Към статия Боян 26.06.17Полицаите отново ще излязат да протестират на 05 юли във връзка с отказа на министър Радев да увеличи заплатите във ведомството с 15%, както и заради казуса с липсата на нови униформи за служителите. В протеста към полицаите ще се присъединят и доста служители в административния апарат на МВР: пожарникари, спасители и изобщо всички на трудов договор към министерството.

Това събитие възбужда някои въпроси: Когато полицаи протестират, кой охранява протеста? Ако полицаите се развилнеят, кой ще защити обикновените хора? Как се увеличават заплати на държавни служители, когато няма достатъчно пари и не се вдигат данъците?

Най-добрата защита на населението се крие във възможността народът да се защитава сам. В този ред на мисли, режимът на носене на оръжие в нашата страна следва да се смени, като мине от разрешителен към уведомителен. Полицията не може да бъде навсякъде, а и не е редно да може. Всякакви призиви, че националната сигурност може да пострада, са лицемерна лъжа, чиято цел е по-голям контрол над населението.

По-големите заплати в МВР са напълно възможни – след съответните съкращения. Когато един щат е раздут, той се и разплува, защото служителите започват да мислят, няма кой да пипне удобното им работно място и че ще си останат там завинаги. В тази ситуация вероятността човек да не си върши работата в срок и качествено е много голяма. Нека останат само най-добрите или онези, които наистина искат да работят. Нека останат онези, които искат МВР да не е просто административен апарат, изпълняващ нечии интереси (политически или други), а да е в служба на обществото, в което живеем.
Вяра и общество на 10 юни 2017 за прилагане
Ето как представя дискусията БНТ1
:

Вероизповеданията у нас – без финасиране от чужбина и с ритуали само на български език? Една дискусия по все по-актуалния проблем за правата на религиозните общности и държавния контрол в студиото на този брой на „Вяра и общество“. Поводът е поредното предложение за поправки в Закона за вероизповеданията, а също така и споделеният опит в тази посока на някои мюсюлмански държави специално за предаването. 

Дали екстремизмът уплаши обществата и те започнаха да налагат рестрикции, потъпквайки основни демократични права? Дали предложените поправки в българския Закон за вероизповеданията не съдържат такива рестрикции? Какъв е опитът в преобладаващите с мюсюлманско население държави от Близкия изток, съпоставен с европейските закони?

Вижте отговорите в специалното интервю за „Вяра и общество“ на бившия министър по религиозните въпроси на Кралство Йордания проф. Хайел Алдауд и в дискусията в студиото с участието на д-р Мохд Абуаси от Центъра за Близкоизточни изследвания, гл. ас. Атанас Славов – преподавател по конституцинно право в СУ, и д-р Виктор Костов – правозащитник и гл. редактор на „Свобода за всеки“.
justice scalesТова заглавие може да се разбира по два начина: или тероризмът е насочен срещу правата на човека, или пък политиците работят срещу нашите права като човешки същества. Но употребени заедно, двете думи навеждат и на мисълта за някаква връзка между политиците и тероризма в тяхното отношение към човешките права.

Само преди три-четири дена (6 юни 2017) британската министър-председателка Тереза Мей заяви, че ако борбата с тероризма означава преразглеждане на правата на човека и отмяна на някои от тях, то тя веднага ще го стори и ще преразгледа, отмени или редактира редица закони, произтичащи от международните съглашение за човешките права. Ежедневникът The Guardian от 7 юни добре описва опасните последици от подобно мислене, а може би и действие. Ето накратко посоченото в материала.

Денят, в който политиците ни казват, че ще отменят човешките права, ако те им пречат в нещо, е денят, в който трябва да ни обземе страх (за нашето бъдеще). Правата на човека не съществуват за силните на деня, та те да ги прилагат, когато им е политически изгодно, тяхната цел е да защитят обикновения човек и да обезпечат нормален живот в едно цивилизовано общество.

След ужасяващото нападение в Манчестър (22 май 2017 – В.К.) премиерът се изпъчи пред офиса си на Даунинг Стрийт и каза: „Да си спомним за онези, които загинаха, и да похвалим онези, които помагаха, знаейки, че терористите никога няма да спечелят и че нашите ценности, нашата страна и нашият начин на живот винаги ще пребъдват.“ Но във вторник (след новия терористичен акт от 3 юни 2017 в центъра на Лондон – В. К.) тя отхвърли тези ценности, обявявайки прилагането на пълномощия, които бяха отречени от предишни правителства. Тя каза: „Ако човешките права в нашата страна не ни позволяват да направим каквото е нужно, тогава ще променим законите, тъй че да сторим каквото трябва.“

Ето какво тя има предвид на практика: ако правото на свобода или на справедлив съд или на забрана на мъченията ни пречи, тогава ще ги отменим – ето как просто и лесно ще се отървем от ценности, чиято цел е да предотвратят тиранията след жестокостите на втората световна война.

Казаното от Мей в действителност е пряко нарушение на върховенството на закона – на принципа, постановяващ, че своеволното упражняване на власт трябва да бъде контролирано, като го подчини на добре определени и устойчиви правила. Законът е щитът, който ни предпазва от бъдещи тирани… Изработеният от британски законотворци принцип за върховенство на закона е рожбата на Уинстън Чърчил, този принцип е нашата гордост. Той продължава да бъде лъч надежда за онези, които се борят за основните си човешки права…

Човешките права не ни пречат да се борим срещу тероризма, ние и така депортираме опасните за обществото хора, тъй като сигурността на нацията стои над правата на терористите, а полицията и разузнавателните служби разполагат с изобилие от пълномощия за следене, откриване, задържане и пращане в затвора на терористите и техните помощници.

Съществуват права, с които никога не можем да направим компромис – правото на живот и забраната на мъченията. А искаме ли да бъдем като някои страни, в които мъченията са позволени? Това ли е бъдещето, което готвим за младите хора?

