Блог Свобода за всеки
Понеделник, 19 Август 2019 09:08

Политика, която ражда сираци

sirakПрез последните години държавната машина е впрегнала силите си в "благородната" кауза да защити най-добрия интерес на децата. Правят се стратегии, творят се закони, политици, медии и активисти не спират да цитират статистики за насилие в семейството, като представят  себе си за закрилници на изложените на безпрецедентна опасност български малчугани. Ситуацията силно напомня военно време, в което чрез широка пропагандна кампания управниците внушават, че са готови да бранят най-голямото богатството на родината – децата – от най- жестокия им враг – техните родители.

Като граждани на тази страна е редно да знаем, че приетото в България законодателство за социални услуги, което  противопоставя интересите на родители и деца, не е наскоро родила се в главите на съвременните родни политици спонтанна идея. През 2016 г. например заместник-омбудсманът Диана Ковачева препоръчва като пример за подражание придобилия зловеща популярност по света и у нас норвежки модел за закрила на децата.

В интервю за БНР г-жа Ковачева смело и безотговорно заявява, че "там (в споменатата скандинавска страна бел. авт.) отдавна се занимават с неща, които за нас  са нови, например правото на децата да бъдат чути. Децата не са обекти на възпитание, а субекти на права". А ние може би бихме ѝ повярвали, ако не бяхме чували и виждали какво се случва с прилагането на антисемейната стратегия в Норвегия. И понеже познаваме челния пример на тази страна в защитата на децата от техните родители, е редно, според мен, да бъдем обхванати от ужас, защото, ако норвежките практики бъдат приложени у нас, това би означавало, че краят на българското семейство е дошъл.

Противопоставянето на деца и родители води до разделяне и отчуждение, които в крайна сметка ще вкарат у "защитените" от държавата  деца вируса на сирачеството. Това ще е поредната национална катастрофа, но този път залогът ще е недопустимо висок. Тази катастрофа ще произведе нация от сираци.

В този ред на мисли е нужно да си представим какви всъщност ще са пораженията в душите на децата без родители, за да бъдем наясно как ще израсте поколението, идващо след нас. Поколението, чийто най-добър интерес е защитен не от родителите, а от професионалните държавни чиновници. Поколението на сираците.

Сираците, независимо дали са отглеждани в приемни семейства, или в детски домове, си остават сираци с всичките негативни последици от това. Сиракът е емоционално изхабен човек, независимо дали е на седем, седемнадесет, двадесет и седем или седмдесет години. Той е податлив на влияние, поставящо го в положение на роб. Той не може, не иска или не смее да мечтае за свобода. Той прави оцеленческия робски  манталитет своя житейска философия.

А може би точно това желаят управниците – общество от роби, хора, лишени от критично мислене, морално и емоционално осакатени, несигурни, водени в житейските си избори не от нуждата да бъдат свободни, а от страховете си и от крехката надежда, че държавата ще дефинира и осигури най-добрия им интерес.

С децата, които имат истински семейства, не е така. Родителите обичат децата си – дори и бедните майка и татко. По-добре е едно дете да расте без джобни за сладолед, отколкото да е лишено от семейното огнище. Добрите родителите дават безрезервно добри дарове (с всичките разновидности  на това понятие) на детето си. Инвестират в него. Думите на Исус Христос в Евангелието според  Матей 7:9-11 описват много добре тази страна от родителската същност: "Има ли помежду ви човек, който, ако му поиска синът му хляб, да му даде камък, или ако поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на децата си, колко повече Баща ви, Който е на небесата, ще даде блага на тези, които искат от Него."

Родителите се радват за децата си, когато се справят с предизвикателствата. Успехът на децата им е техен успех.  Родителите дисциплинират по правилния начин и гледат на децата си не като на субект на права, а като на любими хора, които е редно да се научат да осъзнават разликата между добро и зло, за да избират доброто.  Родителите... Родителите могат само да обичат, за разлика от държавния чиновник, който не може. Или всъщност и той е в състояние да обича, но... не чуждите, а своите деца.

