продължат да върлуват, сеейки опустошение със своите седем урока, освен ако не се противопоставим дръзко и решително на държавния монопол в образованието.

След като преподавах училищен манталитет през целия си съзнателен живот, стигнах до заключението, че единственото учебно съдържание на масовото образование се крие в неговия метод. Не се заблуждавайте, че най-важното за образованието на детето ви е да има добра учебна програма, оборудване или учители. Всички патологични състояния, които разгледахме, се дължат до голяма степен на факта, че училищните уроци пречат на децата да осъществят важните срещи със себе си и своето семейството, от които се учат уроците за лична мотивация, упоритост, самостоятелност, смелост, достойнство и любов. Тук спада и един от най-важните уроци на семейния и социалния живот – как да се грижиш за другите и да им бъдеш полезен.

Преди трийсет години децата все още можеха да научат тези уроци след училище. Днес обаче телевизията им е отнела тази възможност. Почти цялото време, прекарвано със семейството, е погълнато от телевизията и напрежението, нервите и стреса, типични за семействата, в които и двамата родители работят или родителят е само един. Децата ни не само няма кога да израснат като пълноценни човешки същества, а и се налага да го правят на неблагодатен, пустинен терен.


Наближава моментът, в който нашата култура ще трябва да усвои мъдростта на нематериалния живот. За да оцелеем в бъдеще, ще трябва да възприемем правилата на естествения живот, който е икономичен откъм материални разходи. Тези уроци не могат да бъдат усвоени в днешните училища. Те представляват дванайсетгодишна осъдителна присъда на затвор, в който единственото учебно съдържание, което наистина се усвоява, са лошите навици. Аз преподавам училищен манталитет и печеля награди за това. Би трябвало да съм наясно по въпроса.


Откъс от книгата на бившия учител в американските държавни училища Джон Гатоу, Затъпяване: Скритата цел на държавното образование.

 

 

 

Виена, 05 юли 2009 г. - Съветският съюз под ръководството на Йосиф Сталин точно толкова виновен за избухването на Втората световна война, колкото и Германия на Адолф Хитлер.

Заключението е на парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), подпечатано в специална резолюция в петък и вбесило Русия, съобщиха информационните агенции. С резолюцията 23 август се обявява за ден на памет за жертвите на нацизма и сталинизма, тъй като и двата режима са отговорни за безчет престъпления срещу човечеството и геноцид.

На тази дата през 1939 г. е сключен пактът за ненападение между Германия и СССР, останал в историята като пакта "Молотов - Рибентроп" по името на външните министри на двете страни, подписали договора. По силата на таен анекс към договора двете държави си разпределят сферите на влияние в Европа, а след началото на войната на 1 септември същата година и фактически си поделят Полша. По време на окупацията й в германската зона са убити около 1 млн. поляци, а в съветската - поне 500 хиляди. Пак по силата на същия договор СССР окупира през 1940 г. трите прибалтийски страни - Литва, Латвия и Естония, и започва война с Финландия.

Годишната парламентарна среща на ОССЕ се проведе във Вилнюс, а резолюцията беше съставена от литовските домакини, посочва Ройтерс. При гласуването й очаквано руските делегати напуснаха залата и заплашиха организацията със "сериозни последици". Резолюцията обаче беше приета с огромна подкрепа. От присъстващите 385 делегати по данни на Би Би Си едва 8 са гласували против, а 4 са се въздържали.

"Това е опит за пренаписване на историята на Втората световна война, обяви председателят на комисията по външни отношения към руската държавна дума Константин Косачов, цитиран от агенция "Интерфакс". Реакцията на парламента ще бъде бърза и твърда." Александър Козловски, шеф на мисията на Москва в ОССЕ, окачестви пред държавната телевизия резолюцията като обидна антируска атака. Председателят на руската компартия Генадий Зюганов заяви през "Ехото на Москва", че документът е "отвратителен и срамен".

Говорител на ОССЕ опита да потуши руския гняв с обяснението, че организацията не приема резолюции и взема решенията с консенсус между всички свои 56 членки. По принцип подобни резолюции, приети от парламентарната секция на ОССЕ, нямат пряко влияние върху политиката й, но са в състояние сериозно да раздразнят Москва, която е на нож с организацията, особено след войната в Грузия миналата година, посочва и Ройтерс.

Наследството на Сталин все още разпалва емоционални дебати в Русия и през май Кремъл създаде специална комисия със задача да се бори срещу "фалшификациите на историята" и "опитите да бъде омаловажена съветската роля в победата над фашизма в Европа". Милиони руснаци и досега боготворят Сталин за превръщането на СССР в суперсила и победата над нацистка Германия във Великата отечествена война, както в Русия се нарича Втората световна. Миналата година Сталин беше обявен за третия най-велик руснак в националното проучване "Великите руснаци" след средновековния княз от XIII век св. Александър Невски и премиера реформатор от началото на ХХ в. Пьотър Столипин.

In the case of Holy Synod of the Bulgarian Orthodox Church (Metropolitan Inokentiy) and Others v. Bulgaria,

The European Court of Human Rights (Fifth Section), sitting as a Chamber composed of:

Peer Lorenzen, President,
Renate Jaeger,
Karel Jungwiert,
Rait Maruste,
Mark Villiger,
Mirjana Lazarova Trajkovska,
Zdravka Kalaydjieva, judges,
and Claudia Westerdiek, Section Registrar,

Having deliberated in private on 22 June 2010,

Delivers the following judgment, which was adopted on that date:

PROCEDURE

1.  The case originated in two applications against the Republic of Bulgaria lodged with the Court under Article 34 of the Convention for the Protection of Human Rights and Fundamental Freedoms (“the Convention”). Application no. 412/03 was lodged by MetropolitanInokentiy on behalf of the “alternative Synod” of the Bulgarian Orthodox Church, one of its two rival leaderships (“the applicant organisation”). Application no. 35677/04 was lodged by six individuals, Christian Orthodox believers who used to be employed by the applicant organisation.

2.  In a judgment delivered on 22 January 2009 (“the principal judgment”), which became final on 5 June 2009, the Court held that there had been a violation of all the applicants’ rights under Article 9 in that “the pertinent provisions of the 2002 Religious Denominations Act, which did not meet the Convention standard of quality of the law, and their implementation through sweeping measures forcing the community to unite under the leadership favoured by the Government went beyond any legitimate aim and interfered with the organisational autonomy of the Church and the applicants’ rights under Article 9 of the Convention in a manner which cannot be accepted as lawful and necessary in a democratic society, despite the wide margin of appreciation left to the national authorities”. It also found that no separate issue arose in respect of the complaints of the applicant organisation under Article 6 and Article 1 of Protocol No. 1 and that there had been no violation of the same provisions in respect of the six individual applicants. It further found no violation of Article 13 in respect of any of the applicants (see Holy Synod of the Bulgarian Orthodox Church (Metropolitan Inokentiy) and Others v. Bulgaria, nos. 412/03 and 35677/04, §§ 159, 160, 169, 172, 174 and 179 and points 1-4 of the operative provisions, 22 January 2009).

3. In their submissions under Article 41 of the Convention, the applicants sought, inter alia, an award for pecuniary and non-pecuniary damage and costs.

4.  Since the question of the application of Article 41 of the Convention was not ready for decision as regards pecuniary and non-pecuniary damage, the Court reserved it and invited the Government and the applicants to submit, within three months, their written observations on that issue and, in particular, to notify the Court of any agreement they might reach. However, it awarded the applicants 8,000 euros (EUR) in respect of costs and expenses (ibid., §§ 182, 188 and 189 and points 5-7 of the operative provisions).

5.  The applicants and the Government each filed observations.

THE LAW

6.  Article 41 of the Convention provides:

“If the Court finds that there has been a violation of the Convention or the Protocols thereto, and if the internal law of the High Contracting Party concerned allows only partial reparation to be made, the Court shall, if necessary, afford just satisfaction to the injured party.”

A.  The parties’ submissions

1.  The applicants

7.  The applicants submitted that the Court should order a return to the status quo ante as it existed prior to the events which violated Article 9 of the Convention. In particular, they formulated the following claims:

(i)  The restitution to the applicant organisation of 107 properties which were taken away from it as a result of the State action violating Article 9 of the Convention, and, failing such restitution, the payment of adequate pecuniary compensation in the amount of EUR 678,054,000;

(ii)  The payment of EUR 194,708 to the six individual applicants in application no. 35677/04 for pecuniary and non-pecuniary damage resulting from the fact that they lost their employment as a consequence of the State interference in the internal affairs of the Church;

(iii)  The restitution to those concerned of all personal and legal documents, such as employment contracts and books and property deeds, retained as a result of the 2004 forced evictions from Church premises;

(iv)  The payment of EUR 4,262,400 to the applicant organisation as compensation for the pecuniary and non-pecuniary damage suffered by 121 persons (64 clergy members and 57 auxiliary personnel) who lost their positions with the Church allegedly as a consequence of the State interference in its internal affairs, these persons being applicants in other applications pending before the Court (Pantusheva and Others, nos. 40047/04 et al. and Asenova and Others, no. 25729/09);

(v)  The payment of EUR 1,000,000 for non-pecuniary damage in respect of the suffering caused to over 720 clergy members, staff and believers belonging to the applicant organisation and the prejudice caused to the applicant organisation itself. The 720 or more persons in question are applicants in the above-mentioned cases of Pantusheva and Others and Asenova and Others, pending before the Court; and

(vi)  The repeal of sections 10, 15(2), 18 and 36 of the Religious Denominations Act and of paragraphs 2 and 3 of its transitional provisions.

8.  The applicants submitted the following arguments in support of their claims.

9.  They stressed that the violation found concerned unlawful and unjustified interference in the internal organisation of the Bulgarian Orthodox Church, including unlawful and arbitrary action by prosecutors and the police to remove the applicants from temples and other church property and considered, therefore, that nothing short of undoing the result of those actions would be compatible with observance of the law. Thus, the applicant organisation’s control over the temples and other property should be restored and, once this was done, the Holy Synod presided over by Patriarch Maxim would be free to claim the disputed properties before the domestic courts which – as the Court had noted in the principal judgment – were the only proper authorities to decide on private property disputes.

10.  The applicants further stated that failing restitution of the temples and other premises, the Court should award compensation corresponding to their full value.

11.  The applicants submitted a list of Church premises from which persons belonging to the applicant organisation had been forcibly removed in July 2004 and opinions of real estate experts on the value of some of the properties. The applicants acknowledged that disputes might arise as regards ownership rights and the value of the properties and suggested that, as a last resort, the Court might consider directing that a special commission be established to deal with these issues.

12.  As to the Government’s submission that in 1992 and for several years thereafter the applicants had occupied unlawfully some of the buildings at issue, the applicants submitted that no such findings had been made by the domestic authorities and that this question was in any event without relevance to the issue currently before the Court, namely reparation for the serious violations of the applicants’ rights committed by the authorities in 2002, 2004 and the years thereafter.

13.  In respect of their claims concerning the alleged loss of employment and livelihood, the applicants submitted a statement by one of the applicants, the former accountant of the applicant organisation, and documents concerning the income and employment status of some of the clergy and Church staff. The applicants emphasised that they were unable to present further documentation as the applicant organisation’s files had never been restored following the police action of 21 July 2004. The authorities should therefore be ordered to secure the return of the confiscated documents.

2.  The respondent Government

14.  The Government argued that the finding of a violation of Article 9 was sufficient just satisfaction for the applicants.

15.  In the event of the Court deciding to award compensation, the Government stated that it should be limited to the direct and immediate damage resulting from the violation of the Convention found in the present case. As the Court had only found a breach of Article 9 and had rejected the applicants’ complaints under Article 6 and Article 1 of Protocol No. 1, the applicants were not entitled to claim restitution of properties or compensation for them.

16.  The Government further explained that the buildings claimed by the applicants belonged to the Bulgarian Orthodox Church and the Bulgarian people and that the authorities had no power to order their restitution. Some of them had been built centuries ago. Moreover, the applicants, who had occupied these buildings unlawfully in 1992 and the years thereafter, were not entitled to profit from their own wrongdoing.

17.  As regards the amount claimed in respect of the value of the temples, the Government stated that the expert assessments submitted by the applicants were arbitrary and deceitful, as a number of the buildings in question were historic landmarks which enjoyed special legal protection. Such buildings did not have a “market” value.

