Анализи

Свободата на съвестта през призмата на отношението църква – държава: практични измерения

Написана от Анатолий Еленков

Church and StateПървото нещо, което бих искал да направя в началото на моята презентация, е да уточня рамките и контекста на моя доклад. Когато разглеждам темата за свободата на съвестта, аз визирам и се ограничавам в по-тесния смисъл на свободата на съвестта, а имено свободата на религия или свободата на вероизповедание.

Историческият контекст, в който разглеждам свободата на вероизповедание през призмата на отношението църква – държава, е периодът на най-новата българска история, времето след падането на комунистическия режим в Република България, времето от 10.11.1989 г. до настоящия момент.

От първостепенна важност е да отбележа, че в разглежданата от мен в този доклад времева рамка се случват събития, които имат пряко отношение към темата за свободата на съвестта и свободата на вероизповедание.

  1. На 12 юли 1991 г. Седмото Велико Народно събрание приема промяната на Конституцията на Република България, която в чл. 37, ал.1 декларира, че “свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними“.1
  1. Тълкувателното решение № 5 от 11 юни 1992 г. на Конституционния съд е още една крачка в правилната посока. Чрез него бе очертан обхвата на правото на избор и практикуване на вероизповедание. Дефинирани бяха понятията религиозна общност и религиозна институция. Част от решението на Конституционния съд бе, че религиозните общности и институции са отделени от държавата. Недопустима е държавна намеса и държавно администриране на вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции.2
  1. 3. На 31 юли 1992г. със закон, приет от Народното събрание, България ратифицира  Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, която в член 9, ал. 1 гласи, че всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.3
  1. 4. На 29 декември 2002 г. е приет новият Закон за вероизповеданията, който в чл. 2, ал.1 заявява, че правото на вероизповедание е основно, абсолютно, субективно, лично и ненакърнимо.4

Разглеждайки свободата на вероизповедание през призмата на взаимоотношението църква – държава, бих искал изрично да подчертая, че в настоящия доклад визирам взаимоотношението на протестантските, респективно евангелските църкви и държавата, без да правя опити да анализирам взаимоотношението на БПЦ и държавата.

Практичното измерение на настоящия доклад се формира на базата на изложените и дискутирани от мен събития и факти от живота на протестантската църква през последните 22 години.

Тези събития и факти са и неоспорим доказателствен материал на моята теза, а именно, че въпреки сравнително добрата нормативна уредба в Република България, по отношение защита на основните права и свободи на българските граждани, държавата, чрез своите органи на  централна и местна власт и чрез своите институции, системно и целенасочено нарушава собственото си законодателство и ограничава, а и в много случаи потъпква основни права на своите граждани.

Нека да преминем към конкретните примери, които формират практичното измерение на взаимоотношението църква – държава в зададения контекст.

Кампанията анти-секти 1992 – 1997 г.

След падането на комунистическия режим през 1989 г. и  идването на демократично управление в България, бяхме свидетели на редица политически, социално-обществени и духовно-религиозни промени в страната. Наред със свободата на словото, гласността и плурализма, в страната естествено настъпи възможност за свободен достъп до религиозна литература и публичен религиозен живот. Десетки хиляди хора се тълпяха по площади и стадиони, за да участват в евангелизационните мероприятия на евангелските църкви с български и западни евангелизатори и мисионери. Стотици млади хора се присъединяваха към традиционните и новосформирани евангелски църкви. Наблюдаваше се невиждан до този момент духовен ентусиазъм и желание за повече информация за духовност, Църква и Бог.

Всичко това беше неочаквано за новата крехка демократична власт. Опасенията от това, че в България съществуват личности и общности, които могат на базата на идеология да акумулират такъв огромен човешки ресурс и да влияят на мисленето и поведението на голяма маса от хора, активират страх и  чувство за самосъхранение в управляващите. Те от своя страна, чрез основните национални медии, започнаха масово да тиражират клевети и скалъпени истории за страховитите "секти" и успешно доведоха милиони хора в българското общество, които първоначално откликнаха с отворени умове и сърца към проповядването на Евангелието, до състояние на страх, гняв и неприязън към евангелските общности в България.

