Блог Свобода за всеки

 

ЗСУ е специален закон, който не цели социално подпомагане, твърдят вече МТСП и МФ. На практика това е признание за тоталитарната същност на закона.

Адв. д-р Виктор Костов

Д-р Костов е адвокат с международен опит и изследовател в областта на основните права на човека, богословието и междукултурните дисциплини. Издател и главен редактор на сайта Свобода за всеки и адвокат по редица казуси пред върховните съдилища на страна и Европейския съд за правата на човека.

 

Тук ще разгледаме само някои аспекти от становищата на някои от „заинтересованите страни“ по конституционното дело срещу Закон за социалните услуги (ЗСУ). На първо място прави впечатление единният хор на усилено пеене на апотеози за вредоносния и тоталитарно обременен закон. От почти всички становища, с вдъхновението на функцията „копиране-поставяне“ в текстови редактор, личи венцехваление към „иновативния“ ЗСУ. Неслучайно поканените са наречени „заинтересовани страни“, въпреки че КС е имал предвид правно-процесуалния смисъл на термина, а не конфликта на интереси на заинтересованите от прокарването на ЗСУ.

Новата нотка в поклонението към гения на ЗСУ е другаде. Основните органи на изпълнителна власт, заинтересовани от прокарването на ЗСУ, вече не крият неговата същност като инструмент за промяна на обществото.

Разбира се, всеобхватността на "социалните услуги" винаги е била заявявана, от самото начало. Различното сега е, повече от година по-късно, че тази всеобхватност не звучи вече като преимущество на закона, а като белег за неговата тоталитарна същност.

Тезата ни тук е, че становищата на министър на труда и социалната политика (МТСП) и министър на финансите (МФ), представени до Конституционния съд (КС) по дело № 3 от 2020 г., открито сочат социалните промени, които те целят. С тази заявка става явно и че ЗСУ цели промяна на обществото, на основни обществени отношения, и така още по-ясно лъсва неговата идеологическа, лобистка и тоталитарна същност.

В тази връзка мъмренето, което Дуня Миятович – европейски комисар, наложи на България строго за това, че е отхвърлила Истанбулската конвенция, чиято основна цел бе да се разрушат „стереотипните модели за пола“, и за това, че България не е приела ЗСУ,[1] сочи ясно към това кои са идейните пропоненти на ЗСУ – тези, които искат да разрушат традиционното семейство, християнската вяра и светоглед и да изградят човека на новото общество – покорен на властта на държавата, парите и технологичната симбиоза между човек и машини, без семейство и без род. И всичко това – без да се задават никакви въпроси от семейно, морално и етично естество.

В какво се състои този извод? В становището на МФ до КС четем пасажи, от които става ясно, че те са се отказали да крият глобалното значение на ЗСУ като инструмент за промяна на основни, дълготрайни обществени отношения.

Законът за социалните услуги е закон, който не урежда социалното подпомагане. В действащото законодателство – Закона за социално подпомагане (ЗСП), е възприет подход в един закон да се регламентират два различни по своята същност социални инструмента – социални помощи и социални услуги. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход – предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания,

докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.

Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – Закона за социално подпомагане. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна и т.н.

Видно от изложеното, не съществува пряка връзка между ползването на социални помощи и социални услуги – социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.

Законът за социалните услуги е специален закон, който урежда всички въпроси от значение за сектора на социалните услуги в Република България. С него се цели да се подобрят механизмите за планиране, финансиране, контрол и мониторинг на социалните услуги, както и да се повиши тяхното качество, ефективност и устойчивост. Той няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани е осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа. Понятието „социална подкрепа“ е по-широко от понятието „социална услуга“. Едно лице може да има нужда от социална подкрепа, но реалните му потребности да не могат да бъдат удовлетворени от социална услуга или само от такава. В този смисъл, социалните услуги са само една от възможните форми на подкрепа за лицата. Водещ елемент на всяка социална услуга не е осигуряване на финансови помощи или помощи в натура (което е в основата на социалното подпомагане), а е социалната работа. Именно социалната работа отличава тази специфична група услуги и дейности от други близки сфери.[2]

При положение че ЗСУ „няма за цел да регламентира в цялост обществените отношения, свързани с осигуряване и гарантиране на всички форми на социална подкрепа“, интересно е защо тогава същият този закон предвижда ползване на „социални услуги от всички“, особено превантивни и задължителни такива, и защо цели предоставяне на „социални услуги“ на „всички деца“?

Какви друго може да са тези „активни мерки за развитие“, промоцирани от министъра на финансите, освен грубо вмешателство на държавата и одържавените частни доставчици, след като хората не са заявили, че искат такива активни мерки? Социално управление и социално инженерство прозират навсякъде в този злополучен закон и в мисленето на неговите защитници.

Хората в едно свободно общество нямат нужда от това някакъв чиновник или доставчик, който има финансов интерес, да им се меси, където не му е работата, да им влиза в семействата, да им „консултира“ децата по въпроси, които не са за деца, и да ги заплашва с „повишаване на родителски капацитет“ от социални работници и работнички, които сами едва са завършили образование и нямат никаква представа как се раждат и гледат деца освен от обученията, които са преминали, за да станат социални работнички и доставчици.

Защо включва „обучения“ и „консултиране“ по ползване на „социални права“ и кои са тези „социални права“, които доставчиците на социални услуги искат да наложат на всички, особено на деца (и за които права досега не са се погрижили синдикалните и съсловни организации, чиято задача е именно реализацията на социални права)? В контекста на гореказаното това консултиране има за цел да формулира светоглед и да възпитава „народонаселението“ така, че, да го кажем направо, то да бъде индоктринирано  в новите обществени ценности. Кои са тези нови обществени ценности?

Тези, в които са се врекли всички така неречени „грантоядни НПО“ – 90% от съставляващите фарсовия „Съвет на гражданското общество“, правилно наречени „новата НПО номенклатура“, а те са: разрушаване на традиционното патриархално и християнско семейство, феминизъм, мултикултурализъм, антипатриотизъм, разграждане на народния суверенитет, подчиняване на правата на личността на прогресивния идеал и на новата класова борба на всякакви измислени малцинства (деца срещу родители, жени срещу мъже, мигранти срещу установени жители) срещу естествените права и ред, разграждане на човешката личност и нейното достойнство чрез прикрито прокарване на нови  „човешки права“ (трансджендъризъм, право на еднополов брак, мултикултурализъм, право на сексуална ориентация, трансхуманизъм) – все права, които противостоят на основните човешки естествени права и хилядолетни традиции.

