×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 73
Блог Свобода за всеки
През 2005 г. държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс изрази в реч пред преподавателския и студентски състав на Американския университет в Кайро надеждата си, че ще дойде време, когато “всяко правителство ще уважава волята на своите граждани, защото идеалът на демокрацията е универсален” (Rice, C. “Remarks at the American University in Cairo”, June 20, 2005). Тези думи, изречени пред европейска или американска аудитория едва ли биха направили такова силно впечатление, както в самия център на една мюсюлманска страна.

Последните вътрешно-политически събития в Египет показаха красноречиво и трагично неизбежната истина, че понятията “ислям” и “демокрация” са несъвместими, защото двете идеологии са твърде културно и исторически обособени и противопоставящи се. Като религиозно-социална и философска система, ислямът не само че не съдържа понятието “демокрация”, но поради пирамидалната си структура не приема идеи като “свобода”, “народност” или “плурализъм” на мисленето, словото и действията. Там, където абсолютното “покорство” на мнозинството към една личност (Аллах, Мохамед, халиф, султан и т. н.) е възведено в позицията на императив, не може да има концепция за “народна воля” или “народен избор”. Френският познавач на исляма Жан-Клод Баро основателно отбелязва, че “ислямът идентифицира духовенството с империята”, защото в тази религия вдъхновител и пазител на сакралното е онзи, който стои на върха на обществената пирамида (Баро, Ж.-Кл. Ислямът: религия на силата или силата на една религия. “Кибеа”, 1992. 53).

Коранът, хадисите на Мохамед и шария отхвърлят идеята за демократизъм. Въпреки че някои ислямски правителства в Арабската лига са подписвали Всеобщата декларация за правата на човека, където са регламентирани концепциите за свободата на волята, универсалността на законите и тяхната справедливост, правото на самоуправление на народите и т. н., самият демократичен дух и смисъл е силно изменен. Така например, правната формула, че “хората трябва да бъдат съдени според законите” е адаптирана така: “хората трябва да бъдат съдени според шарията”. Това означава, че “духът на законите” според философията на Монтескьо, който носи идеите на Просвещението, е унищожен и на негово място е имплантиран “духът на шарията” от VІІ в.

Всъщност и днес мюсюлманските тълкуватели на своята правна система открито заявяват, че когато европейците или американците говорят за “правата на човека”, те трябва да разбират това само в контекста на своята социална и културна среда. Просветителската епоха е част от тяхната история, докато мюсюлманите си имат шария и тя е неотменима база на правната система и държавата за тях. Следователно, за “универсалност” на “Всеобщата декларация за правата на човека” въобще не може да се говори. Терминът “всеобщност” от гледна точка на исляма е най-малкото некоректен.

Шария за пирамидалната структура на обществото

Първата и основна предпоставка за пирамидалната структура на мюсюлманското общество е убеждението, че Аллах управлява всяка мюсюлманска държава (Сура 7:54). Той е Създателят на света и човека. Той е упълномощил своя Пейгамбер Мохамед да прогласи истинската религия и да бди за нейното опазване. Следователно, никой няма право да участва в или да оспорва суверенното право на Аллах да управлява сам и да бъде единствен Съдия на непокорните (12:40).

В Корана изрично е посочено, че мюсюлманинът трябва да отдава слава единствено на Аллах, “който няма равен на себе си по сила и мощ и който няма нужда от закрилник” (17:111; в някои преводи вместо “закрилник” е използвано “съуправител”). Тук е налице пряка атака срещу християнския възглед за Троичния Бог, но също така е подчертана абсолютната власт на Аллах. Същата идея е повторена и на други места: “Запретил е Аллах именно явното и скритото злодеяние, греха и несправедливостта да се приписват за равноподобни на Аллах неща, относно които не е спуснато никакво доказателство” (7:33).

