Блог Свобода за всеки

Извънредното положение в България свърши на 13.05.2020 г., но страната остана в извънредна епидемична обстановка. Кошмарът с Ковид 19 още не е отминал, но вече се появи огнище на Ку-треска. Тази последната болест все още не е достатъчно популярна на широката общественост, но не бих се изненадал, ако съвсем скоро бъде сформиран кризисен щаб за справяне с опасността, който да дава ежедневни брифинги за дейността на правителството и експертите за справяне с коварното заболяване.

Отчаяно се боря с опасността да се превърна в обикновен балкански скептик относно бъдните дни, но здравият разум ми подсказва, че бъдещето ще е белязано с още мерки от страна на властта, които ще ограничават правата на нас, гражданите. Кризата с китайския вирус нагледно демонстрира, че управляващите по света и у нас всячески се грижат за нашето здраве – дотолкова, че се тревожат да не би да вдигнем температура от прекалена свобода. За да опиша по-ясно какво имам предвид, бих искал да предам чисто човешките си впечатления от ефекта от извънредното положение.

Още в първия момент, в който видях празните улици, разбрах, че нещо не е наред. В началото не можех да осъзная размера на случващото се, защото събитията препускаха с бързина, по-голяма от тази на способностите ми да ги анализирам. Въпреки това някак си сетивно заподозрях, че е налице истинска заплаха, за която няма как да получа изчерпателна информация нито от официалната позиция на властите, нито от гласовития хор на отдавна пожълтелите медии. А и абсурдът на пустинния пейзаж в градска среда допълнително ми подсказваше, че от новосъздадената ситуация изникват въпроси, на които властите и медиите не дават честни отговори.

И така – слънцето си грееше високо в небето, дърветата се разлистваха и ароматът на цветчетата обещаваше красиви пролетни мигове. Измамно обещание, защото хората ги нямаше. Хората по някаква причина бяха изчезнали. Бяха се изпокрили в домовете си, за да се запазят от вирус, за който се твърдеше, че ще причини смъртта на мнозина. В ушите ми кънтяха новини от редовните брифинги на кризисния щаб и съвсем естествено започнах да придобивам чувството, че се намирам в някой от онези филми с апокалиптични сюжети, за гледането на които докрай е нужно специално усилие на волята.

Усещането за съдбовността на сцената се засили, когато отдалеч се появи първото живо същество. Помислих, че беше жена, но може и мъж да е било. Не знаех със сигурност, защото не виждах ясно цялото му лице. В едно все пак бях сигурен – беше човек. Забулен с медицинска маска, приближи ме бързо, но когато се разминахме, видях, че нещо го беше уплашило. Прочетох примиренчески страх в очите му. Утехата, че хората не са изчезнали напълно, се оказа доста крехка, защото езикът на тялото на няколкото други щъкащи минувачи, които срещнах по-късно, и техните покрити лица още повече засилиха убеждението, че в необичайния уплах, който витае във въздуха, има нещо неестествено.

В крайна сметка, толкова опасен ли беше този грипен вирус? Официалната позиция беше, че човечеството е изправено пред огромна заплаха, сравнима със световна война или с някоя от опустошителните епидемии през средните векове. Ако това беше вярно, то решението на експертите от Световната здравна организация (СЗО) и на загрижените лидери на държавите по света да издадат заповед хората да бъдат затворени по домовете си може би било оправдано. В бунтовната ми глава обаче течаха мисли, които сериозно се разминаваха с официалната позиция на управляващите. И съм убеден, че съмненията ми не бяха плод на интелектуален недостиг, а логичен резултат от прилагане на простичка аритметика. Сметките не излизаха. За да бъде обявена пандемия и светът да спре да функционира, бяха нужни много повече заразени.

И фактите заговориха (на тези, които имат уши да чуят), че един ден, когато опасният вирус отмине, човекът никога повече няма да бъде същият. Имунната му система за справяне с един друг вирус – вируса на страха – вече ще бъде поразена и съвременният гражданин пациент със сигурност ще е по-податлив на обработка от страна на тези, които притежават властта да поставят под карантина. Поразен от „вируса“ на страха, човекът все по-лесно ще се съгласява някой да отнема свободата, дадена му от Създателя. Този „вирус“ обаче е наистина опасен и може да доведе до истинска пандемия, защото се разпространява мълниеносно и поразява онази част от „имунната“ система на човешката душа, която има отношение към разбирането за достойно съществуване.

И фактите продължаваха да говорят (на тези, които имат уши да чуят), че това, което човек бе принуден да изтърпи през тези месеци на тотална карантина, беше достатъчно, за да прихване „вируса“ на страха. Без съд и присъда, човек трябваше да бъде поставен под домашен арест, при положение че навън би бил по-защитен; без да е реално предпазен от защитните маски, трябваше да се примири с това лицето му да бъде забулено; трябваше да се раздели с възможността да пътува свободно; трябваше да се остави да бъде двойно по-силно облъчван от медиите; трябваше да изтърпи пропагандните послания „останете си вкъщи“ от футболисти, политици, рок-звезди, поп-фолк изпълнители, обикновени дечица, социални медии и т.н.; трябваше да бъде плашен ежедневно от съмнителни статистики; трябваше да спре да говори (тук линкът води до свалено от YouTube видео, в което д-р Джуди Миковиц застъпва позиция, която коренно се различава от тази на СЗО); да спре да работи; да спре да се разхожда (ако няма куче); трябваше… в крайна сметка трябваше да приеме факта, че правителството го ограничава (разбирай постепенно поробва), но пък с добър мотив.

