Блог Свобода за всеки

Домът на киното в София отново отваря широко врати. Празният доскоро киносалон постепенно се изпълва с един по-особен вид любители на седмото изкуство. Зрителите заемат местата си и в очакване на предстоящата прожекция, оживено общуват помежду си. Навън времето е топло за сезона, а вътре, зад четирите стени, е горещо от разпалени емоции и артистична възбуда. Жуженето на човешки гласове не след дълго достига връхната си точка, но скоро след това стрелките на часовника нетърпеливо подсказват, че е дошъл часът, посочен на плакатите отвън. Светлините изгасват, разговорите утихват и екранът светва с обещание.

Започва един извънреден кинофестивал. Един по-особен вид почитатели на филмите имат възможността да се запознаят с пет нови заглавия в рамките на необичаен кинофорум, свързан със „София прайд филм фест“. Различното през 2020 г. е, че фестивалът, който иначе се провежда в навечерието на София прайд, този път е допълнен от по-малко зимно издание. Извънредно издание.

Особеното мероприятие се провежда от 11 до 24 февруари. Обещанието е, че приходите от билетите ще бъдат използвани за важната за ЛГБТИ общността кауза – видимост и равни права, като и че с печалбите ще бъде подкрепена кампанията #СемействоЗаВсички, която се бори за признаване на регистрираното семейно съжителство в България. От обявите става ясно, че реализирането на събитието е финансово подкрепено и от програма "Права, равенство и гражданство (2014 – 2020)" на Европейския съюз.

Петте ленти, прожектирани в рамките на фестивала, са представени като филми за любовта, като под тази красива дума организаторите на форума имат предвид онова новото, нетрадиционното разбиране за „любовта”. Творбите засягат теми като интимността, във всичките ѝ познати и непознати форми, сексуалната идентичност, „родителството” сред транссексуалните хора, сблъсъкът между хомосексуалния начин на живот и християнската вяра и др.

Особено впечатление правят два от филмите – френския „Портрет на момиче в пламъци”  и американския „Заличено момче”.

„Портрет на момиче в пламъци” на Селин Шиама е един от най-обсъжданите филми за 2019 г. Френската продукция е номинирана за „Златна палма“ и наградена с „Куиър палма“ (това е приз за филм с ЛГБТИ съдържание). Получава награда и за най-добър сценарий в Кан. „Портрет на момиче в пламъци” е послание за  „любовта” – такава, каквато я разбират участниците в „София прайд фест”, затова и филмът заема централно място в събитието. Сюжетът се развива в края на XVIII в. Художничката Мариан пристига в живописния и ветровит Бретан. Задачата ѝ е тайно да нарисува портрет на младата Елоиз – картина, която да я представи на бъдещия ѝ съпруг в Милано. По време на творческия процес взаимоотношението между художничката и нейния модел прераства в „красива”, но неспособна да се противопостави успешно на закостенелите порядки „любовна” история. 

Американският филм "Заличено момче", в който участват холивудските звезди Ръсел Кроу и Никол Кидман, е не по-малко провокативен. В него обаче провокацията има за цел противопоставянето на нетрадиционна „сексуална идентичност“ на религията. Гарард Конли е син на баптиски пастор. Докато учи в колеж, младежът осъзнава, че изпитва хомосексуални влечения. Това откритие предизвиква множество неприятности в личен план, заради убежденията на родителите му, които са с консервативни религиозни разбирания. Драмата на Гарард се засилва, когато баща му го изпраща в християнски център за лечение на хомосексуалността. В това заведение се случват събития, които представят изповядващите християнската вяра като фанатични, ретроградни и безчувствени лицемери, имащи неадекватно отношение към деликатната хомосексуална душевност на младежите в центъра.

И така, нека да повторя – тези две ленти, както и останалите, включени във феста, са афиширани от организаторите като отнасящи се за любовта. Проблемът е, че съдържанието на творбите ясно разкриват, че тяхната истинска цел не е художествено да възпеят това чувство, както се случвало от векове, макар и с инструментариума и на други изкуства. Не. Те изпълняват една по-различна, много подмолна функция – популяризират, натрапват и пропагандират хомосексуалния светоглед чрез използване на изразните средства на седмото изкуство. Внушават, че хомосексуализмът е нещо естествено и нормално и че всеки, който е на друго мнение, е нетолерантен индивид, изградил своя назадничав светоглед единствено и само на основата на предубеждението и омразата към „различните“.