Съвременният ислямски правист д-р Махмуд ал-Кахлиди обобщава: “В исляма управлението принадлежи на Аллах и Неговите закони, но в западната демокрация управленията принадлежат на народа. Това (различие – б. м.) не може да бъде примирено с ислямските принципи на политическата система... Не можем да видим никакво свидетелство в Корана, което да докаже, че управлението може да бъде на хората, а не на Аллах” (Цит. по: Gabriel, M. Culture Clash. Front Line, 2007. 142). Ето защо изводът трябва да бъде, че каквито и да са клаузите на шария, те са оправдани от гледна точка на кораничния възглед за абсолютността на управлението.

Тази концепция предполага, че всяка политическа система, която не се съобразява с кораничните предписания и примерите на хадит, е всъщност наказуем “бунт” срещу Аллах. Тя цели “заграбването” на властта от “законния” Притежател. На народа е забранено: “И недейте за нещата, които лъжовно описват вашите езици, да казвате: “Това е позволено, а това пък забранено”. Защото така лъжа ще сте изрекли вие пред Аллах, а без съмнение няма да има спасение за онези, които лъжи изричат пред Аллах” (Сура 16:116). С други думи, от гледната точка на Корана всички законови системи като Конституцията, Наказателният кодекс, Кодексът на труда, Семейният кодекс и т. н. са “изречени лъжи” пред Аллах, ако са гласувани от мнозинство.

Не може да има хуманност или смекчаващи вината обстоятелства за дадено престъпление според шария. Затова в повечето случаи ислямските законодателства предвиждат бой с камшик, осакатявания на човешкото тяло или смърт чрез “обесване” или “убиване с камъни” на публично място. Но за углавно престъпление се смята “вероотстъпничеството”, т. е. отказването от или оспорването на абсолютната власт на Аллах и Пейгамбер. Жан-Клод Баро цитира чл. 306 на Наказателния кодекс на Илямската република Мавритания: “Всеки мюсюлманин, извършил било на думи, било на дело престъплението вероотстъпничество... ще бъде призован да се покае в срок от три дни. Ако през това време не се покае, той се осъжда на смърт като вероотстъпник, а имуществото му се конфискува в полза на държавата” (Баро, Ж.-Кл. Цит. съч. 60). Законът на тази република повтаря почти буквално текстовете на Корана в Сура 5:33; 9:61 и др. Такова е законодателството и в други ислямски страни като Иран, Саудитска Арабия, Пакистан, Судан.
Един от влиятелните радикални тълкуватели на шария Абдула Маудиди (1903-1979) категорично укорява онези, които си позволяват “да поставят законите на Аллах зад себе си и се опитват да създадат нови закони” (Gabriel, M., op. cit. 143). Ислямските авторитети чувстват сигурност в консервативното съхраняване на древните формулировки на шария и свързват нежеланите и опасни “нововъведения” със западната юриспруденция. Следователно никаква демократична форма на законова или политическа система не може да бъде възприета в едно общество, което се ръководи от принципите на Корана и шария.

“Грехът” на демокрацията

От гледната точка на исляма “демокрацията” като философска, правна и държавна система се определя като “грях”. Тя се уподобява на “идол” на Шейтан, който замъглява съзнанието на правоверните и ги отклонява от Правия път. Големият страх на поддръжниците на шария е, че демократичното обсъждане на какъвто и да било проблем внася “разногласия” и “препирня”. Мюсюлманинът не споделя принципа, че истината се ражда в спора. Спорът за него показва несъвършенството на човешката природа и подчертава абсолютния авторитет на Аллах. Затова в Корана е казано: “Ей, вярващи, покорявайте се на Аллах! Покорявайте се на Пейгамбера и на тези, които притежават власт между вас. Ако пък в разногласие изпаднете за нещо и ако наистина вярваме в Аллах и в Ахърета, то отнесете въпроса до Аллах и до неговия Пратеник. Това е най-полезно и много по-добре за крайния резултат” (Сура 4:59).

