christian manuscriptВсекидневно научаваме нови неща и това е най-естествената човешка черта – да опознава света и себе си чрез новото, което постъпва в неговото съзнание. По природа човек е любопитно същество, което съзнателно или не надава ухо или око на новите неща около него; в днешно време ушите и очите ни са препълнени от новини, бликащи от медиите, особено вестниците, телевизията и интернета (включително социалните мрежи). С „поглъщането“ на информационния поток от новини разбираме, че едни са добри, а други не са. Пък и няма как да бъде другояче – човек може да бъде както добър, така и зъл, и тази негова „двуличност“ се проявява и в обществения живот, откъдето най-често медиите черпят материал за новините, които излъчват.

Тези по-философски разсъждения ме водят до по-конкретен въпрос: мога ли да подбирам сред лавината от информация и да чета само добрите новини или не мога да избегна научаването и на лошите? Предполагам, че повечето хора ще посочат втората възможност като единствено реална (макар че мнозина навярно биха искали да узнаят преди всичко добрите новости; но всъщност, искат или не – те научават и лошите, които като плевели виреят между добрите). Пък и трябва ли да избягваме лошите новини? Както се учим от грешките си, така и от лошите новини можем да извлечем полза и дори да предприемаме действия, ако е необходимо.

И все пак… колчем отворя вестник, или пусна телевизора или погледна в интернета, толкоз лошите новини ме заливат. Под „лоши“ имам предвид събитията, които целят унищожаване на християнската вяра и преследване на християните; има и други лоши новини – от чисто човешка гледна точка: убийства, изнасилвания, грабежи и корупция, лъжи и измами на цели общества и народи и т.н. – но и тях „претеглям“ и преценявам през християнското си съзнание. Ми нека отворим който и да е вестник у нас – ще видим, че половината от новините са свързани с това, кой кого убил или ограбил, кого изнасилили, кой откраднал хиляди и милиони, кой някъде си взривил бомба, кой пък настоявал за узаконяване на беззаконието и т.н. Все по-рядко и по-рядко четем или слушаме новини за добри дела, състрадание, любов, добродетелен живот и т.н.; такива не липсват, но за съжаление са капка в морето от беззаконие и порок.

И тъй, разгръщам страниците само от последните няколко дена и отново се убеждавам, че новините от всички сфери на обществения живот са оцветени с тъмни краски, докато светлите и ярките се броят на пръсти. Наистина, има и тривиални новини или пък такива, които просто ни карат да се усмихнем и бързо да преминем към следващата новина. Нека спомена няколко новости от последните дни, като упомена първо онези в по-светли краски и вървя надолу към по-тъмното и черното (от християнска гледна точка).

Новини, от които можем само да се усмихнем и сетне да ги подминем: чета, например, в днешната преса (16 октомври), „В две училища в Бургас започна изучаването на корейски език“. Е, няма лошо, защо пък българчета да не понаучат тоя език, знае ли човек кога и как може да им потрябва. Но от последните няколко месеца не намерих заглавие „В две български училища започна системно изучаване на основите на християнството“. Чета отпреди няколко дена, че навярно Христос е лекувал с канабис; и че дори в Изх. 30:22-25 има пряко указание за използването на канабис при изготвянето на миро. Ми който мисли, че Иисус е използвал тази дрога – здраве да му е, но по-важното е той да разбере защо Христос е изцерявал и като разбере да потърси отговор в Писанието или пък да поговори с християни и сетне да се кръсти и да тръгне по пътя на християнското усъвършенстване и следването на Спасителя на света.

Други „любопитни“ новини, които също навярно не тревожат хората много-много: „Руски учен: светът свършва през февруари 2021 г.“ (и по-точно – между 21 и 28 февруари), защото земята щяла да се сблъска с митичната планета Нибур. А друга новина от днес ни казва, че един пастор предвидил настъпването на апокалипсиса и на второто Христово пришествие след година и половина, когато щяло да има израелско-иранска война и Русия щяла да се намеси. И понеже който има много пари се чуди къде да ги вложи, преди да му ги откраднат, четем такава новина: „Милиардери наляха милиони в Нова Зеландия, за да се спасят от ядрен Апокалипсис“ (само от заглавието се разбира, че те си построили бункери, та дано да оцелеят след очаквания ядрен апокалипсис). Новини от подобен характер (за свършека на света) съществуват от много векове насам и такива сигурно ще има още доста дълго време. Но като се появят хората волю-неволю ги четат и някои лесно се хващат на думите им. Но не се хващат на думите на Писанието, което ясно казва защо Христос ще дойде втори път на земята и защо ще съди живи и мъртви. Наша е отговорността да ги просветим и да ги упътим към Истината, като същевременно ги учим да не вярват на измислени от човеците полуистини или открити лъжи.

Малко по-сериозни новини, които карат повечето хора да се замислят: в днешния брой на Индепендънт чета, „Канада ще стане най-голяма държава в света, която ще легализира марихуаната“ (имайки предвид т.нар. „медицинска марихуана“); в друго издание на всекидневника пък се казва: „Манхатън извади марихуаната от списъка на забранените вещества“; или пък днешното съобщение: „Забраната да наплескваме децата си се дължи на факта, че днес сред тийнейджърите съществува по-ниската степен на насилие“. Наричам тези новини по-сериозни, тъй като всъщност става въпрос за напълно законна употреба на опиати (дали след време хората няма да предпочетат да живеят в света на халюцинациите под действието на опиати, отколкото в реалния свят?) и за законова забрана да ударя плесница на детето си, когато родителският дълг ми подскаже, че няма друг начин за дисциплиниране на невръстния пакостник.

По-тревожни новини са от характера на друга днешна такава, например „Омразата към който и да е човек може да се наказва като престъпление поради омраза“, или публикуваното преди няколко дена изследване, според което дори в Северна Ирландия вече обществото се изказва в подкрепа на промяна в закона, който да легализира аборта (както е известно, в тази традиционно християнска страна и до днес абортът се счита за престъпление и се наказва с дългогодишен затвор). Християнска защитническа организация дори организира подписка за прекратяване на „бизнеса“ с абортите във Великобритания преди законопроектът да бъде разгледан след една седмица (на 23 октомври). Проблемът на гореспоменатото се състои в това, че за престъпление вече ще може да се считат дори мислите на хората, а абортите могат да бъдат разрешени чак до момента на раждането (с други думи – убиване на пълноценен човек, който след ден или няколко дена трябва да се роди, вж. линка на християнската защитническа организация към думата „подписка“).

Сред най-тревожните и най-тъмно оцветени новини може би трябва да поставим онези, които узаконяват греха чрез политически решения или пък съобщават за противопоставяне вярващите на невярващите и дори на едни вярващи на други вярващи. Преди няколко дена научаваме от Ройтерс, че и кметът на Ню Йорк Бил де Блазио (както преди него кметовете и на други американски градове в други щати) подписал законопроекта за узаконяване на „третия“ пол и възможността за поставяне в паспорта и в свидетелството за раждане на знака „Х“ вместо „мъж“ или „жена“ (при което всеки, който се счита за трансджендър, може да направи тази промяна в паспорта или свидетелството си, когато пожелае). Разбираме, че де Блазио цели привличане на гласовете на трансджендърите в предстоящите кметски избори, но всъщност неговото действие може да се последва и от други политически фигури и да се разпространи още повече; още същият ден Дейли Телеграф пусна тази новост като „гореща новина“ (която съответно заслужава голямо внимание, според тях). Друга новина е със заглавие „В Европа съществува преследване на християните. Европарламентът се призовава да направи нещо по въпроса“ (освен на European Dignity Watch, на YouTube може да се види цялата панелна дискусия, проведена в европарламента – 2 часа и 20 минути). Тревожното в тези новини е фактът, че политиката може да бъде опасно дело (макар че тя може да бъде и добро дело), особено когато налага на населението греховни и противни на здравия разум практики или пък приема закони, ограничаващи правата на вярващите.

Отново от последните дни – политика от по-друг характер: „Руската православна църква прекъсва отношенията си с Константинопол“. Защо? Защото Константинополският патриархат призна независима украинска православна църква, която не функционира под булото на руската (сиреч, под диктата на Москва). Тъй де, православните християни на Константинополската патриаршия вече не са наши братя и сестри в Христос, както не са такива и вярващите православни в Украйна, тъй като те не желаят да бъдат административно подчинени на Москва, а желаят да имат самостоятелна църковна организация. Посочвам тази новина отпреди два-три дена поради това, че подобни политически решения на църковни водачи имат място и в други християнски общини и че те водят до разединение и дори противопоставяне (с горното решение всъщност бе обявено наличието на разкол между двете църкви), вместо до единение и търсене на общи решения в борбата срещу войнстващия атеизъм и политическия секуларизъм, които все повече се разпространяват по света.

Правя този бегъл преглед на новините от последните няколко дена, за да посоча, че като християни ние всъщност всекидневно вземаме решения – кое от прочетеното или видяното оценяваме като добро и кое като лошо и богопротивно, което налага и предприемането на съответни действия. Сред потока от противни новини се появяват и добри примери и те също трябва да ни вдъхновяват за още по-дръзновено подвизаване в християнската вяра. Например, „Мюсюлманин рискува живота си заради спасените от него християнски текстове, които Ислямска държава цели да унищожи“ (мюсюлманското семейство запазило и укривало от джихадистите два древни християнски сирийски ръкописа). Или пък друга новина с днешна дата: „Бивш шеф на службата за пожарна охрана в Атланта, който бе уволнен заради християнската си вяра, ще получи компенсация от един милион и двеста хиляди долара“.

Последното съобщение е особено важно за нас, затова ще се спра още малко на него. Като го четем разбираме, че пожарникарят бил уволнен, защото написал книга, в която се отправяли критики към хомосексуалистите и въобще към сексуалността, според както тя се разбира днес от някои политици. От новината разбираме още, че правителството на щата изисква всеки служител на държавна служба, който начене да пише книга, първо да иска разрешение от местното правителство. Но християнски защитници от приятелска на „Свобода за всеки“ организация – Съюз за защита на свободата (Alliance Defending Freedom: https://adflegal.org/), с която тясно си сътрудничим, се пребориха с правителствените чиновници и законотворците и постигнаха малка, но всъщност знаменателна победа за християнството в Атланта; както споделя адвокат Кевин Териът, „надяваме се този случай да послужи като предупреждение за всяко правителство, което би се опитало да потисне конституционно закрепените свободи на държавните си служители.“ Организацията ясно посочи, че подобни случаи представляват грубо нарушение на конституцията (тук – Първа поправка на американската конституция), защото те ограничават фундаменталното право на свободно изразяване.

И тъй, връщайки се към заглавието на настоящото изложение, струва ми се, че макар всекидневните новини да ни заливат повече с негативна информация, отколкото позитивна и полезна такава, от всяка една можем да извлечем някаква поука и съответно да търсим средства и възможности за противопоставяне на силите, които целят ограничаване на правата ни като християни и като граждани на държавата и които дори имат намерение да преследват онези, които не се подчинят на новоизмислените закони и разпоредби, узаконяващи порока и греха. Макар и да знаем, че Бог е верен на ония, които безрезервно Го следват, то ако не си помогнем и ние самите и ако не отстояваме Божиите истини тук в този живот, Той сам няма да стори нищо, без да види желание в сърцето ни и намерение за борба в Негово име.

Бел. Снимката е взета от цитирания тук сайт www.christianheadlines.com/.

пквпч768x432

След заседанието, мнението на СВ: Напълно е възможно развитие, което да доведе до задълбочаване на кризата за свободата на вероизповеданиe в България.