„И какво от това“, може би смело ще заяви средностатистическият гражданин, чийто основен интерес е да съзерцава „Като две капки вода“ или да се ядосва от поредния неуспех на Григор Димитров на корта. Нищо ново под слънцето. Филмовото изкуство не за първи път е използвано за постигане на едни или други идеологически цели, нали? Защо има смисъл тогава да обръщаме по-специално внимание на такъв незначителен форум, съдържащ едва пет филма?

Отговорът на последния въпрос можем да открием в едно интервю, излъчено в ефира на БНТ 1. По време на представяне на филмите, артистичният директор на мероприятието Христо Христозов уверено и по достатъчно артистичен за един артистичен директор начин заяви, че фестивалът е извънреден. Извънреден филмов фестивал за любовта. Да. Не се шегувам. А и тук няма място за шеги. Когато някой обяви, че едно събитие е извънредно, колкото и да се стремя да избягам от излишна паника, в съзнанието ми зазвучава сирената на предупреждението.

„Извънреден“ означава такъв, който е извън установения, приетия ред, изключителен, особен. С други думи, ако приемем на сериозно думите на артистичния директор, е логично да стигнем до заключението, че за да има нужда от извънреден фестивал, би следвало да са налице извънредни обстоятелства, които правят провеждането му необходимо.

В същото интервю по БНТ 1 Христо Христозов съобщи, че събитието се организира от младежката ЛГБТИ организация „Действие”, която защитава каузата „за равни права и видимост” на хората с различна сексуална ориентация. В подкрепа на тази кауза, на 14 февруари организаторите предприемат кампания за групово подаване в Столична община на заявление за регистриране на семейно съжителство. Познавайки практиките в други европейски страни и планираните агресивни действия на активистите на хомосексуалното движение, тази инициатива, която, повтарям, е финансирана от един извънреден филмов фестивал, не е нищо друго, освен поредният опит властите в България да бъдат подложени на натиск за приемане на така наречения еднополов „брак“. Този натиск е нужен, защото обстоятелствата за ЛГБТИ активистите са извънредни.

Извънредни са, защото твърде много се бави придвижването на България към хомосексуалния социалистически строй, който вече е почти изграден в свободния западен свят. Българите се оказаха по-сериозен противник, отколкото се очакваше. Народът сякаш е пуснал по-дълбоки християнски, исторически и родови корени, отколкото се очакваше, и в последните години все повече показва, че е готов да брани своя род.

И ако това не са извънредни обстоятелства, които да изискват извънредни мерки… Една от тези мерки е осъществяването на извънреден филмов фестивал в подкрепа на другия, традиционния, който обикновено се провежда в навечерието на София прайд. Има обаче много други, далеч по-мощни мерки за пречупване на народа. И те  съвсем не са само пропагандни. И Законът за социалните услуги е сред тях, и задължителното въдворяване на децата в училищната система от четиригодишна възраст е сред тях, и сексуалното образование е сред тях. И още, и още…

А навън времето е много топло за сезона. Жуженето на човешки гласове по площадите, а не в Дома на киното, не след дълго ще достигне връхната си точка… И стрелките на часовника нетърпеливо ще подскажат, че е дошло времето нормалността да победи.

 

Публикувана в Блог

 

Момент от интервюто в Дарик от страницата на радиото в една от социалните мрежи

Генка Шикерова, журналистка, е интервюирана от Дарик радио – предаването е "Дарик кафе", по повод неин документален филм за Норвегия, наречен „Отвличат ли деца в Норвегия“.

Интервюто се намира тук: https://www.facebook.com/darikradio/videos/164059014854558.

Поводът за филма са злоупотребите на норвежката служба „Закрила на детето“ – Барневернет.

Преди да продължим, нека да отговорим на въпроса на журналистката, зададен в заглавието на филма ѝ: Да, отвличат, и това прави държавната служба за закрила на детето, неречена Барневернет. Достатъчно е да посочим случая на американските деца, отнети от майката Наталия Шутакова от същата тази  Барневернет („Закрила на детето“) в 9 вечерта, изтръгнати с полиция от леглата им и от ръцете на родителите и институционализирани в „приемни семейства“ в различни краища на страната, при „приемни родители“.

