Блог Свобода за всеки

На 30-ти септември във Варна се проведе организиран от Свобода за всеки семинар на тема „Свобода на религията и служението на църквите“. На форума, на който присъстваха пастори, служители, проповедници, мисионери, активни миряни и християни юристи от страната, бяха дискутирани теми, свързани с обществено-политически и правно значими тенденции, които имат отношение към вярата и към църковната мисия и живот.

По време на събитието адв. д-р Виктор Костов  посочи същността на промените в Закона за вероизповеданията и тяхното въздействие върху евангелските църкви. Правозащитникът обърна специално внимание и на опитите за нахлуване на хомосексуалните и джендър идеологии в семейната неприкосновеност чрез новите социални закони. 30 години след падане на атеистичния режим българската държава все още има да учи уроци по демокрация и човешки права. Доказателство за тази тревожна констатация е, че традиционното семейство днес отново е подложено на атаки чрез нови закони за права на децата и социални „услуги“. Адвокат Костов акцентира върху политическите и законови промени, които целят да разрушат традиционното християнско семейство и семейните ценности. От казаното от лектора се наложи извода, че църквата играе важна роля не само в изграждането на характера и сплотеността на вярващите, но и в обществото, като негов стожер и коректив.

От своя страна адв. Лоркан Прайс от Alliance Defending Freedom (Алианс за защита на свободата) говори както за тенденциите на настъпление на ЛГБТИ идеологията в Европа, така и за заплахата от ограничаването на свободата на словото на живеещите на Стария континент, които имат критично отношение към тези идеологии. Адв. Прайс даде конкретни примери за недопустимото потискане на правото на  европейските граждани да говорят свободно.  

По време на дискусиите с участниците във форума двамата лектори набелязаха възможни насоки за действие и разясниха правата на вярващите. Те обясниха с примери от своята практика, че свободното служене на църквите в посока на противопоставяне на атаката срещу духовните устои на личността е от критично значение за свободата в обществото. Вярващите християни не могат да стоят безучастни. Не и днес. Не и във време като това.

Публикувана в Блог

Футболът е любима игра на милиони хора по света, които поне веднъж седмично пълнят стадионите или се вторачват в телевизорите си, за да наблюдават как в продължение на 90 минути 11 атлети от любимия им отбор тичат по „зеления килим” и си подават „коженото кълбо”, за да го придвижат към крайната цел – вратата на противниковия тим. Този най-популярен спорт би бил едно безобидно увлечение, ако не служеше като мощен политически инструмент за проповядване на либерални идеи от хора, чийто основен професионален устрем би следвало да е да намерят начин пълната с въздух топка да се придвижи от точка А до точка В. Вместо това обаче, по време на големите европейски и световни турнири немалко от същите тези спортни деятели се занимават с популяризирането на леви политически идеи, като подкрепят светско-хуманистичната интерпретретация на темата за равенството между половете, толерантността към хората с различна сексуална ориентация, единството (каквото и да значи това) и др. и облъчват нищо неподозиращите зрители по футболните арени или пред малките екрани.

Съществен принос към разпространението на либералния политически светоглед по спортните площадки напоследък започна да придобива футболът, практикуван от жени. Международната футболна федерация (ФИФА) инвестира все повече финансови средства по посока на жените, ритащи топка, а те – жените, ритащи топка, сякаш от благодарност, все по-успешно започват да се включват в политическия либерален хор, огласящ глобалния футболен свят.

Кулминацията в издигането на женския футбол на пиедестала на значимите спортни събития бе проведеното във Франция 8-мо издание на Световното първенство в периода 7 юни – 7 юли. Световен шампион стана отборът на САЩ. Дотук нищо необичайно – всеки турнир си има своя победител. Проблемът стана явен обаче, когато успехът на американките, вместо да бъде включен единствено в спортната част на световните информационни емисии, се превърна в една от водещите политически новини. Това се случи, защото, с властта, която известността им дава, състезателките на отбора се вживяха в ролята си на мисионерки посланички на лявата политическа идология, вместо да погледнат на себе си като на най-обикновени труженици на полето на ритащите топка.  

Арогантни, дръзки, заслепени и незачитащи страната, която представляват, през цялото време на турнира те правеха редица коментари, насочени срещу родината им и в частност – срещу президента Тръмп и неговата администрация. Сред необузданите спортистки феминстки имаше и такива като Меган Рапиноу например, чиято „звезда” светеше по-ярко от „звездите” на останалите. Войнстваща защитничка на ЛГБТ обществото (лесбийки, гейове, бисексуани и трансджендър хора), Рапиноу игнорира националния химн преди мачовете от Световната купа и по време на турнира открито заяви, че не би отишла в Белия дом, ако бъде поканена при евентуална титла на американките, защото с президента споделят различни ценности. И титлата стана факт, а публичните изяви и медийното внимание около американския женски футболен отбор наистина помогна за популяризирането на каузата на самозабравилите се феминистки и хомосексуалисти.

Но какво от това? Каква е стойността на тази новина? Какво ни интeресува нас, обикновените неинтересуващи се от женски футбол граждани на суверенна страна, намираща се на хиляди километри от мястото на събитието? Интересува ни. Интересува ни, защото тук не става въпрос за нищо незначеща спортна игра, а за поредния, макар и наглед незначителен сблъсък от една нова световна война. Войната за отстояване на ценностите. Конфликт, който може да се окаже, че ще има фатални последици върху нашето поколение и върху поколенията след нас. А както ни учи историята на световните войни, дори ние, българите, няма как задълго да запазим неутралитет.

Публикувана в Блог

Свободата на словото е изконно човешко право, което днес отново е подложено на масирана атака. У все повече хора се засилва усещането за целенасочена и нестихваща кампания за подмяна на ценностите в българското общество и това усещане не е нито масова психоза, нито пък поредната налудничава теория на конспирацията. Ветровете на комунистическата опресия все още подухват в историческото ни съзнание и ето че на обществено-политическата сцена се появява опасността да ни връхлети бурята на нов тоталитарен контрол. Свободата за изразяване на мнение, философско-религиозен светоглед и убеждения отново е застрашена от цензура и друг вид санкции, а ние следва да сме наясно, че ако се откажем от правото да говорим свободно, без съмнение ще се простим и с всичко друго стойностно в живота ни.

Един от многото примери, подкрепящи гореспоменатите, будещи тревога тенденции, е неспиращата негативна кампания срещу журналиста Мартин Карбовски. Хомосексуалистки активисти и правозащитните организации, които представляват, ревностно желаят  да ограничат с помощта на държавния апарат правото на журналиста да говори, защото той често си позволява да прави недопустимото – да заявява това, което мисли, и това, което съвестта му повелява.

Поредната негативна акция срещу работата на г-н Карбовски е отвореното писмо, изпратено от над 100 граждани и общественици по повод излъченото в деня на детето – 01.06. 2019 г. – по bTV предаване „Карбовски: Втори план“ на тема „Системата, която решава кое е най-добро за детето ви: Трагедията на българския баща и неговото дете, отнето от ювеналната юстиция в Холандия.“

Във въпросното предаване журналистът дава публичност на историята на един български баща, който от пет години не е виждал детето си. Синът на интервюирания в репортажа мъж е изведен зад граница от майка му и след намесата на Интерпол е открит в Холандия. Холандският съд обаче отказва да се съобрази с решението на българския съд, който е дал родителските права на бащата и вместо да постанови логичното – синът да бъде върнат на бащата, решава за детето да се погрижи службата за закрила на детето в Холандия.