Вчера, 4 октомври 2018 г., в Народното събрание се проведе заседание на водещата комисия относно двата законопроекта за изменение и допълнение на Закон за вероизповеданията.

Присъстваха девет от редовните членове на комисията, както и редица представители на вероизповедания Българска православна църква (БПЦ), Католическа църква, мюсюлманско вероизповедание и Обединени евангелски църкви. Свобода за всеки представляваше протестантско-евангелските християнски вероизповедания Национален алианс Обединени Божии църкви (НАОБЦ) и Национален християнски център (НХЦ), както и своята позиция.

Общата ни оценка е, че съдбата на законопроектите е под въпрос, но Комисията в крайна сметка гласува за това и двата проекта да влязат в пленарна зала на първо четене. Това означава, че възможностите за криза от конституционен мащаб, в която свободата на съвестта, вярата, словото и други човешки права ще са крайно ограничени чрез един нов закон, са напълно реални.

Единствено нашата позиция бе Комисията да не допуска проектите да влязат в пленарна зала заради техния крайно антидемократичен и антиконституционен характер.

В началото на заседанието заместник-председателят на Комисията, г-н Васил Антонов, заяви, че на срещи и разговори, проведени от БСП, партията няма да подкрепи законопроектите при евентуално гласуване, което включва и собствения на трите партии проект на БСП, ДПС и ГЕРБ. Представител на АТАКА, част от Обединени патриоти, също вносители на втория законопроект, пък се противопостави на същия, представен от г-н Веселинов, вносител и негов колега.

Представител на вносителите от трите големи партии, г-н Цонев от ДПС, и представителите на Обединени патриоти накратко мотивираха своите проекти, като г-н Цонев заяви само козметични промени. И двата законопроекта продължават да застъпват крайно ограничителни виждания за свободата на вероизповеданията.

От страна на вероизповеданията отпорът и критиката срещу проектите бе почти единен, категоричен и в много от точките се припокриваха. Критиките се фокусираха върху това, че въпросите по национална сигурност не се решават с ограничаване правата на вярващите и вероизповеданията; че даренията не бива да бъдат контролирани и ограничавани от държавата чрез извънреден специален режим, а по общите закони; че правото на проповед не може да бъде подложено на разрешителен или уведомителен режим; че подготовката на проповедници и свещенослужители е абсурдно да бъде подчинена на държавни контролиращи органи, които не са компетентни да схванат същността на религиозното обучение на дадено вероизповедание; както и че вярата не е национално явление и не може държавата да ограничава международни контакти и общности заради религиозни убеждения.

Направи впечатление позицията на БПЦ, считана за най-голямо вероизповедание в страната, която застана срещу прекаленото вмешателство на Дирекция „Вероизповедания“ във вътрешните дела на църквата (респективно вероизповеданията), което дори при комунизма не е било толкова значимо, както се предвижда в законопроектите, както и срещу контрола над даренията за вероизповеданията. Тази позиция е впечатляваща, защото до настоящия момент в обсъждания на религиозни (или по-скоро антирелигиозни) законопроекти БПЦ обикновено не е взимала позиция, може би разчитайки на покровителството на държавата, което в случая не е така. Тоест БПЦ в позицията си не защитава само свои интереси, разчитайки на държавна опека, а заема позиции, които са принципни и защитават християнската вероизповедна свобода от прекалена държавна намеса. Отбелязан бе фактът, че юристите на БПЦ са представили становище от над 20 стр. по повод законопроектите.

Разбира се, неясно остана доколко БПЦ поддържа свобода за регистрационния режим на вероизповеданията и регистрацията на други православни вероизповедания в България. Римокатолическата църква например, въпреки несъгласието си със законопроектите, настоя, че регистрираните (179 според председателя г-н Велчев) вероизповедания са прекалено много.

Позицията на Свобода за всеки и на НАОБЦ и НХЦ е, че законопроектите не бива да бъдат допуснати в законодателството на страната, защото са изработени в тоталитарен и нетолерантен дух срещу всички вярващи, застрашават конституционния ред в страната, дискриминационни са на основа религия и ако станат действащо право, ще са в нарушение на българската Конституция, Европейската конвенция за правата на човека, международното право и принципите на демократичното и свободно общество. Ние застъпваме позицията тези проекти да не достигат въобще до пленарната зала на парламента поради крайната си несъвместимост с българските традиции на религиозна толерантност и принципите на демокрацията. Застъпихме също позицията, че българската държава по конституция е светска, а не атеистична, както духът на двата законопроекта предполага. Светската държава е неутрална по отношение на вяра и идеология, докато законопроектите третират вярата като общественоопасна дейност, нуждаеща се от контрол, типично за идеологическата и атеистична държава.

Нашата позиция, в другите точки, до голяма степен съвпада със становищата и критиките и на другите вероизповедания, като изразяваме несъгласие с позицията на някои присъстващи и на председателя на комисията, че трябвало да се ограничи броят на регистрираните вероизповедания. Такива ограничения нито са нужни, нито по някакъв начин помагат на цитираната причина за нуждата от тези ограничения – „понеже вероизповеданията били освободени от данъци“, затова имало недобросъвестно регистриращи се като такива. Този аргумент е несъстоятелен.

Вносители и вероизповедания се съгласиха, че ако ще има някакъв проект за закон за вероизповеданията и изменения в него, то те трябва да бъдат подложени на внимателна и обстойна обществена дискусия, тъй като става дума за сложна и деликатна материя, което е и нашата позиция за подход към религиозно законодателство по принцип.

Законопроектите бяха гласувани за разглеждане от парламента на първо четене, по чл. 43 Правилника на Народното събрание. В дискусията нямаше мнения за категоричното им отхвърляне, така че проектите да не бъдат допускани до пленарна зала, което очаквахме и за което настоявахме. Създаването на работни групи преди второ четене би означавало, че подобни крайно ограничителни и опасни законопроекти могат да бъдат реконструирани в нещо добро, според нас невъзможна цел. Въпреки гласуването, съдбата на законопроектите остава неясна, заради крайно ограничителния и тоталитарен подход при написването им, отбелязан от всички религиозни общности, включително и от БПЦ, и заявеното несъгласие с тях дори от някои от вносителите (БСП в случая).

В заключителното си изказване заместник-председателят на Комисията заяви, че настоящият Закон за вероизповеданията, макар и несъвършен, е добър и действащ в условията на съвременното общество, и може би не бива да се прилагат прибързани изменения и допълнения към него.

Ние също считаме, че писането на нови закони, и особено на антидемократични такива, не решава проблеми, а по-скоро ги създава.

С оглед изхода от заседанието считаме, че все още съществува несигурност за свободата на вярата в България, породена от възможността да бъде оформен и гласуван проект за изменение и допълнение на ЗВ, близък до обсъжданите законопроекти и в разрез с принципите на едно свободно и демократично общество.

В тази връзка Свобода за всеки и евангелско-протестантските общности на НАОБЦ и НХЦ, както и нерегистрираната общност Християнски мисионерски център ще продължат да следят процеса, касаещ свободата на вярата и словото и законодателното му третиране с цел опазване на основни човешки права и свободи както за нашите общности, така и за всеки.

Петък, 21 Септември 2018 06:21

Лятото на лявата пропаганда

Лятото на 2018 година е в разгара си, наградите „Тони“, които са театралният еквивалент на филмовите „Оксар“ и телевизионните „Еми“, са също в разгара си, когато по време на своя реч холивудската звезда Робърт де Ниро се изказва по политически въпрос. Актьорът се извинява на канадския премиер Джъстин Трюдо за „идиотското поведение” на американския президент, с което недвусмислено изразява негативното си отношение към г-н Тръмп. Успешно превъплътилият се в човек с тежко психично заболяване от филма „Пробуждане“ на Пени Маршал не спира дотук, а продължава да разкрива политическите си убеждения под формата на нелепа, нецензурна тирада. Де Ниро нарича г-н Тръмп „куче“, „свиня“ и „лъжец“ и употребява псувня, на която немалко български таксиметрови шофьори биха се възхитили.

karikaturaЛятото на 2018 е на път да си отиде, в Ню Йорк се провежда финала по тенис при жените от Откритото първенство на САЩ от Големия шлем. Чернокожата Серина Уилямс губи от млада японка и излиза от кожата си заради решения на главния съдия на мача. Звездата на американския тенис нарича рефера „крадец“, „лъжец" и го заплашва, че той никога повече няма да ръководи нейна среща. По време на пресконференцията след двубоя тенисистката обвинява съдията в сексизъм и със самочувствие на героичен борец срещу неправдите в света декларира, че с деянието си по време на тенис срещата тя всъщност е защитила всички онеправдани жени.

И ето че почувствалите се защитени жени от цял свят веднага получават възможност да върнат жеста на чернокожата си вдъхновителка. Започва абсурдна кампания срещу художника от австралийския Herald Sun Марк Найт, обвиняваща го в расизъм и сексизъм заради карикатура, в която той си позволява да осмее неприемливото поведение на агресивната тенисистка – същата онази чернокожа Серина Уилямс, влязла в ролята на говорителка на феминизма.  

Лятото на 2018 още не е отминало, а фронтменът на популярната ирландска банда U2, Боно, e поканен за втори път да посети Елисейския дворец. Една от целите на визитата на британския рок певец при френския президент Еманюел Макрон е обсъждане на въпроса за равенството между мъжете и жените в перспективата на предстоящото ротационно председателство на Г-7 от Франция догодина. Имайки предвид властта, която единият притежава в политическите среди, а другият – в общността на занимаващите се с шоубизнес, можем да допуснем, че идеологическият заряд, който се съдържа в темата за егалитаризма, ще бъде още по-успешно наложен в законодателството и културата на народите. По друг начин казано, с артистичен замах още веднъж изкуство и политика ще се съюзят, за да възпеят зловещото ляво, хуманистично Liberté, Égalité, Fraternité (свобода, равенство, братство).

Лятото на 2018 предстои след няколко месеца. Още е 2017, а влиятелното списание Time, обявява избора на редакционния си екип за личност на годината. Жените от #Me too, жертви на сексуално насилие, са личностите на годината. Кампанията започва след обвиненията срещу холивудския продуцент Харви Уайнстийн в сексуален тормоз. Актриси, сред които и такива, които през годините са се ползвали от славата и парите на Холивуд, изведнъж се сещат, че преди много години, в началото на бляскавата им кариера, някой се е възползвал от тяхната невинност. Сега обаче всичко се е променило, те са готови да говорят смело и без срам за миналото и резултатът е налице – в публичното пространство се появява още една пропагандно истерична кампания.

Нека сега накратко видим какъв е смисълът от споменаването на гореизложените примери, които сякаш нямат връзка помежду си. Когато се вгледаме в описаните събития и в хилядите подобни, които бомбардират умовете ни непрестанно, можем да установим една и съща тенденция – представители на шоубизнеса и спорта не спират да говорят по теми, които очевидно надхвърлят възможностите им да ги разберат, застъпват тези, противопоставят се на политики и хора с цел обслужване на една и съща идеология – тази, която се намира в левия спектър на политическата палитра. А точно там можем да забележим пропагандираните и от шоубизнеса, и от спорта феминизъм, егалитаризъм и противопоставяне на необичайната, но в много отношения здравословна дясна политика на Доналд Тръмп.

Властта всъщност е употребата на силно влияние, чрез което някой може да се разпорежда. Когато богатството и известността са единствената причина за тази власт, катастрофата е неминуема. Футболистите, музикантите, тенисистите, актьорите, коафьорите и кой ли още не придобиват възможността  да контролират, да подчиняват чуждата воля на своята. А своята те отдавна са покорили на левите си работодатели.