Кулминацията на тази медийна кампания беше поставянето на натиск върху парламента за промяната на член 133а от Закона за лицата и семейството от 1949 г., който позволяваше на организации с нестопанска цел, като сдружения и фондации, да упражняват религиозна дейност. В началото на 1994 г. законът беше променен и над 60 организации бяха изтрити от регистрите на съда, без след това да получат регистрации по Закона за вероизповеданията, както промененият Закон за лицата и семейството препоръчва.5

Радио “Глас – Надежда” 

На 1 юни 2000 г. Министерски съвет обявява наличието на свободни радиочестоти, които ще бъдат предоставени чрез конкурс на частни оператори, които да усвоят тези честоти за радиоизлъчване в няколко града на територията на Република България.

На 16 август 2000 г. „Глас Надежда“ ЕООД кандидатства по утвърдена процедура пред ДКД (Държавна комисия по далекосъобщенията) за участие в конкурс за предоставяне на радиочестота и лиценз за радиоизлъчване на христинска религиозна програма за района на гр. София. Към заявлението за кандидатстване за лиценз са предоставени бизнес план, програмен проект, програмна концепция, програмен профил и програмна схема.

По установена процедура заявлението на „Глас Надежда“ ЕООД е прехвърлено към Националния съвет за радио и телевизия (НСРТ). След провеждането на конкурса на 26 септември 2000 г., с решение от 2 октомври, 2000 г. НСРТ отказва предоставяне на лиценз и честота за радиоразпръскване на „Глас Надежда“ ЕООД, като за основание посочва, че заявителят не отговаря на вътрешните критерии за оценяване на НСРТ. Решението на НСРТ е препратено към ДКД, и ДКД потвърждава решението на НСРТ с решение от 2 ноември, 2000 г. 

„Глас Надежда“ ЕООД обжалва решението на ДКД пред тричленен състав на Върховния административен съд (ВАС). На 12 март 2001 г. тричленният състав на ВАС прекратява делото срещу ДКД, понеже решението на ДКД е свързано и повлияно от решението на НСРТ.

„Глас Надежда“ ЕООД обжалва решението на тричленния състав на ВАС пред  петчленен състав. С решение от 11 юли, 2001 г. петчленният състав на ВАС потвърждава решението на тричленния състав.

На 11 октомври, 2007 г. Европейският съд по правата на човека осъжда Република България  за нарушение на чл. 10 и чл. 13 от Конвенцията за правата на човека.

В своя Бюлетин от 2002 г. за правата на човека в Република България през 2001 г. Български хелзинкски комитет пише:

През август Върховният административен съд отказа да удовлетвори молбата на Радио "Глас - Надежда" (създадено като търговско дружество от група лица, тясно свързани с протестантската Обединена Божия Църква), като отмени решението на Държавната комисия по далекосъобщенията от 2 октомври, 2000 г. да откаже програмен, а оттам и радиоразпръсквателен лиценз на тази проектирана като християнска радиостанция. Това бе първият в България опит да бъде създадена електронна медия с религиозна насоченост, който бе пресечен от бившия НСРТ с мотива (неогласен официално), че първо трябва да се създаде православна радиостанция, а чак след това – протестантска. След отказа на Върховния административен съд правните средства за решаване на въпроса в България се изчерпаха и радиото реши да се обърне към Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

Кампания анти-секти 2007  2008 г.

Бих искал да започна разглеждането на третия пример за нарушаване на свободата на вероизповедание от страна на държавата по отношение на протестантските и евангелски църкви в България по време на втората масирана кампания анти-секти в периода 2007 - 2008 г. с цитат от статията на адв. Иван Груйкин “Държавно-медийната кампания „анти-секти” като израз на религиозна нетолерантност” в електронното издание “Свобода за всеки”, бр. 17 от 2009 г.:

Краят на 2008 г. в никакъв случай не може да се сравнява със средата на 90-те, когато смразяващите текстове за поредния демоничен замисъл на някоя религиозна секта бяха ежедневие в много по-тиражните тогава ежедневници. Разбира се, винаги материалът бе по разказа на „очевидец, пожелал да остане анонимен”. Всяко по-загадъчно убийство и почти всяко самоубийство бяха свързвани, разбира се, с „мистериозна секта, с която потърпевшият е имал вземане-даване”. Без значение, че в годините след 1989 г.  до днес няма нито един случай на установено склоняване към самоубийство (което е съставомерно деяние), а още по-малко – за такова, извършено по религиозни подбуди.