Разказът за битката на безсилния срещу холандската бюрократична държавна машина баща е покъртителен не само защото е лична трагедия на един българин, но и поради факта, че описаният случай не е изолирано явление. В предаването още веднъж става ясно, че често срещана практика е в „свободна” Европа деца да бъдат отвличани от семействата им под предлог, че държавата се грижи за най-добрия интерес на детето.

Но нека се върнем на темата за свободата за словото. След излъчването на предаването на тема „Системата, която решава кое е най-добро за детето ви: Трагедията на българския баща и неговото дете, отнето от ювеналната юстиция в Холандия“ над 100 граждани и общественици изпращат открито писмо до София Владимирова – Съвет за електронни медии, Атанас Генов – Асоциация на българските радио и телевизионни оператори, Вежди Рашидов – Комисия по култура и медии към Народното събрание, и БТВ Медия груп, с копие до Бойко Борисов – Министър-председател на Република България, Румен Радев – Президент на Република България, Цвета Караянчева – Председател на Народното събрание, Бисер Петков – Министър на труда и социалната политика, Екатерина Захариева – Министър на външните работи, Елеонора Лилова – Председател на Държавната агенция за закрила на детето, Сотир Цацаров – Главен прокурор на Република България, Мая Манолова – Омбудсман на Република България, Асоциация на европейските журналисти в България, Главна дирекция „Борба с организираната престъпност” към Министерство на вътрешните работи, Държавна агенция за национална сигурност, Посолство на кралство Нидерландия в България.

Желанието на тези над сто граждани и общественици, най-общо казано, е следното: държавните институции да направят необходимото, за да затворят устата на самозабравилия се журналист, който си позволява да разкрие трагедията на един български баща – трагедия, която може да застигне и други напълно нормални родители в свят, в който службата за закрила на детето има специални правомощия. В писмото се твърди следното: „Този материал дезинформира и всява необоснована паника сред българските родители и съдържа твърдения, които не отговарят на истината. Нещо повече: той е в противоречие с изискването да не се допускат предавания, внушаващи страх, ненавист, омраза и нетърпимост сред гражданите”.

Ако си позволим да разтълкуваме доводите на възмутените активисти в този кратък пасаж, ще установим, че според авторите на отвореното писмо „дезинформация”  е изнасянето в публичното пространство на фактите около едно престъпно деяние – отвличането на дете от държава членка на ЕС. Тази „дезинформация”, според разгневените активисти, всява паника сред българските родители, а е много важно българските родители да са спокойни и да не се притесняват от нищо, нищо че българската държава им готви Национална стратегия за детето, която представлява серия от планирани законодателни инициативи за предоставяне  пълна власт на държавата, и респективно на отделните чиновници, над живота на всяко дете и неговото семейство.

В текста на отвореното писмо става ясно, че тези над сто граждани и общественици са силно притеснени, че използвайки правото да говори, г-н Карбовски всява страх, ненавист и омраза в обществото. Сякаш ако детето на който и да е нормален човек  бъде отвлечено от която и да е институция на която и да е държава, такова деяние не би било повод за страх или за ненавист. При цялостния прочит на документа обаче се избистря и истинската причина за „основателното” притеснение на активистите – в предаването бащата на отвлеченото дете прави пряка връзка между насилственото отделяне на деца от родителите им и практиката същите тези деца да бъдат давани за осиновяване от хомосексуални двойки. Ето това вече е възмутително твърдение. Възмутително вярно твърдение.

Гражданите, автори на отвореното писмо, са така изпълнени с негодувание, че не просто изразяват мнение, а настояват за контрол над свободата на другите граждани, които не споделят техните идеи, да говорят, с което ясно разкриват тоталитарната същност на идеологическия си светоглед. Защитавайки собствените си права, те искат да отнемат правото на другия да има мнение.

 „Настояваме държавата да започне да работи в интерес на своите граждани, а не да бездейства, докато пропагандата и дезинформацията всяват страх в българското общество”, завършва отвореното писмо на възмутените граждани, чиито организации през последните години са всявали немалко страх в българското общество, внушавайки например, че повечето български мъже са насилници.

Ето непълен списък на някои от организациите, които стоят зад изготвянето на отвореното писмо срещу журналиста Мартин Карбовски: – Маргиналия, Национална мрежа за децата, Фондация „Конкордия“, Асоциация „Българско психоаналитично пространство“, Сдружение за педагогическа и социална помощ за деца ФИЦЕ–България, Център „Амалипе“, избран за представител на ромските НПО в Комитета за наблюдение на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, Институт по социални дейности и практики (ИСДП), Сдружение „Самаряни“, Сдружение „Каритас“ – Русе, Сдружение ЛГБТ – Пловдив и др. Може би вече сте чували за пропагандната и дезинформационна дейност на някои от тях.

В заключение: Темата за свободата на словото ще продължава да е актуална в обществено-политическия дебат, защото е тема за достойнството, вярата, мира, надеждата, свободната личност. Темата за свободата на словото е особено актуална в исторически момент като настоящия, защото някой отново иска да ни отнеме свободата. Този някой настоява държавата да задейства машината си, за да затвори устата на говорещите свободно. Този някой настоява да бъде ограничена свободата на словото. Този някои иска да заграби правата на другите. Но този някой няма да успее, докато има хора, които говорят и действат свободно, защото в крайна сметка силата на свободно заявената истина е по-голяма от оръжието на хомосексуалната идеологическа заблуда.

Публикувана в Блог

noviat zakon chitanka 3klas anubis small„Имало едно време един цар с много добро сърце, който всяка година раздавал големи подаръци на всичките си поданици“. Хубаво начало на приказка. Кой не обича приказките? Всички помним блажените детски години, когато мама или тати ни четяха ли четяха и ние попивахме истините на приказките като попивателна хартия. Е, след време разбирахме, че животните и растенията не говорят, че вълшебници всъщност не съществуват, че щъркелът не пуска бебетата в комина и т.н., но това никак не намалява силата на ценностите, които приказките носят: победа на красивото над грозното, на доброто над злото, на светлината над мрака, на честното над измамното и т.н. От деца знаем и приемаме с доверие (т.е. на вяра) и упование тези истини за хората и за света. Като поотраснем, разбираме, че нещата са по-сложни, но опозицията добро–зло, светло–мрачно и т.н. продължава да действа в нас, кога по-осъзнато, кога по-скрито, и да направлява нравствения ни живот.

По подобен начин детето схваща и отношенията си с възрастните: с майката и бащата, с по-големите братя и сестри, с бабата и дядото, с по-близкото или по-далечното семейно обкръжение: по-големите се грижат за по-малките и ги учат на едно или друго нещо, тъй като всяко малко дете трябва да усвои света около себе си, а то прави това, като се учи от онези, които полагат грижи и за неговото израстване. Полагането на грижи неминуемо предполага и различни по вид отношения между възпитаващия и възпитаника, включително дисциплиниране и строгост. Когато майката или бащата се карат на детето си, те го правят не от злоба или ненавист, а от любов, защото знаят, че чадото му рано или късно ще извлече поука от дисциплинирането; случва се понякога и ухо да издърпат или плесница да ударят, но всеки разумен родител прави това поради житейския опит, който му подсказва, че строгостта е необходим елемент от възпитанието на добри и послушни деца, които така усвояват и нравствените принципи на семейството и на обществото като цяло.

