Блог Свобода за всеки

Библейски свидетелства за това, че църквите трябва да останат отворени за хората 

Христос е Господ на всички. Той е единственият истински глава на църквата (Ефесяни 1:22; 5:23; Колосяни 1:18). Той е и Цар на царете - суверен над всяка земна власт (1 Тимотей 6:15; Откровение 17:14; 19:16). Общинската църква „Грейс“ винаги твърдо е следвала тези библейски принципи. Като Божий народ ние сме подчинени на Неговата воля и заповеди, както това е разкрито в Писанието. Следователно не можем и няма да се съгласим с налагания от правителството мораториум върху нашето седмично богослужение или други редовни събрания на нашите вярващи. Отстъпването от тези принципи ще бъде неподчинение спрямо изричните заповеди на нашия Господ.

Някои ще си помислят, че подобно твърдо заявление е в противоречие със заповедта да се подчиняваме на управляващи власти, изложена в Римляни 13 и 1Петър 2. Писанието наистина изисква задължително и добросъвестно подчинение на всички управляващи власти, включително царете, управителите, работодателите и техните ръководители (по думите на Петър, „не само към онези, които са добри и нежни, но и към онези, които са неразумни“ [1 Петър 2:18]). Доколкото държавните власти не се опитват да утвърдят църковна власт или да издават заповеди, които забраняват нашето подчинение на Божия закон, тяхната власт трябва да се спазва, независимо дали сме съгласни с техните решения или не. С други думи, Римляни 13 и 1Петър 2 говорят и за съвестта на отделните християни. Ние трябва да се подчиняваме на нашите граждански власти като сили, които самият Бог е определил.

Въпреки това, докато на гражданското правителство се дава божествена власт да управлява държавата, нито един от тези текстове (нито който и да е друг) не предоставя на гражданските владетели юрисдикция над църквата. Бог е създал три институции в човешкото общество: семейството, държавата и църквата. Всяка институция има сфера на власт с правомощия, които трябва да се спазват. Властта на бащата е ограничена само до собственото му семейство. Властта на църковните лидери (която им е делегирана от Христос) е ограничена до църковни въпроси. А правителството е специално натоварено с надзора и защитата на гражданския мир и благополучие в границите на една нация или общност. Бог не е дал на гражданските владетели власт над доктрината, практиката или политиката на църквата. Библейската рамка ограничава властта на всяка институция до нейната специфична юрисдикция. Църквата няма право да се намесва в делата на отделни семейства и да пренебрегва родителската власт. Родителите нямат правомощия да управляват граждански дела, като заобикалят държавните служители. И по подобен начин държавните служители нямат право да се намесват в църковните въпроси по начин, който подкопава или пренебрегва дадения от Бога авторитет на пастори и старейшини.

Когато някоя от трите институции надхвърли границите на правомощията си, задължението на останалите институции е да ограничат това превишаване. Следователно, когато който и да е държавен служител издава заповеди, регулиращи богослужението (като забрана за пеене, ограничаване на присъствието или забрана за събиране и богослужения), той излиза извън законните граници на своята богоустановена власт като граждански служител и си приписва власт, която Бог изрично дава само на Господ Исус Христос като суверен над Неговото Царство, което е църквата. Неговото управление се предава на местните църкви чрез онези пастири и старейшини, които преподават Неговото Слово (Матей 16: 18–19; 2 Тимотей 3: 16–4: 2).

Следователно, в отговор на неотдавнашната държавна заповед, изискваща църквите в Калифорния да ограничават или преустановяват всички богослужебни събрания за неопределено време, ние, пасторите и старейшините на Общинската църква „Грейс“, с уважение информираме нашите граждански лидери, че са превишили законната си юрисдикция и че верността ни към Христос ни забранява спазването на ограниченията, които те искат да наложат върху богослуженията на нашата общност.