Разбира се, в този ред на мисли е редно да отбележим, че свободата на словото е основно човешко право, което трябва да бъда защитавано. Свободата на словото е важна ценност, но ако в словото няма свобода, ценностите са под сериозна заплаха от изчезване. Те са застрашен вид, докато не се намерят хора, които да ги закрилят.

И докато изпращаме лятото на 2018, нека си припомним, че жегата на идеологическото противопоставяне тепърва предстои.  

Понеделник, 10 Септември 2018 16:23

Отнемане на деца от родителите по британски

court judgeИзвестно е, че когато държавните социални служби отнемат дете от родителите му, това е трагедия и за двете страни – както за детето, така и за неговите родители. Отнетото дете може да има по-добър живот в приемното семейство, но кръвната връзка – майчинската и бащинската – се прекъсва и то расте в новите условия като сирак, макар и да има „нови“ родители. По-тежък е случаят, когато детето не бъде осиновено, а расте в социален дом за деца – тогава то не само загубва родителите си, но и обществото гледа на него като на изоставено или отхвърлено дете. Трябва да се съгласим, че има налице случаи, при които родители не полагат грижи за децата си и те растат болни, недъгави, недохранени, необлечени, необразовани, понякога с престъпни наклонности и възпитание: тогава социалните служби трябва да разгледат подобни случаи и ако не се намерят възможности за разрешаването им в рамките на семейството, да се търсят други възможности за израстването на тези деца в по-добри условия.

Но тук е разковничето на въпроса за правото на социалната служба да отнеме едно дете от родителите му: кой и как преценява дали те полагат съответни грижи и кой решава каква да бъде по-нататъшната съдба на детето. Тук посочвам примери от Великобритания – страна, която бихме очаквали да има висок социален стандарт и в която държавата наистина полага добри грижи за младото поколение. Мнозина у нас ще кажат: „Ех, да имахме проблемите на англичаните… задоволени са отвсякъде, от раждането до пълнолетие държавата изцяло поема издръжката на децата… стандартът на живот на младите е далеч над стандарта на живот у нас… вижте колко щастливи изглеждат британчетата …“ и т.н. в този дух.

Да, ама не – както се казва. Зад външния блясък се крие социална анемия и безпомощност, която се разпростира все повече в британското общество (както и в западното общество като цяло), което с всяка изминала година волю-неволю се подчинява на идеологическия натиск на „новите“ либерални творци на историята, особено на манията им за „равноправие“, недискриминация срещу каквито и да са социални групи (по-конкретно имащи предвид хомосексуалистите и всякакви трансджендъри) и за „социално“ образование на децата, което да им позволи да се „впишат“ в обществото по най-добрия за държавата начин (по-конкретно – сексуално образование, даващо на младите познания както за сексуалния живот, така и за всякакви форми на извратено съвместно съжителство, които трябва да станат„норма“ за британското общество).

Това за британската социална анемия не съм го измислил, а го виждам всекидневно в живота на британците, а също и по британските медии. Така преди няколко дена всекидневници отново върнаха погледа на читателите към въпроса за отнемане на деца от родителите им и вземайки повод от няколко случая, реших да споделя този проблем на британското общество, тъй като той в една или друга степен може да се окаже полезен, когато разсъждаваме за българските социални служби, когато те вземат решение за отнемане на деца. Споделям мислите си и поради това, че ми се струва, че българската система за социални грижи (вкл. за децата) все още не е „напреднала“ толкова, колкото британската, и силно се надявам, че няма да „напредне“ по начина, по който на запад лъже-либералите промиват умовете на народите си.

Преди няколко дена, на 6 септември, британският ежедневник The Sun излиза с дълго, но изчерпателно заглавие: „Те ми откраднаха бебето! Сърцераздирателната история на една майка, разказваща, как чрез тайни съдебни решения бебето ѝ е отнето завинаги. Разбрахме за рекордно увеличаване на броя на децата, грабнати от родителите им“. Историята наистина е потресаваща: малко след раждането на дъщеря ѝ Алиса социалните служби отнемат детето по подозрение, че тя не се грижи добре за него, след като открили малки пуквания на костта на ръката, на едното краче и на едно от ребрата. Разбира се, лекарите и тъй не могли да докажат, дали тези пуквания са от небрежни грижи за детето или от липсата на витамин Д (каквато липса била открита и на детето доста време инжектирали този витамин), но местните социални служби побързали да съставят дело срещу нея и местният съд излязъл с решение за отнемане. Този фрапиращ случай подтикнал борещи се за правата на децата да потърсят още свидетелства за неправомерно отнемане на деца от родителите им. Те изяснили, че местните социални служби използват закона, за да прикрият някои случаи на отнемане на деца (а законът им дава това право – правото на неразкриване на родителите и на обществеността, че се съставя дело и то се предава на съда) и да предадат случаите на съда, който също използва закона, позволяващ му да не оповестява решението си публично; че само за една година случаите на отнемане на деца са нараснали с 34%: от 7500 на 10130; че само през миналата година 73 хиляди деца са се намирали под опеката на социални грижи.

baby taken from mumТози случай подсказа на хората, че отнемането на деца във Великобритания може да приеме абсурден образ. Например, преди три месеца осемгодишно дете е отнето от майка му, защото тя не се съгласила да излязат с него, за да му купи сладолед, а при друг случай не се съгласила да го подстриже както той искал; или пък случаи, при които деца са отнемани от родителите им, тъй като те не ги хранели правилно и децата били дебели; или пък случаи, при които родителите не карали децата си редовно да си мият зъбите (последните два фрапиращи случая са поместени в горния всекидневник, а случаят с осемгодишното дете е публикуван в много британски всекидневници, такива като Mirror, Daily Mail и др.). За всяко нормално българско семейство преценката дали да се купи сладолед на детето или да му се позволи да се подстриже както то желае е изцяло в ръцете на родителите – никоя социална служба или какъвто и да е държавен орган не може да се намеси в родителските права при подобни случаи. Но не и във Великобритания: там законите (не всички, разбира се, но някои от тях) позволяват подобно безумие – отнемане на дете, защото „майката не удовлетворила емоционалните му нужди“ (както се изразява в решението си окръжният съд). Във Великобритания законите позволяват вземането на абсурдни решения, защото държавата има свое особено разбиране за децата и за бъдещето им: както днес обществото се подготвя да живее съобразно желанията на някои опорочени умове, които все повече се докопват до властта и искат да наложат хомосексуализма едва ли не като по-голяма добродетел, отколкото морала на хетеросексуалните, така децата в тази страна трябва да израстват с тези „добродетели“, поради което приемането на все повече закони е насочено именно към тази по-широка цел – подчиняване на обществото на „новата“ идеология за „равноправие“ и „зачитане на човешките права“. Тази по-всеобхватна цел се съзира и в такива частни случаи, като отнемане на деца от родителите им: сега ги отнемат поради някакви по-тривиални (макар някои и да са абсурдни!) причини, сетне ще ги отнемат, ако се разбере, че някои родители вкъщи говорят на децата си, че хомосексуализмът е порок, че смяната на пола е богопротивно дело, че налагането на обществото на някаква идея за „права на човека“ е беззаконие, след като всъщност се отнемат права на голямо мнозинство от обществото. „Големият брат“ в западната демокрация действа чрез закона, макар той в някои свои аспекти и да е умопомрачаващ или безумен.

Пиша за тези случаи още и поради това, че дори и във Великобритания все пак човек може да потърси правата си и да защити семейството и личността си. Нима това „дори и във Великобритания“ не звучи като някаква гротеска? Та нали говорим за държава, която някога бе закрилник на онеправданите и преследваните от закона? Но днес мнозинството от хората в нея мълчи и послушно изпълнява, каквото се иска от него, защото никога не може да бъде сигурно, дали с нещо не е нарушило законите – толкова многобройни и понякога дори абсурдни. При случая с осемгодишното дете родителите отнесли делото във върховния съд, където съдията Мостин, като родител и разумно разсъждаващ гражданин, отхвърлил решението на окръжния съд и детето било върнато на родителите. Но от това дело британците разбраха, как социалните служби имат възможността да съставят обвинението си срещу родителите за един такъв дребен наглед случай в цели 44 страници с цел да объркат всеки, който го чете. Но, слава Богу, те не могли да объркат върховния съд.

И така, можем много да се поучим от онова, което става в „демократичния запад“: има немалко неща, които е добре да приемем, защото в някои отношения на гражданското общество в онези държави са дадени много по-големи права (а също са им вменени отговорности) и то разполага със средства да се бори срещу неправдите; и има немалко неща, които не трябва да приемаме, защото са против традиционните устои на нашето общество и на християнските основи, върху които то все още продължава да се основава, макар религията да е отделена от държавата (но вярата, моралът и традициите на хората не могат да бъдат отделен от нея). Така и със социалните служби у нас: ако те разглеждат всеки случай трезво и безпристрастно и отчитат преди всичко върховенството на семейството, като не нарушават неговите права и свободи, особено що се отнася до възпитанието и образованието на децата в него, то решенията им ще бъдат от полза за обществото ни; а ако те приемат решения, с които се отнемат права и свободи на родителите или пък на децата им, и с които се накърняват традиционните устои на българското семейство, включително на домашно образование и възпитание, тогава решенията им ще бъдат във вреда на обществото. Както конституцията позволи да се отхвърли една богопротивна конвенция, така българските закони трябва да отразяват българската традиция и здравия разум, като не приемат чужди на народа ни определения и противни на разума съждения за българското семейство и за българското дете.

 

Бележка: снимките са взети от статията на The Sun. На първата е съдия Мостин от британския Върховен съд, отхвърлил безумното решение на по-низшестоящия съд, а на втората е майката на бебето, което социалните служби ѝ отнели, като заявили, че тя повече няма да го види.

Темата ни в случая изглежда малко отвеяна. Но все пак заслужаваща внимание.

Граждански форум за дарителство написа писмо до  българския президент. Дарителите и „ен-джи-отата“ (от NGO – Non-governmental organization), както се казва на побългарен английски, са притеснени от това, че дадено изказване на президента „обезценява и делегитимира работата на неправителствените организации в България, като създава внушение за деструктивно противопоставяне между държавата и нейните граждани“.

Неправителственият сектор има основание за загриженост, особено поради факта, че президентът изглежда като последовател на руската политика спрямо нестопанския сектор, а тя е – възприемане на неправителствените организации като конкуренция и заплаха за държавността (или по-скоро заплаха за възприеманата от управляващите безконкурентна роля на държавата като владетел на нейните граждани).

Ето изказването, което е насочено срещу нестопанския сектор, и конкретно злополучната Истанбулска конвенция, и е цитирано в писмото на посочените неправителствени организации и дарители:

Конвенцията отнема правомощия от държавата и вменява правомощия в неправителствени организации – те ще станат основен източник на информация и се превръщат в контролни органи. Това няма да допринесе за намаляване на насилието над жени и деца, по-скоро ще стимулира съдене на държавата. Винаги, когато държавата абдикира от своите правомощия, според мен това е опасно.

Прави са да са загрижени нестопанските организации (и ние също). Опитът да се разглеждат нестопанските граждански формирования като противопоставящи се на държавата е всъщност ограничаване на самата функция на демократичната държава да опазва правата на гражданите и наистина звучи като заплаха за ограничаване на правото на сдружаване. Още повече, че президентът упорито се опитва да прокара закон за изменение на религиозния такъв, така че на практика независими църкви и религиозни общности да престанат да съществуват или да минат в нелегалност, както при комунизма.