Анализът на това кратко интервю говори много.

От журналистите се очаква да са безпристрастни и да доставят факти, от които обществото да направи своите изводи с цел защита на основните права на хората и демократичните ценности, присъщи за едно свободно общество.

В интервюто на Дарик радио личи едностранчивост в погледа върху темата, нечувствителност за болката на родителите и невежество по отношение на правата на родители и деца, които се нарушават от тираничните Барневернет и подобните им служби.

„В Норвегия има деца и те не се отвличат по улиците“

В посоченото интервю водещият Михаил Дозев и Шикерова започват разговора си с лековати шеги за това как когато тя вървяла по норвежките улици, имало деца и не всички били иззети. Крайно неподходящо.

Проблемът на службите за закрила на детето се състои в това, че те не се афишират по улиците. Напротив, законът им дава право да влизат в най-интимните сфери на личния и семеен човешки живот, отношения и чувства. Никой не ражда по улиците, никой не разкрива чувствата си и любовта си по улиците, освен мимолетни жестове; естествените, дребните неща от живота и съкровените моменти с близки и любими хора не са обществено достояние, дори и в ерата на Фейсбук. Идеята, че ужасът от дейността на Барневернет някак си се вижда по улиците, където хайки социални работнички и полицаи преследват тълпи от ужасени невръстни деца, е абсурдно и несериозно отношение към тази важна и болезнена тема.  Безразборните противозаконни отнемания на деца в Норвегия не се случват масово по улиците.

Привидно законосъобразното отвличане на деца от социалните служби под предлог детския „най-добър интерес“ е тиха и скрита от публичното око война, защото най-често се води на личната, частна и неприкосновена територия на човешкото общество – семейството и семейните отношения. Територия, която все повече бива обсебена от държавата, от нейните социални функционери и техните полицейски и „мултидсциплинарни“ екипи. [1]

Това, че сексуалните апетити и практики са вече лишени от интимност, благодарение на морално деградиралите елити, които произвеждат масова култура; това, че сексът е превърнат в публично-правна категория с въвеждането от социалните инженери и съвременни неориентирани борци за „социална справедливост“ на квазиправото на „сексуална ориентация“, не означава, че вече трябва да приемем за нормално държавата да регулира сферата на интимни, лични и съкровени човешки отношения и емоции и да се меси неоснователно в нея, включително в отношенията родители–деца.

Защо въобще е нужно да напомняме основни, базови истини на г-жа Шикерова и нейния домакин от Дарик? Самият факт, че се налага да го правим, сочи колко вляво идеологически е част от представителството на българската журналистика и респективно част от интелигенцията. Закърмени от държавното идеологическо училище, отраснали в системата на посткомунистическото държавно образование с идеята, че семейството е единица, покорна на политическата власт, Шикерова и събеседникът ѝ изглежда нямат намерение смирено да отчетат тези предразсъдъци в светогледа си, а само типично по постсоциалистически се възхищават на норвежкото благоуспяване и уреденост, включително и на грижата им за "държавните деца": колко много време прекарвали в детските градини навън, дори в студено време.

Правните, морални и фактически аргументи на противниците на тоталитарните служби за закрила на детето, като Барневернет, Югендамт и българските „Закрила на детето“ изглежда не интересуват Шикерова. Норвегия е изгубила в Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) четири дела от родители, чиито деца са отнети от социалните им служби, като има още над 30 висящи(!). Твърдението на г-жа Шикерова, че критиката на ЕСПЧ към Норвегия била само заради редките свиждания на родителите с отнетите им деца, е само върхът на айсберга на проблемите и неуспешен опит за привидна обективност. Следва да споменем това, че въпреки че Труде Лобен спечели делото срещу Норвегия за отнетото ѝ преди 11 години сукалче, държавата отказа да ѝ върне детето. Даже напротив, по думите на нейния адвокат, властите са я заплашили с огромна глоба и ограничителна заповед за това, че отишла в училището на сина си, за да му занесе писмо и подарък за рождения ден и да му съобщи за победата в съда.