18.  The Government’s position on the alleged loss of income was that it was unrelated to the violation of the Convention found in the present case and that in any event the persons concerned were free to claim unpaid salaries or other compensation in the domestic courts. The Government also submitted copies of documents demonstrating that a number of the persons concerned had realised other income after the events complained of and could not, therefore, maintain that as a result of the events of July 2004 they had suffered damage corresponding to their salaries. Finally, the lists of persons concerned were inaccurate, unclear and not supported by evidence.

19.  With regard to non-pecuniary damage, the Government asked the Court to take into consideration the fact that Metropolitan Inokentiy had participated in the events at the beginning of the 1990s and had therefore contributed by his behaviour to “the events that had followed”. The Government also averred that the claims were excessive and unclear in so far as they concerned unspecified persons who were not applicants in the present case. In the Government’s view, EUR 3,000 for Metropolitan Inokentiy and EUR 1,000 for each of the six individual applicants would be sufficient just satisfaction.

20.  As regards general measures in execution of the Court’s judgment on the merits, the Government expressed the view that the applicants should seek their reintegration into the Bulgarian Orthodox Church presided over by Patriarch Maxim, the canonical leader. Some of the applicants’ former adherents had already done so. In so far as the applicants sought the reinstatement of clergy members in their functions in specific temples, this was an issue to be decided by the Church in accordance with canon. The Government, being neutral in religious matters, could not interfere with such internal Church matters, although they had expressed willingness to help through mediation.

21.  As to the applicants’ request for legislative amendments, the Government submitted that Parliament was independent in its assessment of whether legislation must be amended. One of the relevant provisions, section 118 of the Judiciary Act 1994, which had served as the basis for the prosecutors’ orders in the applicants’ case, had been repealed in 2007. As to the Religious Denominations Act 2002, it reflected the “national view” that its provisions did not contravene Article 9 of the Convention and were based on millennial traditions of the Bulgarian Orthodox Church. In particular, it was not true that the Act left it to State organs to determine who the canonical leader of the Church was.

B.  The Court’s assessment

1.  Scope of the case

22.  As it did in the principal judgment, the Court finds it necessary to reiterate that the scope of the present case is limited to the complaints submitted by the applicant organisation, the Holy Synod of the Bulgarian Orthodox Church presided over by Metropolitan Inokentiy, and the six individual applicants (see paragraph 1 above and paragraphs 82 and 83 of the principal judgment).

2.  Claim for a return to the status quo ante

23.  A judgment in which the Court finds a breach of the Convention imposes on the respondent State a legal obligation to put an end to the violation and make reparation for its consequences in such a way as to restore as far as possible the situation existing before the breach. If the internal law allows only partial reparation to be made, Article 41 of the Convention gives the Court the power to award compensation to the party injured by the act or omission that has led to the finding of a violation of the Convention. The Court enjoys a certain discretion in the exercise of that power, as the adjective “just” and the phrase “if necessary” attest. Among the matters which the Court takes into account when assessing compensation are pecuniary damage, that is the loss actually suffered as a direct result of the alleged violation, and non-pecuniary damage, that is reparation for the anxiety, inconvenience and uncertainty caused by the violation, and other non-pecuniary loss. In addition, if one or more heads of damage cannot be calculated precisely or if the distinction between pecuniary and non-pecuniary damage proves difficult, the Court may decide to make a global assessment (see Comingersoll S.A. v. Portugal [GC], no. 35382/97, § 29, ECHR 2000-IV).

24.  The Court observes that as a result of the violation of Article 9 in the present case the applicant organisation was prevented from continuing to manage the affairs of part of the Christian Orthodox community in Bulgaria and thus lost control over temples and other buildings (see paragraphs 102, 107-110, 112, 139, 140, 156 and 159 of the principal judgment).

25.  The applicants considered that, therefore, undoing the consequences of the violation of the Convention required the restitution of the buildings concerned and, in general, a return to the status quo ante.

26.  As the Court has already noted, however, there was no dispossession of the legal person of the Bulgarian Orthodox Church by the State. The violation of the Convention found in the present case concerned State interference in the internal organisation of the Church and its leadership by way of legislation and judicial and prosecutors’ decisions (see paragraphs 159 and 173 of the principal judgment).

27.  Furthermore, as the Court noted in the principal judgment, at all the relevant times the applicant organisation and the leadership headed by Patriarch Maxim were de facto two rival structures, each of them considering itself to be the legitimate personification of the Bulgarian Orthodox Church. Neither the applicant organisation nor the supporters of Patriarch Maxim have ever sought legal personality or a separate existence from the Church. Each of the two rival groups regarded the Bulgarian Orthodox Church as one indivisible whole in law and in canon and sought recognition as its sole legitimate leadership (see paragraph 170 of the principal judgment). The applicant organisation, the leadership which was ousted, cannot claim a separate proprietary interest in buildings or other assets which were the property of parishes that adhered to it or the Church as a whole.

28.  In addition, it is noteworthy that the situation that obtained prior to the State interference in the affairs of the Church was not one flowing from clear rules but a de facto state of affairs which evolved in contradictory directions between 1992 and 2002 and, most importantly, was ultimately dependent on decisions to be taken by the Bulgarian Orthodox Church (see paragraphs 14-41 of the principal judgment).

29.  In these circumstances the principle of restitutio in integrum cannot be seen as requiring the respondent State to engage in yet further interference in the internal organisation of the Church in order to restore the applicant organisation’s control over assets, reinstate clergy members in their previous positions or otherwise force a return to the status quo ante. Such actions would encroach on the internal autonomy of the Bulgarian Orthodox Church.

30.  In the Court’s view, therefore, just satisfaction in the present case must mainly take the form of compensation to be paid by the State.

31.  In so far as the applicants also claim restitution of personal documents, the Court notes that they have not shown that these were retained by the State authorities.

3.  Damage

(a)  The applicant organisation

(i)  Pecuniary damage

32.  For the reasons set out in paragraphs 25-28 above, the Court considers that the alternative leadership of the Church (the applicant organisation) did not have a separate proprietary interest in buildings or other assets which were the property of parishes that adhered to it or the Church as a whole. The State action which violated Article 9 of the Convention did not encroach on property rights but interfered with the free choice of the Church’s leadership (see paragraphs 159, 170 and 173 of the principal judgment).

33.  The claims of the applicant organisation for compensation in respect of pecuniary damage must therefore be dismissed.

(ii)  Non-pecuniary damage

34.  Noting that the unjustified and unlawful State action against the “alternative Synod” resulted in its practical elimination (see paragraph 156 of the principal judgment) and having regard to the fact that it is not possible to restore the situation that obtained prior to the violation of the Convention found in the present case (see paragraphs 24-29 above), the Court considers that the applicant organisation, as the leadership of all those who were affected, must be paid compensation in respect of non-pecuniary damage.

35.  The absence of legal personality of the applicant organisation is not an obstacle in this respect (see, in particular, Supreme Holy Council of the Muslim Community v. Bulgaria, no. 39023/97, § 116, 16 December 2004; Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, no. 45701/99, § 146, ECHR 2001-XII; and Biserica Adev?rat Ortodox? din Moldova and Others v. Moldova, no. 952/03, § 61, 27 February 2007).

36.  In determining the amount the Court has had regard to the awards made in the above-mentioned judgments, which disclose certain similarities with the present case. It considers, however, that a significantly higher award is justified in this case having regard to the nature and scale of the violation of the applicant organisation’s rights under Article 9. In particular, the State interference was the result of legislative provisions adopted with the aim of forcing the religious community to “unite” and those provisions were enforced through arbitrary judicial decisions and the massive unlawful police operation of 21 July 2004, when the Chief Public Prosecutor sent the police to “resolve” an intra-communal dispute by evicting hundreds of religious ministers and believers from more than fifty churches and other buildings throughout the country (see paragraphs 57-60, 107-109 and 140 of the principal judgment).

37.  In determining the award, the Court also has regard to the fact that the applicant organisation’s claims are made on behalf of the religious community it leads (see paragraph 7 above). An ecclesiastical or religious body may, as such, exercise on behalf of its adherents the rights guaranteed by Article 9 of the Convention (see Cha’are Shalom Ve Tsedek v. France [GC], no. 27417/95, § 72, ECHR 2000-VII).

38.  Lastly, the Court cannot accept the Government’s argument that the applicants had their share of responsibility in the impugned events and should not, therefore, be awarded just satisfaction. In so far as this argument is based on the Government’s view that the alternative Synod was not canonical, the Court refers to its conclusions in the principal judgment that in a democratic society canonical legitimacy, which is solely for the religious community to determine, cannot justify the sweeping measures taken against the applicants by unlawful means against a background of divisions and an internal leadership dispute within the Church. Furthermore, in so far as the Government refer to the unlawful decisions of 1992 which proclaimed the removal of Patriarch Maxim, these were State acts (see paragraphs 17, 128, 137, 142, 147-149 and 155 of the principal judgment).

39.  Deciding on an equitable basis, the Court awards the applicant organisation EUR 50,000 in respect of non-pecuniary damage, to be paid to Metropolitan Inokentiy, its leader at the relevant time, for the benefit of the religious community.

(b)  The six individual applicants

(i)  Pecuniary damage

40.  The six individual applicants were employees of the Bulgarian Orthodox Church. They were not religious ministers (see paragraph 3 of the principal judgment). With regard to their claim for compensation for loss of salary, the Court observes that none of these applicants has sought to enforce their rights under the Labour Code through the courts. The applicants’ claim being that since 21 July 2004 they have not been allowed to continue working and have not been paid, there is nothing in the file to indicate that they could not bring an action under the Labour Code.

41.  In so far as the six individual applicants may be understood to be claiming that as believers they felt unable to continue to perform their functions, and thus lost income, as a result of the fact that the State forcibly imposed on them religious leaders whom they did not accept as legitimate, the Court considers that the causal link between the violation of Article 9 found in this case and the loss of income claimed is merely indirect. The violation found concerned the applicants’ freedom of religion and their right to a religious life free from unjustified State interference. It did not concern their professional activities as employees of the Bulgarian Orthodox Church.

42.  The claims of the individual applicants for pecuniary damage must therefore be dismissed (see, for a similar approach, Miro?ubovs and Others v. Latvia, no. 798/05, § 118, 15 September 2009).

(ii)  Non-pecuniary damage

43.  The Court observes that in previous cases concerning forced change of leadership of a religious community it has awarded sums in respect of non-pecuniary damage only to the ousted leaders or members of governing bodies (see Miro?ubovs and Others v. Latvia, cited above, §§ 7 and 123; Hasan and Chaush v. Bulgaria [GC], no. 30985/96, §§ 9 and 121, ECHR 2000-XI; and, mutatis mutandis, Serif v. Greece, no. 38178/97, §§ 11 and 61, ECHR 1999-IX).

44.  Moreover, in the case of Hasan and Chaush, cited above, the Court rejected the claim for non-pecuniary damage submitted by the second applicant, a believer and employee of the religious organisation who was not a religious leader, taking the view that the finding of a violation of the Convention constituted sufficient just satisfaction for him (ibid., § 121).

45.  The same conclusion is valid in respect of the six individual applicants. As the Court has previously stated in the context of Article 13, individual believers’ interests in respect of claims concerning State interference with the organisation of a religious community can be safeguarded by their turning to their leaders and supporting any legal action which the latter may initiate (see Hasan and Chaush, cited above, § 98). Similarly, in the Court’s view, since the leadership directly affected by the violation of Article 9 in the present case claimed compensation for the non-pecuniary damage suffered by the religious community it leads, there is no room for separate awards to the six individual applicants.

46.  The remaining claims for just satisfaction submitted by the six individual applicants must therefore be dismissed.

4.  Other measures

47.  The Court reiterates that, in the context of the execution of judgments in accordance with Article 46 of the Convention, a judgment in which the Court finds a violation of the Convention or its Protocols imposes on the respondent State a legal obligation not just to pay those concerned the sums awarded by way of just satisfaction, but also to choose, subject to supervision by the Committee of Ministers, the general and/or, if appropriate, individual measures to be adopted in its domestic legal order. Furthermore, it follows from the Convention, and from Article 1 in particular, that in ratifying the Convention the Contracting States undertake to ensure that their domestic legislation is compatible with it (see Maestri v. Italy [GC], no. 39748/98, § 47, ECHR 2004-I).