Аллах е създал пирамидалната система на властта. Абсолютната власт принадлежи само на него и признанието за това е илюстрирано в живота на Мохамед. Нито Мохамед, нито халифите след него са допускали решения и власт на мнозинството. Следователно мюсюлманинът не би приел друга опция на управление и юриспруденция, която не е създадена от Аллах, не е регламентирана в Корана и не е демонстрирана в ислямската традиция.

В Корана се препоръчва дори неподчинение и бунт към онези властници, които не принадлежат към исляма и религиозните постановления. Аллах заповядва на мюсюлманина: “И не бъди ти смирен пред онези, сърцата на които направили сме ние небрежни към това да ни споменават, които отдали са се на желанията си долни и които прекалени са в делата си” (18:28). В този не особено ясен ает (кой точно е причината за “небрежността” към Аллах!) все пак прозира заповедта за неподчинение към онези властници, които пренебрегват абсолютната власт на Аллах. Тук става дума както за мюсюлмани, така и за немюсюлмани.

Държавното устройство на републиката в европейския и американския й вид е непознато за мюсюлманските общества. Самото обозначение “ислямска република” показва, че такава държава не е като Република България, защото там е в сила не някаква демократична Конституция, а шария. Затова президентите на такива “републики” като Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи или Хосни Мубарак управляваха като диктатори, подобно на халифите Абу Бакр или Омар.
Създателят на Турската република Кемал Ататюрк (1881-1938) направи успешен опит да създаде една светска държава, в която действат проевропейски закони и тя се управлява по един по-демократичен начин. Историческите процеси в Турция обаче показаха, че ислямският фундаментализъм не е обезкръвен. През последните години често бяхме свидетели на завземане на властта от ислямисти и опити да бъде възстановена ролята на шария. Удачна илюстрация ще бъде случаят с Тансу Чилер, която през 1993 г. бе избрана като първата жена министър-председател на Турция. Тази победа срещу традиционния консерватизъм обаче не трая дълго. По време на своето управление Тансу Чилер бе постоянно критикувана за прогресивните си реформи и трябваше да напусне високия пост. А когато Ербакан дойде на власт, тя бе принудена в качеството си на вицепремиер и министър на външните работи в неговия кабинет да сложи “чадра” (фередже), за да демонстрира при международни срещи на високо равнище, че ислямската традиция не е отпуснала своя захват повече от 70 години след обявяването на турската република през 1923 г. Като се има предвид, че “забраждането” на мюсюлманката е знак за овластяването на мъжа, чадрата на турския външен министър играеше ролята на красноречив символ.

Джон Еспозито, един от големите познавачи на исляма в близкото минало, правилно подчертава, че за мюсюлманите ислям и недемократична политика са неразделими идеологически реалности. Това е така поради самия характер на религията, възприемана и практикувана като “цялостен начин на живот” (Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 163). Следователно, ако даден политик провежда в някаква форма прозападна политика, например, либерализирането на социалното поведение и ролята на жената, той “нарушава” вековни традиции и обичаи в исляма и трябва да бъде възпрепятстван и дори наказан за това.

Египетският президент Ануар Садат (1918-1981) плати с живота си, защото бе обвинен от ислямски фундаменталисти, че превръща страната на фараоните (египетски и арабски!) в западен сателит. Садат бе нобелист за заслугите си в мирните преговори между Египет и Израел в един твърде напрегнат период за двете страни. Заслугата му тогава бе огромна, защото той бе първият президент на ислямска страна, която сключи мирен договор с Израел, но ислямистите от организацията “Египетски ислямски джихад” видяха в действията му само “нарушение” на повелите в шария. По един трагичен начин животът на Садат приключи сякаш в потвърждение на кораничния принцип: “Нито евреите, нито пък християните ще бъдат доволни от тебе, докато не възприемеш тяхната вяра. Но речи им: “Правият Път е само Пътят на Аллах!” И щом като знаеш това, ако решиш да изпълниш тяхното желание, знай, че Аллах повече няма да те дари нито с помагач, нито пък с покровител” (Сура 2:120). Пейгамбер е приел този принцип като меродавен за своя живот и дейност и ислямските фундаменталисти следват неговия пример до ден днешен.