Казано по друг начин, никога не е било прерогатив на гражданското правителство да нарежда, изменя, забранява или повелява извършването на богослужение, нито пък кога, как и колко често църковните събрания са или не са обект на Цезаря. Самият Цезар е подвластен на Бога. Исус потвърди този принцип, когато каза на Пилат: „Нямаше да имаш власт над Мен, ако не ти беше дадена отгоре“ (Йоан 19:11). И тъй като Христос е глава на църквата, църковните въпроси се отнасят до Неговото Царство, а не до Цезарското. Исус направи ясно разграничение между тези две царства, когато каза: „Предайте на Цезаря онова, които е на Цезаря, и на Бога онова, което е Божие“ (Марк 12:17). Самият наш Господ винаги е предоставял на Цезаря това, което е на Цезаря, но никога не е предлагал на Цезаря онова, което принадлежи единствено на Бога.

Като пастири и старейшини ние не можем да предадем на земните власти никаква привилегия или власт, която принадлежи единствено на Христос като глава на Неговата църква. Пастирите и старейшините са онези, на които Христос е дал задължението и правото да упражняват духовна власт в църквата, която е Негова власт (1 Петър 5: 1–4; Евреи 13: 7, 17) - и само Писанието определя как и на кого те да служат (1 Коринтяни 4: 1–4). Те нямат задължение да изпълняват заповеди на гражданското правителство, което се опитва да регулира богослужебните събрания или управлението на църквата. Всъщност пастирите, които отстъпват своята делегирана от Христос власт в църквата на граждански владетел, са се отказали от своята отговорност пред своя Господ и са нарушили определената им от Бога сфера на власт, както и светският служител, който незаконно налага своята власт на църквата. Доктриналното изявление на нашата църква повече от 40 години се придържа към казаното тук:

Ние учим за автономия на местната църква, свободна от намесата на какъвто и да е външен орган или контрол, с правото на самоуправление и свобода от намесата на каквато и да е йерархия на индивиди или организации (Тит 1: 5). Ние следваме изложеното в Писанието, че истинските църкви си сътрудничат помежду си с цел посочване и разпространението на вярата. Всяка местна църква обаче, чрез своите старейшини и тяхното тълкуване и прилагане на Писанието, трябва да бъде единственият съдия за мярката и метода на нейното сътрудничество. Старейшините трябва да определят и всички други въпроси относно членството, политиката, дисциплината, благосклонността и правителството (Деяния 15: 19–31; 20:28; 1 Коринтяни 5: 4–7, 13; 1 Петър 5: 1–4) .

Накратко, ние като църква не се нуждаем от разрешението на държавата, за да служим и да се покланяме на нашия Господ, както Той е заповядал. Църквата е скъпоценната невеста на Христос (2 Коринтяни 11: 2; Ефесяни 5: 23–27). Тя принадлежи само на Него. Тя съществува по Неговата воля и служи само с Неговата власт. Той няма да толерира никакво посегателство върху нейната чистота и няма да допусне никакво нарушаване на Неговото главенство над нея. Всичко това беше установено, когато Исус каза: „Ще построя църквата Си; и портите на ада няма да ѝ надделеят“(Матей 16:18).

Собственият авторитет на Христос е „далеч над всички власти и сили, и над всяко име, което е назовано – не само в тази епоха, но и в бъдещата. И [Бог Отец] подчини всичко под нозете на [Христос] и Го даде като глава над всичко на църквата, която е Неговото тяло, пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко “(Ефесяни 1:21 –23).

Следователно уважението, което с право дължим на земните управители и магистрати (Римляни 13: 7), не включва отстъпление от принципите ни, когато такива служители се опитват да подкопаят здравата доктрина, извращават библейския морал, упражняват църковна власт или се опитват да заместят Христос като глава на църквата по най-различни начини.

Библейската заповед е ясна: Христос е Господ на Цезаря, а не обратното. Христос, а не Цезар, е глава на църквата. И обратно, църквата не може и не трябва да управлява държавата: това са две отделни царства и Христос е суверен и над двете. Нито църквата, нито държавата имат по-висша власт от тази на самия Христос, който заяви: „Цялата власт ми беше дадена на небето и на земята“ (Матей 28:18).