Мисля, че не е нужно да привеждам цялата статия тук, повече от ясно е какво политиците могат да направят на народа си, уж под предлога за борба с тероризма. Защото не само Тереза Мей има подобни мисли в главата си, струва ми се, че и у нас немалко политици са готови на какви ли не радикални стъпки по отношение на правата на човека уж с цел да защитят народа от евентуални терористични нападения.

А повече от ясно е, че ограничаването на правата на човека пряко е свързано с ограничаване на правото на свободно изповядване на вярата, особено като знаем, че немалка част от терористичните нападения имат религиозна подкладка, особено от страна на исляма. Немалко политици са готови да жертват доброто в името на „унищожаване“ на злото: „дайте да ограничим свободното изповядване на вярата, защото чрез нея отделни личности могат да се радикализират и да станат опасни за обществото,“ чуват се призиви; „дайте да следим кой какво мисли и казва, особено в местата за богослужение, та навреме да открием радикалните проповеди,“ други „застъпници“ на ограничаване на правото на религия продължават да настояват. С една дума, новите обстоятелства изискват и по-последователно спазване на принципа „покрай сухото гори и мокрото“ – т.е. ще забраним правото на свобода на вярата (свобода на проповедничество) с цел уж да предотвратим радикализирането на някои мюсюлмани, но понеже не можем да направим това само за една религия, ще го направим за всички религии, включително вековната религия на народа – християнството – което също ще страда от „новите“ мерки, но затова пък обществото ще се чувства по-сигурно.

Наистина ли ще бъдем по-сигурни в ръцете на подобни политици? Не мисля. Нещо повече: струва ми се, че премахването (или ограничаването) на някои права на човека може да върне тираничните режими от близкото минало, въпросът е обаче дали тогава ще имаме възможността да се противопоставим на един такъв режим, дали не е по-добре още сега да разкриваме истинските замисли на тези нови радетели за сигурност и безопасност, преди да ни бъде отнета всякаква възможност за свободно слово и свободно изповядване на бащината вяра.

Бележка:
Подчертаното с черен шрифт в превода на статията от The Guardian е мое (В.К.)

Снимка към статия ЯК 19 майИма нещо нередно, когато министърът на образованието звучи като намръщен полицейски инспектор от телевизионен сериал, решен да се справи с престъпността веднъж завинаги. Точно такъв тон държа на първата си пресконференция министър Красимир Вълчев. По време на събитието висшият държавен служител смело разкри целите, които си е поставил и възнамерява да постигне в рамките на мандата на сегашното правителство. Най-грандиозната от тях е справянето с неграмотността.  Стремежът на г-н Вълчев, като управител на институцията, е всяко дете, което не ходи на задължителната детска градина (от 5 г.) или на училище, да бъде издирено и вкарано в задължителна предучилщна група или в училище.

Министър Вълчев мотивира намеренията си по следния начин: „България е изправена пред предизвикателството на намаляващ дял на работната сила, продължаваща миграция и увеличаващ се дял на лицата от уязвимите групи, в които родителите са с нисък образователен статус, а в тези семейства респектът към образованието е нисък. Това прави предизвикателствата пред нас и пред социално-икономическото развитие на страната още по-големи. Рецептата за преодоляването му е доста по-сложна от записаното в управленската програма. Трябва да използваме всички дейности и мерки за постигането на тази цел. В опростения му вариант това означава решителни мерки плюс мотивирани учители."

Думите на министъра предизвикват множество основателни притеснения у българския гражданин, който отказва да приеме за чиста монета всяко управленско действие на държавната машина. Когато става въпрос за децата ни обаче, мизата се увеличава още повече и нуждата тревогата да прерасне в критично отношение и гражданско противопоставяне на акцията по издирване и задържане на деца, обучавани в къщи, например, се налага от само себе си. Смущаващо е обстоятелството, че за българския образователен чиновник понятието грамотност  е свързано единствено с арестуването на детето в държавната училищна система и индоктринирането му в нея.

Нека си спомним, че България все още не признава алтернативните форми на обучение, в които родителите имат основната роля. Именно чиновническата, ограничителната интерпретация на министъра, боравещ с термина неграмотност, поставя неотложната нужда от прецизното дефиниране, внимателното осмисляне и фундаменталната промяна на образователната реалност в страната. Всяко истински демократично общество би следвало да познава, разбира и цени свободата и да осъзнае, че не използването на силовите мерки за насилствено издирване и задържане на децата в държавната институция, а освобождаването на образованието от чиновническите клещи е един от най-важните начини за преодоляване на неграмотността.

Българският политически опит показва тенденция, която би била много смущаваща, ако нямаше своята сериозна положителна страна, а именно: в повечето случаи намеренията на имащите власт не отговарят на техните възможности. Ако пропорциите между желание и осъществяване на управленските решения бяха изравнени досега, то в България отдавна щеше да властва диктатура, макар и скрита зад привидно демократична фасада. Фактът, че властта е неспособна да устои в заявените намерения обаче, не бива да ни успокоява, защото наличието на подобна мисъл в главите на управляващите означава, че те наистина желаят да превърнат собствените си граждани в марионетки, управлявани от нахакан кукловод със съмнителни умения, който е възприел твърде сериозно властта си да дърпа конците.
Снимка към статия от 08.05Миналата седмица американският президент Доналд Тръмп подписа изпълнителна заповед в защита на свободата на религия в САЩ. Някой би се усъмнил в нуждата от такава стъпка, имайки предвид, че Америка е свободна по отношение на това кой каква вяра може да изповядва и че държавата не се меси.

Свободата на вероизповедание и религия в САЩ, сравнени с тяхната правна уредба в България, са много различни. Американската система е протестантско-християнска и плуралистична, докато българската е посткомунистически-атеистична и политическо-православна. И тези различия си имат своето основание.


Българската история сочи, че управата в България фаворизира държавната намеса в религиите и тяхното функциониране, докато Първата поправка на американската конституция гарантира ненамеса на държавата в практикуването и изразяването на религиозни възгледи.

По отношение на България знаем, че дори преди малко повече от месец за пореден път социалистически ориентираният нов президент на България направи опит да прокара законопроект, с който щяха да се въведат същите драконовски ограничения на свободата на религия, каквито се опитаха да прокарат през март 2016 г. две групи социалисти.