Наталия Шутакова, чиито деца бяха изтръгнати в тъмни доби през май 2019 г. от служителки на Барневернет и полицията, твърди, че трябва да иска разрешение от социалните, за да изпрати подарък на детето си за рождения му ден! Тя и съпругът ѝ могат да виждат децата си три пъти в годината за по два часа. Що за общество е това, в което невинна майка, която не е престъпник, трябва да иска разрешение от социалната работничка, за да даде подарък на невинното си дете, което не е престъпник и което ѝ е отнето, защото социалните решили кое е „най-добрия интерес за детето“?! Искането на майката за свиждане по време на рождествените празници е било отказано от социалните (слушайте интервюто с Наталия по американска радиостанция, англ.).

Връзката на антисемейната и антидетска идеология на богати и тоталитарни държавни служби, като Барневернет, с българската действителност е финансова,[2] идеологическа, политическа, правна. Тази връзка бе многократно разяснявана публично от адвокати, правозащитници, юристи, обикновени родители от родителското движение за защита на семейството.[3] Нищо от тази аргументация изглежда не е впечатлило разследващата журналистка. Тя е установила, че има „истерия“ по въпроса“.

Историята на „истерията“ и пропагандата

Журналистката твърди, че имало „истерия“, а и че тя започнала от Русия. Изглежда „истерията“ е прихванала и Европейския съд за правата на човека, пред който в момента се гледат над 30 дела срещу Норвегия и нейната Барневернет. Това е главозамайващ факт, особено ако имаме предвид, че годишно над 200 000 нови жалби биват подадени пред този съд и делата, които съдът допуска до разглеждане, са крайно ограничен брой. За сравнение, срещу Дания, друга скандинавска страна, има само 2 заведени дела пред ЕСПЧ по чл. 8 от ЕКПЧ за нарушаване на личната и семейна неприкосновеност.

„Истерията“ е болезнено понятие по тази тема, защото същият пропаганден трик бе приложен в България при формулиране на критиките срещу бюрократичния апотеоз на антисемейната визия за „детето“, наречен Национална стратегия за детето 2019 – 2030 г. Българските родители се свързаха с норвежките родители, майки, бащи, дядовци и баби на отвлечени от държавата деца. В благовидното социално законодателство, прието скоро след „оттеглянето“ на Стратегията с активната помощ на чужди идеолози и НПО, разчетохме точно това зло и тоталитаризъм, които дават основание на мнозина да наричат Барневернет системата в Норвегия „варварска“.

Това, което Шикерова и някои журналисти наричат „истерия“, е всъщност събуждането на един народ за своето дадено от Бога достойнство и за правото на семейна обич и щастие. Готовността на тези родители да защитават правата си и децата си съгласно вярата си, традициите и закона не е истерия, а достойна гражданска позиция.

Шикерова твърди, че цифрите за отнетите от Барневернет норвежки деца били неправилно представени от противниците на системата. Отнемани от родителите им били само 11 000 деца от около 1,5 милиона деца в Норвегия. И част от тях били имигранти, младежи без родители от Пакистан. Е колко да са тези имигранти без родители, та цифрата да не е стряскаща за нормалния човек и норвежкия родител? 10 000? 5 000? 3 000? Дори и хиляда да са, разбитите семейства и детски съдби са прекалено много. В огромен брой от случаите деца се отнемат от родителите им заради разтегливи понятия и прекалено много власт на социалните от Барневернет.[4]

Шикерова твърди, че служителите от Барневернет, с които се срещала, не били чудовища, и още по-точно „не били с три очи“. Кой трябва да бъде убеден от това снизходително заявяване на очевидното? Разбира се, нито масовият убиец Сталин, нито Пол Пот или Мао Цзе Дун, убили систематично, целенасочено и безмилостно милиони души, са били с три очи. Редица серийни убийци биват описвани от съседи и познати като тихи, интелигенти и дори любезни.

Естествено, не говорим за серийни убийци тук. Става дума за социални работници.

Но фактът, че злото често се укрива под най-благовидни предлози и външни прояви, остава недостижим за събеседниците във въпросното интервю. Зло е да отнемеш детето от родителите му, само защото можеш. Зло е да караш всички родители, не само безотговорните, да треперят дали поведението им отговаря на прищевките на социалната работничка със средно образование. Зло е, под предлог за закрила на най-добрия интерес на детето, да го отвличаш посред нощ заради ежедневен инцидент, типичен за нормалния живот на всяко семейство, и да назначиш две виждания в годината от по два часа.