Тези права са „отгледани“ в налудните умове и лаборатории на затънали в несметни богатства и съзнание за влияние и власт елити, които отдавна са скъсали с близкия до земята живот на това да растеш като дете сред майка, баща и семейство, да се учиш, да работиш, да отгледаш семейство и да живееш честно и достойно, покланяйки се на Бога и грижейки се за близките си, без да забравяш и нуждаещите се около теб.

Какъв вид „застъпничество“ ще застъпват доставчиците на социални услуги за хора, които имат своя воля да решават кой да се застъпва за тях и кой не? Какъв родителски капацитет ще повишават доставчици, които в повечето случаи може да се окаже, че дори нямат свое  семейство като родители, които реално се борят с живота и отглеждат и изхранват деца?

Ясно е от цитирания текст – социалните услуги не осигуряват помощи, те провеждат „социална работа“. Тоест законодателят и държавата са решили, че всички имат нужда от „социална работа“. А от неясната категория „социална работа“ на нас ни става ясно, че иде реч за

тотален социален контрол.

Поддръжниците на социалния контрол обаче не винаги виждат тираничната същност дори при формулиране на определение за него:

Социалният контрол, който предполага социалното взаимодействие, регулира в съответствие с установените и признати стандарти, и е всеобхватен, всемогъщ и ефективен (метод) за стимулиране на реда, дисциплината и взаимността; (той цели) да обезкуражи и, ако е необходимо, да накаже отклонението. Целта на социалния ред, Парсонс, добре е казал, е „отклоняване на девиантни тенденции в зародиша“.[3]

Още по-точно сочи същността на контрола над обществото авторитетен речник. Социалният контрол, това са:

правилата и стандартите на обществото, които ограничават индивидуалните действия чрез налагане на конвенционални санкции и налагане на формализирани механизми.[3a]

В тази връзка един закон за „социални услуги“ много ефективно може да послужи за целта на въвеждане на социален контрол, който обаче е осъществен за сметка на отнемането на индивидуални и основни човешки права.

Тук ще припомним само няколко от методите за контрол залегнали в ЗСУ:

-- Интегрирани подходи, в които всички институции са длъжни да съдействат на социалните служби и доставчиците на социални услуги.

-- Интегриране на базите данни с цел осигуряване на планиране на социални услуги в национален и личен план, включая всякаква лична информация.

-- Отделяне на правата на детето и противопоставянето им на естественото му семейство с крайна цел постигане на пълен контрол над светогледа и развитието на детето. Заместването на влиянието на родителите с дейностите „консултации“ и с „превенцията“, предоставяна от социалните и частните доставчици.

-- Въвеждане на „задължителни услуги“, което на практика е административно-наказателно производство, но без защитата, предоставяна при такива производства, защото е изцяло заложено в „специалния закон“, с минимални препратки към охранителни производства в други закони.

Признанията от страна на заинтересованата от ЗСУ власт, че законът няма общо със социалното подпомагане, се съдържат и в становището на МТСП до КС. Според изложеното от г-жа Деница Сачева, министър на труда и социалната политика, което е досущ като текста на финансовия министър, става ясно, че по въпроса за социалното подпомагане ЗСУ дори няма намерение да се съобразява с Конституцията:

… ЗСУ не с закон за социалното подпомагане. Възприетият в сегашното законодателство подход в ЗСП да се уреждат и социалните помощи и социалните услуги води до смесване на два концептуално различни социални инструмента. Социалните помощи са част от политиката за гарантиран минимален доход (предоставяне на средства за допълване или заместване на собствените доходи за задоволяване на основните жизнени потребности – пасивни мерки, част от системата на гарантираните минимални плащания), докато социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др. Поради посоченото същностно различие между двата инструмента дори и сега те са уредени по различен начин, макар и в рамките на един закон – ЗСП. Правоимащите лица не са идентични, начинът на ползване е различен, контролът е различен, редът за финансиране е различен, ролята на общините е различна (водеща при социалните услуги и липсваща при социалните помощи), оценката на потребностите е различна, няма зависимост между ползването на социални помощи и социални услуги и т.н. Социалните помощи са социални плащания, а социалните услуги са дейности, които по никакъв начин не са свързани с доходите на лицата и с осигуряване на финансова подкрепа.[4]

Защо държавата „свали картите“ и призна, че ще мачка хората и техните деца и семейства със „социални услуги“ – свои и на частници държавници?

На първо място, заради систематичната работа в разкриване на същността на Стратегиите за детето и на ЗСУ, извършена от родителските организации и от правозащитници, които са НАИСТИНА ЧАСТ ОТ ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО, а не от котилото мазни консуматори на грантови облаги.

Достатъчно е само да се посочат цифрите – какви средства от бюджета са предвиждат за социално подпомагане на нуждаещи се и какви за реализация на „социални услуги“. За последните отпуснатите средства са в пъти повече. Едно от становищата изнесе цифри, от които става ясно, че средствата за „социална помощ“ намаляват с 52%, а тези за „социални услуги“ се увеличават с 50%.

Няма как повече да се отрича, че сме изправени пред един нов феномен, прикрит зад „социална“ терминология – навлизане и преформулиране на отношенията в цялото общество под прикритието на нов вид „социална дейност“, която е всъщност търговско-държавен механизъм за принуда и дългосрочно насочване на мислите и поведението на населението.

Разкриването на привидно благовидната същност на „социалните услуги“ принуди подържниците на ЗСУ да изоставят театъра и да си признаят, че не целят да помогнат на бедните, което е единственият смисъл на „социална държава“ по конституция.

Едва ли под „социална държава“ една демократична конституция би имала предвид само „социално-контролирана държава“ или „тоталитарна държава“, а именно това е понятийният и правно-философски апарат, който е залегнал в ЗСУ и който виждаме в признанията на министрите в техните становища по конституционното дело.  

Една демократична конституция има предвид под „социална държава“ държава, която обръща внимание на благотворителността, реализираща се чрез държавната бюрокрация в размера на нуждата, посочена от самите нуждаещи се. ЗСУ и неговите автори, в случая и българският законодател, за съжаление, виждат в конституционната категория „социална държава“ такава държава, която е издържана в духа на тоталитаризма съгласно възгледите за държавата на Хегел, Хитлер, Мусолини, Сталин  и други известни диктатори. Тоест държавата е „Бог, който ходи по земята“, ако цитираме Хегел.

Нямаше как да се продължи с демагогията, че ЗСУ просто усъвършенствал „социалната система“. Явно е, че ЗСУ подменя социалната система с друга.

От доклада на министъра на труда и социалната политика това става повече от ясно: „Социалните услуги са базирани на концепцията за активни мерки за развитие, включващи превенция, преодоляване на определени дефицити, развитие на специфични умения и др.“

Целта не е помощ на бедните.