Да, наистина днес подобни скудоумни писания в пресата рядко се срещат. Медиите са значително по-професионално списвани, въпреки че поръчковите материали и прозаични внушения не са изключение. Но вече не е и нужно да се поддържа огъня с интензивността от средата на 90-те. Вече в общественото съзнание здраво се е настанил стереотипът, че най-голямата опасност за младото поколение са наркотиците и ... сектите! Не се налага да се търсят доказателства – сектите са обобщение на всичко тъмно, неизвестно, неразбираемо и опасно, което ни дебне зад ъгъла. Дори не се опитваме да го дешифрираме – така сме по-свободни в интерпретациите си и задължителното изключване на собствената си отговорност за възпитанието и изграждането като личности на собствените си деца.

Няколко казуса

На територията на община Бургас се намира местна верска общност със статут на юридическо лице – местно поделение на традиционно за страната протестантско вероизповедание. Преди близо десет години въпросното местно поделение е закупило частен имот с цел построяване на култова сграда – молитвен дом, за нуждите на свободното практикуване на вярата от същото местно поделение. След набавянето на изискуемите строителни книжа и документи, строежът на молитвения дом е на етап изкоп повече от осем години, поради създаване на административни пречки от страна на общинската администрация. След изчерпването на всички възможности от страна на общината да продължава да възпрепятства построяването на молитвения дом, бе организирана медийна кампания срещу въпросната верска общност с цел формиране на отрицателно обществено мнение и провокация на религиозна нетърпимост в обществото към протестантската църква.

Аналогичен е и случаят в община Пловдив през 2008 г. На местно поделение на съществуващо в Република България вероизповедание е отказано разрешение за частично разширяване на съществуваща сграда на обществен център, собственост на местното поделение. Поради липсата на законово основание за отказ е инициирана медийна кампания срещу въпросната църква. Негативното отношение на живеещите в съседство на обществения център граждани ескалира, и вследствие на това ръководството на местната църква е принудено да преразгледа своето инвестиционно намерение.

Очевиден е фактът, че определени личности в местното управление, на база своите верски убеждения или липсата на такива, приемат като своя кауза защитата на определени вероизповедния и тяхното налагане в обществото с цената на незаконни действия и незачитане на религиозните права на други религиозни общности.

Бих искал да спомена и друг един казус, възникнал през месец май на 2009 г. Местни поделения на регистрирани в Република България вероизповедания подават заявления до общините Чирпан и Карлово за разрешение и определяне на общинско място за провеждане на палаткови религиозни мероприятия, като към заявленията прибавят и писма от Дирекция „Вероизповедания” към Министерски съвет за липса на възражения за провеждането на заявените религиозни мероприятия. Общинските чиновници, в разрез със Закона за вероизповеданията и Закона за събранията, митингите и манифестациите, отказват да разрешат провеждането на заявените мероприятия с мотив, че заявените дати за провеждането на мероприятията са в непосредствена близост с настъпващите Великденски празници и това би било препокриване с планираните от Българската православна църква мероприятия по повод празника. 

Какви са причините за ограничаване на свободата на вероизповедание от страна на местните власти в посочените казуси?

 Юридическа непросветеност на органите на местна власт. Първата причина, която ще спомена, е непознаването на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, непознаването на Конституцията на Република България, както и непознаването на Закона за вероизповеданията от страна на чиновниците, било то заместник-кметове или секретари на общини, които са пряко свързани и отговарят за отдел “Култура и вероизповедания” към местните общински администрации.

Общинският заместник-кмет или секретар, пряко ангажиран с вероизповеданията, е чиновник с политическо назначение за мандат от четири години, който преди поемането на ресора в повечето случаи дори не се е замислял на тема култура и вероизповедния! Този чиновник вероятно няма нито време, нито интерес и желание да се информира, че в Конституцията на Република България е записано, че: ”Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние”.