Ако журналистиката в едно общество няма категории за добро и зло, ляво и дясно, горе и долу, черно и бяло, сладко и горчиво, и особено критерий за честна обективност, то тя се лишава от правото да бъде будната съвест на това общество. За подобна журналистика е гарантирано, че ще се превърне в обслужващ персонал на силните на деня и тези, които плащат най-добре. Това вече не е свободно слово, а пропагандна машина.

Ще се съгласим с една от констатациите на водещия. Единствената, която виждаме като разумен поглед към проблема с тоталитарната държавна закрила на детето. Причината някой да се намеси в живота на децата е отсъствието на здраво семейство, което да гарантира тази грижа. Но това е затвореният кръг – как да създадеш здраво семейство, ако всяко семейство е заплашено от разрушаване заради добрите практики на детските НПО-та, грантовете за ощастливяване на деца далеч от родителите им? И ако семейството се е разпаднало, кой да го подкрепи, за да възстанови то своя статут на основна опора на обществото, рода, народа, държавата, а не да бъде разпокъсаната общност от деца и възрастни, зависими от успокояващи медикаменти и от държавните брокери на семейни отношения?

Ако има някаква изкупителна стойност в това радиопредаване, респективно и в материалите на Генка Шикерова за норвежката „Закрила на детето“, които очевидно са встрани от задълбоченото и безпристрастно проучване на тематиката, тя е в това, че дори изкривеното представяне на проблема донякъде помага поне да се говори по темата.

Най-вероятно журналистката е била с добри намерения и в своето съзнание разкрива истината за хибридна война от Русия, целяща да набеди една стройна норвежка система на социална справедливост. Всъщност, невзирането във всички факти, което личи от интервюто, говори за журналистическа пристрастност и едностранчивост в представянето на гледната точка.

В това интервю прозират няколко кризи: кризата на семейството, кризата на свободата, правата и съвестта на хората и кризата на журналистиката.

Журналистиката в едно свободно и демократично общество има по-високо призвание от това да бъде пропагандна наемна армия в услуга на статуквото и силните на деня. Препоръчваме на г-жа Шикерова следващото ѝ интервю по темата да бъде с Наталия Шутакова. Наталия и съпругът ѝ, все още живеещи в кошмара на среднощния набег на Барневернет и полицията в техния дом, ще дадат много конкретен отговор на въпроса на журналистката „отвличат ли се деца от социалните служби в Норвегия“.

 

[1] Препратката тук е към част от новата тоталитарна уредба, предвидена в българския Закон за социалните услуги.

[2] За финансовата зависимост на българската правосъдна система и тази на МВР от Норвегия вж. Норвежки финансов механизъм 2016 – 2021 г.

[3] Правното становище на "Свобода за всеки" и РОД ("Родители обединени за децата") относно противоправността и антисемейната същност на Закона за социалните услуги можете да прочетете тук: Проблемни аспекти на Закон за социалните услуги. Неизчерпателен анализ. https://svobodazavseki.com/images/pdf/2019-11-analiz-zsu.pdf.

[4] В тази връзка Стивън Бенет документира в неговата книга, посветена на Норвегия –Откраднато детство, тоталитарното законодателство, огромната власт, която има Барневернет, и абсурдните поводи, по които се „извеждат“ деца от техните семейства. Вж. Bennett, S. Stolen Childhood: The truth about Norway's child welfare system. Emira Press. 2019.

 

Публикувана в Блог

През 1932 година излиза романът на Олдъс Хъксли „Прекрасният нов свят”, чието действие се развива в далечното бъдеще. Сюжетът описва човечеството през 26-ти век като силно развил се колектив от безчувствени хора, които през годините на своето историческо развитие са овладели технологията за изкуствено възпроизвеждане, а евгениката и хипнопедията (обучението или внушението по време на сън) са основни техни средства в изграждането на едно мирно и подредено общество. „Прекрасният нов свят” е изграден, но на изключително висока цена – човекът се е разделил с много голяма част от това, което е естествено за него. Той не може да твори и да се наслаждава на творчеството, не може да изпитва чувства и е лишен най-вече от възможността да расте в истинско семейство – семейство с мама и татко.

