Блог Свобода за всеки
church building white„Най-после бе решено, че светият и велик събор на православната църква ще се проведе тази година, като срещата ще бъде на о-в Крит през юни“ – за минути тази новина обиколи интернетното пространство (а след това и медиите) и всички православни си отдъхнаха: стига вече толкова слухове и злословия, ето, вече постигнахме единство и на този събор ще го докажем за сетен път. И наистина, затова са събранията (съборите) на християните: да се съберат заедно на едно място и в дух на молитва и търсене на Божията помощ да вземат решения за вярата и живота в християнските общини. Събранията (съборите) винаги са били неразделна част от живота на Църквата, независимо дали тези събрания са „вселенски“, местни или регионални. И както историята сочи, събранията най-често са свиквани, когато християните бивали изправени пред даден проблем, изискващ неговото разрешение; историята познава свикването на събрания и без причината за това да е даден проблем, но винаги на дадено събрание се разрешава някакъв проблем или въпрос, независимо дали предварително той е обявен или не.

Този факт определя и характера на тези християнски събрания (събори): среща на единомислещи вярващи, търсещи единство във вярата и църковната си практика, които същевременно търсят възможности за преодоляване на конкретни проблеми, немалка част от които са обуславяли разделенията между християните. Т.е. съборите почти неминуемо са притежавали тази двойствена черта: показ на единство и търсене на пътища за преодоляване на разделението. А разделения, както е добре известно, е имало още в най-древната Църква. Въпросът е дали е имало единство (в което аз лично съм убеден) и ако е имало, в какво се е изразявало то. Но настоящото блог-съобщение няма за цел да изясни този въпрос, нас ни интересува повече днешното ни движение в две посоки: продължаване на разделенията и същевременно търсенето на единство.

Като чета различните изявления за свикването на упоменатия по-горе събор на православните църкви, разсъждавам за тяхното единство и за разделенията помежду им и се замислям какъв ли ще бъде изходът от него; какви ли решения ще се вземат, които да ни подтикват към единство, а не към разделения; как ли той (т.е. решенията на събора) ще се приеме от „обикновените“ вярващи в храмовете и как те ще следват неговите повели в църковния си живот; и т.н. – още много подобни „как“ или „защо“ могат да бъдат зададени. Следящите събитието знаят, че този събор се подготвя от повече от 50 години и най-после се реши той да се свика. Несвикването му за толкова дълъг период от време се дължеше преди всичко на поредицата от несъгласия относно въпросите, които трябва да бъдат обсъждани на него, което произтича от различните мнения на отделните православни църкви по тези въпроси; несвикването му се дължеше и поради невъзможността да се преодолеят различните разколи и несъгласия между отделни православни общини, било те „старокалендарци“, „официални“ и „неофициални“ общини, „истинно православни“ или „йерархично-православни“, „евангелско-православни“ или „традиционно-православни“, и т.н. – мисля, че този списък може да бъде значително разширен.

В хода на подготовката за събора стана ясно, че не може и да се мисли за постигане на някакво съгласие по редица въпроси и явно нямаше друг избор, освен тези въпроси да бъдат извадени от дневния ред; в случая това са въпросите за начина на получаване на църковна автономност (автокефалия), за диптисите (и по-точно за това, в каква последователност да бъдат подредени отделните големи православни общини според тяхното „първенствуващо“ място в Православието) и за църковния календар; от десетилетия насам е ясно, че по тези въпроси съгласие не може да се постигне. Пред големи спорове са изправени и темите за препятствията за сключване на брак, за отношението към разколническите църкви (особено в светлината на руско-украинския конфликт и отделянето от Московската патриаршия на значителни части от украинското православно население), за отношението на православните към другите християнски общности и т.н. Проблемите в отношенията между някои православни църкви също представляват някаква пречка за постигането на съгласие по темите, които ще се разглеждат на събора, трябва, например, да се възстанови пълното църковно общение между Антиохийската и Йерусалимската патриаршия, да се изгладят отношенията между Московската и Вселенската патриаршия и между Атинската архиепископия и Вселенската патриаршия, както и „търканията“ между други поместни православни църкви, и т.н.

