Анализи

Защита на либертарианството като по-малката злина

Написана от Виктор Костов

едно от вижданията за либертарианството (англ.)Либертарианството е почти непознат термин в българската политика и култура. То е най-общо казано политическа философия, която защитава минимална намеса на управлението (държавата) в личния и обществен живот. Поради крайния и тоталитарен социализъм, демонично натоварен и неотстъпващ позиции дори в условията на настоящата квазидемокрация, либератарианското мислене и политика са може би сред най-добрите политически решения за България.

Проблемът с крайното либертарианство обаче търпи сериозно осмисляне от гледна точка на библейската критика на политическите идеологии.

Като християни ние вярваме, че светският управник има за задача да наказва лошите и да защитава добрите (вж. Римляни 13 в Новия Завет). Така поставена, задачата веднага поставя и изискване управникът да има поне някакво отношение съм категориите добро и зло. Тези категории са валидни по отношение на единния и истинен Бог.

Когато праведните са на власт, людете се радват; Но когато нечестивият началствува, людете въздишат. Притчи 29:2

Когато нечестивите са на власт, беззаконието се умножава, Но праведните ще видят падането им. Притчи 29:16

Добро и зло, дефинирани по друг начин, освен по абсолютисткия начин, зададен ни от Библията и юдео-християнската традиция, са изкривени интерпретации на добро и зло.

Така наречената „държава”, с която сме свикнали след ранните години на 20ти век, е в голяма степен езическа мисловна конструкция, която няма способността да върши добро в същността си, защото нейното предназначение е да се конкурира с Бога и в крайна сметка да Го измести. Повечето от създателите на концепцията за „държава” – типажи като Русо и Хегел – са крайни атеисти или хуманстични идолопоклонници. Известен е приносът на Хегел към тоталитарната държава, която той нарича „Бог, който ходи по земята”. При подобни идеологии, които обуславят претенции от страна на държавата, можем да очакваме от нея само случайно да улучва да върши добро, доколкото то съвпада със съвестта на хората. Но като цяло нейната функция е на тоталитарно, бюрократично чудовище, дори в „демократични” условия.

Либертарианството, чиято визия е да се противи на голямата държавна бюрокрация, от друга страна не се ангажира с морални и вечни категории. За либертарианеца личната свобода, изведена до крайност, е най-голямата ценност. Тази позиция е много полезна в случаите, когато е на власт тираничен тоталитарен режим, на който трябва да се противодейства.

Но анархията, в която всеки е сам закон за себе си, е също толкова тиранична и опасна, както анархията на тоталитарната „държава”. В този модел тоталитарната държава създава, измисляйки си нови „държавни” закони и морал, вън от дадените ни от Бога.

Християните (тези от тях, които мислят и са ангажирани с политическо мнение и свидетелство) също предпочитат лична и политическа свобода. Особено свобода да проповядват и да се събират. Но общността е критично важна част от християнската вяра и практика. Ние сме индивидуални личности, но не можем един без друг. Христовото спасение и служение включва църковната общност, спасението е индивидуално, но има и общностен аспект. В общността моралните и духовни категории не са без значение. Тоест личната свобода минава през общностното признание и благо.

В обществото, устроено на либертариански принцип, има опасност от групова и лична тирания поради парцелиране на обществото до крайност. Тоест беззаконие на дребно, социално фрагментирано беззаконие. Тъй като само вътрешно свободният човек може да ползва свободата по отговорен начин, а мнозината поради греха не са такива, то либертарианството може да проработи само в едно праведно християнско общество.

В езическо и греховно общество приложението на либертарианската идея ще доведе до хаос и тирания на беззаконието на гражданско ниво. Тиранинът обаче няма да е управникът, а обикновеният човек, тъй като ако всеки ще е закон сам за себе си, злите и нечестивите ще имат точно толкова свобода да бъдат зли и нечестиви, колкото добрите и примерни жители, които уважават другите. (Разбира се, не можем да не отбележим, че беззаконните човеци спокойно ползват голямата държава, за да се прикрият зад нея и да вършат злите си дела; така че това обрисуване на тиранията на анархията е само условно. Анархия на практика съществува и в тоталитарно-бюрократичното общество).

Така в едно либератрианско общество, в което отделната личност няма вътрешен морал и уважение към другите, добрите хора ще трябва да добавят още една функция в живота си – самоотбраната.