48.  Contracting States’ duty in international law to comply with the requirements of the Convention may require action to be taken by any State authority, including the legislature (see, as a recent example, Via?u v. Romania, no. 75951/01, 9 December 2008).

49.  In the principal judgment, the Court made the following relevant findings:

“In the Court’s view, the 2002 Act did not meet the Convention standards of quality of the law, in so far as its provisions disregarded the fact that the Bulgarian Orthodox Church was deeply divided and left open to arbitrary interpretation the issue of legal representation of the Church … Moreover, although the ex lege recognition of the Church cannot be seen as incompatible with Article 9 in principle, its introduction in a time of deep division was tantamount to forcing the believers to accept a single leadership against their will. Those provisions of the 2002 Act – still in force – continue to generate legal uncertainty, as it can be seen from the contradictory judicial decisions that have been adopted and the events that have unfolded since the Act’s entry into force …

In addition, as the Court found above, the massive evictions carried out in July 2004 by prosecutors’ orders cannot be considered lawful, having regard to the provisions of the Bulgarian Constitution on freedom of religion, the lack of clear basis to identify the ‘valid’ leadership of the Church and the fact that they purported to ‘resolve’ private disputes, including about property, which fell under the jurisdiction of the courts …”

50.  In view of these findings, in order to assist the respondent Government in the execution of their duty under Article 46 of the Convention, the Court expresses the view that the general measures in execution of its judgments in this case should include such amendment to the Religious Denominations Act 2002 as to ensure that leadership conflicts in religious communities are left to be resolved by the religious community concerned and that disputes about the civil consequences of such conflicts are decided by the courts.

5.  Costs and expenses

51.  The applicants did not claim any costs incurred after the principal judgment.

6.  Default interest

52.  The Court considers it appropriate that the default interest should be based on the marginal lending rate of the European Central Bank, to which should be added three percentage points.

FOR THESE REASONS, THE COURT

1.  Holds by six votes to one

(a)  that the respondent State is to pay the applicant organisation, within three months from the date on which the judgment becomes final in accordance with Article 44 § 2 of the Convention, EUR 50,000 (fifty thousand euros) in respect of non-pecuniary damage, plus any tax that may be chargeable, to be converted into Bulgarian levs at the rate applicable at the date of settlement, this amount being payable into the bank account of the applicant organisation’s representative, Metropolitan Inokentiy (Mr Ivan Stoyanov Petrov);

(b)  that from the expiry of the above-mentioned three months until settlement simple interest shall be payable on the above amount at a rate equal to the marginal lending rate of the European Central Bank during the default period plus three percentage points;

2.  Dismisses unanimously the remainder of the applicants’ claim for just satisfaction.

Done in English, and notified in writing on 16 September 2010, pursuant to Rule 77 §§ 2 and 3 of the Rules of Court.

Claudia Westerdiek Peer Lorenzen
Registrar President

In accordance with Article 45 § 2 of the Convention and Rule 74 § 2 of the Rules of Court, the separate opinion of Judge Kalaydjieva is annexed to this judgment.

P.L.

C.W.

PARTLY DISSENTING OPINION OF JUDGE KALAYDJIEVA

I fully subscribe to the conclusions reached in the principal judgment in the present case, which reflect the long history and regrettable history of state interference with the leadership of the Bulgarian Orthodox Church. The Court’s conclusions in this case come hardly as a surprise after the judgments of the Court in the cases of Hasan and Chaush v. Bulgaria [GC] (no. 30985/96, ECHR 2000 XI) and of Supreme Holy Council of the Muslim Community v. Bulgaria (no. 39023/97, 16 December 2004), and Resolution 1390 (2004) of PACE in regard of the 2002 Denominations Act. In my view the absence of legal certainty and the events following the adoption the 2002 Denomination Act demonstrate a continuing potential risk that the “recognised”, rival or future candidate central leaders will remain equally vulnerable to the imposed preferences of each future government to step in power.

Having noted that the parties in the two present applications no. 412/03 and 35677/04, relied among other things, on arguments concerning the subject matter of other applications (see § 82 of the principal judgment), the Court examined all relevant information and concluded that “there has been a violation of Article 9 of the Convention, interpreted in the light of Article 11 (see § 160). In the operative part it held that “there has been a violation of Article 9 in respect of all applicants”, that is, the “applicant organisation” – the Holy Synod of the Bulgarian Orthodox Church (Metropolitan Inokentiy) in the first of the joined applications no. 412/03 – and the six (remaining after the withdrawal of Mr. Balachev’s complaints) individual applicants in application no. 35677/04 who complained among other things, of their forceful eviction from the St. Paraskeva Church in Sofia in 2004.

In its principal judgment the Court did not specify its findings as to the victim status of the different applicants and/or the manner and the extent to which each of them was affected by any aspect of the generally described interference or how far they sustained distress and suffering as a result. These circumstances are the major elements scrutinized by the Court in the determination of the appropriate compensation in each individual case. I agree with the majority’s views and conclusions in rejecting the applicants’ claims for pecuniary damages including the restoration of a high number of temples, monasteries and other estates or their “market price”. I also fully share the view that the exceptional scale and the gravity of the sweeping measures of forced police evictions in the present case call for the determination of a higher amount to compensate the suffering sustained.

My misgivings concern some of the elements taken into consideration in the determination of the applicant’s suffering and their appropriate compensation. As correctly indicated “in previous similar cases concerning forced change of leadership of a religious community, [the Court] has awarded sums in respect of [resulting] non-pecuniary damage only to the ousted leaders or members of governing bodies”(see § 43 of the present judgment with further reference). Indeed, the Court defined such individuals as directly affected by a violation of “Article 9 interpreted in the light of Article 11 of the Convention” and has so far not interpreted Article 9 of the Convention to involve or guarantee an individual right to a preferred spiritual leader or a “right to a free choice of Church leadership” (see § 32). In my view – even if the rights of individual believers or followers of a certain spiritual leader under Article 9 may be considered affected by the authorities’ interference with their leadership, the level of their suffering may hardly be compared to that of the leaders concerned. I regret the fact that the majority failed to express their views on these aspects of the situation of the six individual applicants in Appl. no. 35677/04 and instead follow a logic which placed the compensation allegedly claimed by the first applicant organisation among the elements to determine the appropriate award for the different applicants.

It should be noted in the interest of fairness that in reality neither the “applicant organisation”, nor Metropolitan Inokentiy claimed compensation on behalf of other individual applicants in the present two or the 40 pending applications before the Court. “In particular [the applicants, or more precisely – their common legal represntative], formulated the following claims (see § 7 of the present judgment):… (v) EUR 1,000,000 for non-pecuniary damages in respect of the suffering caused to over 720 clergy members, staff and believers belonging to the applicant organization and the prejudice caused to the applicant organization itself. The 720 or more persons in question are applicants in the … mentioned cases of Pantusheva and Others and Asenova and Others, pending before the Court”. The first applicant also never claimed that it represented these individuals for the purposes of the Convention proceedings or within the meaning of any national or canonical rules. In my view the fact the applicants’ claims were formulated in such a global and imprecise manner may not be interpreted as a request by the first applicant on behalf of “all those who are affected”, or leading necessarily to the finding “that the applicant’s organisation’s claims are made on behalf of the religious community it leads” (see § 37 with reference to the above quoted § 7). Such a finding may also easily, but unfairly, leave the incorrect impression that the first applicant’s representative pursued personal financial interests at the expense of other individuals’ suffering. Even if indeed made (and it was not), an imprecisely formulated claim may neither bind the Court, nor substitute its reasoning in individualizing the suffering and the appropriate compensation of the applicants under Article 41 of the Convention.

While noting correctly the principle that “in previous cases [the Court] has awarded non-pecuniary damage only to ousted leaders or members of governing bodies” (see §§ 43 and 44), the majority considered that “the applicant organisation must be paid compensation in respect of non-pecuniary damage, as the leadership of all those who were affected” (§ 34) and that further on “there is no room for separate awards to the six applicants, since the leadership directly affected by the violation of Article 9 in the present case claimed compensation for the non-pecuniary damage suffered by the religious community it leads”.

Unlike in the case of “Hasan and Chaush”, where the Convention bodies discussed at length the two applicants’ victim status (Report of the Commission adopted on 26 October 1999), the manner in which they were affected by the impugned interference, their position as “active members of the religious community” and persons who “actively participated in religious life” and “continued to work facing enormous difficulties” as well as the distress suffered and the individual non-pecuniary damage sustained (see §§ 63, 119 and 121 of this judgment as well as the joint partly dissenting opinion of judges Tulkens, Casadevall, Bonello, Straznicka, Greve and Maruste), the majority in the present case failed to provide detailed views on the six applicants’ situation and redirected its consideration to the first applicant, relying on some similarity with the Court’s view on ecclesiastical bodies’ locus standi (§ 37). In my view that “an ecclesiastic body or religious body may, as such, exercise on behalf of its adherents the rights guaranteed by Article 9 of the Convention” – as found in Cha’are Shalom Ve Tsedek v. France [GC] (no. 27417/95, ECHR 2000 VII) – does not necessarily mean that the first applicant organisation did or could have successfully exercised the other individual applicant’s rights under Article 41. In my view the question in the present case was not whether the applicant organisation may claim the rights of its followers under Article 9, but the extent to which the declared violation of this provision affected each of the applicants or resulted in any distress or suffering, which calls for pecuniary compensation.

The observed collective determination of this compensation resembles a novel “class action” approach” and appears to unjustifiably “personify” the claimed individual sufferings by awarding a global compensation payable to “the leadership of all those affected”. The majority’s finding that “since the directly affected leadership claimed compensation for the religious community, there is no room for separate awards to individual applicants” (see § 45) is apparently equally applicable to “all those affected” and seems to summarily preempt the consideration of their complaints.

In my view the intended Solomonic solution of the original dispute between individuals and the authorities in fact transforms it into a dispute among the complaining community and redirects its resolution to its leader.

This impression is strongly supported by the fact that the majority awarded this global amount “for the benefit of the religious community” (see § 39) – a view that confronts the applicant Metropolitan Inokentiy with a bitter dilemma: whether to accept the unsolicited authorization to complete the exercise of the Court’s duty to determine an appropriate part of the obtained global award for each of “all those affected“, or – failing to do so in the absence of clear judicial guidelines – to use the award in providing a nation-wide mess of pottage for the entire “religious community” without distinguishing between his spiritual followers and opponents. In the circumstances of the present case it is questionable whether this generously proposed global solution does justice to the individual applicants, or in fact risks to further deepen the division amongst believers along new lines.

Прес-съобщение
За незабавно разпространение
12 август 2010

ОТКАЗАНО ПРАВО НА ОТГОВОР

На 12 юли в. „Борба”, Велико Търново публикува статия със заглавие „Искат близо 500 000 лв. кръвнина за убито от турски шофьор семейство”. Начинът на поднасяне на материала и твърденията в него уронват престижа и доброто име в обществото на членове на евангелските християни и църква „Сион” от същия град. В противоречие с подписания от вестника Етичен кодекс на медиите в България, статията използва трагедията на семейство от църквата – автомобилна катастрофа станала през м. януари тази година – за да спекулира относно това как „църковното братство” щяло да злоупотреби със средствата дарени за преживялата катастрофата тригодишна Девора. Освен това, тенденциозно и с ирония, журналистката-автор на статията приписва на пастор Николай Стефанов фаталистични твърдения и богословие, които омаловажават страданието на семейството дало жертви в катастрофата.

П-р Николай Стефанов, и ХЦ „Сион”, като засегната страна потърсиха право на отговор от репортерката и главния редактор на в. „Борба” съгласно Етичния кодекс на медиите в България. С Етичния кодекс медиите поемат ангажимент „да предоставят на обществото точна и проверена информация и да не скриват или изопачават преднамерено факти”. Етичният кодекс задължава медиите също така „ясно да разграничават фактите от коментарите и предположенията”. Според Кодекса следва журналистите да не засилват „мъката на хората, попаднали в беда” и да съобщават „такива информации със съчувствие и сдържаност”. Най-накрая, но не като най-маловажен, ще посочим ангажимента на медиите, включая в. „Борба”, да предоставят „право на отговор на лица и организации, засегнати пряко от неточни или подвеждащи публикации”.