Същият този чиновник вероятно никога не се е замислял, че Република България е светска държава, няма официална държавна религия и Конституцията на Републиката гарантира, че вероизповеданията в България са свободни, и че религиозните институции са отделени от държавата.

Неразбиране за демократичната функция на държавната власт. Втората основна причина за незачитане на свободата на религията от местната власт в България е дълбокото неразбиране на философията и духа на законодателството в тази посока, както и неразбиране на функциите и отговорностите, които държавата, в лицето на своето централно и местно управление, поема към правото на вероизповедание.

В новия Закон за вероизповеданията от 2002 г. законодателят изрично подчертава, че целта на настоящия закон е да защитава правото на вероизповедание, както и правното положение на религиозните общности и институции и техните отношения с държавата.

Законодателят много ясно, точно и конкретно дефинира и ролята на държавата и нейните институции в гарантирането на правото на вероизповедание. В член 4, ал.3 законът заявява, че държавата осигурява условия за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание, като съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.6

Неразбирайки мотивите и намерението на законодателя, органите на местната власт, вместо да защитават правото на вероизповедание, го ограничават.

Лични религиозни пристрастия на местните управници. Третата, и според мен будеща най-много тревога, причина за незачитане на свободата на религията от местната власт, е предпочитането на личните мотиви и личните религиозни разбирания на членове на местната общинска администрация, заемащи ключови отговорни постове в местното управление.

С риск нарушаване на Конституцията на Република България, с риск изпадането в противоречие с международни договори, по които Република България е страна, с риск да попаднат под ударите на закона, редица представители на общинските институции умишлено, целенасочено и системно потъпкват правата за свободно практикуване на вероизповеданието на религиозни общности.

Казусът ВБУ. През 1999 г. с акт на Министерски съвет на Република България, въз основа на тогава действащия Закон за изповеданията, бе разкрит Висш евангелски богословски институт (ВЕБИ). Няколоко години по-късно собствениците на ВЕБИ – шест от евангелските деноминации в България, решават да започнат процедура по преобразуване на ВЕБИ във Висше богословско училище (ВБУ) с цел получаване на държавна акредитация. След консултации с Национална агенция за оценяване и акредитация (НАОА) става ясно, че преобразуването на висшето училище е невъзможно и собствениците на ВЕБИ започват процедура по откриване на ВБУ по Закона за висшето образование.

Процедурата завършва с даване на много добра оценка от НАОА и даване на акредитация на ВБУ. Това, което трябва да се случи, за да може ВБУ да започне да функционира като частно висше духовно училище с държавна акредитация, е внасяне на предложение за разкриване на учебното заведение от страна на Министерски съвет в пленарна зала и гласуване от страна на българския парламент.

Пет години по-късно, при управлението на две правителства, ВБУ все още не е открито. При консултации с парламентаристи бе заявено, че не съществува политически интерес и респективно политическа воля за откриването на висше протестантско училище.

Разкриване на агентите на бившата ДС сред ръководствата на част от протестантските деноминации. Посочвайки разкриването на агентите на бившата Държавна сигурност сред ръководствата на част от протестантските деноминации като част от доказателствения матриал в подкрепа на тезата, че държавата чрез своите институции системно се намесва в живота и работата на религиозните общности и потъпква техните права и свободи, бих искал да направя следните уточнения:

Първо, в настоящия доклад не правя анализ на целесъобразността,  качеството и начина на приложение на Закона за достъп и разкриване на документите и обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, приет от Народното събрание на 6 декември, 2006 г.

Второ, в настоящия доклад не разглеждам моралните и духовни измерения на принадлежността на църковни водачи и служители към структурите на ДС и разузнавателните служби на БНА.

Трето, по никакъв начин не оневинявам и не оправдавам доносничествата и предателствата, извършени от евангелски вярващи, нито правя опит да определя формата на тяхното покаяние и бъдещ статут в евангелската общност.

Това, което правя, е опит да анализирам какво цели и какво постига държавата чрез отварянето на досиетата и огласяване на агентурното минало на част от протестантските лидери? Защо държавата прави това в този исторически момент? Какъв е ефектът от тези действия на държавата върху българското общество и върху евангелските църкви?

 Цялата статия може да намерите в сборника Отношенията църква-държава след падането на комунизма