Провалът на съвременната държава да изпълнява основните си функции  сигурност

Принципно тази функция се пада на светския управник. Неговото служение не е да преразпределя блага или да се занимава със здравеопазване и благотворителност. Основните задачи на управника са осигуряването на мир и справедливост. Казано другояче, той воюва и наказва, за да осигури мир и справедливост. В тоталитарния модел светският управник не е такъв, а тоталитарна, самообожествяваща се държава. Самият управник се превръща в престъпник, който има нужда някой да го овладее. Това негово състояние се дължи на отхвърляне на Божието слово и Божия стандарт за политическия и обществено-управленски модел.

Един пример в това отношение е съвременната "бежанска криза" в Европа и Северна Америка. Някои европейски правителства, като това на Германия например, в името на криворазбрана човечност канят милиони мигранти, от които 75% са мъже във военна възраст от ислямски държави, и дори не са бежанци в истинския смисъл на думата. В някои случи, за да се справят с хуманитарната криза, предизвикана от собствената им покана, германските държавници гонят от домовете им германски граждани. Разбира се, Библията учи, че трябва да се оказва помощ на социално застрашени категории хора, вкл. и на чужденци, но контекстът е много различен. В случая със съвременната миграционна криза от библейски пропорции, чужденците не са самотни единици или семейства, които имат нужда от закрила. Те са тълпи от икономически мигранти от ислямска култура, за които ще е трудно да се асимилират; и именно поради масовия хаотичен и насилствен начин на миграция ще останат като острови на ислямския манталитет, култура и претенции в западните общества.

Напрежението от това глупаво поведение на държавата неминуемо ще се покачва. Хуманитарният подход на държавата-кърмилка ще претъпри пълен провал. Най-малкото защото мигрантите получават преференциално третиране пред собствените граждани и данъкоплатци, както в случаите на Франция и Швеция, които дават право на мигрантите да пътуват безплатно в публичния им транспорт. Възниква въпросът защо тогава редовните граждани следва да плащат своя билет? В Германия пък опит да се провери билета на марокански мигрант доведе до атака срещу полицаите от страна на мигранта, който дори се опитал да отнеме оръжието на жената-полицай (виж тук, англ.).

Равенството пред закона, което исторически винаги е било в основата на свободната, християнска европейската цивилизация, в един момент се оказва отменено в името на това обърканата идея за благотворителност на държавата да бъде реализирана, и то за сметка на парите на данъкоплатците и тяхната сигурност.

В този смисъл – на тотална и неефективна държава, която издържа мързеливи търтеи-държавни чиновници – по-добрата алтернатива е либертарианският или близък до него модел. Поне е ясно, че управникът го мързи и е неспособен и така ще му се дължат минимални данъци, с цел средствата да останат у хората, за да се мобилизират за прозводство, семеен живот и самоотбрана. Нуждите са така формулирани, тъй като едни в либертарианството ще се чувстват свободни да пушат марихуана, а други ще ползват свободата си да се образоват и да се въоръжават, за да се защитят от безделника, който пуши и е свободен, но не произвежда и кара по магистралата в зиг-заг. Така добрите и учените ще успеят, а злите и глупави ще се провалят. Единственият проблем на тази утопия е, че в реалността провалилите се зли и глупави винаги имат нуждата успелите и умни "да почувстват болката им".

Базовото измерение на политическата свобода

Християнската гледна точка е ясна: свободата в политически план се състои в овладяване на злото (Римляни 13). Без мир и справедливост няма свобода. Либертарианството от своя страна обаче не разпознава добро и зло в същинския им смисъл, което е типично и за всяка утопична политическа идеология, която дава решение само във временен план. Кой казва кое е добро и кое – зло?

За християнина политическата система е без значение, ако управляващите са праведни  демокрация, република или монархия нямат значение. Ако царят уважава човешкото достойнство, съгласно Божието слово, то той ще даде нужната свобода и ще въведе мир и ред, които няма да бъдат постигнати и в най-демократичното общество, в което не се уважава човешкото достойнство, няма справедливост и злото е на почит. Божието царство, според Библията, расте и напредва в този свят именно защото не е от този свят, и не е обвързано с ограниченията на последния, включително и политическите формулировки на обществено управление и организация. Това, че то към момента е невидимо, не озаначава, че е несъществено за обществените и политическите процеси. (Основен мисловен проблем на голяма част от съвременните политици е хуманистично-либералното им настояване, че религията нямала нищо общо с политиката. Нищо не е по-далеч от истината; това се доказва и от настъплението на исляма в политическо отношение, но това е въпрос на друго изследване.)

Но когато говорим за "лична свобода", обществото с много истинска лична свобода не е либертарианското, а християнското.