Но ако си мислим, че американците нямат проблеми с държавния контрол на свободата на религия, грешим.

Администрацията на Обама направи всичко възможно да минимизира тази основна черта на американската демокрация и конституция – свободата на съвестта и вярата в Бога. Под предлог за предпазване на хомосексуалисти и транссексуални (хора, които си мислят, че са другият пол и се държат по начин, който няма нищо общо с естествения им пол), въведе антидискриминационни мерки, които се оказаха защитаващи хомосексуализма и трансполовата идеология и практика, но за сметка на свободата на религията. И когато се говори за свобода на религията в САЩ, имаме предвид най-вече християнската религия в нейните разновидности, тъй като това е най-разпространената вяра там. Тези мерки доведоха до това християни търговци да изгубят бизнеса си при съдебни дела и административни действия, предприети злонамерено и целенасочено срещу тях заради религиозните им убеждения. Такива са семейство Клайн от Орегон, които отказаха да украсят сватбена торта на двойка лесбийки. В категорията „пострадали от толерантност“ попада и Баронел Щуцман от щата Вашингтон, която трябваше да защитава правата си в съда от иска на двама хомосексуалисти, които същата е обслужвала с цветя от цветарския си магазин в продължение на години, докато тези нейни клиенти не поискали от нея да украси с букет тяхната „сватбена“ церемония, което тя отказала на база на християнската си вяра. Тези са само два примера от десетки дела срещу християнски търговци и техни търговски дружества, целенасочено атакувани за „дискриминация“ на основа „сексуална ориентация“ и в нарушение на свободното право на съвест и вяра в Бога.

Българските медии непрестанно заливат публиката с информация от Америка, която е копи-пейст превод от левите американски медии, съставляващи голяма част от медийния пазар там. За българите, които се доверяват на българската преса, Америка е една голяма, богата мултикултурална платформа на успешния ляв социалистически експеримент. Това, разбира се, не е заявено открито, просто левите идеи, присъщи на мрежи като ABC, CNN, CBS, MSNBC и др., са добре отразени в кратце чрез копи-пейст технологията, но отсъства поглед върху консервативната част от американската държавност, медии и обществени настроения.

Затова и изпълнителната заповед на президента на САЩ, Доналд Тръмп, в защита на свободата на религията остава неотразена. Първо, защото свободата на религията е интересна на много малък кръг от българските медии, управници и жители, и второ, защото консервативните новини остават встрани от вниманието на вносителите на новини.

Но извън критиката за българското отразяване на тази заповед на президента на САЩ, следва да уточним, че тя бе част от предизборните му обещания и се основава именно на нуждата да се възстанови баланса в полза на свободата на вярващите в Америка, най-вече християни, изгубена за сметка на правата на хомосексуалните и тези с други разбирания за „сексуална ориентация“ през годините на Обама.

Консервативните лидери и издания, а това са тези с християнска религиозна насоченост, участници в публичния дебат и в политическия процес обаче, не са доволни от този подход на президента. Ето как National Review характеризира тази инициатива на Тръмп:

Според Ню Йорк Таймс и други, които се интересуват от предварителен преглед на администрацията, заповедта има три основни компонента: 1) обещание за „защита и енергично насърчаване на религиозната свобода“, 2) директива за „облекчаване на ограниченията върху политическата активност на църкви и благотворителни организации“ и 3) заповед на „федералните агенции да освобождават някои религиозни организации от изискването за достъпни грижи, които осигуряват на служителите здравно покритие за контрацепция“. Тези директиви са съответно 1) безсмислени, 2) опасни и 3) безсмислени.

Енергичното насърчаване на религиозната свобода е просто декларативно, което не е малко, но е ненужно, защото е изискване на законите и конституцията на САЩ. Критиката, че изпълнителната заповед е опасна, има следните основания. Заповедта, която е нещо като закон за изпълнителната власт, подчинена на американския президент, все пак подлежи на изменение, допълнение или пълна отмяна от една следваща администрация.

Нещо повече, ако една бъдеща президентска и ляво-ориентирана администрация отмени тази изпълнителна заповед, защитаваща определени права на църквите за участие в политическия процес, то църквите биха се оказали в положение да бъдат преследвани за миналите си действия.

Как става това? През 50-те години президентът Линдън Джонсън въвежда в Америка поправка в данъчния кодекс, която казва, че църквите, които имат данъчни привилегии и не плащат данъци за доходите си, нямат право да участват в политически кампании или да подкрепят или да се противопоставят на даден кандидат за управителен пост. Ако биха направили това, те биха изпаднали в опасност да изгубят данъчните си привилегии и да се наложи да плащат данъци със задна дата. Тази „поправка Джонсън“, сравнена с българските законови ограничения спрямо вярващите относно тяхната възможност да се включат в политическия дебат без да укриват верските си убеждения, е почти невинна.

Въпреки това, критиците на половинчатата мярка на американския президент настояват защитата на свободата на религия в „модерната административна държава“ да става със закон, а не със заповед, която лесно може да бъде отменена.

В България се предвижда затвор за всеки, който си позволи да направи връзка между религиозните си убеждения и политическите такива – виж допотопния комунистически чл. 166 от Наказателния кодекс.

Въпреки това, поради традициите в опазване на свободата на съвестта и вярата в САЩ, както и свободното участие в политическия дебат, неограничавано от комунистически закони, които целят борба с християнството, възможността за прилагане на „поправката Джонсън“ в един бъдещ момент може да се окаже ограничителна за свободата на вярата и съвестта на тези, които са разчитали на изпълнителната заповед на президент Тръмп.

Консервативните критици също твърдят, че изпълнителната заповед на Тръмп не адресира най-важните заплахи за религиозната свобода – ограничаване на свободата на словото и вярата в академичните институции в САЩ, финансирани от централната власт, пре-дефинирането на пола и семейството и атаката срещу християнските образователни организации и права.

В същото време президент Тръмп публично обявява на религиозните водачи, че няма от какво да се притесняват, той милее за свободата на религията и нейното публично признаване и място в политическия процес.