Забележете, че не правим конституционен аргумент, въпреки че Първата поправка на Конституцията на Съединените щати изрично утвърждава този принцип в своите начални думи: „Конгресът не може да приема закони, позволяващи установяването на дадена религия или пък забраняващи свободното ѝ изповядване“. Правото, за което апелираме, не е създадено от Конституцията. Това е едно от онези неотменими права, дадени единствено от Бога, Който е определил човешкото управление и установява както обхвата, така и ограниченията на държавната власт (Римляни 13: 1–7). Следователно нашият аргумент не изхожда от Първата поправка; той се основава на същите библейски принципи, на които се основава самата поправка. Упражняването на истинската религия е божествен дълг, даден на мъжете и жените, създадени по Божия образ (Битие 1: 26–27; Деяния 4: 18–20; 5:29; срв. Матей 22: 16–22). С други думи, свободата на богослужебно събрание е заповед на Бога, а не е привилегия, предоставена от държавата.

В този контекст трябва да се посочи и следното. Христос винаги е верен към онези, които вярват в Него, и Той е истина (Откровение 19:11). А правителствата не са толкова надеждни и на тях невинаги може да се вярва. Писанието казва, че „целият свят се намира във властта на лукавия“ (1 Йоан 5:19). Това се отнася, разбира се, за Сатаната. Йоан 12:31 и 16:11 го наричат „владетеля на този свят“, което означава, че той притежава власт и влияние чрез политическите системи на този свят (вж. Лука 4: 6; Ефесяни 2: 2; 6:12). Исус каза за него, „той е лъжец и баща на лъжата“ (Йоан 8:44). Историята е пълна с болезнени напомняния, че с държавната власт се злоупотребява лесно и често за зли цели. Политиците могат да манипулират статистиката, а медиите да прикриват или маскират неудобните истини. Така че истинската църква не може да приема пасивно или автоматично властта на правителството, което заповядва да се прекратят събранията - дори ако претекстът за това е свързан с общественото здраве и безопасността.

Църквата по дефиниция е събрание. Това е буквалното значение на гръцката дума за „църква“ - екклезия - събранието на избраните. Несъбиращото се събрание е термин, който противоречи сам на себе си. Следователно на християните е заповядано да не изоставят практиката да се събират заедно (Евреи 10:25) - и никоя земна държава няма право да ограничава или забранява събирането на вярващи. Винаги сме подкрепяли катакомбната църква в държави, където християнското богослужение се счита за незаконно от държавата.

Когато служителите ограничават посещаването на църква, те се опитват да наложат ограничение, което по принцип прави невъзможно вярващите да се събират като църква. Когато служителите забраняват пеенето по време на богослуженията, те се опитват да наложат ограничение, което по принцип прави невъзможно Божият народ да се подчинява на заповедите, изложени в Ефесяни 5:19 и Колосяни 3:16. Когато длъжностните лица налагат дистанциране, те се опитват да наложат ограничение, което по принцип прави невъзможно изживяването на тясното общение между вярващите, което е заповядано в Римляни 16:16, 1 Коринтяни 16:20, 2 Коринтяни 13:12 и 1Солуняни 5: 26. Във всички тези случаи трябва да се покорим на нашия Господ.

Въпреки, че ние в Америка може да не сме свикнали с нахлуването на правителството в делата на църквата на нашия Господ Исус Христос, това съвсем не е първият път в църковната история, когато християните трябва да се справят с държавни престъпления или враждебни владетели. Всъщност, през цялата църковна история преследването на църквата от държавните власти е било норма, а не изключение. „Всъщност - казва Писанието - всички, които желаят да живеят благочестиво в Христос Исус, ще бъдат преследвани“ (2 Тимотей 3:12). В исторически план, светското правителство и лъжливите религии са двамата основни преследвачи на църквата. Повечето мъченици на християнството са умрели, защото са отказали да се подчиняват на такива власти. В крайна сметка това е, което Христос обеща: „Ако Ме преследваха, ще преследват и вас” (Йоан 15:20). В последното от блаженство Той каза: „Блажени сте, когато хората ви обиждат и преследват и лъжливо казват всякакво зло срещу вас заради Мен. Радвайте се и се веселете, защото наградата ви на небето е голяма; защото по същия начин преследваха пророците, които бяха преди вас ”(Матей 5: 11–12).