Но да се върнем към приказките. Горното начало – „Имало едно време един цар….“ – може да има различно продължение и накрая различен завършек, но във всички случаи приказката ще поучи и ще достави някаква наслада на слушащия или четящия; насладата идва най-вече от това, че красивото ще победи грозното, доброто – злото, и т.н. Но с промяната на нравствените ценности през последните две десетилетия в западните либерални демокрации, откъдето начена промяна в нравствеността и в други страни по света, включително в България, се промени и отношението към литературата и техните герои, включително приказките: вече споменавахме, че не само стотици класически романи и сборници с разкази на световноизвестни автори са забранени за четене от деца и са извадени от библиотеките, защото уж съдържали неприемливи за днешното поколение образци на поведение, но се начена и промяна в приказките за деца, в които бяха включени злободневни теми, отразяващи съвременни политически и обществени дебати.

„Политически и обществени дебати?“, „В детските приказки?“ – с възмущение ще каже всеки родител. Нима е възможно една детска приказка да включва дебати по обществени и политически теми? Отговорът е: не само е възможно, но е и факт. За пример вземете Читанката за трети клас на издателство „Анубис“ (издателят е „Клет“) и вижте там приказката „Новият закон“. Началото на приказката вече го предадох с първите редове на настоящото ми писание: „Имало едно време един цар….“. Та този цар издал закон, който „заплашвал с най-строго наказание всяка подлост, извършена срещу дете“. „Подлост“, според тази приказка, е когато възрастните си позволяват да ударят шамар на дете или да му се карат или да го ръчкат за щяло и нещяло или да не го вземат насериозно. Но тъй като хората не спазвали този закон, то царят създал „тайна полиция за защита на детето“. Децата имат права и някой трябва да следи за спазването им и съответно да наказва мама или тати, ако с нещо ги нарушат. „Приказката“ става още по-зловеща, когато се разбира, че „тайната полиция“ върши работата си чрез тайни служители: „чистачки на тоалетни и контрольори, пазачи в училище и продавачки – така се маскирали тайните полицаи“, продължава сюжетът на „приказката“, като още посочва, че “те [т.е. тайните полицаи] били навсякъде! И никой не знаел оня дребен чичко, облечен в синьо, който проверява електропроводите, дали наистина е електротехник или е просто полицай, пазещ децата. Ето как всички възрастни започнали покорно да спазват закона“.

noviat zakon chitanka 3klas anubis

Мисля, че няма нужда от много разсъждение върху сюжета на тази „приказка“ – повече от ясно е какви политически веяния на днешните западни либерали са отразени в нея. Няма съмнение в това, колко пагубно е подобно четиво за детето и за неговото семейство, но същевременно то може да даде повод на разумния учител в трети клас да разкаже на децата за тайните служби по време на комунистическото управление, когато наистина не можеше да се познае действителния електротехник от агента, истинския учител от милиционерския доносник. Разбира се, дори и подобна поука за близкото ни минало не е адекватен образователен материал за девет-десетгодишните, но ако ще засягаме някакъв въпрос от българската политика, то нека да е поуката за това, колко долно и подло нещо е следенето на мислите и чувствата на хората от някого, който се мисли за стожер на нравствеността и морала и който иска те да бъдат наложени на всички поданици на държавата.

Естествено, загрижени родители забелязаха тази „приказка“ в учебника и сигнализираха образователното министерство и издателството. Преди няколко дена, на 16 май, министерството отговори, че нямало оплакване от учители срещу учебника и че авторите сами решават какви текстове да включват, стига цялостното съдържание на конкретните учебници да е съобразено с учебните програми за дадения клас. На следващия ден, 17 май, издателството пък излезе не само с някакво обяснение, а с цяло становище, в което страстно защити учебника си и неговите съставителки, като посочи, че авторката на приказката е утвърдена австрийска писателка, носителка на десетки престижни награди, че сюжетът провокира детския ум и представя решения на житейски ситуации, които да бъдат обсъждани с учителя, и че правенето на някаква връзка на приказката със злободневни събития на обществената сцена (издателството има предвид загрижеността на родителите поради включването на политически конюнктурна тема – тази за „правата“ и свободите в днешно време, включително тези на децата, според както те се разбират от вече извратения ум на западния либерал) било „културна злоупотреба с четивото“; издателят настоява, че фолклорни текстове не могат да постигнат нужните литературно-образователни цели (!?).

И завчера, 18 май, съвсем „естествено“ в дебата се включи познатият нам Евгений Дайнов, който, както помним, страстно защитаваше Истанбулската конвенция и ни убеждаваше (и сега продължава да ни убеждава), че в нея няма и полъх на джендърна идеология. Познаващият тематиката може и без да чете словоизлиянията му да се сети, че отново г-н Дайнов се опитва да убеди българина, че народът ни трябва да застане на страната на западния „демократичен“ (мои кавички: ВК) либерализъм и родителите да спрат да се карат на децата си, пък да не говорим за изтеглено ухо или плесница. В писанието му ще видим, че той продължава да нарича нормалните родители и християните „фанатизирани групи, стоящи зад сегашната истерия“ (има се предвид отрицателното отношение към Стратегията за детето). И той заключава (вижте последните няколко реда от писанието му), че днес българинът е неспособен да разбере Стратегията и правовия ред в една държава и че българското общество продължавало да бяга от отговорностите на живота и от модерността (т.е. „недискриминацията“, хомосексуализма и „правата“ на отделни групи хора, включително на децата), защото, виждате ли, то е душевно болно общество, което има нужда от лечение. Е, хвала да му е на г-н Дайнов, щом той (и малцината като него) си приписва такова чутовно „здраве“. Но имам съмненията, че няма да мине много време и той ще разбере, че това „здраве“ всъщност е нелечима болест и че българското общество всъщност е народът със здрав разум, а малцината заболели от умствената болест, наречена „слободия“ (пък те си мислят, че се нарича „свобода“ и „демокрация“), може би ще осъзнаят здравния си недъг и ще пожелаят да се излекуват. Ако пък не се излекуват, нека си се развращават, колкото искат, или пък да отидат на Запад и да се наслаждават на тамошната слободия. Подозирам обаче, че никак няма да им хареса онова, което ще видят и ще изпитат там.

И тъй, призивът ми е: да правим разлика между приказките за деца и приказките за възрастни! Себе си не можем да залъжем с хубави приказки с щастлив край (макар такива и да има!), но децата си можем да поучаваме с хубавите приказки на нашето детство и на предходните десетилетия и столетия, нищо че сме в 21 век и живеем в объркан и несигурен свят. Да четем на децата приказките, носещи истински нравствени послания за доброто и злото, за красивото и грозното, за благородното и подлото и т.н., а не политически послания и намеци за упражняване на „права“ и „свободи“, които могат да бъдат насочени срещу майките и бащите, ако нещо във възпитанието на децата им не се хареса на някой държавен орган. Или пък още по-лошо: да казваме на децата, че няма нещо по-хубаво от това държавата да си създаде тайна полиция, която уж да ги защитава и да осигурява спазването на „правата“ им, както хрумнало на някаква си австрийска писателница. А авторите на нашето учебниче дори са добавили въпроси към текста: „Ти би ли искал да си поданик на този цар? Защо?“ (т.е. презумпцията е, че всяка дете би искало да бъде поданик на царя), или пък въпросът: „Как ще допишеш закона в защита правата на децата“?

