Сряда, 03 Март 2021 23:40

Националният празник на освобождението и продължаващата борба за свобода

Написана от
Оценете
(4 гласа)

 

Знаме с образи на национални герои и лозунг, свъзващ националния празник Трети март със свободата

Кратка историческа перспектива и лична оценка

 

Българите честват 3ти март като национален празник. Чувствата са смесени, защото националните празници са обикновено такива, които възхваляват свободата и независимостта на един народ, на една нация.

Това, което свързва една нация като такава, са общият език, общата история, култура, ценности и често – правната система и религията. Свободата на общността и нейната независимост от чужди сили са в основата на националната гордост.

Разбира се, въпросът за суверенитета на един малък народ винаги е поставен в зависимост от въздействието на големи, богати и мощни народи, чиито интереси се преплитат с тези на тези на малкия народ или им противостоят. Това винаги е било така, то е факт не само от историята, но и в личните взаимоотношения.

В този смисъл са и смесените чувства по отношение на националния празник. На Трети март се чества независимостта и утвърждаването на свободата на самоопределение на един поробен задълго от Османската империя народ. Но в крайна сметка, освен със саможертвата на обикновения русин и българите-опълченци, освобождението е постигнато и с усилията на руската дипломатическа и военна мощ в сблъсък с турските войски. Така освобождението на българите е зависимо от намесата на русите. Тази динамика позволява на руските дипломатически и стратегически интереси на Балканите да имат влияние и в историческата посока, в която България поема след Руско-турската война от 1877-1878 г.

Постигнат ли е на трети март 1878 г. идеалът за свободна България ? До голяма степен, да. В много отношения България е далеч от васалното си положение и състояние на зависимост от Османската империя. В същото време новите реалности не дават възможност за пълно обединение на българите по всички земи и това води до разочарование, до порив за осъществяване на Съединението на Северна и Южна България през 1885 г. и разбира се – до втория национален празник от 22 септември, когато се чества независимостта на България като суверенна държава. Или по-скоро – на по-суверенна държава от предния път.

Но макар в крайна сметка да има свободен народ, свободен ли е отделният човек? Има ли моралната, икономическа и политическа свобода, типична за свободните хора? До голяма степен, да. Толерантността, залегнала в Търновската конституция не е само химера. Въпреки че в главата си „За верата“ тази първа след Освобождението конституция предвижда, че князът изповядва източноправославно изповедание и че княжеството е православно и са налице изпълнителни държавни структури по въпросите на религията, толерантността към различните изповедания е факт. Когато страната уважава различните убеждения и светоглед на хората, особено правото им на вяра в Бога, достойнството на личността, което е неразривно свързано с разбирането за свобода и със свободата въобще, е налице.

Разбира се, политическите страсти през шейсетината години свободно развитие на царството като конституционна монархия не престават. Но свободата да се участва в политическия и обществен живот със собствено мнение не е отнета. Това се променя значително с политическите сътресения преди Втората световна война и драматично с идването на съветския режим през 1944 г. В началото хората не искат да повярват, че е възможно да бъде установен един толкова безмилостен и тираничен режим, защото са го изпитали само като политическа теория, която съдържа в себе си утопични и безумни елементи, и само са чували за комунистическия експеримент в СССР.

В рамките на няколко кратки години обаче червеният терор от болшевишки тип успява да скове в страх и покорство българското общество. Едни от основните врагове на новата власт са християнството и църквата. Целта на болшевишкият атеизъм е да се представят Бог и спасението като нещо фалшиво и измислено от така наречената „буржоазна класа“. Православната църква е превзета отвътре и официалната институция става глас на „борбата на българския народ за социализъм“. Съдбата на протестантските църкви е подобна – фарсовият „пастирски процес“ от 1947 г. е само върхът на айсберга за разработките, директивите и шпионските операции, насочени към дискредитиране на вярата в Христос като „антинародна и контрареволюционна пропаганда“ според грубите пропагандни идеологеми. Поради страха от хвърляне в концлагер, от изчезване, а в ранните години – и от разстрел без съд и присъда, свободата на мисълта и словото е достатъчен мотиватор за пълно умствено и идеологическо покорство.

Българският свободен народ отново не е свободен, а раболепен градител на несъществуващото утопично светло социалистическо бъдеще, зад което се крие грозното лице на елитарния номенклатурен терор над обикновения човек.

Нека за момент обобщим казаното дотук: свободата не е само национална идентичност. Важни са и свободата и достойнството на индивидуалната личност. Когато е третиран като маса, на която не е разрешено да мисли и да има собствено мнение, ценности, вяра и достойнство, народът не е свободен народ.