При положение обаче че Американският съюз за граждански свободи ACLU, една отявлена лява и про-социалистическа правозащитна организация с много пари и влияние, нарича изпълнителната заповед в защита на религиозната свобода „фото-сеанс без много значение за промяна в политиката“ по въпроса, следва да сме наясно, че Тръмп просто е отбил номера.

Сравнено със систематичните опити за пълно отнемане на фундаменталната свобода на вярата и словото, включително и на новия български президент, недостатъчната защита на свободата на религията от страна на Тръмп по отношение на американците изглежда като „бял кахър“. Съвсем логично някой би възкликнал: „Да им имаме проблемите на американците!“. Но именно поради способността си и волята си да държат управниците отговорни, американците имат заслужената завист на повечето свободомислещи, в политическо и консервативно отношение, хора по света.

Адв. д-р Виктор Костов
е издател и главен редактор на „Свобода за всеки“.
lenin mausoleumПролетта, изглежда, е време за събуждане не само на природата, но и на различни чувства и желания. И това е нормално, ще кажем – след зимните студени месеци пролетното слънце и топлината наистина способстват за изблика на чувства и стремежи. Но тук думата ми не е за влюбените, а тъкмо обратното – за онези, които най-малко се вълнуват от чувствата, защото те мислят за бъдещето на страната си и на света, а подобни мисли могат да обхванат човешкия ум само ако той е трезв, рационален и борещ се срещу всякакви вредни чувства или стремежи, които биха отклонили разума от начертания от партията път. Предполагам читателят вече се сеща, че отново отварям дума за комунистическите функционери, които в различните източноевропейски страни си присвоиха различни названия: демократи, либерали, социалисти, пък някои продължават да се гордеят и с името си на комунисти, каквато е например партията на руския твърд комунист Генадий Зюганов.

Но преди да го спомена още веднъж, нека най-напред да кажа за новината, която ме и накара да напиша тези редове. Мартенското слънце изглежда е накарало някои руснаци (в случая – руският център за изследване на общественото мнение, който всяка седмица прави проучвания чрез телефонни допитвания до хиляди и десетки хиляди руски граждани) да направят проучване за мавзолея на Ленин на Червения площад. Разбира се, подтикът за проучването не било само слънцето и затоплилото се време, а предложението (то е от март 2017 г.) за внасяне в руския парламент на законопроект за погребване останките на великия пролетарски вожд и затова центърът решил да попита руските граждани какво е отношението им по този въпрос (законопроектът е внесен за разглеждане само преди три дена, на 20 април 2017 г.)

Резултатът сочи, че почти две трети (63%) са за изваждане на тялото на вожда от мавзолея и погребването му, така както се погребват всички хора, при което почти половината (и то преди всичко младите хора) смятат, че това трябва да стане веднага, без забавяне. Проучването още посочва, че около 40% от участвалите в него считат мавзолея за туристически обект, други 40% смятат присъствието на Ленин на Червения площад за противоестествено и нередно.

И по-нататък в анализите следват интересните моменти. 31% от респондентите казали, че наистина тялото на вожда на руската (сетне – съветската) пролетарска революция трябва да се погребе, но това да стане не сега, а след време, когато този акт няма да засегне онези, за които Ленин продължава да е изключителен вожд и лидер на световния пролетариат. С една дума, докато са живи всички онези, които продължават да тъгуват по комунизма (колко ли милиона са те?) или пък по самия Ленин, без дори да го свързват по някакъв начин с комунистическата идея. Но интересното е в реакцията на съвременния ленинист – водача на руската компартия Генадий Зюганов: в този акт той вижда провокация срещу руската държавност и затова той призовал Съвета за сигурност да разгледа този законопроект и да се изкаже за неговата законност. Нека да повторим – той призовал не кого да е, а Съвета за сигурност! Каква ли връзка прави този Зюганов между погребението на техния вожд и мнението на този Съвет? Нямам си никаква идея. Но той със сигурност знае какво прави.

Особено интересна е връзката, която днешните комунисти (в случая руските, но и българските не са далеч от тях по мислене и действие) правят между вярата и тяхната идеология, наследница на лениновите теории. Както самите руснаци, така и други мислещи хора многократно са посочвали, че поклонението пред тялото на Ленин твърде много прилича на православното поклонение пред мощите на светците (вижте, напр. тук, където, авторите се опитват да покажат, че поклонението пред останките на Ленин повече прилича на египетското поклонение пред фараона, но аз от личен опит мога да кажа, че то твърде много прилича на поклонение пред православни мощи), но не са много онези, които виждат как червената партия някак си без да иска започна да смесва пролетарската идеология и християнската вяра, като мнозина намериха твърде много сходни черти между идеята за комунизъм и идеята за Божието царство.

Самият Зюганов дотолкова изкривил думите и идеите на Ленин за вярата, че вече свободно твърди, че пролетарският вожд едва ли не бил защитник на християните и виждал и тяхното участие в построяването на комунистическия рай на земята. Ето тук можем да видим повече за мисленето на съвременния вожд на руските комунисти и за разликата между неговите думи и идеи и тези на Ленин. Но че последният наричал вярата мракобесие и глупост – това няма значение, важното е в днешно време да преиначим думите на вожда и да привлечем и вярващите на страната на червената партия, особено по време на предизборни кампании; че Зюганов еднакво се покланя и пред Ленин и пред православни светини – това няма значение, важното е човек да си боготвори нещо или някого (вижте тук, където се посочва поклонението на руския партиен комунистически лидер пред икона на Божията майка) и да прави другите на глупави.