Пази, Боже, от тоталитаризъм! (А е повече от ясно, че тъкмо това е, към което ни води „демократична“ Европа). Пази, Боже, от слободия, която подмени истинското значение на думите свобода, равноправие, зачитане, и отвори вратите на порока и злото!

Бележка: Тъй като не всеки може да отвори и разгледа учебника онлайн, тук като скрийншот давам текста на приказката, поместен на стр. 100 на читанката за трети клас на издателство "Клет", разпространявана от издателство "Анубис".

Публикувана в Блог

Когато се опитаме да вникнем в мотивите, движещи както политически, неправителствени и икономически организации, така и обикновените хора, ще видим, че битката за власт е един от най-често срещаните двигатели в човешката история. Властта е сила и възможност за реализация. Всеки иска да бъде силен и успешен, а не слаб и провалил се. Властта е също така управление над другите и идеална възможност, както и важно условие за налагане на волята на този, която я притежава. Битката за власт е старо явление, познато още от началото на човешката история.

В надпреварата за спечелване на власт в условията на демокрация има, поне на теория, съвсем ясно и не толкова трудно изпълнимо правило. Политическият субект трябва да участва в честно състезание за спечелване доверието на избирателя – съревнование за убеждаване на гласоподавателя, че идеите, намеренията, целта, ценностите и възможностите на представляващите съответната политическа формация ще защитават по най-добрия начин интересите на именно този човек, за чийто глас се провежда въпросното състезание. Разбира се, от горчивия си опит знаем, че горното правило е само една утопична теория в един идеален, но нереален демократичен свят. Повечето от хората, които през последните години са се решавали да посетят избирателните секции по време на избори, са били изправени пред дилемата не за кое „добро“ да гласуват, а как да изберат „по-малкото зло“.

Тази еволюция в занижаването на критерия, по който съвременният гражданин е принуден да гласува, е резултат и от едно важно качество, което българският политик на прехода притежава в изобилие, а именно – последователността. Последователност във взимането на решения, които свидетелстват, че съществува нещо нередно в идеите, целта, намеренията и ценностите на повечето от народните избраници. И вече не е трудна за възприемане, нито звучи абсурдно тезата, че едно добро качество, като последователността, може да бъде натоварено с характеристиките на придобит морален порок. Ето и няколко примера за пословичната последователност на повечето български политици.

Голяма част от родните властимащи проявяват завидна последователност в жаждата си за бързо лично икономическо облагодетелстване. След десетилетия демократичен преход България е на последно място от страните от Европейския съюз в Индекса за възприятие на корупцията. С езика на иронията тази информация звучи така: в справянето със злоупотребата с власт сме първи, първи… но отзад напред.

През годините на прехода повечето парламентарно представени партии проявяват впечатляваща последователност в ограничаването правата на вярващите хора с непрестанните си опити да бъде прието дискриминационно по отношение на религията законодателство, което застрашава конституционния ред в страната и принципите на демократичното общество и е в идейно и фактическо нарушение на българската Конституция и Европейската конвенция за правата на човека.

Много български законотворци демонстрират безсрамна последователност в опитите си да въведат разрушителната от морална гледна точка джендър политика, с която да отровят умовете на малките деца. Наскоро избухна скандал по повод разпространяването на материали с неприлично съдържание в училищата, но това не е нова практика. Още през 2013 г. електронното издание Свобода за всеки алармира за учебно пособие, част от образователен пакет по проект „Разгръщане на Националната програма за репродуктивно здраве”, финансиран от Фонда на ООН за население, използвано за индоктриниране на учениците в това, което днес наричаме джендър идеология.

Не са малко българските парламентаристи, които са арогантно последователни в следването на тоталитарната политическа линия държавата да се намесва нагло и страшно в семейните отношения. Държавната претенция към децата и семействата е една от най-страшните прояви на извратения начин на мислене на самозабравилите се политици. Националната стратегия за детето 2019 – 2030 е документ, в който кулминира многогодишният апетит на държавата да установи контрол над всяко дете и всяко семейство. Разбира се, в неспособността си да прецени моралните последици от това народният избраник не допуска, че подкрепя една мракобесна стратегия всъщност, а твърди, че защитава най-добрия интерес на детето.

Примерите за последователността на българския политик са още и още, но нека спрем дотук и си припомним, че 2019 г. е година на избори. Избираме представители за европейския парламент и за местната власт. Поради липса на алтернатива избирателят за пореден път е изправен пред избора за кое „по-малко зло“ да гласува. Може би е време същият този избирател да се запита: „по-малкото зло“ добро ли е всъщност и няма ли нещо ненормално в политическа среда, в която основният мотив на човек да стигне непременно до урните е продукт на идеята, че ако не гласува за „по-малкото зло“, на власт може да дойде по-голямото.

2019 г. е време за избори, а аз все си мисля, че гласуването за „по-малкото зло“ само по себе си не е „добро“, а си е чисто и просто подкрепа на тези, които през годините са доказали своята последователност в това да творят зло. Не, не бих искал думите ми да бъдат интерпретирани като призив за пасивност или отстъпване пред голямото зло, а като подбор на „оръжията“ срещу него.   

Публикувана в Блог

Животът си тече в своите забързани темпове и година след година, ден след ден, час след час светът около нас се променя. Промяната, която виждаме днес обаче, все по-рядко е свързана с полезни за обществото реформи и е по-скоро резултат от практики, чиито последици ще са унищожителни за следващите поколения, ако не бъдат преустановени. Една такава промяна е натрапването на джендър идеологията, която трайно се настани в живота ни чрез досадното ѝ и  постоянно пропагандиране и която е на път да се превърне в епидемия с поражения, далеч по-големи от заболяване от морбили например.

Темата за Истанбулската конвенция дойде на дневен ред и отмина, но се оказа, че джендър агресията срещу българското общество не е само вчерашна новина. Завидното упорство, с което леви активисти и управляващ елит целят ненормалното да стане нормално, има опасност да доведе до това обществото в крайна сметка да вдигне ръце и да се примири с новоизмислената полово неутрална реалност. Такъв сценарий не трябва да се сбъдва. Не трябва да отстъпваме от позицията на здравия разум. Не трябва да свикваме с абсурда, защото в момента, в който свикнем, битката за децата ни ще е изгубена.

Когато заговорим за следващо поколение и за битка, съвсем логично първата асоциация, която идва наум, е училище. Училището, което по презумпция би трябвало да бъде място за придобиване на знание, също изживява своята поредна зловеща метаморфоза и се е превърнало в затвор за идеологическо промиване на детския мозък. Би било добре тази оценка да е плод на просто нечия болна фантазия, а не да почива на конкретни факти, но уви. Принудителното въдворяване на отпадналите от училищната система, от една страна, и джендър обучението, от друга страна, доказват, че заявените добри намерения училището да образова са само претекст да се извършава масово превъзпитание на младите граждани, за да са подготвени за новия свят – светът, лишен от морални устои.  