Въпреки проведената кореспонденция с представители на вестника, „Борба” отказа да изпълни поетия от тях етичен ангажимент и да предостави гледната точка на засегнатите. Напротив, в телефонен разговор на 11 август, адв. Виктор Костов, довереник на засегнатите от публикацията, главният редактор Николай Томов в израз на неуважение и невъздържаност, на въпроса за публикуването на отговор на въпросната публикация, заяви: „Нито една дума на вашата църква няма да бъде публикувана”.

Поведението на представителите на местния вестник – анти-евангелски публикации и отказ за диалог относно фактите по публикацията — уронва не само престижа на журналистическата професия. То създава застрашителна среда за евангелските християни и практикуването на християнската вяра. С поставянето на въпрос относно предполагаема бъдеща злоупотреба със средствата на останалата сирак Девора, в чиято полза засегнатата църква организира кампания за събиране на помощ, и без никакви доказателства за предишни или настоящи парични злоупотреби, журналистката Нели Сукова и в. „Борба” насаждат нетърпимост срещу вярващите християни от ХЦ „Сион” единствено заради техните убеждения.

Задача на свободните медии е да информират обществото, а не да го манипулират. В тази връзка ще предприемем законови действия в защита на правата на вярващите, на малката Девора и семейството й, срещу невярната и подвеждаща публикация на посочения вестник. По този начин, ще бъдат защитени справедливостта, истината и свободата на съвестта и религията въобще, както и свободата на информация.

За контакти:
пастор Николай Стефанов, ХЦ „Сион”, мобилен +359 899774340
адв. д-р Виктор Костов, довереник на засегнатите, мобилен +359 878 198 278

Линк към статията: http://www.borbabg.com/?action=news&news=6533

Цитатът по-долу показва, че докато общините пренаписват конституцията в частта й, която защитава свободата на вярата и съвестта, европейските комисари, очакват по-либерална и по-ориентирана към защита на правата на човека и религиозните малцинства конституция и закони.

СЪВЕТЪТ НА ЕВРОПА ЧАКА ПОПРАВКА В НАШАТА КОНСТИТУЦИЯ
В. СЕГА | 2010-02-10 | 00:58:05
ПРОМЯНА В КОНСТИТУЦИЯТА, СВЪРЗАНА С ПО-ДОБРАТА ЗАЩИТА НА ПРАВОТО НА
МАЛЦИНСТВАТА ДА СЕ СДРУЖАВАТ И СЪБИРАТ – ТОВА ПРЕПОРЪЧА КОМИСАРЯТ ПО
ПРАВАТА НА ЧОВЕКА НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА ТОМАС ХАМАРБЕРГ. ВЧЕРА ТОЙ
ПУБЛИКУВА ДОКЛАД ЗА ВИЗИТАТА СИ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ НОЕМВРИ 2009 Г., ЧИЯТО
ЦЕЛ Е БИЛА ДА УСТАНОВИ НАПРЕДЪКА ПО ВЪПРОСА ЗА ПРАВАТА НА МАЛЦИНСТВАТА И ДЕЦАТА В НЕРАВНОСТОЙНО ПОЛОЖЕНИЕ.

Комисар Хамарберг предлага по-облекчен закон при регистрацията на
религиозните вероизповедания, който напълно да защитава свободата им
на сдружаване. Според него местните и правните власти, прилагащи
влезлите в сила решения, трябва да бъдат точно обучени, за да се
избегнат ненужните смущения при упражняване на свободата на религията.

Пълният текст на доклада за България на уеб страницата на Комисаря по човешки права на ЕС, Хамарберг:
https://wcd.coe.int/ViewDoc.jsp?id=1581941&Site=CommDH

Извадки от “СТРАТЕГИЯ ЗА ПРАВОСЛАВНО ОБРАЗОВАНИЕ, ПРОСВЕТА И КУЛТУРА НА ОБЩИНА БУРГАС”

Правописът бе частично редактиран, за да бъде документът разбираем и четим:

 Във раздел 2, представляващ анализ на силните страни в правослаизирането на несалението в община Бургас, документът отбелязва покровителственото отношение на местната държавна власт към православието:

 Силни страни са:
- ръководството на Община Бургас подкрепя всяка инициатива, носеща духа и традицията на светото Православие в България
- съществува методическа,учебно-помощна литература за изучаване на предмета
- участие на православното духовенство в училищните ритуали. (Стр. 3)

 Като недостатък в степента на одържавяване на православието Стратегията отбелязва:

 - отсъствие на пълноценен православен мироглед на обществото
- прекалена толерантност към новопоявилите се религиозни движения,които имат користни цели (стр. 3-4)

 Централизирането на плана за развитие на православната култура и образование зависи от съвместните усилия на Община Бургас, ръководствата на училищата и детските градини, цялата интелектуална общност и бургаското гражданство.Обединени от високодуховната ортодоксална идея, с общи усилия е необходимо да се постигнат поставените цели и задачи по-нататък. (Стр. 4)

 Целите на стратегията сами по себе си говорят за прокарване на идеята за налагането на държавна идеология за цялото общество, а именно православието (в нарушение на конституцията на република България, която забранява установяването на единна политическа или религиозна държавна доктрина, чл. 11, ал. 2):

 1. Промяна на статута на учебния предмет Религия –Православие в детската градина и училищата и неговото равнопоставено място сред другите учебни предмети

2. Превръщането на Община Бургас в духовно- просветен център за обогатяване на Православния статус на гражданите в демократично общество.Формиране на положително отношение към Св.Православие.

3. Обогатяване на традиционния културен живот на Община Бургас с Православен дух и иницииране на нови прояви в контекста на Православното кутурно – историческо наследство на Общината.

 Дейностите по изпълнение на тези цели включват три „приоритетни области” – просвета, образование и култура:

Първа приоритетна област (дефинирана като „Просвета” – б.ред.) обхваща децата от предучилищна възраст от 3 до 7 г. възраст и учениците от всички училищни степени, учители и директори от предучилищно и училищно образование.

Приоритетна област „Образование”-

Основна цел – поетапно въвеждане на православно образование, обучение и възпитание в ЦДГ и училищата на територията на Община Бургас.
     …
-създаване на православен кът на патрона на училището. Избор на икона на всяко училище и ЦДГ, както някога във Възраждането. Иконата да присъства на всеки празник и училищно тържество.

-организиране на обучителни семинари на директори и учители за повишаване качеството на религиозното образование и създаване положително отношение към предмета Религия-Православие.

 Приоритетната област “Култура” има следните измерения:

 Обхваща институции,свързани с културно- историческото наследство на Бургас – музеи, библиотеки, галерии, центрове за приложна дейност и всички дейци на културата.

Ето и част от дейностите предвидени по тази приоритетна област на община Бургас:
-учредяване на фестивал на Православните изкуства (!? – б. ред.) за деца и ученици

-разнообразни прояви, свързани с православно-църковния календар- честване на празници на християнски светци;
- организиране седмица на Православната икона
- инициативи и дейности, свързани с Православния религиозен туризъм

Съвсем естествено е предвидено и финансиране от бюджета на общината и други държавни институции за налагането на единно общинско православие в Бургас.

Финансовото обезпечаване се предвижда в бюджета на Общината, архиерейско наместничество и църковни настоятелства към отделните енорийски храмове в града; от спечелени проекти; дарения от НПО и спонсори.

Нашият коментар

1. Ще отбележим заповедно-държвническия тон в последен раздел на документа и прекрачването на юрисдикционните правомощия на местните управници от Бургаска община  при опита им за мобилизиране на държавните структури в изпълнението на стратегията. Заповедта не е насочена само към тези органи, които са под юрисдикцията на Бургаската общинска администрация, но и към независимите от нея „представители на православното духовенство, директори на училища, културни и простветни дейци”. Не са пожалени и неправителствените организации, които са неправителствени именно защото не са държавни:

В организационната структура по изпълнението на стратегията трябва да участват всички заинтересовани страни – служители на общинска администрация и РИО на МОН , представители на православното духовенство, директори на училища и ЦДГ, културни и просветни дейци, НПО.

2. Конституцията на България повелява отделяне на институциите на църквата и държавата. В този документ ние виждаме безогледно държавно изземване на една религия и превръщането и в държавна идеология, макар и на местно, общинско ниво. Само фактът на финансиране на подобна програма от бюджета на общината доказва това обвързване. Но налице са и духовно-идеологическите измерения на местния общински тоталитаризъм в Бургас.

3. Конституцията на България установява плурализъм на политическите и верски убеждения и забранява установяването на държавно-задължителна идеология. Бургаската община с цитирания документ безусловно и безпрецедентно нарушава тези конституционни наредби.

4. Превратно (тоест – извратено) се тълкуват разпоредби на българската конституция и законите, а именно – чл. 13, ал. 2 относно смисъла на това що е значението на обяваната там “традиционност” на православието.

 Извод:

„Стратегията” е опасен документ, който застрашава конституционната уредба на Република България, в която има върховенство на конституцията и Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Приeмането или прилагането на тази стратегия, дори без да е гласувана, би означавало сериозно застрашаване и нарушавана на правото на свобода на съвестта, религията и словото поради отричането на принципа на плурализма от страна на местни и други държавни органи на територията на община Бургас.

Практиката създадена от подобен документ създават прецедент, който лесно ще бъде възприето от други местни органи на държавна власт. Незачитането на основни човешки и конституционни права насърчавани чрез „Стратегията” на практика води до обособяването на власт в държавата, която пренебрегва основни конституционни принципи на държавното устройство, а именно върховенството на човешкото достойнство и свобода.

http://bghelsinki.org/index.php?module=pages&lg=bg&page=obektiv16913

Това е мнението на адв. Иван Груйкин и г-н Георги Кръстев от Дирекция “Вероизповедания”. Беседата с тях организирана от г-н Емил Коен за списание “Обектив?, издание на БХК, можете да прочетете на горепосочения линк.

Не съм сигурен, че поместеният по-долу диалог, посветен на темата „Нужни ли са промени в сега действащия Закон за вероизповеданията?” ще е достатъчно интересен за доста от читателите. Защо? Защото в него липсва сблъсъкът на мнения. Читателите на рубриката „Клуб Обектив” са свикнали дискусиите в нея да са остри, а мненията – често да са взаимно отричащи се. Но диалогът между адв. Иван Груйкин и държавния чиновник, гл. експерт в Дирекцията по вероизповеданията Георги Кръстев демонстрира, както може да се види по-долу, удивително единодушие. Разбира се, правозащитникът Груйкин обстойно критикува недостатъците на сегашния религиозен закон, ала тези критики са отдавна известни, многократно обнародвани и поради това не са никаква новина.

Разбира се, редакцията на сп. „Обектив” не би хабила място, за да представи на читателите си текст, от който става ясно, че – поне според Дирекцията по вероизповеданията и ресорния министър г-н Божидар Димитров – сега не се налагат никакви промени в Закона за вероизповеданията от 20 декември 2002 г., ако това само по себе си не беше новина.

То е новина, защото в края на септември лично г-н Димитров в Народното събрание изрази недоволството си от сега съществуващия законов режим на религиозната дейност у нас. Той се оплака, че в България е много лесно да се регистрира вероизповедание, че режимът трябва да се утежни, че вероизповеданията имат неоправдани привилегии, че трябва да се въведе минимален праг от 5 000 души, за да бъде една общност на вярващи регистрирана като вероизповедание. Няколко дни по-късно, на 29 септември, тези идеи бяха конкретизирани от Цвета Георгиева, народна представителка от партия „Атака”, в интервю пред RE:TV. Тя каза, че броят на регистрираните вероизповедания у нас е много голям и трябва да се намали поне три пъти, че трябва да се въведе праг от най-малко 5 000 души за регистрация на вероизповедание, че храмове не трябва да има на разстояние най-малко 50 м от учебно заведение. Освен това тя съобщи, че новият закон за вероизповеданията вече се пише и ще е „готов до десетина дни”.

Това предизвика обясним протест (с главен мотив: грубо нарушаване на правата на човека) и на 12 октомври 27 граждански и религиозни организации изпратиха до премиера, президента, Народното събрание и до други адреси остър протест. Малко по-късно броят на подписалите документа организации стана 35, и между тях личаха имената на такива големи общности на вярващите у нас като Католическата църква и Евангелският алианс.