Именно като контрапункт на държавния стремеж към тотална власт гражданските организации са важни за демокрацията. Ако са настина граждански.

Самите представители на „гражданския сектор“ често се явяват представители на един обособил се елит, който под предлог, че е граждански сектор, действа почти като квазидържавен сектор. Това е така поради самата бюрократична същност, която се забелязва в много от тези „граждански“ организации поради корпоративните интереси, които често биват защитавани, и поради сериозното финансиране, което получават (разбира се не от Русия, къде собствен граждански сектор също не съществува без западни пари). Можем да вземем за пример най-скандално известния милиардер Джордж Сорос, който под предлог, че създава отворени общества, на практика цели да ги разгради морално и духовно. Наскоро организацията му бе делигитимирана от унгарската държава. (Проблемът е, че заради една организация често държавата ограничава всички.)

Самите добре финансирани „граждански“ организации са не толкова граждански, колкото бюрократични, със свой език, култура, цели и светоглед. Без да навлизаме в подробности, ще посочим завоя на Български хелзинкски комитет, който през комунизма бе група за борба за човешки права срещу тоталитарния режим, но деволюира в организация, която освен някои добри каузи, прокарва и социално инженерство, новоизмислени права, като „сексуална ориентация“, „трансджендъризъм“ и т.н.

Доказателство за тази тенденция е и че в цитираното писмо до президента групата на нестопански организации защитава именно ИК, която бе правилно критикувана и от нас, а и от редица други авторитети, като безпардонно прокарване на антисемейни социални и правни „норми“.

Но също ще посочим и езика, който ползват в писмото и с който елитарните „граждански“ бюрократи са свикнали:

В годините на демократично развитие на България, гражданският сектор има изключителна роля за развитието на политиките, включително в техния мониторинг, развитие на правната рамка и защитата на уязвими групи.

 „Гражданският сектор“, развитието на „политиките“, „мониторинг“ (какъв монитор?), „правната рамка“, „уязвими групи“ – само в едно изречение. Изненадан съм, че не видях фразата „най-добри практики“, която така обилно се ползва от нестопанските бюрократи, а и от държавните такива, местни и европейски. Ние също попадаме в категорията нестопанска организация, но нямаме навика да боравим с тази терминология, защото тя ни е противна. Тя сочи за изградена бюрократична система, която говори свой език, дори когато претендира за представителство на „гражданите“ и тяхното общество.

Та ето това е парадоксът на българския модел – един президент, който има желание да ограничи свободата в полза на държавата, сякаш неестествено за него защитава ценности, на които гражданите всъщност държат – нормалните понятия за пол и семейство. От друга страна, „гражданският сектор“, (разбира се, само част от него, защото не всички нестопански организации са обвързани с този елитарен модел, който борави със значителни финансови средства), който би трябвало да се вслушва по-отблизо в мнението на гражданите, застава срещу тях, прокарвайки техните елитарни нестопански въжделения за това колко прекрасна е конвенцията за защита на жените и децата от насилие, и дума не обелва за демагогския и социално противен характер на терминологията и философията на същата.

Разбира се, в крайна сметка гражданите успяха да победят ИК, заради Божията милост и заради активната гражданска позиция, която бе заклеймявана именно от мнозина представители на „гражданския сектор“.

Ние сме за ограничена власт на държавата и права на гражданите на достойнство и свободен живот. Но и не само под формата на „граждански сектор“.

Liberalen svetogledПрез последните години в медийните публикации, политическите речи, международните документи, както и в личната комуникация на повечето хора все по-често се чува една дума, която до скоро бе част от речника най-вече на изследователите на религиозни текстове. Става въпрос за понятието жертва. Въпросната дума се използва тогава, когато на вниманието ни се представят трагични новини, свързани със загинали в пътни инциденти, природни бедствия, военни конфликти и т.н. Но ако се заслушаме в гласовете, идващи от медийния пазар, ще чуем, че в езика, използван в един свят, който сякаш е погълнат от либералния политически светоглед, на термина жертва се придава много по-широко значение. Като жертви биват определяни децата, етническите малцинства, хомосексуалистите, жените, преживели домашно насилие, момичетата, въвлечени в трафика на хора, кучетата, котките и т.н.  

Мотивът за масираната кампания, подета от либералните идеолози и разпространявана от техните глашатаи, изглежда благовиден, а именно – обществото да се справи с ширещото се насилие над беззащитните, като бъде приложена опитаната стратегия, според която съществена част от решаването на един проблем е разпознаването и извеждането му на показ. Но това е само на пръв поглед – истинските намерения на съвременните социални инженери са доста по-дълбоки.

Либералите, които искат да представят определени обществени групи като жертви, всъщност имат нужда от тях, за да завладеят идеологическа територия. Така наречените жертви са тяхното най-силно оръжие. Чрез тях те искат да променят законодателства, да унищожат традиции, да се справят с консервативни практики и да подменят ценности, древни колкото света. Жертвата има нужда от особен вид защита, твърдят либералите и безскрупулно използват специалния статут на пострадалата група хора, за да ограничат правата на всички, в това число и на тези, които по принцип не прибягват до насилие, поставяйки ги в полезрението на всеприсъствената държавна машина.

Всеки нормален човек разбира, че насилието над беззащитните е морално осъдимо деяние и че трябва да бъде заклеймено като нещо отвратително. Използването на трагедията на човек за постигане на политически цели обаче не е ли действие, което е също толкова противно?  Думите, зад които стои конкретен идеологически заряд, независимо дали осъзнаваме или не, дава отражение върху мисленето ни. Дори да не се интересуваме от политика, съвременната лява политика се интересува от нас и чрез системно и целенасочено натрапена терминология се опитва да ни накара да възприемем либерално-хуманистични идеи и практики, които в същността си са противни на здравия разум и на християнската истина.

Но нека да не сме голословни. В този кратък коментар бих искал да предложа на вниманието на читателя само два от многото примери, подкрепящи тезата за маниакалната жертвомания, която ни заобикаля. Покрай злополучната Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие обществото бе шокирано с широко тиражираната статистика, че над 1 000 000 българки са жертви на домашно насилие.

В новинарския сайт pik.bg можем да се запознаем с информация, която стои под заглавието 1 000 000 българки са жертви на домашно насилие:

Според европейско изследване около 25% от жените или всяка четвърта българка са се срещали с този проблем. Според неофициални данни обаче, оповестени от националния омбуцман Мая Манолова, в началото на годината, над 1 млн. българки са имали подобен проблем, съобщава „България он еър“.

Въпросът стои – 1 000 000 насилвани българки реална цифра ли е, или е число, обслужващо конкретни пропагандни намерения? За себе си намирам отговора в по-горе цитирания текст, от който става ясно, че официалното лице, националния омбудсман Мая Манолова няма проблем да оповести, да даде гласност, да внуши неофициални данни, които идват кой знае откъде. Естественият извод е, че ако има 1 000 000 жени, жертви на насилие, то логично е да има поне 500 000 хиляди мъже насилници. Ако тези числа са верни, констатацията е потресаваща, но ако не са, е важно да разберем кой има сметка от това нагло противопоставяне на половете. В настоящите кратки разсъждения няма как да бъде разкрит в детайли генезисът на лявата пропаганда в жертвоманийната кампания, но все пак можем да допуснем, че същите идеологически сили от миналото, призоваващи за класова борба, имат интерес от съвременното противопоставяне на една обществена група срещу друга.      

Още един интересен пример – в публикация в сайта frognews.bg се запознаваме с ужасяващите данни, представени от председателя на учителския синдикат Янка Такева:

70% от децата у нас са жертва на насилие в семействата си, показва изследване на Синдиката на българските учители. […] Учителите също са жертва на агресия, подчерта Янка Такева. Според нея 65 процента от преподавателите в училище са подложени на различен вид натиск.

Без да съм прекален скептик, от гореизложената информация разбирам, че председателят на учителския синдикат Янка Такева признава следното: училището не е място, на което младежите се образоват, а територия, обитавана от два вида жертви. Учениците жертви на домашно насилие срещат учителите жертви на друг вид насилие. Страх ме да си помисля какво ще излезе от сътрудничеството между толкова жертви, събрани на едно място.

Целият ни живот е продукт на това, което сме приели да вярваме. Ето защо е редно да разберем настина ли живеем в едно зомбирано общество от жертви, или някой се опитва да манипулира общественото мнение. Целта на този, който прибягва до манипулативни средства, е да въведе в заблуда, а следствието на заблудата е поробване. Ще се оставим ли отново да бъдем поробени, този път от новия либерален агресор, който пипа с кадифени ръкавици, но държи оръжие зад гърба си, или ще сме достатъчно мъдри да отстояваме свободата си, това времето ще покаже.

Но докато тече този идеологически сблъсък, нека си спомним две много важни истини:

Думата жертва има следните значения: от една страна, жертвата е дар, принасян на божество, а от друга – жертва е някой, който е пострадал при конкретни обстоятелства. Двете значения сочат ясно, че когато бъдат видени като жертви през либерално-хуманистичните очила, хората, пострадали при тежки житейски обстоятелства, са всъщност дар, принесен на едно точно определено божество – божеството на либералната държава, което твърди, че ще ги защитава, но само ако са готови да бъдат използвани като хора със специален статут. А втората истина, която се съдържа в първата, е, че краят на всяка една епоха, цивилизация или обществен строй започва с обезценяването на думите или изкривяването на тяхното значение.

futureНай-естественото нещо за хората от един народ е това, че те говорят един и същи език и се разбират помежду си; тук имам предвид изначалната функция на народите – тяхното обособяване в историята на човечеството според най-очевидните признаци на даден етнос: общност на езика, културата и обичаите, политическото и социалното обединение и т.н.; сред тези признаци най-важен е езикът и това е дало основание в много народи думата „език“ да означава „народ“ (включително в старобългарския, а също в английски и в други езици). С една дума, „народът“ („езикът“) е общността от хора, които се разбират помежду си, защото говорят с едни и същи думи. Разбира се, в по-широк смисъл „народ“ включва в себе си и хора в рамките на една държава, които говорят и други езици, но все пак общият за дадения народ език си остава отличителен белег на конкретния народ.

Защо начевам с тези общоизвестни истини? Защото вече девет месеца разискваме въпроса дали страната ни трябва да ратифицира оная нещастна Истанбулска конвенция, или не, и най-очевидното нещо, което става ясно в споровете ни, е фактът, че и застъпниците на документа, и противниците му непрекъснато се обвиняват, че не са го прочели добре и не са го разбрали добре (включително и най-последното обвинение на Евгений Дайнов отпреди няколко дена – 10 август, че съдиите от Конституционния съд, които с мнозинство отхвърлиха конвенцията, видите ли не са я прочели и разбрали добре). Като се почне от г-н професора Янакиев (и други като него) и се приключи с Евгений Дайнов (поне засега!) – не преставаме да се обвиняваме, че не четем добре текста и не го разбираме добре. Човек не може да не се запита защо неразбирането на един текст продължава да ни противопоставя по отношение на този зъл документ (а че е зъл – в това лично не се съмнявам, защото под прикритието на благи думи и намерения се опитва да прокара и да насади в европейските общества порочни и греховни практики).