В новина, изнесена на сайта на BTV, можем да се запознаем с един от многото скандали, разтърсващи както отделните учебни заведения, така и цялата образователна система:

Брошури за сексуално ограмотяване на учениците предизвикаха скандал между институциите. Проблемът е, че на снимка, която е приложена за болестите, предавани по полов път, са двама млади мъже. Брошурите са издадени от здравното министерство и са разпространени от РЗИ – Ямбол. […] Брошурата се нарича "Любов без последствия" и е издание на Министерството на здравеопазването. Тя е богато илюстрирана и е предназначена за сексуално възпитание на учениците.

От материала става ясно, че едва ли не се е получило недоразумение и брошурите са били прибрани след писмо от Регионалния инспекторат. Но директорът на гимназията, в която са предлагани хомосексуалните порнографски материали, Йордан Милков с право е в недоумение. Ето какво заявява той по въпроса:

… в началото бе едно обаждане дали в училище има такива брошури и каква е съдбата им и да не ги разпространяваме, после дойде официално и писмото. В него пише да не се разпространяват брошурите. […] Как може да забраняваме нещо, което предварително са го одобрили! Отзад на самата брошура стои Министерството на здравеопазването, подписано. Те са минали през утвърждаване, минали са през съответния контрол на министерствата, пристигнали са по официален ред чрез институции, и когато картинката се оказва неадекватна или провокативна, започваме с писма (...), казва директорът Йордан Милков.

И наяве излиза абсурдната ситуация, че институциите са одобрили разпространението на недопустимите от морална  гледна точка материали, а след това дават обяснението, че не са наясно кой е отговорен за допускането им до училищата. Дали образователното министерство и Министерството на здравеопазването не общуват помежду си не е най-важното в случая. Забележително е постоянството, с което управляващите търсят начин да „образоват“ децата така, че те да приемат хомосексуалната идеология като нещо естествено.  

Въпросният скандал не е изолирано събитие в отдалечен провинциален град. Не. Той е само поредното „недоразумение“ в образователната система, а „недоразуменията“ станаха заплашително много. Неотдавна се появи анкета на Европейската комисия SELFIE (самооценка на ефективното обучение чрез насърчаване на използването на иновативни образователни технологии), в която българските ученици трябваше да отговарят на така „важния“ за учебния процес въпрос какъв е техният пол. И понеже от ЕК са „широко скроени“ по отношение на половата идентичност, в злополучната анкета са предвидени четири възможности за отговор – “момче“, “момиче“, “друго“, “предпочитам да не казвам“.

По повод възмущението, надигнало се в българското общество, образователният министър Красимир Вълчев хвърля прах в очите на родителите, заявявайки, че той е против въпросите за пола, но е станало недоглеждане. Звучи достоверно, но не е истина. Достатъчно е да си припомним позицията, която неговата партия заемаше по отношение на т.нар. Истанбулска конвенция, за да разберем, че става въпрос за целенасочено прокарване на джендър идеологията в българското училище. Разбира се, като мнозинството български политици, разчитайки на късата памет и пословичната наивност на българския гласоподавател, Вълчев невинно призна,  „… че не е разглеждал въпросите в анкетата и отново подчерта, че над 900 училища вече са я попълвали и до преди два дни не е имало нито един сигнал за нещо смущаващо“, и после допълни, че „платформата е много полезна за степента на дигитална готовност на училищата и нито министерството, нито Европейската комисия искат да го компрометират“. Само че, анкетата вече е компрометирана, защото за всекиго е ясно, че образованието е параван, зад който са се скрили истинските цели на управляващите.

И стигаме до важния въпрос – ако училището е място за придобиване на знания, какви точно знания се придобиват в програмите, одобрени от българските институции. Ако училището обаче е място за насаждане на конкретна идеология, то не е ли правилно да го оприличим на затвор. Затвор, в който трябва принудително да бъдеш въдворяван като във всеки истински зандан или трудов лагер. Ако детето вече е въдворено, пред родителите му стоят два варианта: или любимата им рожба да излежи присъдата си, за да бъде докрай превъзпитана, и така да получи възможност да се впише като бъдещ достоен поданик на общество, белязано от уродливия строй, все повече придобиващ чертите на тоталитарната демокрация, или да избере другата възможност – да избяга от затвора, докато все още има време и докато все още има детство, което да бъде изживявано.   

Публикувана в Блог

futureНай-естественото нещо за хората от един народ е това, че те говорят един и същи език и се разбират помежду си; тук имам предвид изначалната функция на народите – тяхното обособяване в историята на човечеството според най-очевидните признаци на даден етнос: общност на езика, културата и обичаите, политическото и социалното обединение и т.н.; сред тези признаци най-важен е езикът и това е дало основание в много народи думата „език“ да означава „народ“ (включително в старобългарския, а също в английски и в други езици). С една дума, „народът“ („езикът“) е общността от хора, които се разбират помежду си, защото говорят с едни и същи думи. Разбира се, в по-широк смисъл „народ“ включва в себе си и хора в рамките на една държава, които говорят и други езици, но все пак общият за дадения народ език си остава отличителен белег на конкретния народ.

Защо начевам с тези общоизвестни истини? Защото вече девет месеца разискваме въпроса дали страната ни трябва да ратифицира оная нещастна Истанбулска конвенция, или не, и най-очевидното нещо, което става ясно в споровете ни, е фактът, че и застъпниците на документа, и противниците му непрекъснато се обвиняват, че не са го прочели добре и не са го разбрали добре (включително и най-последното обвинение на Евгений Дайнов отпреди няколко дена – 10 август, че съдиите от Конституционния съд, които с мнозинство отхвърлиха конвенцията, видите ли не са я прочели и разбрали добре). Като се почне от г-н професора Янакиев (и други като него) и се приключи с Евгений Дайнов (поне засега!) – не преставаме да се обвиняваме, че не четем добре текста и не го разбираме добре. Човек не може да не се запита защо неразбирането на един текст продължава да ни противопоставя по отношение на този зъл документ (а че е зъл – в това лично не се съмнявам, защото под прикритието на благи думи и намерения се опитва да прокара и да насади в европейските общества порочни и греховни практики).

Трудно е в едно кратко съобщение в този блог да се изясни това доста сложно явление – неразбирането между хората, които говорят на един и същи език. Но все пак ще се опитам накратко да кажа какво имам предвид, като конкретно визирам термините на злополучната конвенция. Ще начена с тривиален пример – никой не може да каже на англичанина какво е „баница“, изразено с една дума, просто защото такова чудо няма у англичаните. Разбира се, можем да обясним на човечеца какво е баницата, но това става с няколко изречения и дори с цял текст. По същия начин никой не може с една дума да ни каже какво е pie, защото това нито е баница, нито е торта, нито е нещо подобно, а е онова печиво, което в англоговорящия свят наричат pie; така е и с думата gender – за да го разберем, трябва да ни изяснят с няколко изречения какво се има предвид под този термин. Лингвистите и преводачите добре знаят, че непреводимите думи и изрази от един език на друг се наричат „реалии“ – те отразяват конкретна действителност у конкретен народ, липсваща у други народи, и тези термини най-често не могат да се преведат с една дума, а се описват, та чрез описанието да стане донякъде (но не напълно) ясно за какво става въпрос; напълно ясно може да стане на чуждоземеца едва тогава, когато той поживее в дадената страна и от опита си разбере какво означава една или друга „реалия“.