За да си изясни какво по върховете на държавата мислят по тези въпроси, сп. „Обектив” покани на дискусия Иван Груйкин и министъра без портфейл Божидар Димитров. Той, както подобава на министър, се оказа много зает, но специално упълномощи г-н Кръстев да го представлява и да изкаже официалното му становище. По-долу читателят може да го види.

Това е предисторията на поместения разговор и тя обяснява защо го публикуваме. Ние не знаем кога и по силата на какви мотиви г-н Димитров е променил мнението си. Разбира се, оценяваме самата промяна положително, защото идеите, обнародвани от него и от варненската депутатка Георгиева, ако се превърнат в законова норма, ще нарушат извънредно сериозно религиозните човешки права на българските граждани. Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че промяната в мненията на г-н министъра е трайна. Дано това да важи и за идеите, изказани от някои депутати. Иска ни се да се надяваме, че те са разбрали, че през 2009 г. и с България като член на ЕС не е възможно религиозните права да се мерят с аршина, завещан от Закона за вероизповеданията от 1949 г.

Разговорът, чийто текст следва, бе проведен на 12 ноември т.г. Събеседници бяха г-н Георги Кръстев, гл. експерт в Дирекцията по вероизповеданията в Министерския съвет, и адв. Иван Груйкин, ръководител на НПО „Гражданска инициатива „Справедливост”. Дискусията бе водена от Емил Коен.

Не съществуват подготвени законопроекти
за промяната  на действащото законодателство

ОБЕКТИВ: Българският хелзинкски комитет е озадачен от това, което каза министър Божидар Димитров в Народното събрание в отговор на депутатско питане в края на месец септември т.г. На 29 септември т.г. в интервю пред “Re:tv” депутатката от “Атака” Цвета Георгиева разви идеи, които бяха много близки до тези на министър Божидар Димитров. На 17 октомври т.г. депутатката Красимира Николова от ГЕРБ разви във в. “Телеграф” възгледи, които, меко казано, са много учудващи.

Затова въпросът е: има ли недостатъци Законът за вероизповеданията и ако има, какви са те?

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Като администрация, пряко ангажирана с приложението на Закона за вероизповеданията (ЗВ), ние сме имали много неблагополучия, свързани с него. Но идеален закон няма.

Липсва публичност и прозрачност в работата на Софийския градски съд (СГС), окръжните съдилища и местните администрации във връзка с регистрацията на вероизповеданията. По оперативна програма “ОПАК” (Повишаване на административния капацитет) направихме проект, свързан с промяна в закона, за да имаме основание да бъдат създадени в интернет публични регистри на регистрираните в СГС вероизповедания, респективно на регистрираните в окръжните съдилища местни поделения, както и на поделенията, регистрирани в общините. Считаме, че така ще се повиши нашата възможност да осъществяваме възложения ни контрол в съответните срокове.

Макар в закона да има само общи разпоредби относно строежа на молитвени домове, в редица доклади на Държавния департамент на САЩ за религиозната свобода е отразено, че вероизповеданията имат проблеми при изграждането на молитвените си домове. Считаме, че нормативната база трябва да се усъвършенства, за да не се проточват с години разрешителните процедури за изграждането на един храм.

Недовършени в ЗВ останаха декларираните данъчни и кредитно-митнически облекчения, които не бяха отразени и в специалните закони. Т.е. има декларирано право, но то не може да бъде консумирано от вероизповеданията и в момента те са в неравностойно положение в сравнение с другите юридически лица с нестопанска цел като сдруженията и фондациите по Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ). В тази насока трябва да се подобри законът.

ИВАН ГРУЙКИН: Конкретен недостатък на Закона за вероизповеданията (ЗВ) е неговата философия. Състоянието на религиозните права и свободи в страната трябва да бъде изведено пред скоба. Изхождайки от Конституцията и от международните правни норми, които са задължителни за България, защото тя ги е възприела по пътя на съответната рецепция, правото на вероизповедание е лично право от много висок ранг и това би трябвало да се отрази на степента на защитата му.

От тази гледна точка поставяме въпроса следва ли да има ЗВ. Отговорът на този въпрос не следва от само себе си. Ако приемем, че такъв закон е неизбежен, то каква трябва да е философията му? Отговорът е, че ако въобще трябва да има ЗВ, защото регламентацията в Конституцията е недостатъчна, тогава той трябва да дава повече гаранции за защитата на това основно лично човешко право. Регламентацията му започва още в първия раздел на Конституцията, където се казва, че вероизповеданията са свободни.

Нашето мнение е, че действащият ЗВ се разминава с тази единствено възможна философия. Ако разгледаме конкретните текстове, може да се види, че най-големият недостатък на закона е свързан с най-популярния религиозен казус в България, чиято известност се дължи на едно много неприятно за България решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) – регламентацията на статута на Българската православна църква – чл. 10 на закона. Проблемите там са много. Един от тях е рестриктивното уреждане на статута на православната църква по начин, който да закрепи неравенство, подкрепяно от държавата – вземане на страна в съществуващ вътрешноцърковен спор. Няма да влизам в детайлите на решението на ЕСПЧ, но важното е, че чл. 10 от ЗВ в противоречие с Конституцията персонифицира традиционното за България източно православие с конкретно юридическо лице, едно единствено при това, тоест има монополизация на религиозна доктрина и практика, която по Конституция е традиционна, а не юридическо лице, с конкретен субект на правото - Българската православна църква (БПЦ), с конкретни характеристики в чл. 10 от ЗВ. Това е голям проблем.

Член 10 въвежда сериозна неравнопоставеност между БПЦ и останалите вероизповедания, въпреки декларативните текстове в ал. 2 и 3 на закона, че БПЦ не може да бъде използвана за привилегии или ограничения в правата. Тези декларации според нас са без каквато и да е правна стойност.

В закона има неяснота и липсват достатъчно гаранции за отстояване на личния характер на правото на вероизповедание, независимо че от него може да се изведе фундаменталното правило, че упражняването на религиозните права не е предпоставено и задължително предопределено от съществуването на правно-организационна форма (т. нар. регистрация). Някои от текстовете дават повод за двусмислици.

Ако приемем, че вероизповеданията могат да не бъдат регистрирани (това следва от чл. 14 на ЗВ, който дава право на вероизповеданията да придобиват статут на юридическо лице, което означава, че те могат и да не го придобият, а това важи и за техните поделения), то логичният извод е, че могат да съществуват (което според нас е резонно, съобразено с Европейската конвенция за правата на човека) нерегистрирани вероизповедания, които не искат да ползват предимствата, които им дава регистрацията. Това е много близко до самата религиозна доктрина, по-скоро до практиката, до традициите на голяма част от съществуващите вероизповедания, особено тези в протестантския сектор. Това фундаментално положение не съответства на съществуваща забрана в закона – за извършване на дейности, представляващи публично практикуване на религия от юридически лица с нестопанска цел, регистрирани за популяризиране на определено вероизповедание. Парадоксът е, че може да се извършва религиозна дейност от нерегистрирано вероизповедание (от група, обявила се за религиозно вярване), а има текст, който забранява подобна дейност да се извършва от регистрирано юридическо лице с нестопанска цел. Това дава повод за ерозиране на фундаменталното приемане, че вероизповеданията могат и да не бъдат регистрирани, т.е. че регистрацията не е задължителна предпоставка за упражняването на религиозните права, не е своеобразно разрешително за извършването на подобна дейност.

Законът е пестелив по отношение на конкретни облекчения, предимства и други гаранции за упражняване правото на вероизповедание в пълния му обем. Препращането към други закони не води до никакви практически ползи. В Закона за местните данъци и такси, в Закона за ДДС и други, в които има регламентация на вероизповеданията, на местните им поделения и на юридическите лица с нестопанска цел за извършване на общественополезна дейност, то вероизповеданията са с по-ограничено подпомагане от държавата, отколкото сдруженията и фондациите, регистрирани в обществена полза. В тази посока има възможности за подобряване на закона.

Административно-наказателните разпоредби на ЗВ затвърждават впечатлението, че целта на сегашния закон е не толкова да се дадат допълнителни гаранции за упражняването на това толкова важно човешко право, а че по-скоро се следват традициите на законодателството от предшестващи исторически периоди, в което съществуваше презумпцията за наложителност на ограниченията в сферата на вероизповеданията като неизбежно следствие от характера на религиозната материя - нещо потенциално опасно. Това се вижда от съпоставяне на позитивните и ограничителните текстове в раздела “Административно-наказателни разпоредби”. В тези насоки виждаме недостатъците на Закона за вероизповеданията.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Във връзка с чл. 10 има решение на Конституционния съд. Според него той не е противоконституционен, т.е. не създава неравнопоставеност и неравенство.

Едва ли имаше основание прокуратурата, ръководена тогава от Никола Филчев, да се позове на чл. 10, за да извърши тези печално известни на всички действия (става дума за полицейската атака срещу повече от сто църкви и други обекти на т.нар. „Алтернативен синод на БПЦ”, извършена на 20 юли 2004 г., бел. ред.). Затова България беше осъдена по чл. 9 от ЕКПЧ, но ние не виждаме основание за позоваването на чл. 9 за извършването на такива действия.

Що се отнася до това, че нерегистрирани религиозни общности могат да осъществяват дейност, имаше съмнения, че това би създало определени трудности, но практиката от 2003 до 2009 г. показа, че това не е така. Достатъчно е да спомена факта, че съществуват „Свободните братя”, чиято традиция не е да се регистрират и да функционират като институция, както и на други изповедания.

Ограничителните разпоредби са доста ефективни спрямо длъжностни лица от типа на кметове, които не спазват сроковете за регистрация или правят немотивирани откази.

ИВАН ГРУЙКИН: В ЗВ има положение, което според нас е в посока обратна на извода за ограничаване на базата на презумпцията, че религията е потенциално опасна сфера. Квалификацията е малко крайна, но съществува като мотив в идеята на законодателя. Централизираната регистрация на вероизповеданията в СГС, независимо от тяхното седалище (по аналогия с политическите партии), според нас е неоснователна централизация на регистрацията. Това също е минус на закона. Подобно е и положението, регламентиращо регистрацията на местните поделения, че тяхната регистрация, ако имат статут на юридически лица съгласно устава на вероизповеданието, следва да бъде извършена след искане на представители на самото вероизповедание. Според нас това е принудително централизиране на самите вероизповедания от гледна точка на взаимоотношения между централно ръководство и местни поделения. Такава централизация не съществува като традиция и практика в голяма част от вероизповеданията.

ОБЕКТИВ: Споделяме становището на г-н Груйкин и критиката на г-н Кръстев за изменения, които биха били насочени към по-голяма прозрачност, към улесняване. Регистърът по презумпция е публичен, но друго си е да бъде в интернет.

Мисля, че неизбежна последица от решението на ЕСПЧ ще бъде изменение на чл. 10 от ЗВ. Друг е въпросът кога ще стане това.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Предстои крайното решаване на спора по делото на БПЦ, представлявана от митрополит Инокентий, срещу България. Ако в крайното решение има указания за промяна на ЗВ, понеже България е страна по ЕСПЧ, това ще стане неизбежно.

ОБЕКТИВ: Доколко сте осведомени за идеите, които стават публични от средите на управляващото мнозинство относно изменения в закона?

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Не искам да коментирам изказванията на двете народни представителки. Доколкото ни е известно, не съществуват подготвени текстове за промяна в Закона за вероизповеданията.

ОБЕКТИВ: Г-жа Цвета Георгиева каза, че до 10 дни ще има готови текстове, но ги няма.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Това може да бъде инициатива на всеки депутат.

Ние още преди години получихме оценка по текстовете на сегашния закон с Резолюция 1390 на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Освен съмненията в някои текстове, тя по категоричен начин утвърждава, че ЗВ от 2002 г. е огромна крачка напред за гарантиране на религиозните права и свободи.

От 2004 г. до последния доклад на Държавния департамент, свързан с практиките по прилагането на закона, България получи много добра оценка – че у нас се спазват много добре религиозните права и свободи, Миналата година Държавният департамент заедно с текста на доклада направи тълкувание, че това е максимално високата оценка. Има и критики, но те са свързани основно с действията на местната власт. Не считаме, че резки промени в ЗВ ще подобрят това законодателство. Напротив, ще бъде връщане назад. Резки промени в закона не следва да се правят.