Тъй като правителствената политика се отдалечава от библейските принципи и тъй като правният и политически натиск срещу църквата се засилва, ние трябва да признаем, че Господ може да използва този натиск като средство за прочистване, за да разкрие истинската църква. Поддаването на правителствения натиск за ограничения може да доведе до затваряне на църквите за неопределено време. Как може истинската църква на Исус Христос да изпъкне сред другите общества в такъв враждебен климат? Има само един начин: смела преданост на Господ Исус Христос.

Дори там, където правителствата изглеждат съпричастни на църквата, християнските лидери често трябва да се противопоставят на агресивните държавни служители. Например в Женева по времето на Калвин църковните служители понякога трябвало да отблъскват опитите на градския съвет да се намесва в отделните области на богослужението, църковната политика и църковната дисциплина. Църквата на Англия никога не се е реформирала напълно, именно защото британската корона и парламентът винаги са се бъркали в църковните дела. През 1662 г. пуританите бяха изхвърлени от църквите си, защото отказаха да се съгласят с правителствените заповеди за използването на Книгата за молитва на вярващите, носенето на одежди и други церемониални аспекти на държавно регулирано богослужение. Британският монарх все още твърди, че е върховен управител и титулярен глава на англиканската църква.

Нека отново да подчертаем: Христос е единственият истински глава на Своята църква и ние възнамеряваме да се придържаме към тази жизненоважна истина във всички наши събирания. По тази изключителна причина не можем да приемем и няма да се съгласим с натрапчивите ограничения, които държавните служители сега искат да наложат на нашите събрания. Ние даваме този отговор без злоба и не от сърце, което се бунтува или иска да се бори с някого (1 Тимотей 2: 1–8; 1 Петър 2: 13–17), но с отрезвяващо съзнание, че трябва да отговорим на Господ Исус за служението, което Той ни е дал като пастири на Неговото скъпоценно стадо.

На правителствените служители ние с уважение казваме с думите на апостолите: „Дали е правилно пред Бога да се вслушваме по-скоро в теб, отколкото в Бога, ти ще бъдеш съдията“ (Деяния 4:19). И нашият твърд отговор на този въпрос е същият като на апостолите: „Ние трябва да се покоряваме на Бога, а не на хората“ (Деяния 5:29).

Нашата молитва е всяко истинска християнска общност заедно с нас твърдо да се придържа към заповедите на нашия Господ, както християните са правили през вековете.
Допълнение

Старейшините на църквата „Грейс“ разсъдиха и независимо един от друг приеха да изпълняваме първоначалната правителствена заповед за ограничения, но не защото вярвахме, че държавата има право да казва на църквите кога, дали или как да се покланят. Нека бъде ясно: ние вярваме, че първите заповеди на държавата за ограничения в същността си са незаконна намеса на държавната власт в църковните дела, и до днес това е нашата вяра и нашето мнение. Тъй като обаче не бихме могли да знаем истинската сериозност на последиците от заразяване с вируса и тъй като се грижим за хората, както е правил и нашият Господ, ние вярваме, че опазването на общественото здраве и борбата срещу сериозни зарази е законна функция както на християните, така и на гражданското правителство. Затова ние доброволно спазихме първоначалните препоръки на нашето правителство. Разбира се, законно е християните да се въздържат от събранието на вярващите временно поради заболяване или непосредствена заплаха за общественото здраве.

Когато започна опустошителното ограничение за движение на хората, това поначало трябваше да бъде краткосрочна мярка за спиране на заразата с цел „изравняване на кривата“ – с други думи държавата искаше да забави скоростта на заразяване, за да гарантира, че болниците не са претоварени. И имаше ужасяващи прогнози за смъртта на голям брой хора. В светлината на тези фактори нашите пастори подкрепиха мерките, спазвайки насоките, издадени за църквите.