И за да завърша тук тези кратки разсъждения, може би е редно да кажа следното: където има здраво семейство, поколението расте свободно. Що се отнася до семейството, държавата няма право да се държи като висш съдия, защото не е. Тя не знае кой е най-добрият интерес на детето. Детето не се е родило нито в министерството на образованието, нито в социалното министерство, а в своето семейство. Държавата, която не разбира този факт и иска да се меси в семейството, превишава правата си и в крайна сметка ще се превърне в жесток диктатор, който ражда единствено сираци.

Публикувана в Блог

Когато се опитаме да вникнем в мотивите, движещи както политически, неправителствени и икономически организации, така и обикновените хора, ще видим, че битката за власт е един от най-често срещаните двигатели в човешката история. Властта е сила и възможност за реализация. Всеки иска да бъде силен и успешен, а не слаб и провалил се. Властта е също така управление над другите и идеална възможност, както и важно условие за налагане на волята на този, която я притежава. Битката за власт е старо явление, познато още от началото на човешката история.

В надпреварата за спечелване на власт в условията на демокрация има, поне на теория, съвсем ясно и не толкова трудно изпълнимо правило. Политическият субект трябва да участва в честно състезание за спечелване доверието на избирателя – съревнование за убеждаване на гласоподавателя, че идеите, намеренията, целта, ценностите и възможностите на представляващите съответната политическа формация ще защитават по най-добрия начин интересите на именно този човек, за чийто глас се провежда въпросното състезание. Разбира се, от горчивия си опит знаем, че горното правило е само една утопична теория в един идеален, но нереален демократичен свят. Повечето от хората, които през последните години са се решавали да посетят избирателните секции по време на избори, са били изправени пред дилемата не за кое „добро“ да гласуват, а как да изберат „по-малкото зло“.

Тази еволюция в занижаването на критерия, по който съвременният гражданин е принуден да гласува, е резултат и от едно важно качество, което българският политик на прехода притежава в изобилие, а именно – последователността. Последователност във взимането на решения, които свидетелстват, че съществува нещо нередно в идеите, целта, намеренията и ценностите на повечето от народните избраници. И вече не е трудна за възприемане, нито звучи абсурдно тезата, че едно добро качество, като последователността, може да бъде натоварено с характеристиките на придобит морален порок. Ето и няколко примера за пословичната последователност на повечето български политици.

Голяма част от родните властимащи проявяват завидна последователност в жаждата си за бързо лично икономическо облагодетелстване. След десетилетия демократичен преход България е на последно място от страните от Европейския съюз в Индекса за възприятие на корупцията. С езика на иронията тази информация звучи така: в справянето със злоупотребата с власт сме първи, първи… но отзад напред.

През годините на прехода повечето парламентарно представени партии проявяват впечатляваща последователност в ограничаването правата на вярващите хора с непрестанните си опити да бъде прието дискриминационно по отношение на религията законодателство, което застрашава конституционния ред в страната и принципите на демократичното общество и е в идейно и фактическо нарушение на българската Конституция и Европейската конвенция за правата на човека.

Много български законотворци демонстрират безсрамна последователност в опитите си да въведат разрушителната от морална гледна точка джендър политика, с която да отровят умовете на малките деца. Наскоро избухна скандал по повод разпространяването на материали с неприлично съдържание в училищата, но това не е нова практика. Още през 2013 г. електронното издание Свобода за всеки алармира за учебно пособие, част от образователен пакет по проект „Разгръщане на Националната програма за репродуктивно здраве”, финансиран от Фонда на ООН за население, използвано за индоктриниране на учениците в това, което днес наричаме джендър идеология.