Ако погледнем коментарите под посочените тук от мен статии ще видим, че повечето от пишещите считат този въпрос (погребването останките на Ленин) за толкова маловажен, че той въобще не трябва да се разглежда от парламента и да се представя на руското общество като някакъв национален проблем. И наистина – при толкова проблеми на руската държава тялото на мумията Ленин е най-малкият им проблем: най-добре е да си го погребат без много шум и всякакви проучвания, а след месец-два никой навярно няма и да се сети вече за него поради всекидневните трудности на живота и предизвикателствата, които стоят пред тази страна и пред света. Затова човек с учудване чете подобни новини в руската преса, излизащи през последните няколко дена. Вместо да разсъждават за Ленин и за продължаващия войнстващ атеизъм на руснаците, който не е напуснал една значителна част от населението, по-добре би било за руските управляващи и за червената партия да разсъдят за свободата на съвестта и на религията, която уж е гарантирана от конституцията, но която твърде рядко (и при това избирателно!) се дава на руските граждани и на другите вярващи в страната; вместо да мислят каква да бъде съдбата на тялото на вожда им, по-добре е червените другари да се покаят за зверствата срещу Църквата, сторени през седемте десетилетия на ленинов комунизъм, и да се обърнат към Онзи, Който приема всеки, който искрено Го търси.
Снимка към блог статия 13.04След зачестилите случаи на насилие в българските училища, някои от които завършиха с фатален край, Министерство на образованието и науката излезе със серия от мерки, предназначени да спрат агресията сред подрастващите българчета, рожба на държавната образователна система. Министър Николай Денков обяви пред медиите, че държавата е изготвила обширен план, за да засили сигурността в училищата. В изработения национален механизъм са предложени 22 конкретни мерки, чрез които се очаква да бъде овладяно зачестилото насилие сред учениците. В кризисния план е предвидено да бъдат създадени патрули, които да следят за дисциплината, всяко дете да има достъп до психолог, както и да бъдат обучени хора, които да следят на камерите в реално време случващото се в училищните сгради.

На пръв поглед можем да се заблудим, че сякаш висшите образователни администратори най-сетне са започнали да действат адекватно и са на път да решат отдавна съществуващия проблем с невъздържаното поведение на учениците. По-внимателно вникване в темата обаче ще ни отведе до извода, че предвидените от МОН разпоредби няма как да предпазят децата от насилието в училище, защото външният контрол не лекува вътрешната болест на системата. Години наред българските политици и чиновници отказват да признаят, че съществува изход от безпътицата – изход, който е единствената алтернатива на държавната образователна система.

Начинът на мислене на министри, депутати, учители, психолози и всички, ангажирани с българското училище, е симптоматичен и този факт прозира от години. Ето защо следва да се запитаме не е ли логично в българското общество, в което всеки е някой друг – сервитьорката е народен представител, репортерът е политически анализатор, докторът е бизнесмен, ученикът да е патрулиращ полицай, психологът да е капелан, а родителят да е заложник на системата? Отговорът се налага от само себе си и хвърля светлина върху причината, която превръща децата в насилници, насилени или оператори-воайори, които качват в мрежата бруталните клипчета с батални сцени от класната стая.

На фона на последните събития в родните школа́, доводът, че децата, обучаващи се вкъщи, не се социализират, звучи меко казано нелепо. Крайно време е държавният чиновник да осъзнае, че социализацията има друго измерение, различно от това подрастващият да учи от другарчета и учители морално осъдими практики, да натрупва в себе си агресия от насилието, насочено срещу него, да се усъвършенства в боравенето с презервативи в невръстна възраст или да попива пагубната позиция на безкритично отношение към хомосексуализма. Все практики, които небезразличните мама и татко сигурно са констатирали като обичайни в държавното училище.

Ако сме отговорни родители и не се плашим от това да направим стъпка встрани от системата, все някога ще трябва да стигнем и до отговора на въпроса как да предпазим децата си от насилието в училище? Този отговор е твърде различен от 22-те мерки, оповестени от министър Денков, и звучи така: съществува алтернативна форма на обучение, наречена домашно образование. Вкъщи е най-сигурно и нито един чиновник няма как да обори този факт.

ДОКОГА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ЩЕ ТРЕТИРА ВЯРАТА В БОГА КАТО ПРАВОНАРУШЕНИЕ?

(Обновена!)*Снимка към блог статия от 5 април 2017

България заема второ място в статистиката на Европейския съд за правата на човека по изгубени дела по жалби за нарушения на чл. 9 от Конвенцията. Чл. 9 защитава правото на свобода на религията и съвестта. С 83% загубени дела, България се нарежда пред Турция и Русия. Изводът е един – държавата и нейните чиновници нямат намерение да се поучат и да започнат да уважават едно от най-основните човешки права, крепител на демокрацията – свободата на вяра и убеждения.

Веднага след успеха на ГЕРБ и БСП в предсрочните избори сме изправени пред поредната (за кой ли път!?) атака на властите в България срещу основни права и свободи на вярващите хора. Упоритостта, с която българските управници желаят да премахнат свободното функциониране на основни човешки права в страната, е забележителна.

Само една година след въвеждане на злополучните проекти на Кадиев и БСП за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията, с които се отнемаше изцяло свободата на религия в България, имаме нов проект, който иска да направи точно същото! На 03.04.2017 г. Министерство на правосъдието (МП) публикува на сайта си Проект на Закон за допълнение на Закона за българското гражданство (изтегли от сайта на МП тук).

Този път обаче, за да се избегне обвинението в политическа и идеологическа натовареност на проекта, предложението за драконовско ограничаване на основни човешки права в сферата на вярата, словото, сдружаването и събранията идва от Министерство на правосъдието, а не от социалистическа или друга политическа фракция. Но това е нож с две остриета – на практика, официална държавна институция се ангажира с един пореден антидемократичен проект за законови промени.

На второ място, проектът за изменение и допълнение на ЗВ е завоалирано представен в проект на Закон за допълнение на Закона за българското гражданство. Тук се занимаваме единствено с тези, като че ли тихомълком предложени, промени на ЗВ.