Но ние не отстъпихме духовната си власт на светското правителство. От самото начало казахме, че доброволното ни спазване на ограниченията може да се промени, ако те се вече не отговарят на посочената цел или ако политиците неправомерно се намесват в църковните дела или пък ако здравните служители добавят ограничения, чрез които биха се опитали да подкопаят мисията на църквата. Взехме решенията си с оглед на собствената ни отговорност. Ние просто се съобразихме с първоначалните изисквания и подкрепихме заповедите на здравните служители, като по този начин успокоихме и членовете на нашата църква; в това ние бяхме водени от желанието да действаме в изобилие от грижи и разумност (Филипяни 4: 5).

Но повече от двадесет седмици се намираме в условията на сурови ограничения. Очевидно е, че първоначалните прогнози за смъртта са грешни и че вирусът не е толкова опасен, колкото първоначално се е считало. И все пак, около четиридесет процента от годината измина, без църквата ни да има възможност да събере вярващите на едно място, както е обичайно за едно християнско събрание. Възможностите на пасторите да водят след себе си своите пасоми са силно ограничени. Единството и влиянието на църквата в обществото са застрашени. Възможността вярващите да служат на другите и да си служат един на друг е пропусната. И страданието на християните, които се безпокоят, страхуват се, изпаднали са в затруднение, немощни са или по друг начин се нуждаят от спешна нужда от общуване и насърчение, е увеличено отвъд всичко, което разумно би могло да се счита за справедливо или необходимо. Главните публични събития, планирани за 2021 г., вече са отменени, което е сигнал да това, че служителите се готвят да запазят ограниченията и през следващата година, а дори и след това. Този факт принуждава църквите да избират между ясната заповед на нашия Господ и заповедите на държавните служители. Следователно, следвайки властта на нашия Господ Исус Христос, ние с желание избираме да Му се покоряваме.


* Текстът представлява официално становище на Grace Community Church по въпроса и е взет от тяхната интернет страница. Преводът е направен от Свобода за всеки.

Публикувана в Блог
Петък, 16 Март 2018 14:18

Заблуждаващите „истини“

zablud istinaСещам се за приказката „Сливи за смет“ и за това, че всеки, който прочете заглавието ѝ и начене да я чете, се чуди кой ли би дал на някого сливи, ако той би му платил за тях с боклука си. И като прочете поучителната история, човек разбира, че има резон в заглавието и че всъщност е възможно сливи да се продават за смет. Подобно нещо ми идва наум и за „истините“, които днес ни се предлагат, и се сещам за горното заглавие: заблуждаващи „истини“. Е, може ли истината да е заблуждаваща? Тя или е истина и хората с очевидност я разбират и приемат, или не е истина и хората лесно разпознават действителното лице на оповестената „истина“.

Предполагам, че читателят вече разбира, че в днешно време толкова лъжи се превърнаха в „истини“ („стократно повторената лъжа става истина“), а същевременно толкова истини бяха наречени лъжи, че съвременният човек изглежда няма друг избор в разсъжденията си, освен да приеме, че всъщност няма истина и че всичко, което витае в общественото пространство, е полуистина и полулъжа, или пък все пак човек да повярва на някои истини и да реши да не вярва на други. Изглежда втората възможност е по-характерна за човека, защото всяко човешко същество в една или друга степен живее на доверие (на вяра): искаме или не, ние се доверяваме на едно или друго нещо (а също на един или друг човек), и не се доверяваме на други неща; искаме или не, умът ни разсъждава върху нещо и си казва, „да, вярно е“, или пък, „не, това не може да бъде вярно“. Без тази човешка особеност – доверчивостта, вярата – животът би бил ад.

„Истанбулската конвенция ще предотврати или ще намали случаите на насилие срещу жените“, четем някъде и след като се запознае с различните аргументи, нашият ум по естествен начин прави заключението, „да, вярно е: заложените в документа мерки действително могат да постигнат целите на конвенцията“. Истините, изложени в тази европейска рамка, карат съзнанието ни да обобщи същността и смисъла на цялата конвенция и да заключи, че тя наистина цели предотвратяване на насилието срещу жените, включително домашното насилие.