citizengo simple logoТа така и ние – спорим си какво е пол, секс и джендър, без да познаваме добре какво стои зад тези термини, според както те са употребени в английския текст на онази конвенция. За да разберем какво стои зад тях, трябва да сме живели на Запад и от опит да сме проумели как в западните общества хората разбират gender и sex, или поне да сме проследили в западната преса и в други медии какво означават и как тамошното общество ги разбира. Един от най-лесните начини да ги разберем е като поговорим с англичанин, който разбира от тематиката: той най-добре ще ни „изясни“ (с доста описания и примери) какво означават изразите gender equality, gender identity, gender-sensitive policies, gendered understanding of violence, non-stereotyped gender roles, и т.н. – всички те са взети от конвенцията, в която са употребени тъкмо в духа на джендър идеологията (с изключение донякъде на израза gendered understanding of violence, който може да се употреби в рамките на разбирането за „пол“ и на разбирането за „джендър“). А че са употребени тъкмо в този дух може да разбере само човек, който добре познава съвременната западна държава с нейните закони за равенство и недискриминация, които закони в по-малка или по-голяма степен се отличават от българските по тези въпроси, тъй като в нашето законодателство все още не присъства западното разбиране за ролята на отделните обществени групи в дадено общество, включително ролята на хомосексуалистите, феминистите, трансджендърите и т.н.

Употребените в конвенцията термини sexual exploitation, sexual violence, sexual abuse, sexual harassment и т.н. са по-разбираеми за нас, защото английското разбиране на думата sex е подобно на българското. По-трудно разбираме употребата в конвенцията на sexual orientation (макар да можем еднозначно да я преведем на български), тъй като изразът е поставен редом с израза gender identity (вж. чл. 4, т. 3 на конвенцията) и съвършено ясно насочва към „новите“ практики на Запад, където хората имат свободата полово да се ориентират както намерят за добре (или както болното им съзнание им подсказва) и да „усещат“ себе си като принадлежащи към който си искат пол (или към никакъв пол). В българската действителност подобни практики все още не съществуват (в смисъл – все още не са законодателно определени), и поради това е твърде повърхностно да си спорим за отделните употреби на термина gender (дали означава пол или социално изградени роли), вместо да си изясним цялата гама от термини, включващи съставката gender и тъй да се опитаме да разберем какво западният човек разбира под тези термини.

Един от проблемите за разбирането на горните термини е този, че в конвенцията думата gender е използвана както за обозначаване на „пол“, така и на „социално изградени роли“. Терминът е употребен 25 пъти в конвенцията, като най-често той се среща в израза gender-based violence (в една трета от всички употреби), с който се подразбира насилие, основано на пола, най-често насилие срещу женския пол, каквато е и целта на конвенцията – да се ограничи или премахне насилието срещу жените; подобно е разбирането и на термина gendered understanding of violence, където gender отново означава „пол“ – мъжки или женски (но може да означава и джендър – социално разбиране на пола). Наред обаче с тези разбираеми изрази (които съставляват две трети от всичките 25 употреби) идва употребата и на gender equality (което се разбира като равенство както между половете – мъжки и женски, така и между половете и различните типове „усещания“ на индивида като принадлежащ към противоположния на раждането си пол или към никакъв пол), gender identity, non-stereotyped gender roles и т.н. Ето тук е разковничето за разбирането на джендърната идеология – в правенето на разлика между gender, употребено като „пол“, и на gender, употребено като хомосексуална (или трансджендърна) практика в обществото. Да се правим, че в злощастната конвенция няма и намек за джендърна идеология (както направиха господа професорите и различните „учени глави“), означава открито признаване на факта, че не сме разбрали (или не сме искали да разберем) какво означават горните термини и изрази, според както те се употребяват в съвременната западна политика и законотворчество (но които все още не са станали част от западната култура – и слава Богу!) и според както те са употребени и в конвенцията.

Който все още не е убеден какво означават свързаните с джендърната идеология изрази, той трябва да прочете внимателно Изяснителния доклад към конвенцията, където нещата са доста по-ясни. Той би трябвало най-малкото да се запита защо е необходимо въобще да има Изяснителен доклад – нима конвенцията не се изразява правилно или достатъчно изчерпателно? Тук отново ще приведа примера с българската баница – както надълго трябва да се обясни на чуждоземеца какво е това българско чудо, така и конвенцията трябва да бъде допълнително изяснена на народите, та да не остане съмнение у тях за какво точно става дума. Всъщност Истанбулската конвенция е изяснявана и в други европейски документи и отново причината е същата – на всеки да стане ясно какво се крие зад думите ѝ. Да четем конвенцията и да мислим, че тя се отнася само до ограничаването и премахването на насилието срещу жените, означава не само повърхностно разбиране на текста, но и неграмотност относно процесите, протичащи в западните общества, които са дали отпечатък и върху текста на този злополучен документ.

sandra bullockДруг показател, който може да ни подскаже, че понякога не можем правилно да преведем или да разберем дадено явление и съответните думи, с които то се изразява или описва, е че най-често въвеждаме в българския език новите термини в тяхното английско (или френско или немско) звучене: нямаме една дума за превод на gender и затова въведохме думата джендър. Но тъй като на Запад (и особено в английския език поради огромния натиск на американската и английската действителност върху езика) непрекъснато се появяват нови термини, които все още се усвояват от западните общества, за нас става още по-трудно да преведем или пък да проумеем каква тъкмо действителност тези нови думи отразяват. Например, преди няколко дена чета в CitizenGo за една петиция срещу филмовия гигант Netflix, който от юли насам не само започна предавания с названието „Поздравления за аборта“ (където като богохулство може да се чуят думите на водещата Мишел Улф: „Бог да благослови Америка, и Бог да благослови абортите“), но и излъчвания на филми с хомосексуално съдържание и дори на филм, съдържащ детска порнография; наскоро Netflix обяви началото на нов сериал с названието Super Drags, в който по подобие на Батман, борещ се със злото в големия град, трима герои, преоблечени в дрехи на противоположния пол, също се борят с недъзите на западното общество, като искат да спасят света. Твърде трудно е за българския читател и зрител да разбере какво означават „реалиите“ drag queen и faux queen или пък drag king и faux king. Какво е queen и king – всеки знае, но като навлезе в същността на явлението drag queen или drag king той разбира, че queen не означава кралица или пък king – крал, а тъкмо обратното: queen са мъже, облечени в женски дрехи и гримирани като жени, за да играят женски роли, а пък king са жени, облечени и действащи като мъже (подобно е и с faux queen и faux king – и тук думите са употребени в своята противоположност).