Тук трябва да се извиня на приятелите си протестанти, че разсъждавам за православното „единство“ и „разделение“, а не споменавам други такива. А стотици примери за единство и разделения могат да бъдат дадени, но тук в краткото си изложение споменавам православните събори преди всичко поради уникалния характер на готвещата се среща в Крит през юни тази година, която може би за сетен път ще покаже, че стремежите ни за единство не са толкова в думите, които ще бъдат изречени и в документите, които ще бъдат подписани, а във вярата ни в Господа и в следването Му неотлъчно, носейки своя кръст. Разсъждавам за православното единство и разделение, та ако някой почне да ме ругае, че изнасям кирливи ризи наяве, нека това да са моите православни събратя, а не протестантите или католиците у нас. А иначе за разделения и сред българските протестантски общини можем също много да говорим, но аз предпочитам да говоря за православните разделения, пък всеки може да види паралели и за „своята“ църковна общност. Но сега се сещам и за още едно разделение в самата българска православна църква, което, надявам се, може да бъде преодоляно, ако на предстоящия събор в Крит се вземе единно общоправославно решение. Става въпрос за препятствията за сключване на църковен брак (венчание) и за неотдавнашната новина (от 25 януари 2016 г.), че в сливенска епархия вече се забраняват браковете между православни и неправославни (съобщението сочи, че се забранява венчание между „православни християни и римокатолици, арменогрегорианци, протестанти, инославни и иноверни граждани“; новината тук). С една дума, не е важно, видите ли, дали избраникът (избраницата) на православния е християнин или е мюсюлманин или е атеист или е който и да било друг – най-важното за сливенска епархия е той (тя) да е православен, защото всички други са неверници (гяури, както се изразяваха някога едни потисници). А другите ни четиринадесет епархии засега си мълчат, в тях изглежда бракове между православни и католици или протестанти или пък атеисти си се разрешават (или пък се провеждат „негласно“ и митрополитът си затваря очите). Е, не че това е някакво кой знае какво разделение, ще каже някой, но същевременно мисля, че внимателният богослов ще разбере, че в действителност става въпрос за сериозно тълкуване на църковното учение по този въпрос (учение, основано на древни правила на Църквата и на редица евангелски истини) и че дори и въпросът за брака е една от главните ни пречки за постигане на някакво християнско единство.

Разбира се, в интерес на истината трябва да кажем, че християнството като цяло има нееднозначно мнение по редица въпроси на съвременността и ако трябваше да се свика някакъв „вселенски“ събор, то на него щяха да излязат наяве десетки и може би стотици главни въпроси на несъгласие помежду ни. Естествено, главните въпроси могат да бъдат обединени в по-мащабни теми, някои например говорят за шест главни въпроса, по които изглежда християните няма в скоро време да постигнат съгласие (ако въобще някога такова бъде постигнато); това са въпросите на хомосексуализма, универсализма, политиката, еволюцията, служението на жените и интернета (вж. един пример за подобна „класификация“ тук). От пръв поглед е ясно, че отделните християнски общини имат различно отношение към всеки от шестте въпроса; „традиционните“ християни дори биха се учудили, когато разберат, че християни приемат хомосексуалните връзки, партньорство, брак и т.н. като напълно библейски обосновани, политиката като Божие благословение, еволюцията като главен принцип на Свещеното писание, свещенството и епископството на жените като богоустановено, интернета като Божие откровение и т.н.; същевременно християните-поддръжници на тези теми се учудват, как другите им събратя-християни все още не приемат техните виждания, като  са „затворили“ очите си за Словото Божие и за Божия промисъл за човека и за света.