И ето че извънредното положение в България свърши. Градовете вече не са част от онзи пустинен пейзаж, за който вече споменах. Хора щъкат насам-натам, разминават се подозрително и внимават да са поне на два метра разстояние един от друг. Ситуацията като че ли се нормализира. СЗО и правителствата по света сякаш доказаха, че могат да излязат победители от кризисната ситуация, свързана с разпространението на един грипен вирус. Истинската опасност обаче не е отминала. Напротив. Все си е същата, а може би е и по-голяма, защото не грипът, а страхът тръшна на легло правото на достойно съществуване.  

Публикувана в Блог

Ръководителят на щаба за справяне с коронавируса по време на пресконференция


На въпрос на журналистка по време на пресконференция на 20.03.2020 г., ще се предприемат ли мерки за ограничаване на посещенията и събранията в църквата, ген. Мутафчийски, ръководител на щаба за справяне с извънредната ситуация, кратко и дипломатично отговори, че са отправени „вербални“ предупреждения към църквата, но Св. Синод (на БПЦ) следва да вземе решение.[i] Ако това е коментар за православната църква, то същият може да бъде приложен и за протестантските вероизповедания.

Почти нескритото раздразнение на представителката на журналистическата гилдия от това, че църквите не са затворили врати и не са принуждавани да го направят, прозиращо в начина и обстоятелствата на задаване на гореспоменатия въпрос, ни помагат и ние да зададем въпроса: докъде ще стигнат налаганите ограничения във връзка с извънредното положение, въведено от парламента? В тази неясна и непрекъснато променяща се ситуация трудно може да се прецени кои ограничения на правата на хората са резонни и кои – прибързани и ненужни.

Правото на вероизповедание по чл. 37 от Конституцията (КРБ) не може да бъде ограничавано. Това право обаче е сложно съставно. В него се включва правото на свободна мисъл и убеждения, тоест – свобода на съвестта, формирането на вяра; правото на свобода на словото – да изразяваш публично и да комуникираш вярата си и убежденията си; както и правото на сдружаване – с регистрация на юридическо лице или без такава; и разбира се, правото на общи събрания за богослужения, четене на Библията, молитва, споделяне на свидетелства за действието на Бога в живота на вярващите и др. подобни.

Така правото на вероизповедание по чл. 37 от КРБ (или „правото на свобода на религията“, по терминологията на Европейската конвенция за правата на човека, чл. 9) се състои от няколко основни права – на свобода на съвестта, словото, събранията, сдружаването.

В същото време, ако бъдат ограничени събранията, които не са сред правата, неотменими дори и при военно и извънредно положение, то означава ли това, че събранията по религиозни причини следва да бъдат ограничени?[ii]  

Ето тук въпросът на антирелигиозно настроената журналистка придобива значение. Ще ограничи ли държавата богослуженията на църквата, в библейското послание на която хората намират насърчение, вяра, утеха в трудни времена, призив за помирение с Бога и надежда за вечен живот, или ще остави тази последна възможност за преодоляване на сковаващия страх да бъде като спасително въже за тези, които търсят спасение?

За успокоение на държавните ръководители, натоварени с нелеката задача да търсят решения в сегашната динамична и плашеща ситуация, този въпрос има своя отговор, и той не зависи от тях. В исторически план, в дни на епидемии, пандемии и световни кризи християните са били общност, която жертвоготовно дава от себе си нужното, а и с Божията помощ, да донесе посланието на утеха и надежда, но и на истина, чрез откровението за Спасителя Исус Христос.

За невярващите, които не могат да отидат на своите барове, футболни мачове, рокендрол и диско зрелища и забавления, някак остава неясно защо на християните трябва да им се позволи да продължат да се събират? Защо страхът, сковал народите и целия свят, не трябва да се отнася за християните? Отговорът е в посланието на църквата и служението на последователите на Христос.

В тази връзка, държавните мъже (и жени) могат както да помогнат, така и да попречат това важно и животоспасяващо послание да стигне до хората. Божието слово се е разпространявало в най-тежки исторически моменти и в непосилни за хората в света времена, изпитания и антихристки режими и е водило до спасение и духовна промяна на мнозина.

И не за срам, а за похвала на българските държавници, а и за пример на други държави и техните лидери, до момента първите правят правилния избор и съдействат на вярата в Бога и свободата на вероизповеданието да удържат победа над коварния вирус и страховете, които идват с него.

Така, съгласно новозаветното учение в Римляни 13 глава, управниците на България се явяват Божии служители, които се грижат не само за здравето на хората и за ограничаване на ефекта от заразата, но и за духовното добруване на народа, оставяйки вратите на църквите отворени като врати на надеждата.

На практика те вършат Божията воля в съгласие с Христовите думи, записани в ев. Йоан, шеста глава, стих 40:

Защото това е волята на Моя Отец: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот и Аз да го възкреся в последния ден.

 

 

[i] Вж. тук за повече подробности: http://pastir.org/koga-shte-rabotyat-tsarkvite/comment-page-1/.

[ii] Конституция на България. Чл. 57. (3) При обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с изключение на правата, предвидени в чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37. Тези неотменими права са съответно: правото на живот, забрана на мъченията и жестокото третиране, правото на справедлив процес, неприкосновеност на личния и семеен живот, чест, достойнство и добро име, и правото на вероизповедание.

Публикувана в Блог