„Държавата е длъжна да полага грижи за всяко дете и за подрастващото поколение като цяло и поради това в случаите, когато едно семейство не полага съответните грижи за детето си, държавата има правото да му го отнеме“, четем другаде. Практиката ни е показала, че действително в някои семейства децата са оставени без всякаква грижа или пък дори са заставяни да ходят по улиците и да просят, а някои момичета дори са заставяни да проституират, и поради този „опит“ умът ни веднага прави заключението: „истина е: държавата има право да отнеме едно такова дете от семейството му и да започне да полага грижи за него“. С една дума, съзнанието ни отново прави обобщение и приема горното изявление за истина, отнасяща се до всички случаи на подобни деца, които държавата може да отнеме от родителите им.

Или пък, „развитието на едно дете извън социалното общуване в българското училище, в обстановка само на домашно възпитание с неясни и научно неприемливи методи на образователна подготовка, е не само вредно за самото дете, но и за българското общество като цяло; ето защо държавата трябва да полага усилия да обхване в българското училище сто процента от децата в страната,“ четем разсъжденията на професори педагози или на политически фигури. Или пък, „държавата не може да допусне един немалък процент от децата в някои региони на страната (и тук се визират цигански или турски семейства) да не посещават българското училище; ето защо държавата трябва да предприеме всички необходими мерки за обхващане на всяко дете в българската образователна система“. Практиката показва, че при прочитане на подобни истини един огромен процент от българите веднага правят заключението: „да, вярно е: държавата действително се грижи за подрастващите и не може да допусне необразовани деца да станат и необразовани възрастни, затова тя е длъжна да вкара в българското училище всяко българско дете“.

Мисля, че вече става ясно накъде вървят разсъжденията ми в това мое изложение: една полуистина или частично изказано истинно положение не може да бъде цялата истина; една страна на едно обществено явление не характеризира (и не може да характеризира) цялото многообразие на това обществено явление. Поради това правенето на заключения на основата на полуистината дава като резултат неистинно заключение. Но ако тези донякъде естествени процеси в нашия ум са безобидни (особено ако не съзнаваме половинчатостта на изказаните „истини“), то заблуждаващите „истини“ са вредни и могат да нанесат големи щети на отделния човек, на семейството, на дадена обществена група, на цялото общество и дори на огромна част от обществата по земята. Заблуждаващата истина е целенасочено идеологическо въздействие, което кара съзнанието на човека да я приеме и дори да я превърне в действие: да подкрепи дадено разсъждение, дадено действие, приемането на мерки и закони или узаконяване на практики, основаващи се на вече изказаните „истини“.

Както писах в миналия материал за блога, трябва да бъдем мъдри и да правим разлика между нещата. И виждаме, че, слава Богу, здравият разум не е напуснал разсъдъка на немалко хора в нашата страна. Хората разбраха, че макар и да излага някои истини, Истанбулската конвенция всъщност предлага на европейските общества заблуждаващи истини, целящи под прикритието на едно донякъде вярно разсъждение (предотвратяване на насилието) да прокарат сред тези общества друго „вярно“ (истинно за творците на документа) разсъждение: трябва да приемете, че нетипичната сексуална ориентация е нещо естествено и заложено в човека по природа и всяка демократична страна трябва да я приеме и приложи в законодателството си. Хората разбраха, че под прикритието на истината за нахлуващия фундаментализъм и тероризъм червените другари у нас решиха да променят закона за вероизповеданията и да ограничат правата на всички вярващи (а не само на потенциалните фундаменталисти), вместо да разсъдят какви други мерки могат да се приложат и кои български структури трябва да се борят срещу фундаментализма, и в края на краищата заблуждаващата истина на социалистите-бивши комунисти бе разкрита. Хората разбраха, че „истината“ за пренебрегнатите от родителите си деца или „истината“ за семействата, които са решили домашно да ги образоват и възпитават, всъщност е заблуждаваща истина, тъй като тя цели налагането върху съзнанието на гражданите на определена идеология и отнемане на изконни права на семейството и на човешката личност – това не можа да остане скрито от хората, които трезво разсъждават.