ИВАН ГРУЙКИН: Разумен извод е да не се допускат промени в законодателството, свързани с фундаменталната промяна на принципи, каквото е въвеждането на високи прагове за минимална членска маса на вероизповеданията с оглед на регистрацията. Здравият разум трябва да надделее. Изказванията на народните представители от управляващото мнозинство и от „Атака”, потвърдени по един общ начин от министър Божидар Димитров, са симптоматични, появяват се доста често, кампанийно. Те заслужават особено внимание, трябва да сме наясно със същността им.

ОБЕКТИВ: Слагането на праг от 250 хиляди души за регистрация на религиозни организации означава в България да има само две вероизповедания. Това е извън здравия разум. Министърът и депутатката от „Атака” имат следните общи идеи: праг от 5 хил. души за регистрация на религиозна общност, без това да е свързано с получаването на някакви предимства, че не трябва да се строят храмове в близост до училища (тя употреби думата „църкви”), Депутатката още каза, че броят на религиозните общности трябва да бъде намален поне три пъти.

ИВАН ГРУЙКИН: Мотивите на двете народни представителки бяха, че по този начин ще се ограничи дейността на съответните вероизповедания. Тяхната логика е, че когато се ограничи регистрацията, това ще ограничи дейността на религиозните общности. Подобни изказвания със силно негативистични обобщения са неприемливи. Тази дискриминационност в изказа на народните представителки е забранена от Конституцията, както е недопустима и по отношение на националност, етническа и расова принадлежност. Тези народни представители не съзнават, че дискриминационното говорене за определен тип религия и фаворизирането на други религии, каквото в случая те направиха категорично за БПЦ, е абсолютно неприемливо и забранено от Конституцията и антидискриминационното законодателство.

Съгласно закона и Конституцията, съгласно дефиницията на „право на вероизповедание”, направена от Конституционния съд, регистрацията на вероизповеданието няма никаква пряка връзка с възможността на определена религиозна група да извършва религиозна дейност. Тезата за ограничаване на дейността чрез ограничаване на възможността за регистрация, включително чрез въвеждането на висок праг, е абсолютно несъстоятелна.

Друг мотив, който прозира зад тези изказвания, е че ограничаването е наложително, защото с получаването на този статут вероизповеданията се облагодетелстват неправомерно от облекчения. Тази теза е абсолютно несъстоятелна, защото облекченията в действащото законодателство са повече за юридическите лица с нестопанска цел, отколкото за вероизповеданията. От тази гледна точка, ако определена група лица има незаконни намерения – да се облагодетелства от законодателството, много по-лесно може да го направи, като регистрира фондация за извършване на дейност в обществена полза с трима души управителен съвет или сдружение в обществена полза с шест члена.

ОБЕКТИВ: В редица страни има прагове, но те са свързани с друго – колкото повече членове има дадена организация, толкова повече облекчения получава. В такива случаи това е оправдано. В предложенията на народните представителки нищо такова няма.

ИВАН ГРУЙКИН: Относно съображенията за потенциалната опасност от религиозните храмове, която налага те да бъдат строени на определено санитарно разстояние от учебни заведения - с това се връщаме към онова време, когато религията по закон беше обявена за нещо, което от само себе си ще умре. Това е абсолютно несъстоятелно от гледна точка на съвременното законодателство.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Народната представителка Цвета Георгиева подчерта, че режимът е твърде либерален. Да, и аз смятам, че е твърде либерален. Стига се до парадокси – десет човека чужди граждани правят пет вероизповедания, като си стават един на друг съучредители. Това са кухи юридически лица. Ние като администрация винаги сме считали, че тези парадокси не могат да тежат толкова, колкото защитата на правото на сдружаване на религиозна основа. Затова не мислим, че режимът трябва да бъде променян.

ОБЕКТИВ: Никой не може да гарантира, че няма да има злоупотреби с права. Но за тяхното наказване си има прокуратура и съд и няма никаква нужда да се ожесточава ЗВ.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Дори в комунистическия закон за вероизповеданията нямаше числени граници за регистрация на вероизповедание!

ОБЕКТИВ: Какви са перспективите да бъдат направени сериозни изменения, та от Народното събрание да излезе силно променен ЗВ?

ИВАН ГРУЙКИН: Връщам се към фундаменталния характер на правото на вероизповедание като основно човешко право, гарантирано от българската Конституция. Недопустими са самоцелни ограничения на това право извън изчерпателно изброените в Конституцията и в международните договори, по които България е страна. Недопустимо е ограничаване и на други фундаментални права съгласно българската правна традиция и съвременното законодателство. Няма специален закон за регламентация на правото на свободно изразяване на мнения или на свободата на словото и на печата, както няма и закон на правото на живот. Не случайно споменавам тези фундаментални, с които правото на вероизповедание се родее, за да подчертая изключителността на допускането, че следва да има специален ЗВ. Но ако приемем, че е необходим, то е законът да дава допълнителни гаранции, улесняващи реализацията на правото на вероизповедание, а не да ограничава това основно човешко право на основата на неизживени стереотипи, предразсъдъци и културна специфика на днешното българско общество. Следва да се плати цената да бъдем страна член на Европейския съюз и пълноправен партньор в реализацията на основополагащите правни актове, които са и в основата на българската правна система по силата на българската Конституция.

http://dnes.dir.bg/2009/11/20/news5407276.html#sepultura

В горната новинарска страница се твърди следното:

Теньо (заподозреният в убийство – б. р.) бе член на Петдесятната църква и бе познат като ревностен християнин, изключително добър и кротък човек, каза кметът на село Козарево Димитър Нанев, цитиран от Фокус.

До нас достигна информация от два отделни източника, че публикуваното твърдение не е вярно, а именно, че заподозреният убиец е бил член на петдесятната църква в Ямбол.

В случай, че това наистина е така, лидерът на петдесятния съюз трябва да вземе позиция, както и организацията на евангелските регистрирани деноминации ОЕЦ. Тази позиция трябва да е пред медиите и после пред съда, ако медиите откажат корекция на информацията. Ако лидерът на деноминацията откаже да направи това, трябва да го направи пасторът на цръквата в Ямбол. Ако и той не го направи, може да го направи всеки редови член на организация, която нарича себе си „Петдесятна цръква” дори да не е част от регистрираната под това име регистрация (макар, че това е по-трудният за защита вариант, но не е невъзможен).

Липсата на реакция от страна на Петдесятния съюз или негови членове би означавала съгласие с публикуваната информация. Особено в умовете на вече предубеденото обществено мнение.

От публикацията в „Евангелски вестник” можем да си направим заключението че Виктор Вирчев, лидерът на петдесятната деноминация, засега не възнамерява да предпирема действия по коригиране на фактите в публикуваната информация. Статията там твърди че г-н Вирчев е казал:

През последните месеци се наблюдава целенасочено оклеветяване на евангелските църкви, но използването на трагетията на тези хора от Ямбол от някои медии за тази цел, е много груб акт. Нека уважим мъката на пострадалите семейства и да оставим следователите и другите ангажирани институции да си свършат работата по случая.

Липсата на отговор става почва за взривоопасни анти-религиозни твърдения, като тези в националистическия вестник “Атака”: 

Самоуби се сектантът, разстрелял бебе в Ямбол
в. Атака | 2009-11-20  Убиецът имал тежка мания за преследване, разкри вътрешният министър Цветан Цветанов

56-годишният Теньо Пенков, който в сряда вечерта гръмна и уби на място момиче на година и осем месеца, простреля 38-годишната му майка и 71-годишния си вуйчо, се е самоубил. Пенков се оказа ревностен член на Петдесятната църква, което според разследващите може да е нишка към разплитане на трагедията.

 Връзката която публикацията на “Атака” цели е ясна – в петдесятната църква членуват серийни убийци. Колкото и простовато и грубо да звучи, именно това цели информацията поднесена по този извратен начин. Публичният отговор на този тип информация от лидерите на петдесятното и евангелско движение е наложителен.

ДО

ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ Президент на Република България

ЦЕЦКА ЦАЧЕВА Председател на 41-то Народно събрание на Република България

БОЙКО БОРИСОВ Министър председател на Република България

ЙОРДАН БАКАЛОВ Председател на Комисията по човешки права и вероизповедания към 41-то Народно събрание

БОЖИДАР ДИМИТРОВ Ресорен министър на вероизповеданията

ПРЕДСЕДАТЕЛИТЕ на парламентарно представените в 41-то Народно събрание политически партии

Г. ГАНЕВ
Омбудсман на Република България

Копие до:

ЕМИЛ ВЕЛИНОВ
Директор дирекция Вероизповедания към Министерски съвет

Българските медии

Д Е К Л А Р А Ц И Я

ОТ ЗАГРИЖЕНИ ЗА РЕЛИГИОЗНАТА СВОБОДА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯ И ГРАЖДАНСКИ СДРУЖЕНИЯ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Относно: изнесена информация в медиите за подготвян законопроект за нов закон за вероизповеданията от Цвета Георгиева, народен представител oт партия «Атака» в 41-то Народно събрание на Република България

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

Тази декларация е израз на нашата дълбока загриженост относно направените от народната представителка Цвета Георгиева от партия «Атака» изявления в ефира на предаването «Булевард България» на 29.09.2009г. по телевизия Re:tv относно подготвян законопроект за нов закон за вероизповедианията.

От изнесената в предаването информация става ясно, че политическа партия «Атака» подготвя законопроект за нов закон за вероизповеданията, който според г-жа Георгиева ще е готов до една седмица. Целта на този законопроект е да въведе нови изисквания за регистрация на вероизповедание, както и да задължи регистрираните до момента вероизповедания да се пререгистрират с оглед тези нови условия.

Някои от новите изисквания, които партия «Атака» планува да заложи в закона, оповестени публично от г-жа Георгиева в предаването “Булевард България” са следните: – религиозната общност да има минимум 5000 последователи – български граждани; – религиозната общност да разполага със собствен храм; – сградата на общността да се намира на не по-малко от 50 метра отстояние от училища, като това изискване да важи и за заварените в това положение храмове на регистрирани до момента общности; – да не е отказвана регистрация на верската общност в други страни по света;

Във връзка с горното, изразяваме нашата загриженост като считаме, че въвеждането на подобни изменения в Закона за вероизповеданията в голямата си част ще са в грубо противоречие с Конституцията на Република България (член 6, член 12, член 13, член 26, член 37 и член 43) и безпрецедентно ще нарушат правата и свободите на голям брой български граждани.

Предлагането и приемането на репресивни клаузи в настоящи и бъдещи закони, изискващи регистрация и пререгистрация на религиозните институции в България са в противоречие и с редица международни документи, които Република България е ратифицирала, като Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, /наричана по-нататък Конвенцията/, Международния пакт за граждански и политически права на ООН, Договора за присъединяване на България към Европейския съюз и други актове, подписани от Република България.

Въвеждането на изискване за минимален брой последователи, както и другите визирани ограничителни режими по съществото си представляват пречка за изграждането на общество, в което плурализмът на възгледите, вярванията и религиозната свобода са неотменима предпоставка за демократично развитие.

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

Призоваваме Ви според Вашите правомощия, категорично да изразите своята позиция в защита на религиозната свобода в България и да съдействате активно за отпадане на гореизброените изисквания за регистрация на вероизповедание.

ГЛАСУВАНЕТО НА ПОПРАВКИ В ПОСОЧЕНИЯ СМИСЪЛ В ЗАКОНА ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА БИ ОГРАНИЧИЛО ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА И РЕЛИГИОЗНИ СВОБОДИ В РАЗРЕЗ С КРИТЕРИИТЕ ЗА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ И ЧЛЕНУВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ КЪМ МОМЕНТА В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ.

С НАСТОЯЩАТА ДЕКЛАРАЦИЯ НИЕ ИЗРАЗЯВАМЕ КАТЕГОРИЧНАТА СИ ПОЗИЦИЯ СРЕЩУ ДОПУСКАНЕТО НА ГОРНИТЕ ДИСКРИМИНАЦИОННИ, ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННИ И НЕДЕМОКРАТИЧНИ ТЕКСТОВЕ В ЗАКОНА ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА.