Това е пътят на омразите, враждите и разрушенията. Дали и кога мюсюлманите ще оценят както подобава истинските демократични ценности, които действително са универсални, е въпрос на адекватен избор между шария и демокрация. Отговорът на този въпрос е еднакво важен както в ислямските страни, така и в Република България!

През 2005 г. държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс изрази в реч пред преподавателския и студентски състав на Американския университет в Кайро надеждата си, че ще дойде време, когато “всяко правителство ще уважава волята на своите граждани, защото идеалът на демокрацията е универсален” (Rice, C. “Remarks at the American University in Cairo”, June 20, 2005). Тези думи, изречени пред европейска или американска аудитория едва ли биха направили такова силно впечатление, както в самия център на една мюсюлманска страна.

 

Последните вътрешно-политически събития в Египет показаха красноречиво и трагично неизбежната истина, че понятията “ислям” и “демокрация” са несъвместими, защото двете идеологии са твърде културно и исторически обособени и противопоставящи се. Като религиозно-социална и философска система, ислямът не само че не съдържа понятието “демокрация”, но поради пирамидалната си структура не приема идеи като “свобода”, “народност”  или “плурализъм” на мисленето, словото и действията. Там, където абсолютното “покорство” на мнозинството към една личност (Аллах, Мохамед, халиф, султан и т. н.) е възведено в позицията на императив, не може да има концепция за “народна воля” или “народен избор”. Френският познавач на исляма Жан-Клод Баро основателно отбелязва, че “ислямът идентифицира духовенството с империята”, защото в тази религия вдъхновител и пазител на сакралното е онзи, който стои на върха на обществената пирамида (Баро, Ж.-Кл. Ислямът: религия на силата или силата на една религия. “Кибеа”, 1992. 53).

 

Коранът, хадисите на Мохамед и шария отхвърлят идеята за демократизъм. Въпреки че някои ислямски правителства в Арабската лига са подписвали Всеобщата декларация за правата на човека, където са регламентирани концепциите за свободата на волята, универсалността на законите и тяхната справедливост, правото на самоуправление на народите и т. н., самият демократичен дух и смисъл е силно изменен. Така например, правната формула, че “хората трябва да бъдат съдени според законите” е адаптирана така: “хората трябва да бъдат съдени според шарията”. Това означава, че “духът на законите” според философията на Монтескьо, който носи идеите на Просвещението, е унищожен и на негово място е имплантиран “духът на шарията” от VІІ в.

 

Всъщност и днес мюсюлманските тълкуватели на своята правна система открито заявяват, че когато европейците или американците говорят за “правата на човека”, те трябва да разбират това само в контекста на своята социална и културна среда. Просветителската епоха е част от тяхната история, докато мюсюлманите си имат шария и тя е неотменима база на правната система и държавата за тях. Следователно, за “универсалност” на “Всеобщата декларация за правата на човека” въобще не може да се говори. Терминът “всеобщност” от гледна точка на исляма е най-малкото некоректен.

 

Шария за пирамидалната структура на обществото

 

Първата и основна предпоставка за пирамидалната структура на мюсюлманското общество е убеждението, че Аллах управлява всяка мюсюлманска държава (Сура 7:54). Той е Създателят на света и човека. Той е упълномощил своя Пейгамбер Мохамед да прогласи истинската религия и да бди за нейното опазване. Следователно, никой няма право да участва в или да оспорва суверенното право на Аллах да управлява сам и да бъде единствен Съдия на непокорните (12:40).

 

В Корана изрично е посочено, че мюсюлманинът трябва да отдава слава единствено на Аллах, “който няма равен на себе си по сила и мощ и който няма нужда от закрилник” (17:111; в някои преводи вместо “закрилник” е използвано “съуправител”). Тук е налице пряка атака срещу християнския възглед за Троичния Бог, но също така е подчертана абсолютната власт на Аллах. Същата идея е повторена и на други места: “Запретил е Аллах именно явното и скритото злодеяние, греха и несправедливостта да се приписват за равноподобни на Аллах неща, относно които не е спуснато никакво доказателство” (7:33).