Не са малко българските парламентаристи, които са арогантно последователни в следването на тоталитарната политическа линия държавата да се намесва нагло и страшно в семейните отношения. Държавната претенция към децата и семействата е една от най-страшните прояви на извратения начин на мислене на самозабравилите се политици. Националната стратегия за детето 2019 – 2030 е документ, в който кулминира многогодишният апетит на държавата да установи контрол над всяко дете и всяко семейство. Разбира се, в неспособността си да прецени моралните последици от това народният избраник не допуска, че подкрепя една мракобесна стратегия всъщност, а твърди, че защитава най-добрия интерес на детето.

Примерите за последователността на българския политик са още и още, но нека спрем дотук и си припомним, че 2019 г. е година на избори. Избираме представители за европейския парламент и за местната власт. Поради липса на алтернатива избирателят за пореден път е изправен пред избора за кое „по-малко зло“ да гласува. Може би е време същият този избирател да се запита: „по-малкото зло“ добро ли е всъщност и няма ли нещо ненормално в политическа среда, в която основният мотив на човек да стигне непременно до урните е продукт на идеята, че ако не гласува за „по-малкото зло“, на власт може да дойде по-голямото.

2019 г. е време за избори, а аз все си мисля, че гласуването за „по-малкото зло“ само по себе си не е „добро“, а си е чисто и просто подкрепа на тези, които през годините са доказали своята последователност в това да творят зло. Не, не бих искал думите ми да бъдат интерпретирани като призив за пасивност или отстъпване пред голямото зло, а като подбор на „оръжията“ срещу него.   

Публикувана в Блог

school09 180pxСлучва се човек да изгуби разсъдъка си или пък дотолкова да се поддаде на греховната си природа, че да не може да направи разлика между бялото и черното, между доброто и злото, между правото и кривото. Но в безумието си да се опитва да наложи порочните си виждания и върху децата от първи клас – това вече е тотално заболяване на личността и на онова общество, което прокарва идеите на подобни „радетели на правата на човека.” От последните три-четири дена (по-точно от 16 март 2015 г. насам) във Великобритания се разгаря дискусия относно сексуалното образование в училищата, което да стане задължително още от първи клас (което за Англия е от петгодишна възраст).

„Свободният” свят (предимно страните от Западна Европа и Северна Америка) позволява появата и на много „свободолюбиви” организации, движения и кампании. Та и в Англия, в рамките на т.нар. Форум за сексуално обучение, наскоро се появи едно кампанийно движение, наречено „Обучението по секс и приятелство: това е мое право,” което настоява британските парламентаристи да разгледат въпроса за въвеждане на задължително сексуално обучение още от петгодишна възраст. Както бе разяснено от „Християнския институт” на Великобритания, първокласниците трябва да са добре запознати с дебата за правата на ЛГБТ лицата и равенството между половете,” а също така да знаят всички названия на гениталиите на човека и неговите репродуктивни органи (подробности – тук, особено стр. 9, ред 17-ти отдолу нагоре). Форумът настоява също така децата на възраст от 11 до 16 години да имат занятия по сексуално обучение, специално насочени към разясняване на въпроса за разликата между изнасилване и секс по взаимно съгласие.

То в една държава може да има много слободия, но когато тя започне да се подкрепя от управляващите, тогава човек се пита къде е разсъдъкът на тези хора, защото ако само си говореха или пък помежду си се убеждаваха колко е полезно сексуалното обучение на петгодишните – както и да е, в личния си живот човек, ако желае, може да се отдаде на греховните си наклонности колкото си иска; но да учиш онези, които тепърва се учат да изписват буквите на родния си език и все още не могат да изпишат дори името си, на порнография и на „права и свободи за всички и за всеки” – е, това вече е безумие в национален мащаб (кампанията на Форума бе подкрепена от немалко парламентаристи във Великобритания, подробности тук). Наистина, в страната все още има немалко разумни хора и просветното министерство засега не си казва думата по направените от Форума предложения, но мнозина мислят, че не е далеч времето, когато тези идеи ще бъдат „въплътени” в английските начални училища.