Напротив, ЗСУ въвежда нова концепция за идеологическо, светогледно и правно преобразуване на българското общество в общество, подготвящо най-вече бъдещите поколения да обслужват интересите на социалните инженери, сраснали се идейно, инструментално и фактически с държавните механизми. Целта на ЗСУ са мерки за „развитие, превенция“ и преодоляване на „определени дефицити“. Всъщност дефицитите въобще не са определени, мерките не е ясно дали ще са одобрени от хората, спрямо които се прилагат, а превенцията е превенция на това поведение, което социалните и частните доставчици искат да ограничат.

Свободата на съвестта и индивидуалната личност ще бъдат пречупени през социалния модел на „обучения“, съветвания, повишавания на капацитета, докато не бъде приета формата на мислене, в която семейството е наистина отмряло, родът е ненужен, а единственото, което има значение, е волята на глобалния лидер и неговата номенклатура, на глобалния бащица, който ще ваксинира всички с най-новите технологии, за тяхно добро, и ще осигурява консуматорското щастие на цялото население, като му зададе контролирана цифрова идентичност и му подари съществуване с универсален гарантиран доход .[5]

Също така тактически неизгодно е за авторите на ЗСУ да продължат да отричат, защото отрицанието на вече очевидното, че законът не цели помощи, а промяна и подмяна на социални структури, само ще нанесе допълнителни вреди на програмата за прокарване на закони за социален контрол и тотално индоктриниране, какъвто е ЗСУ. Опонентите ни не са съвсем малоумни, колкото и нагли да са утопичните им планове.

В своето становище Национална мрежа за децата  (НМД) убеждава КС, че искането на 54-те народни представители срещу ЗСУ било „неясно“, при положение че техният закон, ЗСУ, е един от най-нихилистичните в правно отношение, заедно с цялата система на „закрила“, която го съпровожда. Достатъчно е да прочетете дефинициите за „насилие“ и да ви стане ясно, че всяко нещо в този свят е плод на насилие.

Друга забележителна отправна точка в това становище е прокарваната от НМД идея,  че държавата може да си провежда социална политика с методи и законови механизми, каквито тя си пожелае, като в становището се цитират дори решения на КС:

Именно в правомощията на законодателя е да определи конкретните подходи, посредством които ще бъде осъществена социалната функция на държавата с цел постигането на ефективност и пропорционалност между административната и финансова тежест на предоставяните социални услуги. В този ред на мисли се е произнесъл и самият Конституционен съд, излагайки аргументи, че съгласно чл. 51, ал. 2 и чл. 52, ал. 2 от Конституцията, уредбата на конкретните условия и форми на социално подпомагане е делегирана на законодателя. Нещо повече, изрично се постановява, че законодателят е свободен, след като прецени потребностите на нуждаещите се и възможностите на обществото, да променя тази уредба, включително чрез отмяна на съществуващи законови текстове в границите на общата цел за създаване на социална държава. Доколкото преценката е въпрос на целесъобразност, тя е от компетентността на Народното събрание4. От изложените аргументи следва да се заключи, че гореспоменатите въпроси, касаещи социалните услуги, по аналогия и като елемент на социалното подпомагане, доколкото на него му се придава единствено по-общо значение, са изцяло в компетенцията на Народното събрание и не следва да бъде отнесена за разглеждане и преценка от Конституционния съд относно тяхната целесъобразност.[6]


В същото време именно основните и естествени права на хората, които биват грубо погазени от ЗСУ, са тези, които поставят ограничителната рамка срещу своеволията на законодателя, проявени чрез „социалното законодателство“. И не, законодателят НЕ Е СВОБОДЕН да законодателства срещу неприкосновеността на семейния и личния живот, срещу правото на справедлив процес, срещу правото на свобода и свободно придвижване и на незадържане без съдебна заповед, срещу правата на родители и деца на семейни отношения и щастие, срещу налагането на наказания и ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВА без възможност за съдебна защита, срещу изземването на правомощия на правоохранителни органи от мощните социални служби и частни доставчици на социални услуги.

Именно тези забрани и неприкосновеността на човешките права и достойнство нарушава ЗСУ.

Законодателят в никакъв случай НЕ Е СВОБОДЕН да нарушава правата на хората според КРБ и Европейската конвенция и да потъпква хилядолетни традиции на законотворчество, право и юриспруденция със закони, чиято цел е да наложат ограничения на хората и да се усвояват чужди грантови пари и елитарни идеологии за социални експерименти.

Законодателят също НЕ Е СВОБОДЕН да прави лобистки закони за групи със специални интереси, противно на интересите на този, който му е дал правото да прави закони съгласно КРБ, а именно – избирателите и данъкоплатците.

Конституционният съд следва да отсъди съгласно нормите на правото и на конституцията и да ограничава всякаква свобода последната да бъде нарушавана от държавно-корпоративния хибрид на тиранията на „социалните услуги“.

Никой уважаващ достойнството и свободата си народ няма да допусне „закон“ като ЗСУ да замени основни принципи на правото, Конституцията и човешки права и свободи. КС със сигурност следва да отчете и този елемент при взимането на решение по делото.

 

 

[1] Съветът на Европа: Започнете нов дебат за Истанбулската конвенция https://clubz.bg/91254-syvetyt_na_evropa_zapochnete_nov_debat_za_istanbulskata_konvenciq.

[2] Становище на министър на финансите по к.д. № 3/2020 г. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573

[3] Social Control: The Meaning, Need, Types and other details.

https://www.yourarticlelibrary.com/sociology/social-control-the-meaning-need-types-and-other-details/8533. Макар и източникът да не е от разпознато ниво на авторитет, сочим го поради краткото и адекватно обяснение на същността „социалния контрол“.

[3a] Miriam-Webster. https://www.merriam-webster.com/dictionary/social%20control.

[4] Становище на министър на труда и социалната политика по к.д. № 3/2020 г. на КС. http://www.constcourt.bg/bg/Cases/Details/573.

[5] Вж. Манифестът на кампанията www.id2020.org

[6] Становище на НМД по к.д. № 3/2020 г.

Съкратен линк за споделяне на статията: https://bit.ly/3ezUZc9 

 

 

Публикувана в Блог


Миналата седмица, в края на срока, определен от Конституционния съд за предоставяне на становища по заведеното по искане на 54 народни представители от БСП к.д. № 3 от 2020 г. за установяване противоконституционност на Закон за социалните услуги (ЗСУ),  Свобода за всеки представи свое становище с подробни аргументи в защита на искането.