С уважение,

Име и длъжност на представителя: Вероизповедание / гр. сдружение: Адрес за контакт:

1 Д. ф.н. адв. Виктор Костов, председател ГИ Свобода за всеки, Фондация Преображение ул. Смърч 14, ж.к. Бели брези, София

2 Д-р Красимир Кънев, председател Български хелзински комитет ул. Върбица 7, София 1504

3 Цанко Митев, председател Асоциация за защита на религиозната свобода ул. Цветан Минков 11, София 1202

4 Васил Еленков, пълномощник Национален Алианс Обединени Божии Църкви ул. Веслец 69, София 1202

5 Калоян Курдоманов, пълномощник Апостолска реформирана църква ул. Веслец 26, София 1202

6 Адв. Диана Даскалова Фондация «Център за правна помощ – Глас в България» ул. Лавеле 8, ап. 6, София

7 Людмил Ятански, пастор Българска евангелска църква «Блага Вест» ул. Суходолска 2, бл. 52, ет. 1, ап. 4, София

8 Павел Игнатов, гл. пастор Божия църква в България ул. Васил Друмев 37, Оборище, София

9 Велислав Алтънов, ръководител Християнска вселенска и апостолска църква РИ ул. Перник 176, ап. 59, София

10 Пламен Цолов, пастор Апостолска Християнска църква ул. Бачо Киро 66, София 1202

11 Тихомир Тенев, апостол Християнска църква ДАВ България кв. Българка, гр. Сливен

12 Емил Коен, председател Фондация «Толерантност» ул. Раковски 163а, София

13 Елена Дянкова, координатор ГИ Справедливост 21 към ХЦ Прелом ул. Веслец 26, София 1202

14 Светослав Петров, национален гл. служител Национален християнски център ул. Мургаш 1, гр. Пловдив

15 Любо Гечев Петков, гл. пастор Християнска църква «Месия» ул. Майор Кавалджиев 175, гр. Ст. Загора

16 Евгени Найденов, председател Българска свободна църква ул. Маестро Кънев 34, кв. Ов. Купел, София

17 Красимир Партовски, гл. пастор Християнска църква «Ел шадай» бул. Мария Луиза 112 а, София

18 Иводор Ковачев, главен служител Апостолско служение Мисията РИ Младост 2, бл. 215, ап. 148, гр. София

19 Мария Миндева, ръководител Отворено библейско братство ул. Ген. Колев 81, гр. Добрич

20 Никола Лефтеров, председател Съюз на църквите на адвентистите от седмия ден ул. Солунска 10, София

21 Динко Златаров, епископ Църква на Бога РИ ул. Г. С. Раковски 21, гр. Стара Загора

22 Димитър Димитров, пастор Християнски център за Съживление РИ ул. Хан Аспарух 8, ет. 4, ап. 11, гр. Добрич

23 Жоро Пенчев, пастор Интернационален християнски алианс Реката РИ София ул. Латинка 26, вх. Б, ет. 7

24 Станислав Тодоров, гл. пастор Християнски център «Слово на вяра» РИ ул. Тунджа 21, вх. А, ап. 7, гр. София

25 Георги Михайлов, пастор Христова евангелска църква «Шалом» ул. д-р Съйко Съев 16, гр. Ловеч

26 Адв. Иван Груйкин, председател Гражданска инициатива «Справедливост» ул. Евлоги Георгиев, бл. 147, вх. А, гр.София

27 Стоян Георгиев, председател Асоциация общество и ценности бул. Вл. Вазов бл. 169, гр. София 1510

София, 12 октомври, 2009г.

Предаването на Иван Бедров по РеТиВи с народната представителка от “Атака” за хрумването да се вкара нов, по-ограничителен закон за вероизповеданията. Очаквайте съвсем скоро нашия коментар. Предаването можете да видите тук:

Сергей Станишев, Българска социалистическа партия, бивш премиер на България:

За мен и българската държава има само една Българска православна църква, която е част от традициите, народопсихологията и духовността на българите и винаги е живяла с техните страдания, надежди и вяра, каза премиерът.

Да оставим намека за “държавата-това съм аз” в изказването. Не случайно това е мнението на социалистическият бивш премиер. Българската комунистическа партия, преименувана в “социалистическа” след падането на комунизма, е назначила на поста му сегашният православен патриарх през 1971 г. Виж тук:
http://www.nbu.bg/webs/historyproject/dokumenti_63-89/razdel7t9/f1bop35ae2040.pdf

Неотдавна пък социалистическият президент на България, която е член на ЕС, потърси подкрепа от руския патриарх срещу решение на Европейския съд по правата на човека, което постанови, че българската държава неправомерно се е намесила в делата на православието в оптите си да “обедини” разделената институция.

Въпросът, който трябва да зададем е: Защо тези висши държавни чиновници не спазват Конституцията на България? Последната забранява използването на религията за политически цели, както и обявява отделянето на религиозните институции от държавата. Ето какво гласи чл. 13 от висшия закон:

Чл. 13.
(1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели. (подчертаването мое)

Само едно уточнение: забележете, че алинея трета декларативно отбелязва, че източното православие е традиционна религия, а не държавна. Въпреки тази съществена разлика, тя не съществува в съзнанието на президента и на бившия премиер. А и в това на много други.

http://ceacbg.com/hot-news/261-sinod-dosieta.html

Размерите на доносничеството в България, оказва се, имат главозамайващи измерения. От приблизително 8 милиона българи в периода на комунизма около 1 500 000 души са сътрудничели на комунистическата власт и идеология. Това, в приблизителни цифри, е  една пета или 20 на сто от населението. Тази цифра става още по-внушителна, като изключим тези групи от населението, които не са с по-малко въздействие върху политическите процеси в обществото – деца, хора на пределна възраст. Така излиза, че от 5 милиона души в активна възраст 30 на сто са били агенти на комунистическата власт. Тоест почти всеки трети е бил доносник.

Имайки предвид силната неприязън на комунистите и социалистите срещу религията и християнската вяра, обявени за идеологически враг номер едно, не бива да се изненадваме защо двайсет години след падането на комунизма анти-религиозните и анти-християнски настроения владеят държавни органи, медии и цели социални групи от населението в България. Атеистичният режим и неговите служители няма как да уважават Бога и правото на хората да вярват в Него.

При тези условия свободата на съвестта и вярата, и тяхното изразяване, са не само презрени ценности, но и такива, които са в опасност от пълно заличаване като елементи на моралната съвест на обществото.

Лошата новина е, че при тези цифри можем да твърдим, че предателството е национална черта на българите.

Добрата новина е, че за всеки грях има покаяние. Разбира се, покаянието е възможно само ако има останала съвест за такава доблестна стъпка, след години живот в лъжи и оправдаване на драстичната морална недостатъчност на личности и нация.

Някаква утеха остава и фактът, че има и такива, които не са се поддали на съблазънта да бъдат погълнати от масовата психоза на следене и доносничене. Но това е утеха, в която размерът на злото придобива още по-зловещи измерения.

Изявление от адв. д.ф.н. Виктор Костов, довереник на жалбоподателите по преписка 257/2008 г. по описа на Комисия за защита от дискриминация (КЗД) по повод Решение №122/10.07.2009 г.
http://www.center-religiousfreedom.com/blimgs/kzd122-press-vk2.pdf

Текстът на решението на КЗД:
http://www.center-religiousfreedom.com/blimgs/KZDdecisionfull.pdf

Писмена защита от адв. Костов по преписката:
http://www.center-religiousfreedom.com/blimgs/pismena_zashtita-kzd_257-08.pdf

ВАЖНО! Допълнение към постинга от 29 юли, 2009 г.
Amicus Brief (Бележки в помощ на съда) от адв. Пиърс, превод от английски език:
http://www.center-religiousfreedom.com/blimgs/amicus_brief_257-2009-kzd-by-J.P_BG

Декларацията на протестантски и католически общности определено създава условия за развитие на свободата на словото в съвременната обществена среда в България. Преди всичко с това, че тази декларация застава срещу опита за институционализиране на хомосексуализма като задължително одобрена от държавата и обществото идеология.

Твърденията на Комисията за защита от дискриминация, че непризнаването на гей-съжителствата от държавата е акт на дискриминация и че всяко несъгласие или неодобрение на хомосексуалният избор и поведение е “хомофобия”, са част от стратегията на гей-лобистите да преформулират обществения морал с помощта на държавата, и да го приравнят със своя. Приравняването на изразено несъгласие с гей-лайфстайла с “хомофобия” е точно толкова нетолерантно и ограничаващо свободата на съвестта и словото поведение, колкото и призив към насилие над хомосексуалистите заради сексуалният им избор. Както е известно, гей-активистите не са чужди на словото на омразата срещу религиозни и особено християнски вярващи (виж видеото по-долу, след декларацията).

——————————————————
НА

ОБЕДИНЕНИ ЕВАНГЕЛСКИ ЦЪРКВИ В БЪЛГАРИЯ

НАЦИОНАЛЕН АЛИАНС ОБЕДИНЕНИ БОЖИИ ЦЪРКВИ

АПОСТОЛСКА РЕФОРМИРАНА ЦЪРКВА

КАТОЛИЧЕСКА ЦЪРКВА В БЪЛГАРИЯ

?
До:

Г-н Б. Борисов,
Кмет на гр. София

До Председателя и членовете на
Столичния общиснки съвет
гр. София
Копие До:

Г-н Г. Първанов
Президент на Р.България

Г-н Емил Велинов
Директор на Дирекция „Вероизповедания”

Българските медии
Уважаеми г-н Борисов,
Уважаеми Дами и Господа,
Като представители на християнски вероизповедания в страната, изразяваме нашето дълбоко безпокойство относно провеждането за втори пореден път на гей-парад в столицата.

Подобен род шествия дискредитират авторитета на семейството, като съюз между мъж и жена. Позволявайки публичното парадиране и агресивно налагане на хомосексуална ориентация и начин на живот Вие излагате бъдещето на България на сериозна опасност.

Примерът на Холандия и Скандинавските страни показва, че упадъкът на брака се ускорява драстично от успешната публична кампания на хомосексуалните активисти. По този начин еднополовата ориентация се налага за нормална и се цели промяна на обществените нагласи по отношение на семейството.

Редица изследвания сочат, че хомосексуализмът вреди на физическото и психическото здраве и скъсява продължителността на човешкия живот.

Неопровержим факт е, че бракът е най-добрата среда за отглеждане и възпитание на децата. Дете, което расте извън брак има по-голяма вероятност да изпита проблеми в личностното си развитие, физическото и емоционалното здраве, уличищните резултати и качеството на бъдещите си взаимоотношения. Даването на право на хомосексуалистите да парадират с еднополовите си отношения като едно от различните видове взаимоотношения води до унищожаване на брака, а от там на семейната среда и бъдещето на децата.

Признавайки правото на всеки свободно да определи своята сексуална ориентация, не означава, че трябва да утвърждаваме хомосексуализма и да поощряваме разрастването му чрез подобни обществени събития и прояви. Напротив, като християни ние изразяваме своята загриженост и ангажираност по проблема и готовност да помогнем с каквото можем за възстановяването на тези хора.

Нашето желание е българското общество и най-вече нашите деца да живеят в страна, където моралните християнски ценности и тяхното обществено утвърждаване ще са основа за изграждане на здрави и щастливи семейства.

С това писмо ние изразяваме своето несъгласие с провеждане на подобен род мероприятия и се надяваме Вие и Столичния общински съвет да проявите мъдрост и загриженост за бъдещето поколение на страната ни и да не допуснете тяхното провеждане.

Убедени сме, че България може и следва да бъде стожер на християнските морални ценности в Европа, редом със страни като Полша, Румъния и Латвия.
С уважение:

пастор Румен Борджиев
Зам. Председател на
УС на ОЕЦ в България

епископ Васил Еленков
Пълномощник на
Национален Алианс ОБЦ

пастор Калоян Курдоманов
Пълномощник на
Апостолска Реформирана Църква

отец Благовест Вангелов
Епахрийски свещеник
на Епископската конференция
на Католическата църква в България

26.06. 2009 г.
гр. София
—————————————————
Свидетелство от млада участничка в християнска улична проповед, през ноември 2008 г., в Сан Франциско за реакцията на гей-популацията там. Същата свидетелства, че гей-активисти са залели младите проповедници с горещо кафе и са отнели библията на едно от момичетата, като допълнително са я ритали и обиждали с неприлични и перверзни реплики. Във втората част на видеото се вижда как азгневените хомосексуалисти тормозят групата християни, които се оттеглят заставени от полицията.