Напоследък се появи и друга заблуждаваща истина и не мога да се стърпя да не я спомена. Отровиха онзи двоен шпионин (а с него и дъщеря му) във Великобритания и само два дена след това, преди още да беше съвсем ясно как всъщност с нервно-паралитичния газ е станал този опит за убийство, правителството излезе с истината: „Русия стои зад този нечовешки акт“. Няма съмнение, че всички на острова веднага приеха тази „истина“, особено като знаеха, че Русия редовно си отмъщава на своите предатели и в миналото е организирала тяхното убийство на чужда територия; тези факти неминуемо карат съзнанието да приеме вече оповестената истина за факт и за действителност. И тук моята теза е, че и тази „истина“ е дълбоко заблуждаваща.

Но преди да поясня защо за мен тя е заблуждаваща, нека изрично да кажа: и аз с вероятност някъде към деветдесет процента приемам, че Русия стои зад този инцидент, че нито съм русофил (и който ме познава, добре знае това), нито пък твърдя, че заявлението „Русия стои зад това“ няма да се окаже вярно: с изключително висок процент вероятност това може да се окаже вярно, т.е. истинно.

Заблуждаващото в този конкретен случай е твърдението за руската връзка с инцидента преди още да беше ясно за какво точно става въпрос. В общественото пространство се пуснаха такива истини, като фактът, че този газ действително е разработван в бившия Съветски съюз, че Русия продължава да наказва предателите си, че Путин и неговото правителство по най-антидемократичен начин се разправят с всеки, който не приема новата руска идеология, „путинизма“, и т.н. И всичко това е вярно, аз самият добре го зная, защото осем години живях в Москва и вече десетина години живея във Великобритания и смея да твърдя, че мога добре да различавам нещата, случващи се както в едната, така и в другата държава. Вярно е обаче и това, че едно правителство може да оповести една „истина“, която цели да заблуди обществото и да получи неговата подкрепа за последващи действия: всеки може да се сети за „истината“ за химическите оръжия, уж намиращи се в Ирак, която послужи като претекст на британското правителство да осъществи агресивна военна намеса в тази държава. Последствията? Години по-късно британците разбраха, че са били излъгани, специални държавни комисии в страната разследваха думите и действията на тогавашното правителство (и неговите отношения с американците) и намериха, че „истината“ за химическите оръжия всъщност е била лъжа. Пространството тук не ми позволява да излагам многобройните факти, които потвърждават (особено от политическа гледна точка), че новият 21 век е век на лъжата – предполагам, всеки вече е убеден в това. Но една е лъжата на една конвенция, която можем да приемем или можем да отхвърлим, лъжата за „благото“, което държавата уж полага за всички деца в България или за всички граждани (а всъщност държавата полага грижи за едни, но не полага грижа за други деца, или пък дава права на едни, а отнема права на други свои граждани), лъжите на комунистите от миналото и днес, и т.н., и съвсем друго е лъжата на едно правителство, което (заедно с други причини) доведе до смърт, разруха, нестабилност и огромни потоци от бежанци в различни райони на земята, особено в Близкия Изток.

Отново ще подчертая: твърде възможно е да се окаже, че Русия е осъществила опита за убийство в Солсбъри. Но хората във Великобритания вече започнаха да се питат: защо британското правителство предприе наказателни мерки срещу Русия преди да е доказала, че тъкмо тя е причастна към инцидента (като експулсира 23 руски дипломати)? защо това правителство, чрез бързи дипломатически връзки и усилия, успя за два дена да получи подкрепата на няколко западни държави (а днес след телефонен разговор г-жа Тереза Мей като че получи „подкрепата“ и на австралийския си колега)? защо Русия би предприела каквото и да е убийство в навечерието на избори в страната, което неминуемо би очернило Путин и неговото правителство като чудовищно и може да намали шансовете му за преизбиране? защо този газ, който се оказа, че е притежаван от още шестнадесет държави, включително Великобритания, е използван от Путин и правителството му, а не от някоя от двете организации за сигурност в Русия, които Путин се оказа че не може да контролира, или пък от друга държава от бившия соц-блок, която също разполага с този газ, или пък от британските служби с цел злепоставяне на Русия тъкмо в този деликатен момент? и т.н. и т.н. Преди два дена британското правителство съобщи, че с този газ била намазана вратата на колата на Скрипал и от нея той и дъщеря му се отровили, а пък снощи The Telegraph съобщи, че някой си в Русия бил поставил този газ в куфара на дъщерята, която на 3 март пристигна от Москва във Великобритания, и сетне той бил използван в опита за убийство (без вече да се твърди дали Путин е наредил „имплантирането“ на газа в куфара, или друга руска служба, която е извън неговия контрол). Сигурен съм, че днес и утре (и в близките дни) ще излизат и други версии, някои от които могат да бъдат доста странни, а други ще ни изглеждат „истинни“ и приемливи.