В правното становище доразвихме по-важните от вече представените огромен брой аргументи за противоконституционност на ЗСУ, като изложихме и нови такива. Нарушенията на основни права като тези по чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и чл. 32, ал. 1, от Конституцията на РБ, противозаконното заместване на социалното подпомагане, което е вид държавна благотворителност, с търговия с нещо, наречено „социална услуга“, както и изземването на функциите на държавни органи и придаването на огромна власт на социалните служби и на частни доставчици на услуги бяха само част от представените аргументи.

Нашата основна теза е, че родителите имат право на семейна неприкосновеност и семейно щастие, които не може да бъдат отнети и в които не може да има ненужна и безпардонна намеса дори и под най-благовидния предлог за предоставяне на „социална услуга“.

Аргументи в защита на правата на родители и деца и на семейството, както и срещу въвеждането на модела предвиден в ЗСУ, представиха и организациите ADF International[1] и сдружение „Родители обединени за децата“ (РОД). ADF International е международна адвокатска и правозащитна организация със статут в ООН, спечелила редица дела в защита на основни човешки права пред Европейския съд за правата на човека. Сдружение РОД [2] е основната българска родителска организация, придобила юридическа форма в резултат от обединение на родители, и е една от основните сили в движението на родителите, защитаващи своите права, правата на децата си и традиционните български и семейни ценности от налагането на тоталитарния модел, залегнал в ЗСУ и в новите държавни политики, целящи противопоставяне на родители и деца и изземване на изконни функции от родителите и семейството.

Съдът ще се произнесе в срок до два месеца, след като реши, че е събрал нужните доказателства за произнасяне по делото.

 

Бележки

[1] Линк към оригиналния пост на организацията на английски: https://adfinternational.org/news/bulgaria-new-law-poses-threat-to-parental-rights/.

[2] Официалният сайт на сдружението е www.rod-bg.com.

Публикувана в Блог

Адвокат д-р Виктор Костов и адвокат Владимир Шейтанов по темата в публицистичното предаване „В окото на бурята“ в студиото на ТВ Алфа на 04.04.2020 г. Гледайте предаването тук.

Публикувана в Блог

На 28.03.2020 г., в дискусионно студио в предаването „В окото на бурята“ по ТВ Алфа адв. д-р Виктор Костов и адв. Владимир Шейтанов коментираха значението на образуваното в началото на март, по искане на 54 народни представители от 44-то Народно събрание, дело в Конституционния съд – к.д. № 3/2020 г. – за установяване на противоконституционност на Закона за социалните услуги (ЗСУ - обн., ДВ, бр. 24 от 22.03.2019 г., в сила от 1.07.2020 г.). Делото беше окачествено като изключителна победа на гражданското общество, а очакваното решение на най-висшия български съд – като историческо. Беше заявено, че с оглед вредния характер на закона и обезсмисленото в условията на извънредно положение временно отлагане на неговото действие, сега има още повече основания той да бъде изцяло отменен, а не да влезе в сила на 01.07.2020 г., както настоява социалният министър.

Дискусията завърши с разговор с автора на химна на сдружение „Родители обединени за децата“ Явор Костов за въплатената в текста на песента идея, че времето, в което живеем, е разделно, че ценностите са поставени на изпитание и е нужно вярата, родът и семейството, които ЗСУ накърнява, да бъдат отстоявани.

На този линк предлагаме на вниманието Ви пълния запис на предаването.

Публикувана в Блог

Домът на киното в София отново отваря широко врати. Празният доскоро киносалон постепенно се изпълва с един по-особен вид любители на седмото изкуство. Зрителите заемат местата си и в очакване на предстоящата прожекция, оживено общуват помежду си. Навън времето е топло за сезона, а вътре, зад четирите стени, е горещо от разпалени емоции и артистична възбуда. Жуженето на човешки гласове не след дълго достига връхната си точка, но скоро след това стрелките на часовника нетърпеливо подсказват, че е дошъл часът, посочен на плакатите отвън. Светлините изгасват, разговорите утихват и екранът светва с обещание.

Започва един извънреден кинофестивал. Един по-особен вид почитатели на филмите имат възможността да се запознаят с пет нови заглавия в рамките на необичаен кинофорум, свързан със „София прайд филм фест“. Различното през 2020 г. е, че фестивалът, който иначе се провежда в навечерието на София прайд, този път е допълнен от по-малко зимно издание. Извънредно издание.

Особеното мероприятие се провежда от 11 до 24 февруари. Обещанието е, че приходите от билетите ще бъдат използвани за важната за ЛГБТИ общността кауза – видимост и равни права, като и че с печалбите ще бъде подкрепена кампанията #СемействоЗаВсички, която се бори за признаване на регистрираното семейно съжителство в България. От обявите става ясно, че реализирането на събитието е финансово подкрепено и от програма "Права, равенство и гражданство (2014 – 2020)" на Европейския съюз.

Петте ленти, прожектирани в рамките на фестивала, са представени като филми за любовта, като под тази красива дума организаторите на форума имат предвид онова новото, нетрадиционното разбиране за „любовта”. Творбите засягат теми като интимността, във всичките ѝ познати и непознати форми, сексуалната идентичност, „родителството” сред транссексуалните хора, сблъсъкът между хомосексуалния начин на живот и християнската вяра и др.

Особено впечатление правят два от филмите – френския „Портрет на момиче в пламъци”  и американския „Заличено момче”.

„Портрет на момиче в пламъци” на Селин Шиама е един от най-обсъжданите филми за 2019 г. Френската продукция е номинирана за „Златна палма“ и наградена с „Куиър палма“ (това е приз за филм с ЛГБТИ съдържание). Получава награда и за най-добър сценарий в Кан. „Портрет на момиче в пламъци” е послание за  „любовта” – такава, каквато я разбират участниците в „София прайд фест”, затова и филмът заема централно място в събитието. Сюжетът се развива в края на XVIII в. Художничката Мариан пристига в живописния и ветровит Бретан. Задачата ѝ е тайно да нарисува портрет на младата Елоиз – картина, която да я представи на бъдещия ѝ съпруг в Милано. По време на творческия процес взаимоотношението между художничката и нейния модел прераства в „красива”, но неспособна да се противопостави успешно на закостенелите порядки „любовна” история. 

Американският филм "Заличено момче", в който участват холивудските звезди Ръсел Кроу и Никол Кидман, е не по-малко провокативен. В него обаче провокацията има за цел противопоставянето на нетрадиционна „сексуална идентичност“ на религията. Гарард Конли е син на баптиски пастор. Докато учи в колеж, младежът осъзнава, че изпитва хомосексуални влечения. Това откритие предизвиква множество неприятности в личен план, заради убежденията на родителите му, които са с консервативни религиозни разбирания. Драмата на Гарард се засилва, когато баща му го изпраща в християнски център за лечение на хомосексуалността. В това заведение се случват събития, които представят изповядващите християнската вяра като фанатични, ретроградни и безчувствени лицемери, имащи неадекватно отношение към деликатната хомосексуална душевност на младежите в центъра.