Трудно е в едно кратко съобщение в този блог да се изясни това доста сложно явление – неразбирането между хората, които говорят на един и същи език. Но все пак ще се опитам накратко да кажа какво имам предвид, като конкретно визирам термините на злополучната конвенция. Ще начена с тривиален пример – никой не може да каже на англичанина какво е „баница“, изразено с една дума, просто защото такова чудо няма у англичаните. Разбира се, можем да обясним на човечеца какво е баницата, но това става с няколко изречения и дори с цял текст. По същия начин никой не може с една дума да ни каже какво е pie, защото това нито е баница, нито е торта, нито е нещо подобно, а е онова печиво, което в англоговорящия свят наричат pie; така е и с думата gender – за да го разберем, трябва да ни изяснят с няколко изречения какво се има предвид под този термин. Лингвистите и преводачите добре знаят, че непреводимите думи и изрази от един език на друг се наричат „реалии“ – те отразяват конкретна действителност у конкретен народ, липсваща у други народи, и тези термини най-често не могат да се преведат с една дума, а се описват, та чрез описанието да стане донякъде (но не напълно) ясно за какво става въпрос; напълно ясно може да стане на чуждоземеца едва тогава, когато той поживее в дадената страна и от опита си разбере какво означава една или друга „реалия“.

citizengo simple logoТа така и ние – спорим си какво е пол, секс и джендър, без да познаваме добре какво стои зад тези термини, според както те са употребени в английския текст на онази конвенция. За да разберем какво стои зад тях, трябва да сме живели на Запад и от опит да сме проумели как в западните общества хората разбират gender и sex, или поне да сме проследили в западната преса и в други медии какво означават и как тамошното общество ги разбира. Един от най-лесните начини да ги разберем е като поговорим с англичанин, който разбира от тематиката: той най-добре ще ни „изясни“ (с доста описания и примери) какво означават изразите gender equality, gender identity, gender-sensitive policies, gendered understanding of violence, non-stereotyped gender roles, и т.н. – всички те са взети от конвенцията, в която са употребени тъкмо в духа на джендър идеологията (с изключение донякъде на израза gendered understanding of violence, който може да се употреби в рамките на разбирането за „пол“ и на разбирането за „джендър“). А че са употребени тъкмо в този дух може да разбере само човек, който добре познава съвременната западна държава с нейните закони за равенство и недискриминация, които закони в по-малка или по-голяма степен се отличават от българските по тези въпроси, тъй като в нашето законодателство все още не присъства западното разбиране за ролята на отделните обществени групи в дадено общество, включително ролята на хомосексуалистите, феминистите, трансджендърите и т.н.

Употребените в конвенцията термини sexual exploitation, sexual violence, sexual abuse, sexual harassment и т.н. са по-разбираеми за нас, защото английското разбиране на думата sex е подобно на българското. По-трудно разбираме употребата в конвенцията на sexual orientation (макар да можем еднозначно да я преведем на български), тъй като изразът е поставен редом с израза gender identity (вж. чл. 4, т. 3 на конвенцията) и съвършено ясно насочва към „новите“ практики на Запад, където хората имат свободата полово да се ориентират както намерят за добре (или както болното им съзнание им подсказва) и да „усещат“ себе си като принадлежащи към който си искат пол (или към никакъв пол). В българската действителност подобни практики все още не съществуват (в смисъл – все още не са законодателно определени), и поради това е твърде повърхностно да си спорим за отделните употреби на термина gender (дали означава пол или социално изградени роли), вместо да си изясним цялата гама от термини, включващи съставката gender и тъй да се опитаме да разберем какво западният човек разбира под тези термини.

Един от проблемите за разбирането на горните термини е този, че в конвенцията думата gender е използвана както за обозначаване на „пол“, така и на „социално изградени роли“. Терминът е употребен 25 пъти в конвенцията, като най-често той се среща в израза gender-based violence (в една трета от всички употреби), с който се подразбира насилие, основано на пола, най-често насилие срещу женския пол, каквато е и целта на конвенцията – да се ограничи или премахне насилието срещу жените; подобно е разбирането и на термина gendered understanding of violence, където gender отново означава „пол“ – мъжки или женски (но може да означава и джендър – социално разбиране на пола). Наред обаче с тези разбираеми изрази (които съставляват две трети от всичките 25 употреби) идва употребата и на gender equality (което се разбира като равенство както между половете – мъжки и женски, така и между половете и различните типове „усещания“ на индивида като принадлежащ към противоположния на раждането си пол или към никакъв пол), gender identity, non-stereotyped gender roles и т.н. Ето тук е разковничето за разбирането на джендърната идеология – в правенето на разлика между gender, употребено като „пол“, и на gender, употребено като хомосексуална (или трансджендърна) практика в обществото. Да се правим, че в злощастната конвенция няма и намек за джендърна идеология (както направиха господа професорите и различните „учени глави“), означава открито признаване на факта, че не сме разбрали (или не сме искали да разберем) какво означават горните термини и изрази, според както те се употребяват в съвременната западна политика и законотворчество (но които все още не са станали част от западната култура – и слава Богу!) и според както те са употребени и в конвенцията.

Който все още не е убеден какво означават свързаните с джендърната идеология изрази, той трябва да прочете внимателно Изяснителния доклад към конвенцията, където нещата са доста по-ясни. Той би трябвало най-малкото да се запита защо е необходимо въобще да има Изяснителен доклад – нима конвенцията не се изразява правилно или достатъчно изчерпателно? Тук отново ще приведа примера с българската баница – както надълго трябва да се обясни на чуждоземеца какво е това българско чудо, така и конвенцията трябва да бъде допълнително изяснена на народите, та да не остане съмнение у тях за какво точно става дума. Всъщност Истанбулската конвенция е изяснявана и в други европейски документи и отново причината е същата – на всеки да стане ясно какво се крие зад думите ѝ. Да четем конвенцията и да мислим, че тя се отнася само до ограничаването и премахването на насилието срещу жените, означава не само повърхностно разбиране на текста, но и неграмотност относно процесите, протичащи в западните общества, които са дали отпечатък и върху текста на този злополучен документ.

sandra bullockДруг показател, който може да ни подскаже, че понякога не можем правилно да преведем или да разберем дадено явление и съответните думи, с които то се изразява или описва, е че най-често въвеждаме в българския език новите термини в тяхното английско (или френско или немско) звучене: нямаме една дума за превод на gender и затова въведохме думата джендър. Но тъй като на Запад (и особено в английския език поради огромния натиск на американската и английската действителност върху езика) непрекъснато се появяват нови термини, които все още се усвояват от западните общества, за нас става още по-трудно да преведем или пък да проумеем каква тъкмо действителност тези нови думи отразяват. Например, преди няколко дена чета в CitizenGo за една петиция срещу филмовия гигант Netflix, който от юли насам не само започна предавания с названието „Поздравления за аборта“ (където като богохулство може да се чуят думите на водещата Мишел Улф: „Бог да благослови Америка, и Бог да благослови абортите“), но и излъчвания на филми с хомосексуално съдържание и дори на филм, съдържащ детска порнография; наскоро Netflix обяви началото на нов сериал с названието Super Drags, в който по подобие на Батман, борещ се със злото в големия град, трима герои, преоблечени в дрехи на противоположния пол, също се борят с недъзите на западното общество, като искат да спасят света. Твърде трудно е за българския читател и зрител да разбере какво означават „реалиите“ drag queen и faux queen или пък drag king и faux king. Какво е queen и king – всеки знае, но като навлезе в същността на явлението drag queen или drag king той разбира, че queen не означава кралица или пък king – крал, а тъкмо обратното: queen са мъже, облечени в женски дрехи и гримирани като жени, за да играят женски роли, а пък king са жени, облечени и действащи като мъже (подобно е и с faux queen и faux king – и тук думите са употребени в своята противоположност).

Новото разбиране на „половете“ се насажда все по-усилено в обществата, особено чрез западните медии. Така наскоро във Великобритания се появи предаване, призвано да допълни (или пък да измести?) прочутото Big Brother, имащо аналози в много страни по света, но в него всички участници имат различни „полове“ – мъжки, женски, неопределен или пък и двата едновременно, като всеки от тях има и съответна сексуална ориентация: бисексуална, хетеросексуална, хомосексуална и т.н. Продуцентите нарекоха предаването Genderquake, с което искат да посочат, че разбирането за „пола“ е разтърсено (или трябва да се разтърси из основи) в съзнанието на обикновения човек – той трябва да го разбира в много по-свободен контекст, не само като мъжки или женски, а въобще като социално явление, което няма нищо общо с физическия пол. На един сайт на българската Wikipedia е направен опит за изясняване на цяла дузина термини, които са свързани с половата идентичност и джендърната идеология, и макар там да има доста неточности, все пак той може да послужи като някакво изяснение на смисъла, който се влага в тях.

evgenij dajnovЧе и други филмови компании включиха в „репертоара“ си хомосексуалната тематика (например Дисни в сериала си Анди Мак включва историята на 13 годишно момче, което „разбрало“, че е гей), че доскоро привърженици на християнските ценности „обърнаха листа“ и станаха застъпници на абортите и промениха отношението си към живота и неговата святост (например обичаната от мнозина Сандра Бълок се кани да играе във филма „Оставете я да се изкаже“, който пропагандира аборта), или както се казва, „никога не е късно човек да се окепази“, споменато особено за Том Джонс, с чиято музика и песни израснаха три поколения, но който вече на възраст реши да загърби добродетелите и се отдаде на греховен живот със „съпруга“ си – това както и да е. Но всъщност новите „реалии“ целят чрез противоположното по смисъл използване на думи, термини и изрази да се внедри в съзнанието на днешното поколение, че старите и традиционни понятия и „реалии“ вече са отживелица и че напредничавият ум трябва да има ново разбиране за човека и за неговата същност (включително за неговия пол и сексуална ориентация).

Българският език тепърва ще се опитва да „усвоява“ тези нови термини и „реалиите“, стоящи зад тях, но силно се надявам, че това „усвояване“ ще си остане само на плоскостта на езика и на преводите, а не на практиката и опита. Поне засега опитът за прокарване на джендър идеологията чрез благите думи и цели на Истанбулската конвенция бе преустановен от Конституционния съд и имам надеждата, че и други подобни опити ще бъдат добре разбрани от властимащите и от съда и ще бъдат навреме прекратявани. Е, ще има хора, които ще дискутират бъдещето, което ни очаква (например новата дискусия „Диалози за бъдещето“ на Move.bg, където на първото шоу, озаглавено „100 години по-късно или в какъв свят ще живеят внуците ни?“, един от „експертните“ участници каза: „Както ние се грижим за животните и ги ваксинираме, така и ние ще сме нахранени, ще има хубави шоута по Netflix, ще бъдем поддържани живи дълго, доколкото осигуряваме хранителната среда. Няма да сме толкова много на брой, което не е задължително утопично или дистопично" – този човек май още отсега е загубил връзката с настоящето и близкото ни минало, пък знам ли: може би Netflix ще му помогне още по-бързо да достигне желаното от него бъдеще за внуците му), но вярвам, че ще има много повече хора, които ще продължават да помнят кой е човекът и какво е неговото призвание тук на земята през краткия му живот, който Бог му е отредил.

Бел. Снимките са взети от цитираните тук сайтове.

Capture KS BG

Покажи ми законите си и аз ще ти покажа кой е твоят Бог. – Ървин Луцър

А той (Исус) в отговор рече: Не сте ли чели, че Онзи, Който <ги> е направил, направил ги е от начало мъжко и женско, и е казал: Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът?" – Матей 19:4-5

Свобода за всеки недвусмислено се противопостави на псевдоправния парадокс „Истанбулска конвенция“ заради моралния релативизъм, социалното инженерство, класовото противопоставяне на половете по комунистически почин, крайното неуважение към действителността, човешкото достойнство, християнските и семейни ценности, фактите и традициите и принципите на правото и справедливостта в този документ, и поради неговия радикален, революционен характер.