Ще ми се да завърша с някаква по-примирителна нотка като кажа, че разногласията между християните изглежда е напълно естествена черта на всяка една човешка общност, включително и църковната. Семейството е най-малката човешка общност и отношенията в него ни посочват какви са и отношенията в обществото и в отделните му общини. Всяко семейство има особена ценностна система (която впрочем има и общочовешки измерения), свой собствен ритъм на живота и на отношения към външния свят; ценностите на едно семейство не са задължително ценности и на друго семейство. Както е известно, християнските общини до голяма степен са изградени на принципа на семейството, където то се съзира като „малката църква“, като първата човешка община, в която християнинът възраства и укрепва във вярата и в църковния си живот. Отделните големи християнски общини (православни, католици, протестанти, англикани, харизматици и т.н.) могат да бъдат оприличени на „семейни църкви“, в които конкретни ценности определят учението и живота им, но те самите също са съставени от други по-малки „семейни църкви“, например, по отношение на католическата църква можем да видим, че общините на „традиционните“ католици не приемат някои от ученията и постулатите на т.нар. „трентски католици“, отхвърлящи новите веяния на Втория ватикански събор от 1965, или пък на „прогресивните католици“, които считат, че дори и огромните промени, които този събор направи в учението и практиката си са недостатъчно революционни за съвременните общества, и т.н. Да не говорим за отделните т.нар. „независими“ християнски общини, за възникващите в днешно време т.нар. „нови църкви“, и за различни други християнски обединения, всяко от които има особени свои мнения по редица въпроси на християнството.

Същевременно Христовата Блага Вест е за всяко семейство и за всички семейства по земята, тя цели тяхното единение в Христа, а не разединение, тя дава на всички едно ново начало и един нов живот в Бога, който трябва да бъде следван неотклонно и в съгласие с другите братя и сестри по вяра и по църковен живот. Колкото и да сме уникални и различни в своите църковни „семейства“, толкова повече трябва да търсим единното в тази уникалност, общото в тази различност и смирението в нашата гордост, че принадлежим към някаква „истинска“ църква, докато другите уж са извън нея. Наистина, по-добре е да ни ругаят, че изнасяме „кирливи ризи“, отколкото примиренчески и с фалшиво смирение да продължаваме да живеем с поредицата от заблуди (кога неволни, кога нарочно насаждани), пречещи ни да видим евангелските истини в тяхната чистота и изначален смисъл. Разбира се, не трябва да противопоставяме решителността да изобличаваме неправдите на някакво криворазбрано смирение – съвършено ясно е, че то е главна християнска добродетел и без него няма напредък в движението ни към Христа; но тъкмо в смирението си ние можем истински да изобличим, иначе в гордостта си изобличението ще е вредоносно, преди всичко за нас самите. Нека да следваме наредбите на своето църковно „семейство“ и като мъдри змии да виждаме и недъзите в него, а не само добрините; като се борим с недъзите и неправдите, винаги да търсим Критерия за истината и същевременно да ценим и традиционното, което времето не е опровергало и отрекло. Защото чрез Боговъплъщението Бог влезе във времето и даде на народите възможност да Го познаят и да градят Църквата, която тъкмо във времето утвърждава и конкретна своя традиция и ценностна християнска основа, оставаща вярна на евангелските истини и на истините на Свещеното Писание като цяло.

Бележка: снимката взета от images.google.com/church.




Публикувана в Блог

which church1На мнозина е известно, че в немалко страни по света християните са притеснявани, ограничавани, преследвани и дори убивани. Жестокостите и убийствата на християни са особено чести в мюсюлманските страни (но също така и в други държави, където християнството е малцинствена религия). И макар да знаем тези факти, обикновено не се вълнуваме особено, защото тези неща се вършат някъде далече от нас и някак си не ни засягат. Ако нас не засягат, обаче, то църковната йерархия в една или друга степен се изказва относно преследваните християни – къде от чисто християнско чувство и съпричастност към съдбата на гонените, къде по необходимост, за да дадат някакъв отговор, който обществото очаква от църквата. Виждаме, че главата на римокатолическата църква, на вселенската патриаршия, ръководителите на други големи християнски общности вече се изказват по въпроса за преследваните и убивани християни, както и по въпроса за бежанската вълна вследствие на военните действия в Близкия Изток (в допълнение към бежанския наплив от Африка към Европа).