 

Съвременният ислямски правист д-р Махмуд ал-Кахлиди обобщава: “В исляма управлението принадлежи на Аллах и Неговите закони, но в западната демокрация управленията принадлежат на народа. Това (различие – б. м.) не може да бъде примирено с ислямските принципи на политическата система... Не можем да видим никакво свидетелство в Корана, което да докаже, че управлението може да бъде на хората, а не на Аллах” (Цит. по: Gabriel, M. Culture Clash. Front Line, 2007. 142). Ето защо изводът трябва да бъде, че каквито и да са клаузите на шария, те са оправдани от гледна точка на кораничния възглед за абсолютността на управлението.

 

Тази концепция предполага, че всяка политическа система, която не се съобразява с кораничните предписания и примерите на хадит, е всъщност наказуем “бунт” срещу Аллах. Тя цели “заграбването” на властта от “законния” Притежател. На народа е забранено: “И недейте за нещата, които лъжовно описват вашите езици, да казвате: “Това е позволено, а това пък забранено”. Защото така лъжа ще сте изрекли вие пред Аллах, а без съмнение няма да има спасение за онези, които лъжи изричат пред Аллах” (Сура 16:116). С други думи, от гледната точка на Корана всички законови системи като Конституцията, Наказателният кодекс, Кодексът на труда, Семейният кодекс и т. н. са “изречени лъжи” пред Аллах, ако са гласувани от мнозинство.

 

Не може да има хуманност или смекчаващи вината обстоятелства за дадено престъпление според шария. Затова в повечето случаи ислямските законодателства предвиждат бой с камшик, осакатявания на човешкото тяло или смърт чрез “обесване” или “убиване с камъни” на публично място. Но за углавно престъпление се смята “вероотстъпничеството”, т. е. отказването от или оспорването на абсолютната власт на Аллах и Пейгамбер. Жан-Клод Баро цитира чл. 306 на Наказателния кодекс на Илямската република Мавритания: “Всеки мюсюлманин, извършил било на думи, било на дело престъплението вероотстъпничество... ще бъде призован да се покае в срок от три дни. Ако през това време не се покае, той се осъжда на смърт като вероотстъпник, а имуществото му се конфискува в полза на държавата” (Баро, Ж.-Кл. Цит. съч. 60). Законът на тази република повтаря почти буквално текстовете на Корана в Сура 5:33; 9:61 и др. Такова е законодателството и в други ислямски страни като Иран, Саудитска Арабия, Пакистан, Судан.

Един от влиятелните радикални тълкуватели на шария Абдула Маудиди (1903-1979) категорично укорява онези, които си позволяват “да поставят законите на Аллах зад себе си и се опитват да създадат нови закони” (Gabriel, M., op. cit. 143). Ислямските авторитети чувстват сигурност в консервативното съхраняване на древните формулировки на шария и свързват нежеланите и опасни “нововъведения” със западната юриспруденция. Следователно никаква демократична форма на законова или политическа система не може да бъде възприета в едно общество, което се ръководи от принципите на Корана и шария.

 

“Грехът” на демокрацията

 

От гледната точка на исляма “демокрацията” като философска, правна и държавна система се определя като “грях”. Тя се уподобява на “идол” на Шейтан, който замъглява съзнанието на правоверните и ги отклонява от Правия път. Големият страх на поддръжниците на шария е, че демократичното обсъждане на какъвто и да било проблем внася “разногласия” и “препирня”. Мюсюлманинът не споделя принципа, че истината се ражда в спора. Спорът за него показва несъвършенството на човешката природа и подчертава абсолютния авторитет на Аллах. Затова в Корана е казано: “Ей, вярващи, покорявайте се на Аллах! Покорявайте се на Пейгамбера и на тези, които притежават власт между вас. Ако пък в разногласие изпаднете за нещо и ако наистина вярваме в Аллах и в Ахърета, то отнесете въпроса до Аллах и до неговия Пратеник. Това е най-полезно и много по-добре за крайния резултат” (Сура 4:59).