В края на юли Конституционният съд на Република България се произнесе по обществено-спорния въпрос за Истанбулската конвенция.

В продължение на над 35-годишната ми практика и наблюдения като юрист на българската съдебна система никога на съм успявал (въпреки искреното ми желание) да изградя особено добро мнение за нея. Корупция, механично прилагане на тоталитарно, и често вътрешно противоречиво законодателство, противоречиви решения на един и същи съд по почти идентични дела, липса на разпознаване на йерархията в длъжностите при управлението на съда, срастване на съда с изпълнителната власт и прокуратурата на основа политически интереси, неосъзнаване от съда на същността и общественото и историческо значение на правораздаването и въобще на понятието за справедливост и правосъдие. Списъкът може да продължи, като добавим, разбира се, и спорадичните прояви на съдийска компетентност, почтеност и зачитане на справедливостта.

В контраст на тази обобщена и неблагоприятна картина е решението на Конституционния съд на Република България (КС) от 27 юли, т.г. (Решение 13, Решението), с което съдът обяви Истанбулската конвенция за противоречива на българския основен закон. Решението се отличава с ясна мисъл, силна правна и житейска логика и непогрешим усет за здрав разум и справедливост.

Усет за здрав разум и справедливост

Ако подкрепящите решението на КС се спират преди всичко на правно-техническите противоречия, то КС отчетливо анализира двуличието на Истанбулската конвенция (ИК) и целта на същата под формата на международен договор за защита на жените от насилие да наложи, буквално да наложи, на ратифициращата страна ненормално тълкувание за същността на човешкия род и неговото деление на мъжко и женско.

Вместо безропотно да приеме това налагане, понеже идва от Европа и понеже много „водещи западни страни“ са го възприели, както четем в някои от особените мнения на противно гласувалите конституционни съдии, КС констатира, че равното третиране на половете не изисква грубото уеднаквяване на мъж и жена:

Правното равенство между половете е провъзгласено на конституционно ниво в чл. 6, ал. 2 от основния закон. То не означава еднакво третиране на двата пола, а изисква съобразяване с биологичните особености и различията между тях. Полът е сред изрично установените в чл. 6, ал. 2 от Конституцията признаци, въз основа на които не се допускат привилегии или ограничения в правата (решение № 1 от 27.01.2005 г. по к. д. № 8/2004 г.). Конституционният текст разглежда биологичния пол като понятие с ясно юридическо съдържание. (КС, Реш. 13 от 27 юли 2018 г., подчертаването мое)

КС съвсем точно констатира, че пренебрегването или минимизирането на разликите между половете на практика анулира декларираната от самата ИК нужда жените да бъдат подложени на специална защита от насилие. Ако мъжът и жената са напълно еднакви, то защо жените следва да бъдат защитени от насилие, а мъжете не? Следващите въпроси, който нямат отговор, са защо специално жените са въздигнати в някаква обществена класова порода, която трябва да бъде защитавана, и от кого да бъде защитавана? Ако класовия признак е пол, или в случая „жена“, то съвсем естествено насилниците срещу „жена“ ще трябва да са от подобен квалифициращ признак, „пол“, тоест „мъж“, защото няма друг пол, доколкото класите са определени в ИК.

КС адресира този въпрос заедно с ненормалното извеждане на пола не като непроменима установена същност на човешкия индивид, а като променима величина съгласно обществената нагласа:

Чрез дефинирането на „пол“ като социален конструкт в конвенцията всъщност се релативизират границите на двата пола – мъж и жена – като биологично детерминирани. Ако обаче обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж, борбата срещу насилието над жените остава само формален, но неизпълним ангажимент.

Силна правна и житейска логика

В допълнение, за да обяви противоконституционността на ИК, КС привежда аргументи от българската конституция и вътрешното българско право, международното право и традиционната житейска логика (бинарността на човешкия род като мъж и жена).

На ниво българско законодателство КС твърди следното:

Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател  като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията. (КС Реш. 13)

Само този аргумент би трябвало да е напълно достатъчен за разбирането колко несмислена е ИК. КС успешно анализира и обявява проблема: полът има социална същност, но тази социална същност не дава правно и логическо основание за създаване на нов пол, изцяло изграден върху умствено усещане за социална същност, напълно отделена от биологическите факти.

На ниво международно законодателство КС твърди следното:

На международноправно равнище разбирането за пола като единство на биологично и социално измерение, е залегнало в Римския статут на Международния наказателен съд (обн. – ДВ, бр. 68 от 16.07.2002 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от Римския статут: „По смисъла на този статут терминът „пол“ означава двата пола – мъжки и женски, в контекста на обществото. Терминът „пол“ няма никакво друго значение освен посоченото“.

Стъпвайки на международен документ, КС оборва дефиницията на пол като социална конструкция. („Конструкция“ е надут термин за по-точната фраза – „измислица“.)

На ниво историческа и всеобща човешка традиция, КС твърди следното:

Традиционно човешкото общество се изгражда върху половата бинарност, т.е. съществуването на два противоположни пола, всеки от които е натоварен със специфични биологични и социални функции и отговорности. Биологичният пол е детерминиран по рождение и е в основата на гражданския пол. Значението на гражданския пол при правното регулиране на социалните отношения (съпружество, родителство) изисква осигуряване на яснота, безспорност, стабилност и сигурност.

В Решението си КС прави ясна връзката между пол, брак, българска правна традиция и българска конституция:

Конституционната дефиниция за брак, така както винаги е присъствала в българската правна традиция, се съдържа в разпоредбата на чл. 46, ал. 1, която го определя като „…доброволен съюз между мъж и жена“. Конституционната уредба на брака е изградена върху разбирането за съществуването на два биологично определени пола – мъжки и женски. Определяйки брака като доброволен съюз между мъж и жена, Конституцията издига различния биологичен пол в императив към встъпващите в брак. Разбирането за брака като връзка между мъж и жена е вкоренено дълбоко в българското правосъзнание и в този смисъл е в основата на конституционната уредба. (Подчертаването мое.)

Опирайки се на българската правна традиция и правосъзнание, КС посочва едно важно основание за отхвърляне на ИК, която на практика има за цел да унищожи традицията и националното правосъзнание.

Именно поради тази логика на КС, зачитаща българската традиция и юриспруденция, съм склонен да назова Решение 13 едно независимо, чисто българско, неогъващо се под натиска на „велики сили“ правно решение.

Особено внимание на особените мнения

От четиримата съдии, гласували срещу мнозинството от КС, Ангелов и Ненков мотивират опозицията си срещу мнозинството с текстове на ООН, на които Конвенцията се позовавала. С цялото уважение към ООН, България не е длъжна да ратифицира лудостите на международната общност, особено когато последната, или по-скоро елитът на последната, далеч от народите, които би трябвало да представлява, крои утопични социалистически модели, които да наложи в опита си да създаде унифициран световен ред.

Трябва да се подчертае, че оспорваната разпоредба (от ИК – б.м.) почти буквално следва редакцията на чл. 5, буква „б“ от Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените от 1979 г. (ратификационен указ обн., ДВ, бр. 76 от 1981 г., в сила за България от 10.03.1982 г., пълен текст обн., ДВ, бр. 17 от 2010 г.), с който държавите-участнички са се задължили да „приемат всички надлежни мерки с цел да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените с цел постигане изкореняване на предразсъдъците и премахването на обичаите и цялата останала практика, които са основани на идеята.......за стереотипността на ролята на мъжете и жените“. (Особено мнение Ангелов, Ненков. Подчертаването мое.)

Фактът, че идеята за бруталното и безмозъчно уеднаквяване на мъже и жени, под предлог „равенство“, идва от ООН през 1979 г. по никакъв начин не оправдава приемането на тази догма на международния социализъм като адекватна и задължителна правна мярка, която да бъде прието от българския народ и закон. Да не забравяме, че ООН през 70-те години на миналия век бе изпъстрена с комунистически и социалистически представители, чиято житейска и идеологическа платформа бе марксистката идея за борба на класите и борба срещу религията (особено християнството, след като ислям в комунистическите страни почти не съществува или няма влияние) и борба за приравняването на половете въпреки техните различия. Комунистическият идеал за промяна на обществото чрез правно социално инженерство личи в цитираната фраза

„да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените“…

Изразявайки несъгласие с решението на КС, в своето особено мнение съдиите Ангелов и Ненков недвусмислено въвеждат категорията „сексуални малцинства.“ Само употребата на този термин сочи колко далеч е отишло съвременното правораздаване в анализа и стремежа към защита на извращения на сексуална основа. Да запитаме съдиите що е то „сексуално малцинство“?

Религиозните малцинства имат за признак принадлежност към вяра, която не се споделя от мнозинството. Етническите малцинства са тези, които поради различен етнос и култура се различават от тези признаци на доминантната култура в обществото. Какво различно от мнозинството имат тези, които спадат към категорията „сексуално малцинство“? Садомазохизмът, некрофилията, педофилията и зоофилията биха попаднали също в категорията „сексуално“ или „полово“ малцинство, ако сексуалните предпочитания, наричани също „сексуална ориентация“, наистина имат същността на признак за формиране на малцинство. Ако сексуалните фантазии и практики останат само частно и строго лична практика, те нямат смисъла на основни права. Подобни практики, доколкото не са престъпления, и към момента са защитени от Европейската конвенция като право на неприкосновеност на личния и семеен живот (чл. 8 от ЕКПЧ).

Но когато вярата бива ограничавана като регулируем частен проблем (виж новите законопроекти за изменение и допълнение на Закон за вероизповеданията [ЗВ] на БСП, ГЕРБ, ДПС и на Обединени патриоти) и с цел поради "важното обществено значение" на религията същата да има ограничено публично проявление (?!), както при комунизма, а в същото време сексуалната ориентация стане публично демонстриран човешки признак (вж. особени мнения към Реш. 13 на КС), налице е точно тази правна недомислица, която представлява ИК и която КС отхвърли.

В особеното си мнение нито съдиите Ангелов и Ненков, нито другите двама несъгласни съдии разясняват защо всъщност се налага ратифицирането на тази конвенция за защита на жените от насилие, при положение че са налице редица други законодателно уредени форми на защита точно на жените от насилие като например Закон за защита от домашно насилие? Подобна конвенция има смисъл само ако предлага нещо ново, а новото което ИК предлага, е разрушаване на стереотипите, свързани с ролята на половете в обществото. Тоест мъжете не бива да се държат като мъже, а жените като жени, а точно обратното, за да имало равенство. Неспособността на противоречащите съдии да вникнат в този аспект на ИК е крайно притеснителен, колкото и да е тяхно, като съдии, правото на особено мнение.

В допълнение Ненков и Ангелов твърдят следното в своето особено мнение:

Единствената цел (на ИК – б.м.) е да не се допуска насилие, насочено към определени лица, само защото имат прояви, които се възприемат от повечето членове на обществото като неприсъщи за техния биологичен пол. В цивилизованите общества унижаването на човешкото достойнство чрез използване на психическо и физическо насилие не може да бъде оправдано с утвърдените навици, предразсъдъци, традиции и други обществени практики, основани на неравенството на жената по отношение на мъжа (в тази насока вж. чл. 12 от Конвенцията). В това се състои неоценената от мнозинството конституционни съдии сърцевина на Конвенцията, съответстваща изцяло на Конституцията на Република България, която отрича неоправданото и непропорционалното насилие дори и спрямо извършителите на най-тежки престъпления.