И все пак и „редовите“ християни понякога разговарят за християните от онези страни и им съчувстват. Но и в тези макар и редки разговори понякога се излагат мнения относно християнската вяра въобще и вярата на онези, които са преследвани и гонени, както и нашата собствена вяра. За какво става въпрос? Наскоро научих за поредната потресаваща история за изтезания и убийства на християни само заради това, че не се отказват от вярата си и умират с Христовото име на уста (вж. новината от 2 октомври тук). Чета и в мислите си се връщам към времето на голямото гонение срещу християните през първите три века след Христа, когато мъчениците за вярата с Христовото име на уста са давали живота си за тази вяра, за Самия Христос, Който в мъченическата им смърт ги удостоява с венеца на спасението. Потресаващо е да четеш как бащата гледа безчовечните мъчители да изтезават сина му, да му режат пръстите и да го пребиват от бой, като казват на бащата, че трябва само да се отрече от вярата си и ще спрат мъченията над детето му. Или жените, изнасилвани най-зверски от мъчителите им, но същевременно не преставайки да се молят на Христос, докато накрая са обезглавени и разпънати на кръст. Сещам се за първомъченик Стефан, който не престава да слави Бога и да се моли за мъчителите си. Не мога друго да си помисля при такава сцена, освен че в онези християни в Сирия виждаме съвременни мъченици за Христовата вяра, които по нищо не отстъпват в дръзновението си и непреклонното упование в Христа от това на първите Христови мъченици. И отново си мисля, че венецът на спасението и непрекъснатото им присъствие заедно с Христос вече им е приготвено.

Споделям тази новина с познати и сред тях също виждам съпричастност към съдбата на тези християни, но неколцина от тях просто подхвърлиха: „Ами, ще се спасят – друг път! Тия там всички са евангелисти, а евангелистите ще гният в ада.“ Питам ги защо така мислят, а те без много да мислят отговорят, че истинската църква е православната и че само в нея е спасението. Отново питам защо така мислят, а те простичко ми казват: „Че ти не знаеш ли, че само в православието е спасението?“ Казвам: „Не, не зная. Онова, което зная, е че има Един, Който със сигурност знае кой ще се спаси, и това може да е само Бог.“ Те ми се присмиват и си тръгват. Само ден след това споделям новината с двама неправославни християни – единият баптист, другият от една петдесятна християнска община, и с учудване разбирам, че и в този разговор единият е убеден, че спасението и истината е само в неговата християнска общност, а другият не се съмнява, че кръвното мъченичество за Христа не разпознава деноминации и разделения – Христос е Този, Който вижда в сърцето на човека и знае кой за какво дава живота си. При това под „дава живота си“ можем да разбираме не само действителна мъченическа смърт, а жертване на каквото и да било – време, таланти, пари, удобства и т.н. – в името Христово ли правим жертвите си или в името на земно благополучие, власт, признание, слава, или просто „добро прекарване“ на живота.

Дори и не си помислих да отида до близката католическа църква (само на стотина метра от къщи) и там да потърся мнение за вярата и съдбата на тези дванадесет Христови мъченици: все ми се струваше, че и там ще чуя отговор, че само католицизмът е изразител на инстинската Христова църква и че другите християнски общини неминуемо трябва да се присъединят към нея (както се казва и в катехизиса на тази църква), а също така че може би ще чуя и отговор, че онези мъченици са Христови, независимо към коя християнска община принадлежат.

Снощи чета друга новина: „Руската православна църква подкрепя въоръжената намеса на Путин в Сирия и я обявява за „свещена война“ (новината, преведена на български език – тук). Зад думите й се вижда, че руските православни не само че обявяват войната срещу онези, които преследват и убиват християните, за „свещена война“ (и че едва ли не трябва да се начене кръстоносен поход за освобождаване на християнските земи от неверници, подобно на някогашните походи за освобождаването на Йерусалим), но и че преследваните и убивани християни са наши събратя по вяра и по мъченичество за Христа. С една дума, с тези призиви руската православна църква (или поне някои нейни висши служители от клира) временно забравя „факта,“ че православието е истинската църква и че само в нея е спасението (а че тя проповядва тъкмо това може да се види само с няколко кликвания на мишката по сайтовете на Московската патриаршия) и призовава властимащите към освободителен поход за „нашите братя и сестри по вяра.“ Макар тук да пиша за православието, ясно е, че подобно отношение на едни християни към други християни съществува в почти всички християнски общности: почти няма такава общност, която да не вижда в себе си истинската Христова църква и да не осъжда другите общности, че в своето учение и християнска практика те са отстъпили от Христос и евангелието.