И така, нека да повторя – тези две ленти, както и останалите, включени във феста, са афиширани от организаторите като отнасящи се за любовта. Проблемът е, че съдържанието на творбите ясно разкриват, че тяхната истинска цел не е художествено да възпеят това чувство, както се случвало от векове, макар и с инструментариума и на други изкуства. Не. Те изпълняват една по-различна, много подмолна функция – популяризират, натрапват и пропагандират хомосексуалния светоглед чрез използване на изразните средства на седмото изкуство. Внушават, че хомосексуализмът е нещо естествено и нормално и че всеки, който е на друго мнение, е нетолерантен индивид, изградил своя назадничав светоглед единствено и само на основата на предубеждението и омразата към „различните“.

„И какво от това“, може би смело ще заяви средностатистическият гражданин, чийто основен интерес е да съзерцава „Като две капки вода“ или да се ядосва от поредния неуспех на Григор Димитров на корта. Нищо ново под слънцето. Филмовото изкуство не за първи път е използвано за постигане на едни или други идеологически цели, нали? Защо има смисъл тогава да обръщаме по-специално внимание на такъв незначителен форум, съдържащ едва пет филма?

Отговорът на последния въпрос можем да открием в едно интервю, излъчено в ефира на БНТ 1. По време на представяне на филмите, артистичният директор на мероприятието Христо Христозов уверено и по достатъчно артистичен за един артистичен директор начин заяви, че фестивалът е извънреден. Извънреден филмов фестивал за любовта. Да. Не се шегувам. А и тук няма място за шеги. Когато някой обяви, че едно събитие е извънредно, колкото и да се стремя да избягам от излишна паника, в съзнанието ми зазвучава сирената на предупреждението.

„Извънреден“ означава такъв, който е извън установения, приетия ред, изключителен, особен. С други думи, ако приемем на сериозно думите на артистичния директор, е логично да стигнем до заключението, че за да има нужда от извънреден фестивал, би следвало да са налице извънредни обстоятелства, които правят провеждането му необходимо.

В същото интервю по БНТ 1 Христо Христозов съобщи, че събитието се организира от младежката ЛГБТИ организация „Действие”, която защитава каузата „за равни права и видимост” на хората с различна сексуална ориентация. В подкрепа на тази кауза, на 14 февруари организаторите предприемат кампания за групово подаване в Столична община на заявление за регистриране на семейно съжителство. Познавайки практиките в други европейски страни и планираните агресивни действия на активистите на хомосексуалното движение, тази инициатива, която, повтарям, е финансирана от един извънреден филмов фестивал, не е нищо друго, освен поредният опит властите в България да бъдат подложени на натиск за приемане на така наречения еднополов „брак“. Този натиск е нужен, защото обстоятелствата за ЛГБТИ активистите са извънредни.

Извънредни са, защото твърде много се бави придвижването на България към хомосексуалния социалистически строй, който вече е почти изграден в свободния западен свят. Българите се оказаха по-сериозен противник, отколкото се очакваше. Народът сякаш е пуснал по-дълбоки християнски, исторически и родови корени, отколкото се очакваше, и в последните години все повече показва, че е готов да брани своя род.

И ако това не са извънредни обстоятелства, които да изискват извънредни мерки… Една от тези мерки е осъществяването на извънреден филмов фестивал в подкрепа на другия, традиционния, който обикновено се провежда в навечерието на София прайд. Има обаче много други, далеч по-мощни мерки за пречупване на народа. И те  съвсем не са само пропагандни. И Законът за социалните услуги е сред тях, и задължителното въдворяване на децата в училищната система от четиригодишна възраст е сред тях, и сексуалното образование е сред тях. И още, и още…

А навън времето е много топло за сезона. Жуженето на човешки гласове по площадите, а не в Дома на киното, не след дълго ще достигне връхната си точка… И стрелките на часовника нетърпеливо ще подскажат, че е дошло времето нормалността да победи.

 

Публикувана в Блог

koleda2019Рождество Христово е големият празник за човечеството! А не Коледа! Благата вестБлаговестието, Евангелието – е истината на Родилия се Христос! А не „истините“ на суетния ум на човека!

Блага вест, както всички знаем, означава „добра вест“! Има ли по-добра вест от тази: Бог се роди и взе върху Себе Си греховете на човеците, изкупи ни и ни каза: ако вярвате в Мене и Ме следвате, ще имате живот вечен! А ако не вярвате, ще бъдете осъдени! Благовестието е повече от ясно относно тази истина:

"Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий. Осъждането пък е поради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да станат делата му явни, понеже са по Бога извършени" (Йн. 3:17-21).

„Откога в блога на Свобода за всеки започнаха да се публикуват и проповеди“, казва ми приятел, след като споделих с него началните си думи на настоящото ми писание. Прав е, блогът не е за проповеди – за тях си има време и място! Затова го успокоих, че началото е само уводът, който ще ни насочи към изложението: кой обикна истината и светлината и остана верен на Благовестието и кой обикна лъжата и мрака и все повече се противи на Христовата блага вест; кой е изправен пред избор и кой разбира какво следва след него.

Мисля, че редовно четящите този блог вече се досещат към какво клоня – към още едно изобличение на „новите“ управници на света, особено на онези от богатите държави, които се заслепиха от охолството си, умът им се изврати и в слободията си нарекоха порока добродетел, а добродетелта – порок. След тях следват и онези, които макар и да не проповядват открито пороците, ги приемат и сетне се опитват да ги налагат на народите, но предварително обличат греха в благовидна форма, та дано да заблудят хората. И накрая са онези, които нито разбират, нито пък искат да разберат заблуждаващите „истини“ на „новите“ управници и приемат налаганото от тях като нещо съвременно, модерно и, следователно, необходимо. Колкото и да има разлика между трите категории хора, те всички „правят зло, мразят светлината“ и не отиват към нея, защото делата им ще бъдат изобличени, тъй като са зли и лесно ще се видят. Притчата за сеяча в Мк. 4:3-20 също добре описва тези хора, които повече слушат сатаната и помрачената си съвест и така изцяло се оскверниха (защото „за чистия всичко е чисто, а за осквернения и неверния няма нищо чисто, на него са осквернени и ум и съвест“, Тит 1:15).

Но наред с тях днес има и хора, които поради всеобщата заблуда, целяща да обхване умовете на народите, могат да направят своя избор, въпреки смута, който ги обхваща, когато се опитват да отсеят житото от плявата. А плявата наистина е голяма! Но Бог си избира люде, които не отстъпват от Истината и посочват на околните истинското зло, чернилката, която някои искат да представят за белина. Част от служението ни на Бога и на ближния е и това – непрекъснато да посочваме истините на Благовестието и да изобличаваме греха, та онези, които намират за трудно да направят избора си, да прогледат и да се отърват от смута и заблудата, които понякога ги обхващат и не им позволяват да различат доброто от злото.