Следва да зададем въпрос към съдиите защо е нужна цяла международна конвенция, която да не „допуска насилие“? Не е ли достатъчно ясно уредена тази материя в Наказателния кодекс в раздел Престъпления против личността? Защо недопускането на насилие срещу членове на обществото, които по кой знае какви причини са в неведение относно своя пол (обикновено причините са духовни или умствени отклонения), следва да бъде специално уредено и заложено в конвенция!? На второ място, защо е нужно Ненков и Ангелов да ни напомнят, че в цивилизованите общества унижаването на човешкото достойнство с физически и „психическо“ насилие било неоправдаемо въз основа на утвърдени традиции? Следва да запитаме конституционните съдии що е то „психическо насилие“ и как подобен вид „насилие“ бива формулирано от юристи, които би трябвало да са наясно, че законът може да наказва само за поведение, а не за мисли и думи, и то само при наличие на ясна, недвусмислена формулировка на опасното обществено деяние?

Как следва да дефинираме „психическо насилие“ над мъж, който си мисли, че е жена, ако същият се счита за „психически насилен“, в случай че някой му заяви истината – че всъщност той е мъж, който си мисли, че е жена, а не жена, „заключена“ в мъжко тяло?

Може би „психическо насилие“ ще се окаже заявяването на подобна личност на ИСТИНАТА И ФАКТИТЕ, че всъщност той не е „тя“, а е заблуден мъж, който има нужда от помощ и връщане в реалността, а не защита на „достойнството“ да живее в отрицание на действителността, и под предлог за „защита на достойнството“ да налага налудничавите си идеи на околните, на семейството си и дори на държавата и нейните органи? До каква степен трябва да се поклоним на индивидуалната автономност, дори когато тя е налудна, за да запазим достойнството на личността? По въпросите на вярата в Бога може да се спори – вярата е увереност в невидимото и затова материалистите атеисти държаха да я отрекат и я наричаха „лудост“. Но когато фактите, чисто физическата реалност, биват отричани, има ли останало достойнство в наричането на черното бяло и на жената – мъж?

Напускането на действителността, на практика налудността, е традиционно проблематична в личния живот на индивида и близките му. Когато обаче лудостта бъде превърната в човешко право и според Ненков и Ангелов, конституционни съдии, сама по себе си стане източник на "достойнство", проблемът вече е обществен, правен, и на практика приема исторически и библейски пропорции. Няма връзка между запазване на достойнството на хората с психически отклонения и налудни представи относно половата им същност, от една страна, и защитата на тези личности от насилие, от друга, защото по сега действащото законодателство всеки е защитен от престъпления срещу личността му, независимо от психичното му състояние или полова принадлежност – мъж или жена.

Конституционните съдии Филип Димитров и Константин Пенчев изразяват своето несъгласие с мнозинството от КС в значително по-лаконични становища .

Иронично е, че Филип Димитров, с дългогодишна кариера в защита на демокрацията срещу комунистическата тирания, с лека ръка приема тираничната и изцяло социалистическа идея за класовата борба между мъже и жени, прокарвана от ИК. В новата класова борба жените трябва да бъдат защитени, а сексуалните пороци – изведени във фундаментална характеристика на човешко достойнство и оттук – в права. Разбираема е реакцията на конституционен съдия Димитров срещу крайно суровото третиране на хора, които демонстрират сексуални отклонения по времето на комунизма или нацизма. В същото време, заради политическата си неприязън към тоталитарните режими от миналото, г-н Димитров не съзира тираничния уклон на ИК, която цели да създаде неоснователно привилегии чрез узаконяване на моралния релативизъм на малки групи, за които личната сексуалност по неясни причини трябва да бъде обсъждана и аплодирана от целия народ като някаква форма на постижение или героизъм.

Конституционният съдия задава почти риторично въпроса:

Как точно става заличаването на разликата между половете за мен (и вероятно други със също така обикновени възприятия като моето) остава загадка. Но от това се извежда увенчаващата мотивите към решението фраза, че „ако обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж, борбата срещу насилието над жените остава само формален, но неизпълним ангажимент“. (Особено мнение към Реш. 13, Ф.Д.)

Да си позволим да отговорим на въпроса „Как?“, като просто повторим цитата на Филип Димитров от мотивите на мнозинството по Решението на КС: „Ако обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж“… Ще припомним, че правото отразява ценностите на едно общество. Понятията добро и зло, колкото и да са станали далечни и неупотребими в съвременния самодостатъчен свят, често си правят място в обществото, като се обличат в законова форма. Ако г-н Димитров е готов да отрече тази зависимост, то ще припомним още веднъж генезиса на Конвенцията в документите на ООН от 1979 г., така удобно цитиран от несъгласните съдии Ангелов и Ненков. В този генезис лични наглото, самодостатъчно и елитарано отношение на авторите на документа по чисто тоталитарен модел да наложат на народите изравняване на мъже и жени, защитавайки ги от самите тях, и от тяхната същност като мъже и жени:

„(Държавите следва да) приемат всички надлежни мерки с цел да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените с цел постигане изкореняване на предразсъдъците и премахването на обичаите и цялата останала практика, които са основани на идеята.......за стереотипността на ролята на мъжете и жените“.

Изкореняване на предразсъдъците, премахване на обичаите, и цялата останала практика…“. Не мога да спра да повтарям тази фразеология, защото тя има запленяващо откровен тоталитарен и комунистически характер на масов идеологически тормоз и контрол. Този тип характер е в основата на документа на ООН 1979 г. и на злополучната ИК, защитавана от Филип Димитров.

Още по-иронично е, че президентът на републиката, който не крие социалистическите си идеали и подкрепя анти-демократичното и анти-религиозното законодателство за промени в ЗВ, е на практика консервативният защитник на здравия разум (и донякъде християнския светоглед!) в този възпламеняващ обществен и правен дискурс.

Отделеност на правната мисъл от хората и ежедневието

Относно особеното мнение на съдия Константин Пенчев, ще избегнем ненужно дълбаене в кратката му аргументация, която е несъстоятелна според нас. Ще обърнем внимание на последните изречния в особеното мнение на Пенчев:

Съществуващата негативна емоционална нагласа в обществото към Конвенцията би следвало да бъде отчетена при вземане на политическото решение дали този международен договор да бъде ратифициран. Общественото мнение, обаче, не може да влияе върху правната преценка за съответствието на Конвенцията с Конституцията. (Особено мнение към Реш. 13 по к.д. №3/2018, К.П.)

Интересно е как съдия, който доскоро е бил омбудсман (защитник на правата на хората срещу държавни несправедливости) и най-вероятно е подписвал решения „В ИМЕТО НА НАРОДА“, приема, че мнението на народа не бивало да влияе върху правната преценка на външен, чужд закон, който драматично ще въздейства върху правната култура, възприятия и отношение на „народа“ по фундаментално важни въпроси. Въпроси от типа на това дали „сексуалната ориентация“ е материя, която трябва да бъде уреждана в полза на нововъведения в живота на хората, които почиват на фантазии и които пренареждат вековни ценности? Не следва ли да запитаме защо съдия Пенчев не си задава въпроса откъде се е породила „съществуващата негативна емоционална нагласа в обществото“ и защо тази „негативност“ следва да бъде отчетена политически, но същевременно изцяло пренебрегната в правно отношение? Законите формират обществото, а в това общество живеем ние и ще живеят нашите деца и внуци. Простичкият отговор е, извинете за спекулацията, че Пенчев най-вероятно счита, че правото, в което той е специалист, не може да бъде „омърсено“ от мненията на простолюдието, което не е така вещо в правната материя, както е един конституционен съдия. Наистина съдът, не бива да се влияе от улични емоции, ако това е имал предвид съдия Пенчев. Правото трябва да е безпристрастно и лишено от прекомерна емоционалност. В същото време само при комунизма правото има независим живот от човека, защото неговата цел бе да обслужва обожествяваната, елитарна и тоталитарна ДЪРЖАВА. Безбожната държава не е източник на правото, Бог, който е създал и човека, и правото, е източник на идеята и чувството за справедливост.

За сведение на всеки правен елитарист ще сведем до знанието на същия, че правото съществува заради хората, а не хората заради правото.

Целта на закона не е експертите да се чувстват височайши спрямо „невежото общество“, а да решават по справедливост и съгласно висшите идеали на закона наболелите проблеми на хората. И ако задължителното налагане на нови концепции за пол, мъж, жена, брак и семейство, с цел превъзпитанието на „масите“, не е повод за загриженост на обществото съгласно разбиранията на съдия Пенчев, то следва да си зададем въпроса – какви цели вижда той в съществуването на Конституционния съд? Платформа за изразяване на правното величие на успели юристи? Разбира се, не бива да вменяваме на съдия Пенчев всички исторически наследени пороци на българското правосъдие и правна мисъл. Само отбелязваме колко трагично отделеността на идеята за право и съд от човешката нужда от справедливост е илюстрирана в особеното мнение, публикувано по повод Решението.

Отговорът на въпросите към конституционните съдии е, че всъщност, съзнателно или не, със своята особена правна логика те подкрепят идеологическата същност на Конвенцията и са поддръжници на социалното инженерство и морален релативизъм и чисто социалистическия тип класова борба и противопоставяне на половете, които стоят в основата на правната ексцесия, наречена Истанбулска конвенция.

Заключение

Решението на КС в никакъв случай не признава същността на правдата и правото, като произтичащи от Бога и истината на Евангелието.[1] Аргументите са изцяло светски, което е разбираемо. Атеизмът е доминантният светоглед в постхристиянските Европа и Запад и посткомунистическа България. Споровете по правните въпроси, касаещи регулирането на материя от типа на пол, мъж, жена, социално и биологическо равенство, както в мнението на мнозинството съдии, така и в това на малцинството, което подкрепя ИК, са изцяло изградени на едно доста бездушно „биологическо“ третиране на материята без изтъкване наличието или не на морални категории, на добро и зло. (В света на безбожие и исторически войнстващ атеизъм Бог не може да присъства в публичното пространство, още повече в правораздаването, което е изцяло поробено от атеистичния светоглед.)

И все пак, дори в тези изкривени рамки на публично правораздаване, макар и не изрично в пословичното име на народа, когото никой не пита, Решение 13 по к.д. №3/2018 г. на КС се оказва едно правилно, разумно правно решение.

Като че ли за първи път България не е банановата република, която овчедушно гледа към „братска Русия“ или „Свободния Запад“ и чиито държавни институции за няколко десетки хиляди евро спонсорство не са готови да подложат народа и разума на обществото на поредния извратен експеримент, какъвто е ИК. И дори без разпознаването на изконната същност на пола, брака между мъж и жена и семейството като реалности, създадени от Бога, по Божия воля и промисъл и с Неговата цел в личен, обществен и исторически план, самият факт, че КС ясно и недвусмислено отхвърля лицемерния опит за прокарване на налудничави идеи за „обществен пол“ и „флуидност на сексуалната ориентация“ е победа за народа и за правосъдието.

Правото е важна, основополагаща част от светогледа и културата на един народ. Посочи ми законите на един народ и аз ще ти посоча, кой е неговият бог. В този казус заслугата е на народа и на тези съдии от КС, които застанаха на страната на здравия разум, а здравият разум е дар и откровение от Бога.

Въпреки че не са чели, „че отначало Бог ги създаде мъжко и женско“, опирайки се на естеството на нещата, със своето решение срещу ИК българският Конституционен съд защити правото, истината, интересите на българския народ и, макар неизказано и ненапълно осъзнато – християнските ценности.