В подобни времена на мъченичество, каквото наблюдаваме особено в конфликта в Сирия и Ирак поради действията на джихадистите от Ислямска държава (както и поради действията на редица други враждуващи фракции и военни сили), разбираме, че разделенията между християните не означават нищо, когато вярващият е изправен пред избора: да продължи да изповядва Христос или да се отрече от Него и да спаси живота си или най-малкото да спаси другите около себе си от мъчителна смърт. В такива моменти на истината – или си с Христос или не си с Него – вярващият не може да бъде православен, католик, протестант, англиканин и т.н.: той може само да бъде Христов или анти-Христов. Разбира се, повече от ясно е, че различията между християнските общини ще продължат да съществуват, защото Църквата винаги се проявява като поместна християнска община на конкретно място, време и условия на изповядване на вярата (т.е. няма такова нещо като „църква въобще“, или „световна църква“ или „глобално християнство“ и т.н.); щом като това изповядване има местен характер (макар и да се основава на едни и същи християнски истини и наследство от древната Христова Църква), естествено е в учението и църковната си практика на една поместна община и на друга такава да има известни различия. Но да претендираме, че само в нашата община е спасението и че всички други са осъдени – това не само трудно може да се разбере, но и много трудно може да се обоснове: както богословски, така и философски, психологически, антропологически и т.н. (но не че няма богословски обосновки – има, и то в преизобилие – но като вникнем в тях разбираме за какво става въпрос).

Нека да бъда ясен: всеки християнин в една или друга степен трябва да бъде загрижен за онова, което се случва с християните в страните, където те са малцинство и са преследвани и убивани, църквите трябва да подкрепят конкретни действия, насочени към подобряване на положението на тези християни и към премахване на геноцида както по отношение на вярващите, така и на всеки гражданин на онези страни, църквите трябва да усилят мисионерската си дейност и да утвърждават християнството както в собствените си страни, така и в страните, където християнството е все още твърде слабо и често е преследвано. Изразяването на подобна позиция, обаче, трябва да бъде съвместимо със собствената ни вяра, с учението и църковната практика на нашите общини: ако ще наричаме преследваните християни наши братя и сестри по вяра, значи трябва да ги приемаме за такива и в действителен християнски смисъл, т.е. и в проповедите ни в храмовете, а в църковното ни учение трябва да разясним защо те са наши сестри и братя по вяра и какво е онова, което ни обединява с тях. Да продължаваме да твърдим, че само в нашата църква е истината, а другите църкви се намират в грешка, означава че нещо липсва богословието ни и в разбирането ни за Христовата Църква (не говоря за отделните аспекти на учението на отделните църкви, а за богословието – т.е. за нашите разсъждения върху учението).

Горните разсъждения отново (както и в други есета в този блог) ме подтикват да кажа: да бъдем твърди във вярата си, да не отстъпваме от Христа в нищо – но наистина в нищо! – нито в ежедневието си, нито в енорията си и богослужението, нито в семейството или работата, нито в която и да е наша дейност, мисли и поведение. Ако това правим, навярно няма да отстъпим от Него и когато настанат „усилни“ времена и когато можем да бъдем гонени, притеснявани, ограничавани, преследвани, и може би убивани само заради това, че изповядваме Христос. Да бъдем с Христос непрекъснато и молитвите да не напускат устата и сърцето ни, а едва след това да разсъждаваме за истините в „нашата“ църква и за правилните начини на подвизаване във вярата. Местните особености на нашите църковни общности и на начините на изповядване на вярата в никакъв случай не противоречат на действителното й изповядване, когато във всичко се стремим да търсим Христа и да бъдем най-близо до Него: ако това правим, Той ще ни научи как по-нататък да разсъждаваме за начините на християнското подвизаване и за подвизаването на другите християни, които не са от нашата община, но които навярно също се стремят да стоят близо до Христа и да пребивават в Него, според както Той Сам иска от нас.

Публикувана в Блог