„Утопиите изглеждат много по-осъществими, отколкото се смяташе някога. Сега ние сме изправени пред друг тревожен въпрос: как да избегнем окончателното им осъществяване?...  Животът крачи към утопиите.” Тези думи на известния руски религиозен философ Николай Александрович Бердяев (1874 – 1948 г.) са от сборника статии „Новото средновековие“, издаден в Берлин през 1924 г. Написани са от него в контекста на вече случилата се в собствената му страна кървава пролетарска революция. Този знаменит мислител знае от личен опит какви са последиците от една безбожна идеология, която гледа на човека просто като на средство за изграждане на „прекрасния нов свят”.    

Интересен е фактът, че ние, хората, които нито живеем в 26-ти век, нито пък сме живели в първата четвърт на 20-ти век, сякаш отново се изправяме пред угрозата нечии утопични намерения да оформят обществото по образ и подобие на строителите на „прекрасния нов свят”. Разбира се, за да бъдат достигнати постиженията на бъдещите земляни от 26-ти век, за които пише Хъксли, човек трябва да извърви своя път, но днес смело можем да заявим, че пътят вече е преполовен. Краят се вижда, а сме едва в началото на третото хилядолетие.

И все пак, има и някои трудности, които трябва да бъдат премахнати. Няколко препятствия. Само няколко пречки, една от които е традиционното семейство. И държавниците утописти решават, че ще се справят с въпросната трудност с последователна антисемейна политика. И с будещо възхищение постоянство започват да внушават, че държавата по право има крайната дума при отглеждането на децата, защото по-добре от родителите може да се грижи за бъдещите строители на новия свят.

Дали казаното дотук звучи наивно и абсурдно? Не мисля. Като доказателство нека приложим един пресен пример. След автомобилна катастрофа българското семейство Славови, живеещо в Хамбург, се сблъсква със зловеща ситуация по повод нуждата да потърси лекарска помощ за 7-месечното им бебе. В крайна сметка, вместо да получи професионална медицинска грижа, детето им е отнето от германската агенция за закрила на детето. Причината за този пореден варварски акт на социални служби на европейска страна към българи е, че лекарите са се усъмнили, че детето е тормозено в семейството.

В официално изявление на германския съд в окръг Хамбург, излъчено в централните новини на BTV на 13.01.2019 г., се заявява следното: „Според информацията от болницата има ясни сигнали, че съществува родителска небрежност. Безопасността на детето е най-важна и наша задача е да го защитим”. По пътя си към изграждане на „прекрасният нов свят” и под претекст, че са загрижени за най-добрия интерес на детето, германските власти го отнемат от майка му и баща му. Към днешна дата става ясно, че предстои развитие по този частен случай, само дето не става ясно дали той наистина е частен, или е част от глобалната социална политика на градящите „прекрасния нов свят”.

Такова нещо в България никога няма да се случи. Поне така обещава социалната министърка г-жа Деница Сачева, която твърди, че социалните служби не отнемат деца, а ги връщат. Разбира се, едно такова твърдение оставя всеки средно интелигентен човек в лека форма на мисловна безтегловност, докато прави усилие да разсъждава за това откъде ги връщат, ако преди това не са ги отнели. Но не остава време за вредни размисли... Защото министърката Сачева, използвайки тактиката „атаката е най-добрата защита“, заплашва с преследване всички недобросъвестни граждани, които имат притеснения или подлагат на съмнение високите морално-волеви качества на служителите на българските отдели за закрила на детето.

И все пак, нали сме по балкански недоверчиви, на фона на бруталния акт на отвличане на 7-месечно бебе от германската държавна агенция за закрила на детето, не можем да не се запитаме трябва ли ние, българските родители, да се притесняваме, че подобни позорни действия ще станат редовна практика и у нас с предстоящото влизане в сила на Закона за социалните услуги? Като мама, татко, баба, дядо трябва ли да се тревожим, че сме наблюдавани от загрижената държава и че децата ни в крайна сметка са в постоянна опасност от отвличане от българските колеги на германските чиновници от „Закрила на детето“?

А може би трябва да се доверим на мъжката дума на Сачева, че това няма да стане у нас? Може би службите за закрила на детето в България са по-различни от тези в Германия? Може би българските социални служители биха действали различно в подобна ситуация, ако от това зависи да останат на хубавата си държавна службичка? Българските социални работници може би са по-морални или по-благоразположени към семейството от германските си колеги? Може би... А може би не. Извинете, г-жо Сачева, но искрено се съмнявам, а не мисля, че съм единствен, че сте по-различни от германските си колеги.