Новото разбиране на „половете“ се насажда все по-усилено в обществата, особено чрез западните медии. Така наскоро във Великобритания се появи предаване, призвано да допълни (или пък да измести?) прочутото Big Brother, имащо аналози в много страни по света, но в него всички участници имат различни „полове“ – мъжки, женски, неопределен или пък и двата едновременно, като всеки от тях има и съответна сексуална ориентация: бисексуална, хетеросексуална, хомосексуална и т.н. Продуцентите нарекоха предаването Genderquake, с което искат да посочат, че разбирането за „пола“ е разтърсено (или трябва да се разтърси из основи) в съзнанието на обикновения човек – той трябва да го разбира в много по-свободен контекст, не само като мъжки или женски, а въобще като социално явление, което няма нищо общо с физическия пол. На един сайт на българската Wikipedia е направен опит за изясняване на цяла дузина термини, които са свързани с половата идентичност и джендърната идеология, и макар там да има доста неточности, все пак той може да послужи като някакво изяснение на смисъла, който се влага в тях.

evgenij dajnovЧе и други филмови компании включиха в „репертоара“ си хомосексуалната тематика (например Дисни в сериала си Анди Мак включва историята на 13 годишно момче, което „разбрало“, че е гей), че доскоро привърженици на християнските ценности „обърнаха листа“ и станаха застъпници на абортите и промениха отношението си към живота и неговата святост (например обичаната от мнозина Сандра Бълок се кани да играе във филма „Оставете я да се изкаже“, който пропагандира аборта), или както се казва, „никога не е късно човек да се окепази“, споменато особено за Том Джонс, с чиято музика и песни израснаха три поколения, но който вече на възраст реши да загърби добродетелите и се отдаде на греховен живот със „съпруга“ си – това както и да е. Но всъщност новите „реалии“ целят чрез противоположното по смисъл използване на думи, термини и изрази да се внедри в съзнанието на днешното поколение, че старите и традиционни понятия и „реалии“ вече са отживелица и че напредничавият ум трябва да има ново разбиране за човека и за неговата същност (включително за неговия пол и сексуална ориентация).

Българският език тепърва ще се опитва да „усвоява“ тези нови термини и „реалиите“, стоящи зад тях, но силно се надявам, че това „усвояване“ ще си остане само на плоскостта на езика и на преводите, а не на практиката и опита. Поне засега опитът за прокарване на джендър идеологията чрез благите думи и цели на Истанбулската конвенция бе преустановен от Конституционния съд и имам надеждата, че и други подобни опити ще бъдат добре разбрани от властимащите и от съда и ще бъдат навреме прекратявани. Е, ще има хора, които ще дискутират бъдещето, което ни очаква (например новата дискусия „Диалози за бъдещето“ на Move.bg, където на първото шоу, озаглавено „100 години по-късно или в какъв свят ще живеят внуците ни?“, един от „експертните“ участници каза: „Както ние се грижим за животните и ги ваксинираме, така и ние ще сме нахранени, ще има хубави шоута по Netflix, ще бъдем поддържани живи дълго, доколкото осигуряваме хранителната среда. Няма да сме толкова много на брой, което не е задължително утопично или дистопично" – този човек май още отсега е загубил връзката с настоящето и близкото ни минало, пък знам ли: може би Netflix ще му помогне още по-бързо да достигне желаното от него бъдеще за внуците му), но вярвам, че ще има много повече хора, които ще продължават да помнят кой е човекът и какво е неговото призвание тук на земята през краткия му живот, който Бог му е отредил.

Бел. Снимките са взети от цитираните тук сайтове.

Публикувана в Блог

Всяко едно историческо събитие се предизвиква от личности, чийто живот, творчество, дело, политически и идеологически убеждения са насочени към дефиниране и изграждане идентичността на обществото. Всяка една промяна на политическата обстановка в страна или регион, всяка управленска криза и всяко решение, което в крайна сметка трансформира света, са следствие от конкретни вярвания. Ето защо, ако думите на френския философ от XVIII в. Волтер „Който успее да ви убеди да вярвате в абсурди, може да ви убеди да извършвате зверства“ са истина, то на тази истина трябва да обърнем специално внимание, защото към настоящия момент тя звучи като зловещо предупреждение.

Нелепостите, които прозират от решенията на съвременния управленски елит, стават все по-осезаеми, имат все по-тежък ефект върху отделния човек, а усещането, че сме притиснати да ги приемем безрезервно, е все по-силно изразено. Проблемът обаче е в това, че същият този, който ни внушава как в нелогичното има логика, не е лесно да бъде идентифициран. Чувстваме присъствието му в медийни репортажи, експертни коментари, политически решения, послания, достигащи от кресливия глас на шоуиндустрията, но сякаш нямаме възможност ефективно да му се възпротивим, защото той се проявява в множество лица и думи.

И все пак, на 27 юли ще стане ясно дали Конституционният съд няма да се превърне в едно от тези лица. Ще разберем дали институцията, следяща за спазване на законите на България, няма да заговори с гласа на този, който се опитва да убеди хората да повярват в абсурда на третия пол. На 27 юли ще си проличи дали 12-те съдии, които са поели отговорността да следят за спазването на конституционния ред в страната, ще се поддадат на огромния натиск да бъде узаконено беззаконието с име Истанбулска конвенция, или ще проявят доблестта да се изправят срещу невидимото, но мощно присъствие на този, който желае да вярваме в абсурди.

Притеснителен е фактът, че едва в последния парламентарен ден преди лятната депутатска ваканция ще стане ясно решението на Конституционния съд дали Истанбулската конвенция противоречи на основния закон. Стар, но ефикасен метод е народните представители да излязат в заслужена почивка тогава, когато трябва да отговарят на въпроси, на които не желаят. Притеснителна е и новината, излязла в социалните мрежи, че със седем срещу пет гласа съдиите вече са постановили, че Истанбулската конвенция не противоречи на основния закон в България. Надеждата ни е тази новина да си остане просто един неотговарящ на истината слух.

И все пак, ако опитите на този, който иска да ни убеди да вярваме в абсурди, дадат резултат, ако Истанбулската конвенция бъде ратифицирана и в крайна сметка някъде там, в бъдещето, българското общество бъде убедено в абсурда на третия пол, то колкото и трудно да е да си представим какви ще са последиците, едно конкретно следствие неминуемо излиза на преден план, а именно: който повярва в съществуването на трети пол, ще извърши зверството да изнасили съвестта си и да приеме абсурда за нормално състояние. Ако човек извърши това престъпление над собствената си съвест, той вече няма да има задръжки – всичко ще му е позволено.

В този ред на мисли в романа си „Братя Карамазови“ руският класик Фьодор Михайлович Достоевски заявява: „Ако няма Бог, всичко е позволено“. Логичното продължение на думите на големия писател е: „Ами ако има Бог…“. Ако Създателят на цялата вселена ясно е разкрил в творението си, че е създал само два пола – мъжки и женски, какво следва? Ако има Бог, моята препоръка към този, който се опитва да убеди хората в абсурда на третия пол, както и към този, който е приел това внушение, е тази: редно е да се страхувате.

Публикувана в Блог

COE logo and North South Centre webВсъщност можем да говорим за много варианти на злощастната Истанбулска конвенция, защото злото е пуснало корени в различни посоки, но тук посочвам един от тях, който е особено тревожен, защото чрез поредната „благовидна“ цел за по-етично поведение на хората развратените европейски умове желаят порокът да се установи в детския ум от най-ранна възраст и в него упорито и продължително да се втълпяват „ценности“ с обратен нравствен знак.