(Видеото е на английски):

 (Линк към новината за гей-демонстрацията в края на юни 2009 г.)

По-долу публикуваме текст на съобщение, което ни пренася в дългогодишния вече спор в САЩ относно ролята на еднополовите съжителства като узаконено партньорство ведно с еднополовият “брак”. При засилената напоследък дискусия по подобна проблематика и в България, не можем да не обърнем внимание на факта, че узаконеното хомосексуално съжителство непременно ще се яви и опонент на свободата на вярващите да прокламират своите виждания и морал, който е част от вярата.

* * *

Губернаторът на Ню Хемпшир е похвален, че “приема насериозно религиозната свобода”

Днес, 14 май 2009 г., губернаторът на Ню Хемпшир, Джон Линч, отказа да подпише законопроекта на законодателното събрание за еднополови бракове, освен ако законодателното събрание не добави по-ефективна защита за религиозните организации и хората, имат възражения срещу тях. Защитата обхваща тържествения обред, честването и популяризирането на еднополовите бракове.

“Радваме се да видим, че губернаторът приема сериозно конфликта между еднополовите бракове и религиозната свобода”, казва Ерик Расбах, национален юридически директор на Фонд “Бекет” за религиозна свобода. “Може да се очаква, че законовото признаване на еднополовите бракове ще отприщи множество съдебни и финансови искове срещу онези, които възразяват срещу тях по съвест, освен ако щатите не положат усилия да въведат ефективна правна защита. Губернатор Линч трябва да бъде аплодиран, че признава този проблем и откликва на него.”

Мерките за защита на съвестта, предложени от губернатор Линч, значително надхвърлят онези, които са обявени от щати като Вермонт и Кънектикът. Предложението на Линч  ще защити в някои случаи както отделните хора, така и институциите, макар че няма да защити собствениците на малък бизнес, като фотографката от Аризона, която ще бъде глобена заради това, че е отказала, съобразно своите религиозни вярвания, да фотографира сватба на еднополова двойка. Други щати, като Мейн и Масачузетс, не осигуряват защитни мерки за хората, които възразяват по съвест, освен тези, които вече съществуват във федералната конституция.

Мисията на Фонд “Бекет” се ограничава единствено до религиозната свобода. Следователно, фондът не взема отношение по въпроса за желателността на еднополовия брак, взет сам по себе си. Вместо това, по водените в страната съдебни дела, фонд “Бекет” заема позицията, че всяко законово признаване на еднополовия брак трябва да включва ясни улеснения за защита на религиозните права на всички, които възразяват по съвест срещу еднополовите бракове. Миналата година фонд “Бекет” публикува книга с научно изследване за конфликта между еднополовия брак и религиозната свобода, включващо мненията на поддръжници и опоненти на хомосексуалния брак. Тя се казва: “Предстоящи конфликти: Бракът между еднополови партньори и религиозната свобода” (Роуман и Литълфийлд 2008.)

За екземпляр от книгата или повече информация посетете www.becketfund.org.

Фонд “Бекет” е адвокатска кантора в обществен интерес, която защитава свободното изразяване на всички религиозни традиции. Информацията се публикува със специално разрешение за „Свобода за всеки”

Петък, 18 Ноември 2011 18:45

Ден на победата: Но чия?

Патриарх Кирил, лидер на руската православна църква, твърди по случай 9 май, Денят на победата, че Господ е спасил Русия през Втората световна война. Цитат от информацията:

Победата на Русия във Втората световна война би била невъзможна без специалното покровителство на Господа, е убеден патриархът на Москва и цяла Русия Кирил.

Как да разбираме това твърдение? Дали това е някакво генерално свидетелство за Божията сила? Или позиция, че „Господ е русин”? Или Кирил просто вижда Русия като част от Божествения план в развитието на историята на народите? Склонни сме да приемем че това изказване не е само верски, но и политически мотивирано, поради явното пренебрегване на сериозни исторически факти.

Първото несъответствие, което се набива на очи в изказването е идентифицирането на Русия със СССР, който води войната. В този смисъл покровителството над Русия се оказва и Божие покровителство над съветската атеистична и комунистическа империя – един от символите на безбожието през 20 век.

Кирил не бива да приписва всичко на Господа, особено ако се има предвид, че СССР (или Русия) подпомага нацистка Германия в окупацията на Полша, чиято територия двата тоталитарни режима си разделят през 1939 година. (Текстът на нацистко-съветският пакт за ненападение Молотов-Рибентроп от 1939 г., включително тайните клаузи, англ.)

Дали Бог е участвал във Зимната война по същото време започната от СССР срещу Финландия, през ноември 1939 г. с цел анексия и съветска експанзия? В тази война милион и половина съветски войски са спрени и победени от десетки пъти по-малобройната финландска армия, като една от причините е Сталиновата „кадрова политика”. Около 50% от висшия и среден офицерски състав липсват от редиците на армията. Причината за това е, че същите са ликвидирани от Сталин при чистка на „нелоялни” елементи от армията година по-рано.

Как ще обясни патриархът на руската православна църква божествената подкрепа на анексията на прибалтийските републики Литва, Латвия и Естония от НКВД при които чекистите избиват или депортират държавното и политическото ръководство на тези нации (цифрите са съответно 34250 латвийци, 75000 литовци и почти 60000 естонци). При тези мрачни обстоятелства през лятото на 1940 г., съвсем логично новите парламенти на тези републики избират единствените руски кандидати при формирането на нови държавни администрации. Резултатът е че тези страни „демократично” решават скоро след изборите да се присъединят към СССР. Съветите приемат молбата на новите страни членки за присъединяване.

Кирил не дава обяснения и за други конфузни исторически факти, например това, че докато Германия превзема Франция и други страни в Западна Европа руски продоволствия снабдяват германския Вермахт, заобикаляйки английската блокада, наложена на Германия.

Още по-шокиращо обстоятелство, неотбелязано във венцехвалението руската национална кауза на Кирил е молбата на СССР да се включи в Оста (Германия-Италия-Япония). Искането на СССР е представено на среща през октомври 1940 г. на между Молотов и Рибентроп. Факт упорито отричан от съветския режим, в следвоенните години и успешно укриван от публиката, въпреки историческите доказателства за тайните договаряния между Германия и СССР.  Тайните протоколи са оповестени, и заклеймени, от Русия едва през 1989 г. след демонстрация на 2 млн души.

Ако патриархът е искал да каже, че Бог е Бог на историята и нейното развитие, то не е ясно защо не се споменава и материалната и техническа помощ, която Съюзниците, предимно САЩ и по-малко Великобритания оказват на изнемощялата съветска икономика, през войната, за да превъзмогне хитлеристката инвазия.

Интересно как ще обясни Кирил с Господнето благоволение и потресаващите пост-военни резултати от успеха на Съветска Русия да стигне до Берлин през 1945 г. – установяването на атеистичния комунистически режим над десетки народи в Източна Европа.

Какъв е изводът от политическото изказване на Кирил и нашето напомняне на укриваната истина за страданията, които е донесъл на руския, и редица други народи руският сталинизъм, шовинизъм и комунистически цезаро-папизъм? Явно патриархът на РПЦ счита че Бог вижда руската националния идея като Своя кауза.

Безспорно Червената армия участва значимо в победата над Третия Райх. Но обожествяването на тази роля, спекулирайки с религиозните и национални чувства на  хората за сметка на историческата истина, е неприемлив начин за създаване на масови настроения.

Дори и когато една война има своите справедливи видимо основания християнската църква няма нито библейска нито духовна причина да се идентифицира с политическите и държавни интереси, които движат политиката и военните действия зад нея. И това наше мнение не е заради някакви пацифистични настроения. На Христовата църква е възложена молитвата, пророческото говорене на истината и мисионерството за спасение на тези, които откликнат на Евангелието.

Изниква нуждата да припомним на всички вярващи християни, че квази-религиозната пропаганда в полза на държавно-империалистическа кауза няма нищо общо с думите на Христос: „Дайте цезаровото на Цезаря, а Божието – на Бога“. И да споменем, че свободата и истината, не само духовната а  и историческата, вървят ръка за ръка. Същото важи за робството и лъжата.

http://www.dnevnik.bg/analizi/2009/04/23/709719_otvud_chertata/

Ако някой си прави илюзия, че комунизмът си е отишъл от България, то справката с последните развития на законотворчеството ще я разсее без съмнения.

Макар, че нашата задача е да следим за свободата на религията, съвестта и словото, неразделна част от истинската свобода на вярата е и свободното сдружаване и правото на събрания на открито след уведомление на властите.

В набързо приетия законопроект за промени в Закона за събранията, митингите и манифестациите се предвиждат същите ограничения от комунистически тип на това право, както това се прави с регламентацията на свободата на религията. Може свобода, може…ама не чак толкова.(Бележка: Този закон се занимава само със събранията на открито; за събрания на закрито не е необходимо никакво разрешение от властите.)

Пресата информира за следните измения, които ще неутрализират правото на свободни събрания на открито:

Организаторите на митингите ще трябва да уведомяват кмета на общината най-малко пет работни дни преди началото им. Освен предписаните случаи в законопроекта при определени обстоятелства градоначалникът също ще може да налага забрани за провеждане на протести.

Например, когато разполага с несъмнени данни, че това ще създаде реална заплаха за насилие застрашава националната сигурност, обществения ред или пък конституционните права и свободи на другите граждани. Няма да се позволява и гражданско недоволство, което разпалва етническа, расова или религиозна омраза или призовава към война.

(в. “Експрес”, 24 април 2009)

Какво значи “при определени обстоятелства” градоначалникът да може да налага забрани на събрания на окрито? Административен произвол и ограничения на конституционните права ще са резултатът от тази неясна формулировка. Имайки предвид неспособността на българските местни държавни органи да осъзнаят нивото на собствената си юрисдикция и това, че не престава да предефинират основни конституционни права, като свободата на религията, можем да си представим как всеки опит за организиране на проповед на открито има опасност да бъде класифицирана като, например, “разпалване на религиозна омраза”.

Недоверието към държавното управление не бива да бъде компенсирано с по-ограничителни закони за правата на хората. Това е комунистическото разбиране за държавност - недоволството на хората се третира като досадна пречка за официалните лица. В едно свободно общество правителството следва да търси първо решение на проблемите и подобряване на ефективността и справедливостта на държавната система, и да прибягва към ограничения на основни права само на тези, които наистина са заплаха за реда и сигурността.

Но при положение, че свободата на религията и съвестта са обект на държавно регулиране в пост-комунистическа България, колко повече външната изява на политическо несъгласие ще бъде неудобна за държавната машина. Терминът “тоталитарна демокрация” придобива все по-актуално звучене.

На 9 април, 2009 г. в Комисията за защита от дискриминация, София, се проведе последното открито заседание по преписката заведена по жалба от 9 протестантски пастори и техните църкви срещу д-р Десислава Панайотова и в. “Телеграф”. Представител на вестника не се яви на заседанието. Панайотова предстваляваше себе си.

От страна на жалбоподателите присъстваха Калоян Курдоманов, пастор на ХЦ “Прелом”, София и Вили Алтънов, богослов и презвитер във Християнска вселенска и апостолска църква, София, представлявани от адв. В. Костов.

Страните и Комисията обсъдиха доказателства, представени преди заседанието, като представители на Комисията бяха особено настоятелни във въпросите си относно формуляр за членство в църква ХЦ Прелом. В края на заседанието страните представиха своите писмени защити, след кратко изложение на исканията си.

Адв. Костов заяви, съгласно чл. 47, т. 6 от Закона за защита от дискриминация, искане към Комисията да предложи на законодателните органи отмяна на Закона за вероизповеданията като дискриминационен, както и на чл. 13, ал. 2 от конституцията, поради честото объркване на смисъла на православието като “традиционна” със “задължителна” за страната религия.

Решението ще бъде произнесено в законовия срок, който е 14 дни от провеждане на заседанието. 

Бележка: Това съобщение може да бъде ползвано без ограничения за прес-съобщения при изрично позовавне на оригиналния линк: http://www.center-religiousfreedom.com/bl/?p=34 или на източника
www.center-religiousfreedom.com

Страница 3 от 5