При положение че изповядвате същата идеология, според която държавата изпълнява функциите на всемогъщ загрижен родител, който знае по-добре от родните мама и татко кое е по-добре за детето и е готов да отнема деца при най-малки съмнения, вие и вашите войни от отделите „Закрила на детето” в България ще продължите да играете челна роля в изграждането на „прекрасния нов свят” и ще постоянствате в това да отнемате деца, а не да ги връщате.

И понеже не искам да завърша с тази мрачна прогноза, обръщам внимание на продължението на думите на известния руски религиозен философ от сборника статии „Новото средновековие“, които се надявам да прозвучат като малка утеха за тези, които не желаят да участват в изграждането на утопичния „прекрасен нов свят”: „И може би започва нов век, когато интелигенцията и образованите хора ще мечтаят за средства, чрез които да избегнат утопиите и да се върнат към едно неутопично общество, не така съвършено, но по-свободно” – Николай Бердяев.

Публикувана в Блог

Плакат за един от протестите на родители срещу ЗСУ и антисемейните политики

 

Искането за пълна отмяна на Закон за социалните услуги (ЗСУ) не е нито радикално, нито правно неаргументирано. Това искане е принципно, справедливо и законово обосновано.

По-скоро радикална е въведената със закони социална система, защото със замах превръща услугата в задължение, помощта на нуждаещите се – в търговия, закрилата – в средство за натиск и тормоз. Насилие е всичко. Въведено е и душевно насилие, което се установява незнайно как. Отношенията между родители и деца стават още повече обект на безмилостна намеса, контрол и регулация от държавни и частни доставчици, като насилственото разрушаване на семейните връзки и обич са само на разстояние едно анонимно обаждане до социалните и техните доставчици.

Приемането на закони, които променят тъканта на семейните отношения в продължение на години, без истинско допитване до народа, с много пари отвън и отвътре (от нищо неподозиращите данъкоплатци), с участието на псевдогражданското общество на богато финансирани НПО с политическа и идеологическа социална програма, които се правят на народни НПО, но не са, и чиято идеология доразрушава и без друго борещото се за оцеляване съвременно българско семейство, също лъха на радикализъм. Просто този тип законодателства са прокарвани с подкрепата на елитарни кръгове в продължение на дълъг период и затова с времето започват да изглеждат легитимни. ЗСУ просто довършва и затваря този цикъл.

Радикални са също исканията  НПО-тата да бъдат защитници на „всички права за всички деца“ и да „закрилят“ всички деца (от кого?), съпроводени с твърденията, че те не отнемат деца, а само искат „да ги дадат на тези, които могат да ги гледат“. Това са радикални идеи. В едно нормално и свободно общество само децата, обект на престъпление, следва да бъдат закриляни и за това има установени в закона процедури. Презумпцията за виновност по отношение на всички родители е ненормално и тиранично псевдоюридическо мислене. ЗСУ завършва и този цикъл.

Когато идеологемите на НПО-тата, борещи се против традиционното семейство и за въвеждане на безполовия сексуализиран от ранна детска възраст човек, бяха разшифровани и слабият, но нарастващ глас на недоволство от страна на родители, правозащитници и техни организации роди едно неподправено, рудиментарно гражданско движение, първата реакция на „гражданските” НПО-та от детската „закрила” беше да сезират Държавна агенция „Национална сигурност” и прокуратурата, за да попречат на родителите да упражнят основни свои, конституционно закрепени права в защита на своята неприкосновеност и тази на децата си. 

До такава степен НПО-тата са се сраснали с държавата, че всяко критично изказване срещу тях ги кара да се чувстват овластени да мобилизират органите за държавна принуда срещу правото на родители и обикновени граждани да упражняват свои основни конституционни и човешки права. Тази крайна и непремерена реакция говори за нетърпимост към различното мнение и за антидемократичен радикализъм, установил се като мислене в средите на тези привилигировани организации.

Радикално е мълчанието, в продължение на месеци, на властите и на централните медии, въпреки становища, телевизионни предавания, правни аргументи и протести, представени в защита на тезата, че правото на неприкосновеност на личния и семеен живот е нарушено. В същото време пропагандните епитети и измислени истерии не спряха да се тиражират: „ултра десни религиозни секти, леви привърженици на Путин, истерична малка група, хибридни бойци“, и, разбира се, най-обидното: „евангелисти“! Евангелието за спасение чрез вяра в Бога очевидно е най-голямата заплаха за тяхното успешно обществено доминиране.