 

Аллах е създал пирамидалната система на властта. Абсолютната власт принадлежи само на него и признанието за това е илюстрирано в живота на Мохамед. Нито Мохамед, нито халифите след него са допускали решения и власт на мнозинството. Следователно мюсюлманинът не би приел друга опция на управление и юриспруденция, която не е създадена от Аллах, не е регламентирана в Корана и не е демонстрирана в ислямската традиция.

 

В Корана се препоръчва дори неподчинение и бунт към онези властници, които не принадлежат към исляма и религиозните постановления. Аллах заповядва на мюсюлманина: “И не бъди ти смирен пред онези, сърцата на които направили сме ние небрежни към това да ни споменават, които отдали са се на желанията си долни и които прекалени са в делата си” (18:28). В този не особено ясен ает  (кой точно е причината за “небрежността” към Аллах!) все пак прозира заповедта за неподчинение към онези властници, които пренебрегват абсолютната власт на Аллах. Тук става дума както за мюсюлмани, така и за немюсюлмани.

 

Държавното устройство на републиката в европейския и американския й вид е непознато за мюсюлманските общества. Самото обозначение “ислямска република” показва, че такава държава не е като Република България, защото там е в сила не някаква демократична Конституция, а шария. Затова президентите на такива “републики” като Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи или Хосни Мубарак управляваха като диктатори, подобно на халифите Абу Бакр или Омар.

Създателят на Турската република Кемал Ататюрк (1881-1938) направи успешен опит да създаде една светска държава, в която действат проевропейски закони и тя се управлява по един по-демократичен начин. Историческите процеси в Турция обаче показаха, че ислямският фундаментализъм не е обезкръвен. През последните години често бяхме свидетели на завземане на властта от ислямисти и опити да бъде възстановена ролята на шария. Удачна илюстрация ще бъде случаят с Тансу Чилер, която през 1993 г. бе избрана като първата жена министър-председател на Турция. Тази победа срещу традиционния консерватизъм обаче не трая дълго. По време на своето управление Тансу Чилер бе постоянно критикувана за прогресивните си реформи и трябваше да напусне високия пост. А когато Ербакан дойде на власт, тя бе принудена в качеството си на вицепремиер и министър на външните работи в неговия кабинет да сложи “чадра” (фередже), за да демонстрира при международни срещи на високо равнище, че ислямската традиция не е отпуснала своя захват повече от 70 години след обявяването на турската република през 1923 г. Като се има предвид, че “забраждането” на мюсюлманката е знак за овластяването на мъжа, чадрата на турския външен министър играеше ролята на красноречив символ.

 

Джон Еспозито, един от големите познавачи на исляма в близкото минало, правилно подчертава, че за мюсюлманите ислям и недемократична политика са неразделими идеологически реалности. Това е така поради самия характер на религията, възприемана и практикувана като “цялостен начин на живот” (Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 163). Следователно, ако даден политик провежда в някаква форма прозападна политика, например, либерализирането на социалното поведение и ролята на жената, той “нарушава” вековни традиции и обичаи в исляма и трябва да бъде възпрепятстван и дори наказан за това.

 

Египетският президент Ануар Садат  (1918-1981) плати с живота си, защото бе обвинен от ислямски фундаменталисти, че превръща страната на фараоните (египетски и арабски!) в западен сателит. Садат бе нобелист за заслугите си в мирните преговори между Египет и Израел в един твърде напрегнат период за двете страни. Заслугата му тогава бе огромна, защото той бе първият президент на ислямска страна, която сключи мирен договор с Израел, но ислямистите от организацията “Египетски ислямски джихад” видяха в действията му само “нарушение” на повелите в шария. По един трагичен начин животът на Садат приключи сякаш в потвърждение на кораничния принцип: “Нито евреите, нито пък християните ще бъдат доволни от тебе, докато не възприемеш тяхната вяра. Но речи им: “Правият Път е само Пътят на Аллах!” И щом като знаеш това, ако решиш да изпълниш тяхното желание, знай, че Аллах повече няма да те дари нито с помагач, нито пък с покровител” (Сура 2:120). Пейгамбер е приел този принцип като меродавен за своя живот и дейност и ислямските фундаменталисти следват неговия пример до ден днешен.