В официалния сайт на министерството дори има кратко експозе,* (ескпозето е свалена в деня след тази публикация - б.а.) в което се твърди, че:

Новите текстове в Закона за вероизповеданията са съобразени със стандартите на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и с чл. 63 във връзка с чл. 17 от Договора за функционирането на Европейския съюз. С тях се въвежда  изрична забрана на анонимните дарения в размер над 1000 лв., даренията от политически партии, както и на получаването на финансови средства и активи от чуждестранни организации и лица, включени в Списъка на лицата, групите и образуванията, които подлежат на замразяване на финансови активи и засилени мерки в областта на полицейското и съдебното сътрудничество, съгласно Регламент № 2580/2001 на Съвета на Европейския съюз.
Цитираните твърдения не отговарят на реалността. Тъй като предложените изменения в ЗВ са предъвканите и само частично смекчени предложения на Кадиев и БСП от март 2016 г. ., проблемите, установени в техните законопроекти, с пълна сила се отнасят и за настоящия проект.

С проекта за промени в ЗВ се предлага въвеждане на редица ограничения на фундаменталното право на свобода на религията и съвестта така, както е дефинирано в чл. 9 от ЕКПЧ. Някои от предложенията са:

1. Ограничаване на практикуването на вероизповедание (религия) чрез въвеждане на задължителна регистрация пред държавен орган на вярванията под формата на „юридическо лице“ (по-подробен и детайлен анализ ще обясни новата техника на този неостаряващ метод за държавен контрол над съвестта на хората). Тоест въвежда се, отново, „държавен лиценз за вяра“. Елиминирана е либералната до момента трактовка в ЗВ, че религиозната общност може да има своя регистрирана институция, „юридическо лице“, но това не е задължително условие за съществуването ѝ и за упражняването на правата на отделните личности в общността.

2. Контрол на финансирането на регистрираните (тоест всички) вероизповедания  – предвижда се регистър на всички дарения над 1000 лв. (тук новото предложение е малко по-либерално от това на Кадиев от 2016 г., който искаше долният праг за регистрация на дарението и дарителите да бъде минималната работна заплата).

От горния цитат от сайта на МП някой може да се заблуди, че едва ли не чл. 17 и чл. 63 от Договора за функциониране на ЕС предвиждат подобна опция, която българското управление просто прилага в наши условия. Чл. 17 от ДФЕС заявява единствено, че местните законодателства сами решават как да управляват отношенията си с църквите и религиозните общности, а чл. 63 забранява ограниченията на движението на капитали и финанси между страни-членки.

Въвежда се запис на имената на дарителя и целите на дарението (какви ли биха могли да бъдат те?). Доклад за тези дарения се дължи на държавата ежегодно или при поискване от ДВ в срок от 3 дни. Въвежда се и задължителен финансов отчет на всички приходи и разходи на регистрираните вероизповедания до Дирекция „Вероизповедания“ всяка година. Благовидният предлог на проектовносителя е, че така щяло да се осъществи по-голяма прозрачност и по-добре да се разпредели държавната субсидия. Разбира се, не се споменава нищо за църквите и вероизповеданията, които нито получават, нито някога са искали да получават държавни пари.

3. Отново има опит за „национализация“ на вярата. Ограничава се възможността чужденци да представляват регистрирани в България религиозни общности. Само такива, за които пред ДВ се предоставят доказателства, че владеят българския език, ще имат право да водят богослужения в милата ни татковина. Преводачите са излишни.  

За да стане ясен крайно ограничителния и антирелигиозно-дискриминационен характер на това предложение, ще напомним, че няма въведени ограничения управителите и представителите на регистрираните в България търговски дружества да са само български граждани или да им се налага да представят доказателства пред Агенция по вписванията, че владеят български език.

4. Увеличават се глобите за нарушения по ЗВ по традиция, започната от Кадиев – с 1000%, тоест десетократно.

5. Ограниченията на правото на вероизповедание включват ограничение на политическите права на гражданите при възприета от държавата „злоупотреба“ с категории като „политическа дейност“ и „национална сигурност“, които не фигурират в стриктно изброените в чл. 9 ал. 2 от Европейската конвенция случаи на възможни ограничения на свободата на религията.

6. С промяната в преамбюла на ЗВ открито е заявена крайно отрицателната, осъдителна и дискриминационна гледна точка на законовносителя спрямо религията и свободата на религия. Вносителят на законопроекта е счел, че трябва изрично да подчертае в декларативен стил, че вероизповеданията имат задължение да спазват конституционния ред и да не осъществяват дейност срещу суверенитета и териториалната цялост на Република България. Единствено разбирането в съзнанието на законодателя, че с вярата си вярващите хора целят именно нарушаване на конституционния ред и териториалната цялост на републиката, може да мотивира подобно безсмислено изявление.

7. Ограничават се свързани със свободата на религия други основни човешки права, освен свободата на сдружаване и свободата на словото.

Заключение

Като цяло новият проект за ограничаване на човешките права в сферата на свобода на религията, съвестта, словото и сдруженията се различава много малко от драконовските неомарксистки законопроекти на Г. Кадиев и БСП от миналата година.

Новият подход и новият формат, чрез който се предлагат – чрез проект за допълнение на Закона за българското гражданство, както и някои изменения в текста на Мотивите към законопроекта, не могат да прикрият постоянно възобновяващото се отрицателно отношение на властимащите към вярата, вярващите хора и свободното упражняване на тяхната религия. Този законопроект е недостоен за разглеждане в едно истински свободно и демократично общество. Надяваме се, че той ще има същата съдба като предложенията на Кадиев и БСП – ще бъде оставен без разглеждане и ще бъде отхвърлен поради крайно реакционната си същност и антирелигиозен и недемократичен характер.


  
* Бележки и обновяване след публикуване на основния текст: След публикуването на настоящата статия Министерство на правосъдието (МП) свали от сайта си информацията, съдържаща коментирания тук законопроект, мотивите и всички други придружаващи го документи. Последната информация в медиите е, че проектът е оттеглен, въпреки, че няма такова официално становище от МП. Законопроектът е предложен от президента Румен Радев и неговия кабинет. Уволнен е правен експерт на средно ниво към министерството, отговорен за публикуването на преписката за обсъждане на сайта на МП. Като основна причина за скоростното оттегляне на проекта за изменение в ЗВ и други закони в медиите се цитира преди всичко въпросът за "уседналостта" при гласуване, но някои споменават и поредния опит за контрол на релгиите. На кеширана интернет страница (запазена снимка) може да се види списъка с датите, свалените документи и техните заглавия. Според президента, предложеният от него проект защитава конституцията, правата на човека и суверенитета на България. Не може да сме по-несъгласни с това изказване, както е видно от горната статия, особено и поради факта, че според българската конституция президентът няма право на законодателна нициатива.