А сексуалното обучение не може да се оприличи на друго, освен на порнографско обучение. Учебниците са изпълнени с най-ярки и цветисти думи и изрази, които човек може да чуе само в един порнографски филм, да не говорим за рисунките и снимките в тези учебници. Преди известно време бе издадено учебно пособие, наречено „Растеж и живот” (състоящо се от няколко учебни помагала и ДВД), което не само съдържа порнографски материали, но и методически указания, според които, например, едно петгодишно дете трябва да може безупречно да посочи всеки един от гениталиите на човека („Християнският институт” публикува извадка от това пособие, в която авторите карат петгодишното да посочи кое точно е клитора на жената). За да го направят „интересно” за малките, авторите представят уроците си чрез двама куклени герои, които се гонят в спалнята, дразнят се един друг и се „възбуждат”, като накрая извършват един доста нагледен секс. След отправените от просветното министерство критики относно тези прекалено нагледни сцени, изданието бе преработено и днес то се разпространява в училищата в Англия (тук е предоставен линк за закупуване на изданието, предназначено за децата от 5 до 11 години).

Просветното министерство и органът, който наблюдава и контролира неговата дейност (наречен Селекционен комитет по образованието) засега настояват повдигнатите от Форума въпроси да бъдат включвани в учебните програми по предмета „Личностно, социално, здравно и икономическо образование” (с английското съкращение PSHE: personal, social, health and economic education). Този предмет дори има своя асоциация, наречена PSHE-асоциация, която преди няколко месеца излезе с подробно ръководство относно сексуалното обучение в училищата в Англия.

Предизвикателствата пред настояването за сексуално обучение още от петгодишна възраст се определят от просветното министерство по следния начин:
- как децата да бъдат предпазени от сцени от живота на възрастните, които не е нужно да знаят още от такава ранна възраст, като им се осигури щастливо детство, без затрупване на съзнанието им с обременителни за тях знания за сексуалния живот на хората;
- как да не се нарушават правата на родителите, на които единствено принадлежи правото да решат в кой период от живота на тяхното дете то трябва да бъде запознато със сексуалния живот на възрастните;
- как да се възстановят добрите връзки и отношения между училище и родители, тъй че за децата да се намери най-приемливото решение относно тяхното развитие и обучение;
- как занятията по сексуално образование да бъдат така организирани, че да не довеждат до душевно травматизиране на децата и да не им нанасят непоправими емоционални щети;
- до каква степен да се позволи на родителите да отписват децата си от предмета сексуално образование и с какви други занятия да бъде запълнено пропуснатото време по този предмет.
school01 180px
Тези въпроси показват, че в едно общество, в което нравствените норми са размити (и доброто е добро, и лошото – и то също е добро), в което различните движения за „права и свободи” и срещу дискриминацията заемат все по-голямо пространство в обществения живот и където християните имат все по-малко право на глас, много трудно би било за която и да е власт и за което и да е просветно министерство да се бори срещу собствената си неразумна (в нравствено отношение) политика и политиката по отношение на децата – малки и големи. Макар описаното да се отнася до Англия (подобни дебати, както е известно, се провеждат и в редица други страни на „либералния” свят), добре е още отсега тези предизвикателства да се знаят и у нас, та ако е възможно, да се избегнат грешките на другите или пък въобще да не се допускат, особено по отношение на подрастващото поколение.

В това отношение християните у нас могат много да направят и политическото участие на християни в живота на държавата ни трябва да се усилва, та нравственият критерий на едно здраво и морално отговорно общество да бъде прокарван на всички нива на държавната власт и на местните държавни органи. Същевременно посочените по-горе проблемни въпроси трябва да бъдат обсъждани и в самите християнски общини, тъй като понякога и самите християни нямат еднакво разбиране за тях. В това отношение организирането на съвместни действия на всички християни, без разлика на принадлежност към която и да е голяма вероизповедна християнска община, би било нагледно доказателство за загрижеността на Христовите последователи за утвърждаването на Неговите нравствени повели в българското общество.

Бележка: снимките са взети от уебсайтовете на посочените тук статии на „Християнския институт” на Великобритания.

Публикувана в Блог