Така, заради крайната демагогия, партийно-държавна ненавист към истината и отсъствието на вяра и надежда в Бога, както и заради натрапената насила лоялност към идеологията на атеизма и класовата борба с невидимия враг, в годините на развития социализъм мнозина българи развиха неприязън към собственото си отечество. Когато единственото средство за споделяне на истината е под формата на вицове, семейството е разградено до степен на отчуждаване между поколенията и пълна забрава на семейната и родова история, традициите са представени като буржоазна отживелица, а вярата е само спънка срещу прогреса на човечеството, отдадено на научните си постижения, съвсем естествено привързаността и лоялността към собствения ти произход и идентичност не са повод за гордост, а за униние, апатия и в някои случаи – дори срам. Човекът, лишен от истина, достойнство и справедливост, не е свободен човек.

След падането на комунистическата система в общ исторически план в края на 80-те години на миналия век България също бе засегната от „вятъра на промяната“. Макар и неизвоювана, а до голяма степен като че ли подарена, тази свобода имаше своите герои. И своите агенти също. Освен възможности за ново начало, демокрацията на прехода беше и демокрация на организираната престъпност, пръкнала се от тайните служби на бившия режим. Това беше и възможност за два милиона българи да избягат от „земята като една човешка длан“ колкото може по-далеч и особено на Запад. Вярващите протестанти съвсем не бяха изключение в този екзодус. Все още си спомням случая на десетки български пастори, отишли на пасторска конференция в Остин, Тексас, и останали завинаги в обещаната земя, която САЩ представляваше за света. Бог ги обича и желае най-доброто за тях.

Сега, над трийсет години по-късно, връзките на мафията с националната посткомунистическа идентичност на българина вече не съществува. Присъединяването към европейските и западни военни и цивилизационни конвенции, както и съпътстващата култура на законност и зачитане на личните права и свободи на хората, сякаш върна самочувствието на българите. Политическата свобода сякаш беше напълно достижима заради идеята, че свободата е изцяло зависима от външни за личността фактори, които трябва да ѝ я осигурят.

Личността, обществото, съдилищата, институциите, макар и не напълно, но с помощта на европейските ценности и пари развиха усещане за справедливост, достойнство, свободомислие. Страхът от комунистическия контрол над мисълта и словото сякаш си беше отишъл.

Оказва се обаче, че в новите условия идейната атака срещу индивидуалната самостоятелност, културната независимост и личните права и достойнства не са само лош сън от миналото. На дневен ред днес е крайната идея за индивидуални права. Тази идея е толкава радикална, че превръща дадени човешки състояния, вътрешни усещания и дори пороци и грехове в човешки права, които трябва не само да бъдат толерирани, но и аплодирани.

Дали героите на Шипка, които са се борили и давали живота си за националното освобождение, са очаквали, че един ден националният суверенитет ще служи за гаранция на „правото на брачно равенство“ и за това мъж да се жени за мъж? Или за това да се преподава на невръстни деца в задължителното училище за полови актове, гениталии и мастурбация? Или за това един социален работник има повече права върху децата от собствените им родители?

Очевидно е, че българският народ очевидно е чувствителен към утопични и тоталитарни заблуди, заради които се отнемат основни човешки права и свободи. Противопоставянето, и в повечето случаи успешно, на неспиращите опити за въвеждане на законодателство за ограничаване на свободата на вероизповедание (2018 г.), на въвеждането на класовата борба на основа полово и възрастово противопоставяне и разграждането на семейството и биологичната същност на човешката личност (Истанбулска конвенция 2019 г.), на въвеждането на социален контрол чрез благовидни стратегии за права на децата и за социални услуги (2020 г.) –  все стари духове на контрол над личността и народа, понагримирани с нова терминология и идващи от Запад, вместо от Изток, е факт и е показателно.

Показателно е също, че заедно с въвеждането на световни регулаторни механизми, които изместват волята на местния човек и общност (2020-21 г. – световни ограничения по повод вирус), се възражда и усещането за нужда от род, семейство, народ и национално самоопределение и принадлежност. Въвеждането на новговор с цел контрол на мисълта и изразяването, и в крайна сметка на човешката личност, е явно и неприемливо за много хора, несъгласни с ограниченията на права заради „език на омразата“ или заради „народното здраве“.

Въпросът за общностната народна свобода обаче остава. Колко е свободен един народ, ако отделният човек не е свободен? Доколко борбата за национално самоопределение е празник за отделния човек, ако тази национална идентичност и свобода не означава достойнство и свобода за отделната личност? Доколко поредните велики сили и сервилните политически интереси на тесни кръгове решават кое е важно и кое маловажно за обикновения човек? Доколко усещането за достойнство има само временни измерения и разчита на временен успех, а не на ценности, които са вечни и които се формират на база на откровението за Създателя и нуждата от спасение – не национално, а лично спасение, което предхожда националното. Все въпроси, търсенето на отговор на които най-малкото доближават народния празник до празник на отделната личност и на нейните близки и до празник на свободата.

Така, националният празник не е само припомняне на вече отвоювана свобода, а напомняне, че борбата за истината и свободата продължава.

Прочетена 205 пъти Последно променена в Събота, 13 Март 2021 23:10

Оставете коментар

Моля, съобразявайте се с правилата на сайта за коментиране. Виж "Правила при коментиране".