Познавайки ситуацията във Великобритания, се замислям до какво може да доведе това развитие на събитията. От вчера мнозина започнаха да говорят за началото на нова студена война между Русия и Запада (а не между блок от източноевропейски държава и западните демокрации), за факта, че след решението им за напускането на Европейския съюз британците търсят най-близки връзки с Европа и някакво обединяване срещу един общ враг, че събитията от Солсбъри могат някак си да повлияят на президентските избори в Русия и Путин да не бъде преизбран, че Тереза Мей не би трябвало да предприема наказателни мерки срещу Русия, без да има доказателства за причастността ѝ към случая (и често се привеждат аналогии с предполагаеми престъпници, за които се намират „доказателства“, а сетне се разбира, че престъпниците са други и че „доказателствата“ били изфабрикувани, но в първия момент на обществено недоволство срещу престъплението „престъпникът“, видите ли, бил заловен и пратен в затвора, а обществеността е успокоена, че службите са си свършили работата), че една нова студена война може да бъде трагична за континента, и т.н. Други пък хора казаха: нека само за секунда да допуснем, че не Русия, а някой друг (включително британските служби) е осъществил опита за убийство, какво правим в този случай? връщаме ли 23-та дипломати, извиняваме ли се на Русия? извиняваме ли се на западните ни партньори, които заблудихме, или пък обществото, което също ни повярва? спираме ли хода на все по-мразовитите отношения между Русия и западните демокрации? и т.н. Трети пък споделят: сигурно е Русия, но защо почти петдесет процента от медийното време във Великобритания от последните дни се отделя на този случай, кого ползва тази масова пропаганда – нас ли като британци или руснаците, които действат независимо и дори се подиграват на британското правителство, като го наричат цирк?

Както писах, склонен съм да мисля, че Русия стои зад този опит за убийство и естественият ход на нещата от последните две-три десетилетия могат да потвърдят факта, че тази държава не се церемони, когато иска да постигне определени цели. Но същевременно умът ми се бори с различните противоречиви заблуждаващи „истини“ и все още не може докрай да реши кое мнение да приеме и кое да отхвърли. Това, което разсъдъкът ми предпазливо ми нашепва, е дано да не се окаже, че за пореден път ние като „демокрация“ измислихме някаква заплаха (както измислихме химическите оръжия в Ирак) и този път не Близкия Изток, а Европа направихме заложник на идеологическите си провали.

Накрая ще подчертая, че изложеното тук по този инцидент във Великобритания е лично мое мнение, с което в никакъв случай не ангажирам „Свобода за всеки“ като цяло; и това е хубавото на тази единствена по рода си християнска мисионерска и защитническа организация, че тя действително дава свобода на всеки да изрази възгледите си и в добронамерен диалог да се опитва да търси истината и да я предлага на хората. А за нас като християни това е преди всичко истината на Христовото благовестие, което не предлага полуистини, а цялата истина наведъж! „Ако искаш да вървиш след Мене, отречи се от себе си, вземи кръста си и Ме последвай“, или: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен“ – това са истини, които нито умът, нито сърцето на вярващия подлагат на съмнение или го карат да търси някакъв допълнителен смисъл в тях, истини, които дават живот, а не водят към вътрешен смут, съмнение, недоверчивост и т.н., каквито са съвременните заблуждаващи „истини“, предлагани ни от всякакви хора, организации, цели правителства и международни сдружения.

Публикувана в Блог