И тъй, накратко. Заедно със съчиняването на Истанбулската конвенция и вкарването в текста ѝ на извратената хомосексуална идеология за човешкия пол, „новите“ европейски умове разсъдиха и за установяването на тази идеология в съзнанието на децата и подрастващите и затова още тогава (2010 и 2011 г.) бе обсъдена и приета Харта, наречена „Образование за демократично гражданство и човешки права“, която се роди след публикуването на Препоръка CM/Rec(2010)7 на Съвета на министрите на Съвета на Европа относно това образование. В нея могат да се доловят (макар и още не съвсем ясно) същите положения на новата извратена идеология: равенство между „половете“ (разбирано като мъжки, женски и „социален пол“, който, видите ли, се „преживявал“ от даден човек) – вж. т. 5, ал. f. Като някакво „естествено“ продължение на извратеното мислене в тази посока дойде и следващата нова и твърде „благовидна“ идея – да се преборим с тормоза между децата в училищата, която бе разработена като Стратегия на Съвета на Европа за правата на детето 2012-2015 г. В нея с изключително силни и психологически натоварени думи се описва какво зло за обществото е децата в училище да се тормозят едно друго и това роди движението (а по-късно и проекта на Евросъюза) „Борба с тормоза в училищата“.

За да се покаже обаче на обществото, че такава борба може да се води успешно, от февруари 2017 г. в различни училища в Европа бяха организирани „седмици на толерантността“, когато през това време в тях се прилагаха принципите на гореспоменатата Стратегия и на проекта Борба с тормоза в училище. Бе посочено, как прилагането на нормите на тази нова идеология (наречена „инструменти за борба с тормоза“) не само е възможно, но е и неотложно за изпълнение от всички страни-членки на Евросъюза; в документа са посочени „добри практики“ от училища в Гърция, Италия, Кипър, Румъния, Испания и Ирландия. Тук можем да забележим, че това са страни, където действително тормозът между учениците в училищата е доста по-висок, в сравнение с училищата в „демократичната“ Западна Европа (и в Ирландия до ден-днешен образователната администрация трудно се справя с този проблем, преди всичко поради историята на тази страна в отношенията ѝ с Англия).

Резултатите от тази акция в училищата в тези страни бяха обобщени на нарочно свикана конференция през септември 2017 г., на която представители от тези училища споделиха „добрия опит“ и препоръчаха новите „норми“ (разбирай – насилие върху детския ум) да станат задължителни за всички училища в Евросъюза, а след това чрез Съвета на Европа – и за всички страни на континента. И като продължение на тази нова политика на развращаване на децата само преди седмица, в началото на юли тази година, Европарламентът обсъди въпроса за приемането на нова Препоръка към страните-членки за въвеждане на новите „норми“ в образователните си системи.

Нека да обобщя и до поясня защо говоря за развращаване на децата, а не тяхното поучаване с цел избягване на тормоза помежду им. Както и при Истанбулската конвенция, която под някаква благовидна цел за защита на жените от дискриминация и насилие всъщност иска да узакони джендърната идеология, така и в новия училищен „проект“ на европейските „мислители“ се намери не по-малко благовидна идея, зад която прозират неблаговидни замисли. Както и при онази злощастна конвенция за сетен път повтаряхме, че няма здравомислещ човек, който да не се съгласи, че обществата действително трябва да се борят с дискриминацията и насилието срещу жените, така и днес повтаряме, че всеки разумен човек не може да не приема факта, че към днешно време тормозенето на едни деца от страна на други деца (в училище или извън училище, но особено в училищната среда) е недопустимо и че учениците действително трябва да бъдат учени на толерантност помежду им. По тези насъщни за съвременността проблеми и тяхното преодоляване никой не спори и всички сме на едно мнение, що се отнася до борбата с конкретно социално зло.

Но за пореден път виждаме, че покрай благовидната мисъл неминуемо се прокарва и джендърната идеология, включваща не само приемането на „социалния пол“ за естествено човешко състояние и не само използването на извратени учебници по сексуално обучение в училищата, но и налагането на тези нови „норми“ на човешко поведение върху съзнанието на децата, които ще раснат с тях и ще ги възприемат за най-обичайното нещо на света: че няма разлика между хетеросексуалните, които са привлечени от другия на тях пол и целят създаването на семейство според изконната същност на човека, и гейовете и лесбийките (включително сред по-големите ученици), които са привлечени от същия на тях пол и които също могат да „създадат“ семейство и да отглеждат деца. Разбра се, че борбата срещу тормоза в училищата не е само срещу самия тормоз, но и срещу всякаква форма на нетолерантност към сексуално различните, а това се разбра, тъй като всъщност стратегията, която се прие, получи названието „Установяването на политика в образователните институции за борба срещу тормоза в училищата на основата на сексуалната (половата) ориентация, джендърната идентичност или усещане и на сексуалните особености на хората“ – дълго, но достатъчно изчерпателно заглавие, съвършено ясно посочващо точно за какво става дума. На 26 и 27 юни 2017 г. бе организиран специален семинар, обсъждащ новата „стратегия“ и на 27 юли същата година излезе и обобщен отчет върху нея. Който има време и желание, нека почете документа, за да разбере с какъв разврат той е изпълнен (разбира се, наред с положителните мерки, които се предлагат в него).

При това кампанията се организира под благовидното мото „Да построим Европа за децата и заедно с децата“, която начена през юли 2016 г. в рамките на нова Стратегия за правата на детето 2016-2021 г. Ех, кой не желае да построи по-добро бъдеще за децата? Това е нормално човешко въжделение. Но разковничето тук е думата „по-добро“, защото ясно се разбира, че за онези европейски умове доброто означава едновременно и благоприятно съвместно съществуване на греха и порока с добродетелите, на огъня с водата, на небесното с адското, на чисто детското с извратените похоти на възрастните.

 Ще видим дискусията от началото на юли тази година за насаждане на „новата нравственост“ в европейските училища докъде ще достигне, но имам съмнения, че скоро ще се заговори за нова ратификация на документ, идващ от Европа, с който ще се задължим да се борим с тормоза в училищата, като това ще включва и задължението да проповядваме и да насаждаме в ума на децата джендърната идеология и разврата. Иначе с тормоза трябва да се борим, но разбира се в контекста на изконната за Европа християнска нравственост, която за съжаление отдавна е загърбена от немалко страни на стария континент; тази борба неминуемо трябва да включва ясно разбиране на същността на греха и порока и същността на добродетелите според както те са установени не от човеците, а от Онзи, Който ги е създал. Ето в това можем да видим ролята на християнските общини: да се противопоставят на всякакъв намек за насилствено налагане на джендърната идеология и да продължават да разясняват на обществото, включително на политиците и властимащите, каква е ценността на християнските норми на живот и поведение и каква е „ценността“ на препоръчаните от европейските структури порочни идеологии и практики.

Да погледнем логото на Съвета на Европа в началото на статията: „Нашият свят е един свят“. То ясно ни подсказва какво трябва да се разбира: нашият свят е онзи, който сега градим, и този свят е единен, ние не можем да продължаваме да живеем разделени и противопоставени. Все хубави идеи и на външен вид примамливи и приятни (като забранения плод, за който Адам и Ева са разсъждавали по подобен начин). Но всеки християнин разбира, че светът, който секуларна Европа гради, е богопротивен, защото той насажда порока, а се бори срещу добродетелите, при това тя иска да го направи единен свят за всички човеци, т.е. цялото човечество да въстане срещу Бога. Е, ние знаем, че това време ще дойде. Но горко на богоотстъпниците!

Публикувана в Блог