Неделя, 26 Март 2017 19:17

Светската мярка на щастието

shtastie zhenaБъдете щастливи, тук и сега“ – това е призивът на новите радетели на светското благополучие. Християните много добре знаят какво означава земното добруване, властта, славата, богатството, стремежа за постигане на рая тук и сега. Както сатаната изкушаваше Христос в пустинята с трите изкушения и Му предлагаше власт, материални богатства и слава, така и съвременните земни управници изкушават хората и им предлагат тукашен рай. Какво ли не предлагаха досега – всякакви свободи, равноправия, зачитания, уважения, търпимост, и т.н. и хората бързо разбраха, какво се иска от тях: щом свободите и равноправието се отнасят до всички, значи никой не може да ми каже дали ще правя аборт и ще убия детето в мен или не, дали ще съм хомосексуалист и публично ще проявявам порока си или не, дали ще пожелая сам да сложа край на живота си или пък на живота на друг човек, за да му осигуря „достойна смърт,“ или пък да използвам новите биотехнологии и да поискам от някоя лаборатория да ми „доставят“ дете по поръчка (например дете от две майки и един баща, с което уж се избягвали генните аномалии и бъдещи заболявания на човека), и т.н. Както се казва – предлага ни се слободия в изобилие.

А сега научаваме, че вече ни се предлага и щастие. И не само ни се предлага – убеждават ни, че всички хора по земята трябва да бъдат щастливи! Преди няколко дена (19 март 2017) разбираме, че в Обединените арабски емирства (ОАЕ) е учреден Съвет по измерване на щастието по света, който ще има шест подотдела: 1) щастие и здраве, 2) щастие и образование, 3) лично щастие, 4) щастие и работно място, 5) измерване на щастието и 6) щастието в големите градове. Научаваме, че има и книга на щастието по света, в която сто професионални изследователи разказват за познанията си относно щастието, основаващи се само на човешкия земен опит и изключващи религиите и философските възгледи за човешкото щастие. Съветът по щастието се учредява във връзка с международния ден на щастието, който е на 20 март.

Разбира се, новината не убягна от вниманието и на българските медии. Както срещаме заглавия, като „Днес цял свят празнува международния ден на жената“ (или на каквото още можете да се сетите), така и заглавията от 20 март звучат по подобен начин: „Днес цял свят празнува международния ден на щастието“. От новините разбираме, че този ден се празнува съгласно резолюция 66/281 на Общото събрание на ООН от 28 юни 2012 г., в която е декларирано, че „стремежът към щастие и благополучие е фундаментална цел на човечеството и че щастието трябва да бъде цел на държавната политика и да стане компонент на по-комплексен, справедлив и балансиран подход към икономически растеж, който да допринася за устойчиво развитие, изкореняване на нищетата и осигуряване на щастие;“ подчертава се, че „ООН призовава всички държави, международни и регионални организации, както и гражданското общество да отбелязват Международния ден на щастието.“

„Че какво лошо има в това някой да желае щастие на другите,“ ще каже човек. Наистина, няма нищо лошо, стига под „щастие“ да разбираме пълна удовлетвореност на личността от живота й тук и сега с оглед на живота й в бъдещия век, когато тя ще получи вечна участ: за истинско щастие или за истински мъки. Ако тук и сега се стремим към придобиване на блага, които да ни послужат във вечния живот, и ако желаем и другите да придобиват такива блага, тогава този наш стремеж може да бъде изразен като стремеж към щастие. Естествено, за християните щастието може да бъде само в Христос и Неговата Църква, и когато християните желаят всички хора по земята да усетят истинската радост и щастие от общуването със Спасителя на света и на всяка човешка душа, тогава можем да оприличим мисията на Църквата в света като мисия на щастието в Христос.

Но светските управници виждат щастието на човека само като пълна удовлетвореност на личността от живота й тук и сега, без каквато и да е връзка с живота й във вечността, който неминуемо ще последва за всяка душа при второто славно Христово идване на земята. От новините около този „празник“ разбираме, че щастието не е само лично (което си е вярно), но държавно (което не е вярно) и към него трябва да се стремят всички държави. В тази връзка е измислен и съответен термин – брутно национално щастие. То се изчислява по специална методика на основата на различни показатели, такива като икономически прогрес, ефективност на управлението, социална справедливост, опазване на околната среда, съхраняване на културното наследство и т.н. (вж. линка по-горе към сайта на Вести.бг). Бутан е първата държава, въвела този термин, както и самата идея за държавното щастие; в тази страна от 2008 г. има комисия по брутно национално щастие, през февруари 2016 г. в ОАЕ е назначен държавен министър по щастието, през януари 2017 г. в индийския щат Мадхия Прадеш е създаден департамент по щастието, и т.н.

От ежегодния доклад на ООН за щастието може да се види, че най-щастливи са хората, живеещи в богатите страни, напр. за 2015 г. датчаните са били най-щастливи (следвани от швейцарците, исландците, финландците, норвежците и т.н.), а през 2016 г. норвежците вече са по-щастливи от датчаните. То няма как и да бъде другояче, щом като щастието се оценява по посочените по-горе показатели: богатство, социална справедливост, опазване на околната среда и т.н. – наистина в богатите страни народите се стремят да построят рай тук на земята. И съответно най-нещастни са хората от бедните страни, например на края на класацията на ООН са такива страни, като Того, Бурунди и т.н. Къде е България? На 105-то място от изследваните 155 страни. В Косово, Непал, Пакистан и т.н. хората са по-щастливи от българите. Докладът на ООН подчертава, че най-щастливи са страните, в които съществува баланс между благоденствието и социалния капитал, който се изразява във високо доверие в обществото и правителството и в малките социални различия. С други думи, щастието е в стремежа за постигане на прокламираното навремето комунистическо равенство, братство и любов, с прибавка на богатство и задоволеност от живота и обществото, в което човек живее.

shtastie deteИнтересен е също така фактът, че и децата в богатите страни се определят като по-щастливи, при което щастието се свързва и с познанията на децата относно техните права, например 77% от децата в Норвегия са заявили, че добре познават правата си, затова пък само 36% от децата в Англия имат познания в тази област (и съответно Великобритания е на 19-то място в класацията на ООН на страните, подредени по щастие). Значи ако децата знаят правата си и при случай биха могли да осъдят възрастен (включително родителите си), те са щастливи. Разбира се, интересно ми бе да прочета, че според други статистики румънските деца са най-щастливите в Европа, а южнокорейските – най-нещастните.