Казваме им, че хомосексуализмът е грях, а не добродетел, и поради това той трябва да бъде изкоренен сред народите; посочваме, че човек може да има само мъжки или само женски пол и си остава в този пол, докато е жив, независимо от каквато и да е съвременна технология или от мислите на извратения, който се „чувствал“ като принадлежащ към другия пол и дори решил да го смени (а пък някои се „чувстват“ като непринадлежащи към никой пол); настояваме, че човешкото достойнство е определено в нас още от създаването на човека от Бога и че не може за достойнство днес да се считат похотливите мисли и деяния на порочните умове и грешниците, както някои извратени лобита, а след тях и политиците, се опитват да ни наложат (и дори ни наказват, ако с нещо не сме признали „достойнството“ на извратения); не признаваме твърденията на съвременната неолиберална мисъл, че детето е държавна собственост, а не на онези, които са го родили, нито пък признаваме насилията, които държавата извършва в името на „най-добрия интерес на детето“; не преставаме да работим за утвърждаване на виждането, че човек е истински свободен само в Христа и че всякакви свободи и „права“, които уж ни се дават, са всъщност поробване от гледна точка на нормално мислещия човек, а не от гледната точка на днешната неолиберална държава; и въпреки това не преставаме да се борим за свободите и правата си и в гражданския смисъл на съвременното право, защото Бог иска от нас свободно да избираме по кой път да вървим и да подтикваме и другите към свободата в Истината.

Усилията на християните за възвръщане на традиционните ценности в обществата са насочени с особена сила към посочените по-горе три групи хора, та дано да се обърнат и да прозрат заблудата си. Но те са насочени особено към онези, които все още могат да направят своя избор и продължават да се лутат в мислите си. Затова, особено за хората в нашата страна, по време на дискусиите във връзка с приемането или отхвърлянето на един или друг законопроект или документ с юридическа сила, ние продължаваме да разкриваме злото в тях и заблудите и да посочваме правилния път.

Ама нямало, виждате ли, никаква джендър-идеология в онази злощастна конвенция, ние обаче веднага посочихме, че в българското законодателство (закони, подзаконови актове и други нормативни документи със законова сила), отнасящи се до обществените отношения, не трябва да допускаме термини, като джендър идентичност (различна от мъжки и женски пол), полова ориентация, хомосексуален, транссексуален, травестит, трансвестит, гейове, лесбийки и всякакви други от този род – а тъкмо тези ни посочва онази конвенция и ни кара и децата да учим на тях. В специалните закони, които забраняват конкретни идеи и практики в българското общество като вредни за народа ни, тези термини трябва да бъдат посочени и трябва да се укажат начините за преодоляване на пороците у нас.

Ама законът за социалните услуги бил добър закон, защото посочвал най-добрите европейски напредничави образци на социална дейност и защото децата чрез него вече ще бъдат най-добре защитени, ние обаче веднага отговорихме на тези благовидни твърдения, че този закон всъщност изважда детето от контекста на семейството му и го прави държавна собственост уж под предлог за постигане на най-добрия интерес на детето. Напоследък дори посочихме, че той всъщност не е закон за социалните услуги, а някакъв вариант на закона за закрила на детето, с тази разлика, че в него не се говори за закрила, а по-скоро за отвличане и поробване, макар и наречени „извеждане с цел най-добрия негов интерес“. Че още много има да се направи у нас за децата в неравностойно положение и в трудна жизнена ситуация – има, но мерките за това трябва да бъдат описани в закон за закрила на детето, а не в „социален“ закон, който всъщност в предложения си вид е закон за търговската дейност с хората в трудния им живот в днешна България. Както многократно вече настоявахме, законът трябва да бъде еднозначно отхвърлен и забравен и мерките в социалната дейност да бъдат описани в закона за социалното подпомагане (а не търгашеска услуга), като той бъде изменен, допълнен и поправен.

Започнах с Рождество Христово и Коледа, с благата вест и злите „вести“ на суетния човешки ум, за да посоча разликата между познаването на Истината и на езическите обичаи, които ни връщат хилядолетия назад, между разбирането за добрата вест за народите и извратените „истини“, които претендират да са добри и дори задължителни за всички. Няма нищо лошо в празнуването на Коледа като народен обичай, стига празнуването да не се превръща в служението на някакъв идол (както мъдро ни говори пророк Йеремия в книгата си, глава 10, стихове 1-16, особено във връзка с масовото „почитане“ на коледното дърво) и стига празникът непосредствено да се свързва с раждането на Богомладенеца; няма нищо лошо в човешкото ни умуване, стига то да е просветлено от чиста съвест и желание за постигане на добруването на ближния, а не да бъде насилническо налагане на другите на извратени мисли и съждения.

Ето защо в днешния светъл ден всеки трябва да реши за себе си: сред масовите заблуди в умовете на хората ще отсявам доброто от злото, правилното от грешното, красивото от грозното, добродетелното от порочното, и ако сам не мога да се справя с този избор, да потърся помощ и да се върна към изконните ценности на човечеството, най-ясно предложени ни в Благовестието! Такова решение може да вземе всеки човек – както посочените по-горе четири групи хора, така и онези, които уж смятат, че вървят по правилния път, но след време разбират (или пък им се напомня!), че са кривнали в някоя странична пътечка, която води към тъмното и пагубното. Много се надявам, че българските законотворци, особено онези, които напоследък работят върху различни документи, отнасящи се до регулирането на обществените отношения в страната, включително дискутирания в днешно време закон за социалните услуги, ще търсят помощ, ако не разбират достатъчно добре материята, която се опитват да направят законово положение, и така със съгласието на огромното мнозинство от народа ще вземат най-правилното решение.

Струва ми се, че Новата 2020 година ще бъде година на избора, и че от това, какво ще изберем, ще зависи не само насоката на нашия живот, но и на живота на цялата ни нация.

Публикувана в Блог

Плакат за един от протестите на родители срещу ЗСУ и антисемейните политики

 

Искането за пълна отмяна на Закон за социалните услуги (ЗСУ) не е нито радикално, нито правно неаргументирано. Това искане е принципно, справедливо и законово обосновано.

По-скоро радикална е въведената със закони социална система, защото със замах превръща услугата в задължение, помощта на нуждаещите се – в търговия, закрилата – в средство за натиск и тормоз. Насилие е всичко. Въведено е и душевно насилие, което се установява незнайно как. Отношенията между родители и деца стават още повече обект на безмилостна намеса, контрол и регулация от държавни и частни доставчици, като насилственото разрушаване на семейните връзки и обич са само на разстояние едно анонимно обаждане до социалните и техните доставчици.