 

[1] Отделен труд е нужен за детайлно привеждане на новозаветна аргументация защо Христовото учение е изцяло против управленски действия и „закони“ от типа на ИК.

Всяко едно историческо събитие се предизвиква от личности, чийто живот, творчество, дело, политически и идеологически убеждения са насочени към дефиниране и изграждане идентичността на обществото. Всяка една промяна на политическата обстановка в страна или регион, всяка управленска криза и всяко решение, което в крайна сметка трансформира света, са следствие от конкретни вярвания. Ето защо, ако думите на френския философ от XVIII в. Волтер „Който успее да ви убеди да вярвате в абсурди, може да ви убеди да извършвате зверства“ са истина, то на тази истина трябва да обърнем специално внимание, защото към настоящия момент тя звучи като зловещо предупреждение.

Нелепостите, които прозират от решенията на съвременния управленски елит, стават все по-осезаеми, имат все по-тежък ефект върху отделния човек, а усещането, че сме притиснати да ги приемем безрезервно, е все по-силно изразено. Проблемът обаче е в това, че същият този, който ни внушава как в нелогичното има логика, не е лесно да бъде идентифициран. Чувстваме присъствието му в медийни репортажи, експертни коментари, политически решения, послания, достигащи от кресливия глас на шоуиндустрията, но сякаш нямаме възможност ефективно да му се възпротивим, защото той се проявява в множество лица и думи.

И все пак, на 27 юли ще стане ясно дали Конституционният съд няма да се превърне в едно от тези лица. Ще разберем дали институцията, следяща за спазване на законите на България, няма да заговори с гласа на този, който се опитва да убеди хората да повярват в абсурда на третия пол. На 27 юли ще си проличи дали 12-те съдии, които са поели отговорността да следят за спазването на конституционния ред в страната, ще се поддадат на огромния натиск да бъде узаконено беззаконието с име Истанбулска конвенция, или ще проявят доблестта да се изправят срещу невидимото, но мощно присъствие на този, който желае да вярваме в абсурди.

Притеснителен е фактът, че едва в последния парламентарен ден преди лятната депутатска ваканция ще стане ясно решението на Конституционния съд дали Истанбулската конвенция противоречи на основния закон. Стар, но ефикасен метод е народните представители да излязат в заслужена почивка тогава, когато трябва да отговарят на въпроси, на които не желаят. Притеснителна е и новината, излязла в социалните мрежи, че със седем срещу пет гласа съдиите вече са постановили, че Истанбулската конвенция не противоречи на основния закон в България. Надеждата ни е тази новина да си остане просто един неотговарящ на истината слух.

И все пак, ако опитите на този, който иска да ни убеди да вярваме в абсурди, дадат резултат, ако Истанбулската конвенция бъде ратифицирана и в крайна сметка някъде там, в бъдещето, българското общество бъде убедено в абсурда на третия пол, то колкото и трудно да е да си представим какви ще са последиците, едно конкретно следствие неминуемо излиза на преден план, а именно: който повярва в съществуването на трети пол, ще извърши зверството да изнасили съвестта си и да приеме абсурда за нормално състояние. Ако човек извърши това престъпление над собствената си съвест, той вече няма да има задръжки – всичко ще му е позволено.

В този ред на мисли в романа си „Братя Карамазови“ руският класик Фьодор Михайлович Достоевски заявява: „Ако няма Бог, всичко е позволено“. Логичното продължение на думите на големия писател е: „Ами ако има Бог…“. Ако Създателят на цялата вселена ясно е разкрил в творението си, че е създал само два пола – мъжки и женски, какво следва? Ако има Бог, моята препоръка към този, който се опитва да убеди хората в абсурда на третия пол, както и към този, който е приел това внушение, е тази: редно е да се страхувате.

COE logo and North South Centre webВсъщност можем да говорим за много варианти на злощастната Истанбулска конвенция, защото злото е пуснало корени в различни посоки, но тук посочвам един от тях, който е особено тревожен, защото чрез поредната „благовидна“ цел за по-етично поведение на хората развратените европейски умове желаят порокът да се установи в детския ум от най-ранна възраст и в него упорито и продължително да се втълпяват „ценности“ с обратен нравствен знак.

И тъй, накратко. Заедно със съчиняването на Истанбулската конвенция и вкарването в текста ѝ на извратената хомосексуална идеология за човешкия пол, „новите“ европейски умове разсъдиха и за установяването на тази идеология в съзнанието на децата и подрастващите и затова още тогава (2010 и 2011 г.) бе обсъдена и приета Харта, наречена „Образование за демократично гражданство и човешки права“, която се роди след публикуването на Препоръка CM/Rec(2010)7 на Съвета на министрите на Съвета на Европа относно това образование. В нея могат да се доловят (макар и още не съвсем ясно) същите положения на новата извратена идеология: равенство между „половете“ (разбирано като мъжки, женски и „социален пол“, който, видите ли, се „преживявал“ от даден човек) – вж. т. 5, ал. f. Като някакво „естествено“ продължение на извратеното мислене в тази посока дойде и следващата нова и твърде „благовидна“ идея – да се преборим с тормоза между децата в училищата, която бе разработена като Стратегия на Съвета на Европа за правата на детето 2012-2015 г. В нея с изключително силни и психологически натоварени думи се описва какво зло за обществото е децата в училище да се тормозят едно друго и това роди движението (а по-късно и проекта на Евросъюза) „Борба с тормоза в училищата“.

За да се покаже обаче на обществото, че такава борба може да се води успешно, от февруари 2017 г. в различни училища в Европа бяха организирани „седмици на толерантността“, когато през това време в тях се прилагаха принципите на гореспоменатата Стратегия и на проекта Борба с тормоза в училище. Бе посочено, как прилагането на нормите на тази нова идеология (наречена „инструменти за борба с тормоза“) не само е възможно, но е и неотложно за изпълнение от всички страни-членки на Евросъюза; в документа са посочени „добри практики“ от училища в Гърция, Италия, Кипър, Румъния, Испания и Ирландия. Тук можем да забележим, че това са страни, където действително тормозът между учениците в училищата е доста по-висок, в сравнение с училищата в „демократичната“ Западна Европа (и в Ирландия до ден-днешен образователната администрация трудно се справя с този проблем, преди всичко поради историята на тази страна в отношенията ѝ с Англия).

Резултатите от тази акция в училищата в тези страни бяха обобщени на нарочно свикана конференция през септември 2017 г., на която представители от тези училища споделиха „добрия опит“ и препоръчаха новите „норми“ (разбирай – насилие върху детския ум) да станат задължителни за всички училища в Евросъюза, а след това чрез Съвета на Европа – и за всички страни на континента. И като продължение на тази нова политика на развращаване на децата само преди седмица, в началото на юли тази година, Европарламентът обсъди въпроса за приемането на нова Препоръка към страните-членки за въвеждане на новите „норми“ в образователните си системи.

Нека да обобщя и до поясня защо говоря за развращаване на децата, а не тяхното поучаване с цел избягване на тормоза помежду им. Както и при Истанбулската конвенция, която под някаква благовидна цел за защита на жените от дискриминация и насилие всъщност иска да узакони джендърната идеология, така и в новия училищен „проект“ на европейските „мислители“ се намери не по-малко благовидна идея, зад която прозират неблаговидни замисли. Както и при онази злощастна конвенция за сетен път повтаряхме, че няма здравомислещ човек, който да не се съгласи, че обществата действително трябва да се борят с дискриминацията и насилието срещу жените, така и днес повтаряме, че всеки разумен човек не може да не приема факта, че към днешно време тормозенето на едни деца от страна на други деца (в училище или извън училище, но особено в училищната среда) е недопустимо и че учениците действително трябва да бъдат учени на толерантност помежду им. По тези насъщни за съвременността проблеми и тяхното преодоляване никой не спори и всички сме на едно мнение, що се отнася до борбата с конкретно социално зло.

Но за пореден път виждаме, че покрай благовидната мисъл неминуемо се прокарва и джендърната идеология, включваща не само приемането на „социалния пол“ за естествено човешко състояние и не само използването на извратени учебници по сексуално обучение в училищата, но и налагането на тези нови „норми“ на човешко поведение върху съзнанието на децата, които ще раснат с тях и ще ги възприемат за най-обичайното нещо на света: че няма разлика между хетеросексуалните, които са привлечени от другия на тях пол и целят създаването на семейство според изконната същност на човека, и гейовете и лесбийките (включително сред по-големите ученици), които са привлечени от същия на тях пол и които също могат да „създадат“ семейство и да отглеждат деца. Разбра се, че борбата срещу тормоза в училищата не е само срещу самия тормоз, но и срещу всякаква форма на нетолерантност към сексуално различните, а това се разбра, тъй като всъщност стратегията, която се прие, получи названието „Установяването на политика в образователните институции за борба срещу тормоза в училищата на основата на сексуалната (половата) ориентация, джендърната идентичност или усещане и на сексуалните особености на хората“ – дълго, но достатъчно изчерпателно заглавие, съвършено ясно посочващо точно за какво става дума. На 26 и 27 юни 2017 г. бе организиран специален семинар, обсъждащ новата „стратегия“ и на 27 юли същата година излезе и обобщен отчет върху нея. Който има време и желание, нека почете документа, за да разбере с какъв разврат той е изпълнен (разбира се, наред с положителните мерки, които се предлагат в него).

При това кампанията се организира под благовидното мото „Да построим Европа за децата и заедно с децата“, която начена през юли 2016 г. в рамките на нова Стратегия за правата на детето 2016-2021 г. Ех, кой не желае да построи по-добро бъдеще за децата? Това е нормално човешко въжделение. Но разковничето тук е думата „по-добро“, защото ясно се разбира, че за онези европейски умове доброто означава едновременно и благоприятно съвместно съществуване на греха и порока с добродетелите, на огъня с водата, на небесното с адското, на чисто детското с извратените похоти на възрастните.

 Ще видим дискусията от началото на юли тази година за насаждане на „новата нравственост“ в европейските училища докъде ще достигне, но имам съмнения, че скоро ще се заговори за нова ратификация на документ, идващ от Европа, с който ще се задължим да се борим с тормоза в училищата, като това ще включва и задължението да проповядваме и да насаждаме в ума на децата джендърната идеология и разврата. Иначе с тормоза трябва да се борим, но разбира се в контекста на изконната за Европа християнска нравственост, която за съжаление отдавна е загърбена от немалко страни на стария континент; тази борба неминуемо трябва да включва ясно разбиране на същността на греха и порока и същността на добродетелите според както те са установени не от човеците, а от Онзи, Който ги е създал. Ето в това можем да видим ролята на християнските общини: да се противопоставят на всякакъв намек за насилствено налагане на джендърната идеология и да продължават да разясняват на обществото, включително на политиците и властимащите, каква е ценността на християнските норми на живот и поведение и каква е „ценността“ на препоръчаните от европейските структури порочни идеологии и практики.

Да погледнем логото на Съвета на Европа в началото на статията: „Нашият свят е един свят“. То ясно ни подсказва какво трябва да се разбира: нашият свят е онзи, който сега градим, и този свят е единен, ние не можем да продължаваме да живеем разделени и противопоставени. Все хубави идеи и на външен вид примамливи и приятни (като забранения плод, за който Адам и Ева са разсъждавали по подобен начин). Но всеки християнин разбира, че светът, който секуларна Европа гради, е богопротивен, защото той насажда порока, а се бори срещу добродетелите, при това тя иска да го направи единен свят за всички човеци, т.е. цялото човечество да въстане срещу Бога. Е, ние знаем, че това време ще дойде. Но горко на богоотстъпниците!