 

Това е пътят на омразите, враждите и разрушенията. Дали и кога мюсюлманите ще оценят както подобава истинските демократични ценности, които действително са универсални, е въпрос на адекватен избор между шария и демокрация. Отговорът на този въпрос е еднакво важен както в ислямските страни, така и в Република България!

Публикувана в Блог

http://focus-news.net/index.php?id=f10538

В последните два въпроса на интервюто, интервюиращия се опитва да подведе ръководителя на официалното ислямско вероизповедание в България. В тях журналистът иска да разбере дали г-н Мустафа Алиш Хаджи не счита, че многото регистрирани вероизповедания от държавата не са “негативна тенденция” и “предпоставка за разпространението на секти”. Г-н Хаджи ясно заявява необвързаността на мисленето си анти-сектантски настроения и галантно препраща въпроса за възможно ограничение на свободата на вярата в България към политиците.

Тези въпроси може да бъдат разгледани и като добронамерено отношение за търсене на мнението на главния мюфтия за “сектите” от страна на журналиста на “Фокус Нюз”. Но ние считаме, че повдигането на въпроса за “сектите”, за пореден път извежда на преден план невежеството (или може би тенденциозното отношение!?), в което някои медии и техни представители тънат по отношение на религиите, въпреки претенцията да образоват читатели и зрители за “опасността от сектите”.

Естествено, че ислямът не се интересува от разпространението на “секти” защото този въпрос, в българския контекст, е преимущствено обвързан с политическото тълкувание на християнската религия. В българския държавен модел винаги е залягала идеята, че църквата (официално подкрепяната от държавата православна такава) е държавна институция, а вярата е вяра в националното единство. Бог някак си малко участва в това уравнение.

Принципно евангелското християнство не обвързва вярата с националността, както това прави правосланието и исляма, а набляга на личната връзка на всеки човек с Бога. Всеки човек има право да чуе благовестието на Исус Христос, посланието за вечен живот чрез вяра в него, независимо от своята раса, националност или културна обвързаност.

В библейското християнство църквата в никакъв случай не е национална институция, а още по-малко държавна. Тя е формирование на доброволни начала на хората, които са приели учението на Христос и са станали Негови последователи. Тези последователи са от всяка народност, възраст, раса и пол; библейската вяра в Бога не е вяра в някакъв мини-национален бог, а в Бога на вселената и на историята,Който има отношение и към отделния човек (1 Петрово 2:9). Всеки човек има право да чуе евангелието и да реши дали желае да приеме Христовото учение или не (Римляни 10:14-16). Този неполитически, но универсален, подход съвсем естествено бива възприеман заплаха за монолитното религиозно-национално единство в основата на държавно-религиозните системи и светогледи.

Тъй като ислямът не е задължителна официална държавна религия в България, а е в ролята на второстепенна етническа религия, напълно логично е ръкводството му да проявява повече разбиране към малцинствените религиозни групи.

Анти-сектантството е по-типично за представители на политически, националистически и квази-религиозни слоеве, които виждат в православието възможност за възраждане на единна държавна идеология, която да бъде наложена на всички, за да бъде обединена нацията. Обикновено това обединяване е и срещу “влиянието на Запада”.

Ето защо, опитът на интервюиращия да въвлече представителя на исляма в кампанията “анти-секти” стои не на място и малко абсурдно.

Ще продължим да коментираме и анализираме медийни опити за сеене на нетолерантност на религиозна основа. Защото вярваме, че свободата на словото е и отговорност, и публиката има право да чуе и друг подход и мнение по наложената в медиите кампания “анти-секти”.

Публикувана в Блог