Приемането на закони, които променят тъканта на семейните отношения в продължение на години, без истинско допитване до народа, с много пари отвън и отвътре (от нищо неподозиращите данъкоплатци), с участието на псевдогражданското общество на богато финансирани НПО с политическа и идеологическа социална програма, които се правят на народни НПО, но не са, и чиято идеология доразрушава и без друго борещото се за оцеляване съвременно българско семейство, също лъха на радикализъм. Просто този тип законодателства са прокарвани с подкрепата на елитарни кръгове в продължение на дълъг период и затова с времето започват да изглеждат легитимни. ЗСУ просто довършва и затваря този цикъл.

Радикални са също исканията  НПО-тата да бъдат защитници на „всички права за всички деца“ и да „закрилят“ всички деца (от кого?), съпроводени с твърденията, че те не отнемат деца, а само искат „да ги дадат на тези, които могат да ги гледат“. Това са радикални идеи. В едно нормално и свободно общество само децата, обект на престъпление, следва да бъдат закриляни и за това има установени в закона процедури. Презумпцията за виновност по отношение на всички родители е ненормално и тиранично псевдоюридическо мислене. ЗСУ завършва и този цикъл.

Когато идеологемите на НПО-тата, борещи се против традиционното семейство и за въвеждане на безполовия сексуализиран от ранна детска възраст човек, бяха разшифровани и слабият, но нарастващ глас на недоволство от страна на родители, правозащитници и техни организации роди едно неподправено, рудиментарно гражданско движение, първата реакция на „гражданските” НПО-та от детската „закрила” беше да сезират Държавна агенция „Национална сигурност” и прокуратурата, за да попречат на родителите да упражнят основни свои, конституционно закрепени права в защита на своята неприкосновеност и тази на децата си. 

До такава степен НПО-тата са се сраснали с държавата, че всяко критично изказване срещу тях ги кара да се чувстват овластени да мобилизират органите за държавна принуда срещу правото на родители и обикновени граждани да упражняват свои основни конституционни и човешки права. Тази крайна и непремерена реакция говори за нетърпимост към различното мнение и за антидемократичен радикализъм, установил се като мислене в средите на тези привилигировани организации.

Радикално е мълчанието, в продължение на месеци, на властите и на централните медии, въпреки становища, телевизионни предавания, правни аргументи и протести, представени в защита на тезата, че правото на неприкосновеност на личния и семеен живот е нарушено. В същото време пропагандните епитети и измислени истерии не спряха да се тиражират: „ултра десни религиозни секти, леви привърженици на Путин, истерична малка група, хибридни бойци“, и, разбира се, най-обидното: „евангелисти“! Евангелието за спасение чрез вяра в Бога очевидно е най-голямата заплаха за тяхното успешно обществено доминиране.

Считаме за радикално поведение и това, че при смяната на министъра на труда и социалната политика първото изявление на новоназначената на тази служба бе да защити постигнатото от МТСП и да заплаши несъгласните и критиците на тази политика с разследвания и преследвания за „антиевропейска идеология” (поредния евфемизъм за ограничаване на свободното изразяване).

Радикално и тоталитарно е политическите игри на парче за влияние и усвояване на фондове да засенчват правните и моралните аргументи на родителите и техните организации, а същите да бъдат представяни като няколко десетки уплашени и недоразбрали консуматори на фалшиви новини в социалните мрежи.

ЗСУ е част от едно радикално антисемейно законодателство, което включва, но неизчерпателно изброено, следното:

- неясна и всеобхватна формулировка на „социални услуги”;

- задължителни социални услуги;

- противопоставя правата на децата на правата на родителите, което освен че е неестествено и противоконституционно, е доразвито до степен, в която естественият враг на детето са родителите (без, естествено, това да е изрично заявено);

- „подкрепа” и „закрила” на всички деца, на всички родители и всички семейства, независимо дали те имат нужда от такава намеса и „закрила”, или не;

- създава информационен масив за проследяване на всяко дете и неговите родители и оттук – възможност за контрол, нарушаване неприкосновеността на семейството и личността;

- дава възможност невръстни деца да се обаждат и да получават „социални услуги”, като създава задължение за доставчика на услугата да не съобщава на родителите, ако детето е под 14 г.;

- въвежда категорията „социална услуга“ вместо конституционната “социално подпомагане”, целейки да превърне тоталното социално “обслужване” в търговия (често наричана с чуждицата “бизнес”), и това не е истински пазарен принцип, а комерсиализиране, което на нормален език се формулира като „благотворителност”, спомоществование, взаимопомощ;

- дава възможност на чуждестранни търговци и НПО, вкл. социални служби, да изпълняват свои решения на територията на страната, като задължава българската полиция да им съдейства (тоест защитата на български граждани, на българска земя, която им се дължи от държавата по българската конституция и закони, бива отменена в полза на чуждестранни търговски, нетърговски и чуждодържавни организации), и това нарушение става с принудата, осигурена от българските правоохранителни органи;

- дава възможност джендър-идеологията и омразата срещу „патриархалното“ семейство да навлезе във всяко едно семейство безпрепятствено и против волята и съгласието на родителите;

- прави социалните служители посредници между родители и деца при конфликт между тях;

- създава мултидисциплинрани екипи, в които социалният работник, ниско квалифициран за специализирана правна работа, ръководи дейността на прокурора, в нарушение на конституцията и здравия разум, и чиято цел е да бъдат желязната полицейско-държавна хватка, от която никое закриляно дете или родител да не може да избяга.

 

Не е нужно да изброяваме още елементи от антидемократичната, антисемейна и противоконституционна същност на ЗСУ и предхождащото го законодателство (анонимни сигнали, нарушение на правото на защита и презумпцията за невиновност, лишаване от право на участие в процеса при застрашени основни права и интереси и др.), за да сме убедени, че такъв тип законодателство няма място в една свободна и демократична система. Аз не съм виждал по-радикален закон, особено когато същият е съчетан с досега действащото законодателство за “закрила” и “подкрепа”, в който правният нихилизъм не само, че не е избегнат, но е въведен като принцип с разтегливите определения на „дете в риск”, „насилие”, което може да бъде почти всяко действие на родителя, както и нововъведението от зоната на здрача „психическо насилие”.

“Добрите страни” на ЗСУ, доколкото ги има, не го правят годен за „ремонт“. Ако ЗСУ влезе в сила, семейството, като основна обществена институция, заедно с редица основни човешки права, ще бъдат първите жертви на елитарния държавно-корпоративен хибрид.