Считаме за радикално поведение и това, че при смяната на министъра на труда и социалната политика първото изявление на новоназначената на тази служба бе да защити постигнатото от МТСП и да заплаши несъгласните и критиците на тази политика с разследвания и преследвания за „антиевропейска идеология” (поредния евфемизъм за ограничаване на свободното изразяване).

Радикално и тоталитарно е политическите игри на парче за влияние и усвояване на фондове да засенчват правните и моралните аргументи на родителите и техните организации, а същите да бъдат представяни като няколко десетки уплашени и недоразбрали консуматори на фалшиви новини в социалните мрежи.

ЗСУ е част от едно радикално антисемейно законодателство, което включва, но неизчерпателно изброено, следното:

- неясна и всеобхватна формулировка на „социални услуги”;

- задължителни социални услуги;

- противопоставя правата на децата на правата на родителите, което освен че е неестествено и противоконституционно, е доразвито до степен, в която естественият враг на детето са родителите (без, естествено, това да е изрично заявено);

- „подкрепа” и „закрила” на всички деца, на всички родители и всички семейства, независимо дали те имат нужда от такава намеса и „закрила”, или не;

- създава информационен масив за проследяване на всяко дете и неговите родители и оттук – възможност за контрол, нарушаване неприкосновеността на семейството и личността;

- дава възможност невръстни деца да се обаждат и да получават „социални услуги”, като създава задължение за доставчика на услугата да не съобщава на родителите, ако детето е под 14 г.;

- въвежда категорията „социална услуга“ вместо конституционната “социално подпомагане”, целейки да превърне тоталното социално “обслужване” в търговия (често наричана с чуждицата “бизнес”), и това не е истински пазарен принцип, а комерсиализиране, което на нормален език се формулира като „благотворителност”, спомоществование, взаимопомощ;

- дава възможност на чуждестранни търговци и НПО, вкл. социални служби, да изпълняват свои решения на територията на страната, като задължава българската полиция да им съдейства (тоест защитата на български граждани, на българска земя, която им се дължи от държавата по българската конституция и закони, бива отменена в полза на чуждестранни търговски, нетърговски и чуждодържавни организации), и това нарушение става с принудата, осигурена от българските правоохранителни органи;

- дава възможност джендър-идеологията и омразата срещу „патриархалното“ семейство да навлезе във всяко едно семейство безпрепятствено и против волята и съгласието на родителите;

- прави социалните служители посредници между родители и деца при конфликт между тях;

- създава мултидисциплинрани екипи, в които социалният работник, ниско квалифициран за специализирана правна работа, ръководи дейността на прокурора, в нарушение на конституцията и здравия разум, и чиято цел е да бъдат желязната полицейско-държавна хватка, от която никое закриляно дете или родител да не може да избяга.

 

Не е нужно да изброяваме още елементи от антидемократичната, антисемейна и противоконституционна същност на ЗСУ и предхождащото го законодателство (анонимни сигнали, нарушение на правото на защита и презумпцията за невиновност, лишаване от право на участие в процеса при застрашени основни права и интереси и др.), за да сме убедени, че такъв тип законодателство няма място в една свободна и демократична система. Аз не съм виждал по-радикален закон, особено когато същият е съчетан с досега действащото законодателство за “закрила” и “подкрепа”, в който правният нихилизъм не само, че не е избегнат, но е въведен като принцип с разтегливите определения на „дете в риск”, „насилие”, което може да бъде почти всяко действие на родителя, както и нововъведението от зоната на здрача „психическо насилие”.

“Добрите страни” на ЗСУ, доколкото ги има, не го правят годен за „ремонт“. Ако ЗСУ влезе в сила, семейството, като основна обществена институция, заедно с редица основни човешки права, ще бъдат първите жертви на елитарния държавно-корпоративен хибрид.

Толкова ненужен и порочен закон трябва просто да си отиде така както е дошъл – с бърз, безусловен и категоричен вот за пълната му отмяна. След него – и всички други правни недомислици, приети уж в защита на децата.

Публикувана в Блог