И тъй, след налагането от страна на евроструктурите на такива свободи, като аборта, хомосексуализма, евтаназията, опасните биотехнологични опити с човешки същества и т.н., сега се предлагат и критерии за щастие, които всяка държава в света трябва да се стреми да постигне. Ами религиозните хора? Например християните: как те ще приемат тези критерии и как ще се опитват да съпоставят налаганото им „щастие“ с разбиранията и вярата си за щастие в Бога и за „щастие“ във вечния живот, а не във временния? Май и в този случай ще стане каквото виждаме и сега: никой не пита вярващите, когато става въпрос за „добруването“ на цялото общество и на всички общества по света. При съвременния стремеж към „прогресивно“ развитие на обществата и постигане на съответни степени на богатство, социална удовлетвореност, „равноправие“ и „свобода“, не можем да очакваме, че светските управляващи ще зачетат мнението на вярващите. Но нашата мисия е да донесем до всяко човешко сърце истината за Христос и за спасението на душата, ето защо независимо от напъните на земните царе и управници да вкарат всеки човек и всяко общество в техния „светски калъп“, ние трябва да проповядваме на народите Христовото учение за истинското щастие. Разбира се, животът в Христос не изключва напредък на личността и в материален план, но Спасителят ясно ни поучава, като ни казва: „Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“, защото „вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това“ (Мат. 6:32-33).
Снимка към блог статия 20.03Дали във Великобритания, доскоро двигател на проспериращия Европейски съюз, или в олгархично-демократична посткомунистическа Русия, свободата на религията и особено проповядването на Божието Слово – Библията – е подложено на сериозни, дори крайни ограничения от държавата. През 2013 г. британската държава въведе измисления „еднополов брак“  и в резултат на това често проповедници-християни, които цитират Библията и библейския морал, стават обект на оплаквания и атаки, независимо от гарантираната свобода на съвестта и словото в една демократична страна, каквато би трябвало да е Обединеното кралство.  

На 28-ми февруари двама улични проповедници бяха обвинени и осъдени от британски съд за нарушение на обществения ред, просто защото са проповядвали Божието слово и са цитирали от известния английски превод на Крал Джеймс от 1611 г. Майкъл Оувърд и Майкъл Стокуъл (на снимката горе), упражнили основното си човешко право на свобода на убежденията, вярата, съвестта и словото, цитирали един от най-популярните в света преводи на Библията, са счетени от прокурора Иън Джаксън за въвлечени в „криминален и обиден проблем“.

Нашият добър приятел и колега адвокат Роджър Кишка, сега работещ за Christian Concern, UK, публикува мнение, че осъждането на тези двама проповедници е „опасен прецедент, който ограничава свободата на изразяване, а тя е барометър за стабилността на демокрацията в едно общество, в  този случай Кралството.

В същото време анти-евангелизаторски закон удари руски протестанти. Тук поместваме със съкращения информация от статията, публикувана първоначално в „Орловские новости“ под заглавие  Още трима баптисти в провинция Орел бяха глобени въз основа на „Закона Яровая“.

На 10 март Уритския окръжен съд на провинция Орел осъди трима евангелски християни, представители на баптистите, с глоба за нарушение на Закона за мисионерската дейност. Според решението всеки от баптистите, който се е явил пред съда, е глобен 5000 рублипо чл. 5.26 от Кодекса за административните нарушения (нарушение на законодателството в областта на свободата на съвестта и свободата на вероизповедание и на религиозни сдружения).

Съдът констатира, че баптистите са виновни за незаконно участие в разпространяването на религиозна литература и каненето на хора на техните религиозни срещи, като не били уведомили руското Министерство на правосъдието за началото на тази дейност на религиозната организация, както се изисква по закон.

През юли 2016 г. в Русия бе приет пакет от законови „изменения за борба с тероризма,  предложен от депутатката Ирина Яровая и сенатора Виктор Озеров. Сред другите промени в закона е и поправка, отнасяща се до мисионерската дейност. По този начин, точка 4 от член 5.26 от Кодекса за административните нарушения предвижда санкция под формата на административна глоба, която е  от 5000 до 50 000 рубли за гражданите и от 100 000 до един милион рубли за юридическите лица.

Първото решение въз основа на Закона Яровая бе издадено на 30 септември 2016 г. от съда в Орел, с което американският баптистки мисионер Доналд Осуорд бе осъден да плати глоба от 40000 рубли. Американецът не успя в обжалването на глобата пред Руския Върховен съд, след което обяви, че възнамерява да напусне Русия след 14 години пребиваване в страната.

Трудно е да преценим кое наказание е по-сурово и по-тоталитарно. Все пак, според контекста Русия има история на ограничаване на правата на християни, които не принадлежат към официалната държавна идеология, или в случая – официалната православна църква. От друга страна, не по-малко притеснително е една демократична страна като Великобритания да осъжда хора само за това, че са избрали да изявят публично моралните си и религиозни възгледи. Очевидно все по-малко свобода има за вярващите, които желаят да се включат в публичния дебат както на Изток, така и на Запад. Явно трябва да заглушат съвестта си, за да угодят на държавата. Но тогава няма да има какво да кажат на публиката.

Източници: Orlovskie Новости, 13 март 2017 г., Orlovskie Novosti, 13 March 2017, Christian Concern.