Толкова ненужен и порочен закон трябва просто да си отиде така както е дошъл – с бърз, безусловен и категоричен вот за пълната му отмяна. След него – и всички други правни недомислици, приети уж в защита на децата.

Публикувана в Блог

„Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г., като творбата е създадена само за 45 дни. Събитията, описани в книгата, вероятно са се случили през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите. Сюжетът докосва дълбоко душата на читателя, защото засяга общочовешки теми, свързани с вярата, родовата идентичност, лоялността, предателството, любовта и др.

Един от ключовите персонажи в произведението е Караибрахим. Той е еничар, т.е. българин, който като дете е бил отделен от семейството си от турците, събирачи на „кръвен данък“. Караибрахим е изразител на политиката на султана и жесток воин, който безскрупулно се изправя срещу интересите на своите някогашни семейство, род, народ. Той е коравосърдечен насилник, който изисква от близките и роднините си да предадат вярата и достойнството си, за да си запазят живота. Когато разсъждаваме върху качествата и мотивите на този провокиращ и будещ негативно отношение герой, няма как да не стигнем до един от важните въпроси, който разглежда настоящата кратка статия, а именно: кои са еничарите.

Отговорът може да бъде открит в достигналите до нас исторически сведения, разкриващи, че от 1380 до 1648 г. еничарите са набирани главно от покорените християнски и немюсюлмански народи чрез т.нар. „кръвен данък“ (девширме). Идеалната възраст за деца, които били нарочени да се влеят в еничарския корпус, е между 8 и 10 години. На практика, за нуждата на турската армия били отвличани най-здравите и интелигентни български синове. Еничар означава „нов войник“, което само по себе си говори за намерението на султана да създаде нов вид армия от хора, преминали специална подготовка. По тази причина невръстните деца еничари са били подлагани на специфично обучение, имащо за цел да забравят напълно рода си, да научат турски език и да бъдат индоктринирани в исляма под постоянното наблюдение на евнуси.

Историята също показва, че в една или друга степен всички поробени народи се борят срещу посегателството върху децата им. Методите за защита от угрозата българските малчугани да се превърнат в платежно средство за набиране на „кръвния данък” говорят за това, че родителите са били готови на крайни мерки, за да опазят децата си. С цел избягване на данъка, момчета били женени още на 8-9 години, защото женените не могат да бъдат еничари. Други деца били осакатявани, защото момчета с недъг не могат да се впишат в профила на „новия войник”. Има случаи, в които българчета напускали домовете си и дълго се укривали, и случаи на възрастни, които подкупвали събирачите на данъка.

Защо обаче трябва да се занимаваме с далечни събития и нужно ли е да обръщаме внимание на някаква потънала в праха на историята мрачна практика, която като далечна призрачна сянка от миналото сякаш няма пряко отношение към настоящето? Нали отдавна турското „присъствие“ по нашите земи вече не се изразява в държавно обсебване на вътрешните ни дела и ние, българите, живеем в свободна страна, в която семействата не са принуждавани да плащат „девширме“?

Истината е, че мрачната практика изобщо не е потънала в праха на историята и за съжаление, има болезнено пряко отношение към тревожното ни настояще. Турското „присъствие” вече го няма и ние би трябвало да живеем в свободна страна, в която семействата ни не би трябвало да плащат „кръвен данък”, но истината е друга. Истината е, че свободата ни е заплашена и „кръвният данък”, макар и под друга форма, скоро може да бъде заплащан от всяко българско семейство. Ето защо използването на някогашното еничарство като метафора за съвсем конкретни политически действия на сега действащи партии, държавници и активисти всъщност е опит да бъде обрисувана една зловеща реалност – реалност с днешна дата.

По друг начин казано – що се отнася до съвременната държавна политика за децата, аналогията с някогашното еничарство не е лишена от смисъл приумица. Днес се създава усещането за един нов вид еничарство, макар и пречупепно през културно-историческия контекст. Точно както някогашния султан, съвременният управленски елит има намерение да създаде нов вид армия от хора, преминали специална подготовка.

Затова и събирачът на модерния „кръвен данък” (сега той е преоблечен ту като социален служител, ту като представител на държавната образователна институция, ту като психолог, ту като представител на НПО с развинтена сексуална фантазия) се е ангажирал да подложи невръстните деца – новите еничари – на специално неморално обучение, имащо за цел да забравят семейство, род и народ, да научат езика на развалата и да бъдат индоктринирани в разрушителната джендър идеология, като загубят представа дори за пола си. И бавно и незабележимо политиката на създаване на ново общество – обществото от „нови воини” или еничари – става приоритетна държавна политика. 

Доказателствата за една такава теза са много, като най-пресните са текстовете от предизвикващия правен хаос Закон за социалните услуги например. В този закон са налице такова неистово желание българските деца да бъдат индоктринирани в новата, чужда за вярата, традицията и народа ни джендър идеология; такъв стремеж към противопоставянето на  родители и деца, целящ разкъсване на родовата връзка; такава възможност за упражняване на безконтролна власт от социалните служби и доставчиците на услуги в семейния и личен живот, че макар и процесът на духовно и в някои случаи дори на физическо отнемане на деца да не се нарича кръвен данък, то той на практика е точно такъв.

Тази тема може да бъде развита още, но за да не натоварим разсъжденията с прекалено много метафори, нека преминем към нейната развръзка.

В съзвучие с романа на Антон Дончев отново времето е разделно, защото отново има алчен апетит от страна на елитарните кръгове да сложат ръка на най-уязвимото – децата  – и да се разруши онази структура, на която се крепи здравото общество – традиционното семейството.

Когато беззаконието се въвежда със закон, съпротивата става задължение, твърди един автор от зората на американската нация. Тази мисъл е особено актуална днес, когато виждаме, че беззаконието на съвременното социално „девширме”  се въвежда чрез използването на светския закон. Адекватната съпротива срещу събирането на социалния кръвен данък днес е различна от тази на предците ни. Ние няма да женим децата си на невръстна възраст, нито ще ги осакатяваме. Не. Ние ще издигнем гласа си – гласа на свободните хора, които разбират света около себе си, виждат го през очите на истината, готови са да живеят за нея и отказват да платят „кръвния данък”, събиран от социалните служби. Защото платежното средство е бъдещето на собствените им деца.

Заключение. „Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г. Но днес отново времето е разделно. Днес още едни събирачи на кръвен данък се опитват, макар и по доста по-рафиниран начин, да създадат нови еничари, които като „нови воини” на един безбожен свят да изиграят същата негативна роля, която в гореспоменатия роман се пада на Караибрахим. Добрата новина е, че този път ние можем да участваме в донаписването на сюжета на тази история.

Публикувана в Блог