Църквата е богочовешка организация, която в своя неиституционален и неполитизиран вариант буквално носи стандарта на Божието царство на земята (църквата, която е сборът от вярващи християни, не е Божието царство, както много често грешно твърдят богослови и лаици). Личната свобода на новородения християнин е благородна, защото търси единствено доброто на другите и прогласяване на Божието спасение и добрина.

В този смисъл, лична свобода, без участие в общността, на практика е немислима. Въпросът за свободата неминуемо е свързан не с бягство от общността, а с това как тази общност да функционира така, че да осигури свободата на индивида в контекста на общността. В противен случай, ако всеки е сам за себе си, няма нужда да говорим за общовалидни категории като добро и зло, мир и справедливост.

Личната свобода на грешния човек всъщност е опасна. Човешката природа е покварена от греха и злото. Злият човек иска да реализира своята свобода, но за сметка на другите. Добрият човек упражнява свободата си, без за му се налага да отнема тази на другия.

Лорд Актън каза великата своя фраза, която повтаряме и до днес: „Властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно”. Именно тази фраза е осъждението както за държавните тирани, тоталитарните режими, така и за поддръжниците на АБСОЛЮТНАТА лична свобода. Крайният, радикален и безкомпромисен индивидуализъм е точно толкова тиранична и нечовешки безумна доктрина, колкото и тоталитарно-корпоративният държавен режим. (Разбира се, има пробойна в сентенцията на Актън – Бог има абсолютна власт, но тя в никакъв случай не Го покварява, а е израз на Неговата любов и справедливост.)

Какво по-тиранично можем да намерим от напускане на разума и предефиниране на собствения си пол, съгласно вътрешните си чувства? И настояването под предлог за равенство и справедливост това безумие да бъде превърнато във всеобщо задължително държавно защитено право?

Свобода в хаоса на безмерното и безбожно индивидуално безхаберие е точно толкова невъзможна колкото и в социалистическия общностен тоталитаризъм.

Свободен е само този човек, който може отговорно до носи бремето на свободата. Библейски приета и според нас доказана житейски постановка е, че най-тежкото робство е това на греха и заблудата. То е като тежък кошмар, от който не можеш да се събудиш, и дори в съня си се съмняваш, че има изход. Така, както прекалено контролиращата държава няма друга същност, освен тирания, тъй като изземва божествени функции и налага изкривената си по този начин същност на всички, така тираничен може да се окаже и либертарианският модел.

Джон Адамс, един от така наречените „отци” на американската нация, твърди, че високо уважаваната американска конституция е приложима само сред хора (народ), които имат религиозни ценности. (Разбира се, с това свое изказване той няма предвид религиозни ислямски ценности, а религиозни християнски такива. Американската нация е основана на ценности, произтичащи от християнството, и няма никакви допирни точки с исляма.) В религиозното, в този смисъл, общество хората имат задръжки, уважение към другия, и могат да се самоуправляват. Само там, където такова самоуправление не съществува или е невъзможно следва да се намеси управникът, тоест държавата. За съжаление съвременните леви тенденции, дори можем да ги наречем леви политически ветрове, които тресат Америка, са само тъжно доказателство за неговите думи. За още по-голямо съжаление, България е толкова далеч от идеята, че хората могат да се самоупрваляват и дори че имат реално право на глас, че либертарианската и дори американската идея за държавност са на практика нереализуеми.

Но има и друг подход. За хората на Изтока, като тези в България, излизащи от комунизма и все още живеещи под неговата сянка, по-лошо няма да стане. Затова либертарианският експеримент, разбира се, подкрепен от една консервативна партия, основана на християнските ценности, може да гарантира стабилизиране на политическата обстановка. А защо не и така лелеяното индивидуално и национално възраждане?

Все пак свободният човек може да се асоциира с други разумни свободни хора и да неутрализира вредния тираничен ефект на хаоса на безкрайното самоопределяне на индивида. Робът на тоталитарната тирания, от друга страна, винаги ще бъде пушечно месо на елитарните социални инженери, без да го разбира. Българите имат качества за първото (да са свободни), но трябва да се отърсят от второто (да са роби). Разбира се, съгласявайки се с Адамс, няма как свободният българин да стане такъв без да премине през покаяние и прошка на греховете, съгласно новозаветните писания. А това е задача, в която политикът не може да реализира, а само да съработничи на Главния Предприемач.

Все пак ние можем да си представяме, че народът управлява, но истината е много по-различна.[1]

...

А царството и владичеството, и величието на царствата, които са под цялото небе, ще се дадат на людете, които са светиите на Всевишния, Чието царство е вечно царство и на Когото всичките владичества ще служат и ще се покоряват (Даниил 7:27).

Господ ще те утвърди като свет народ за Себе Си, според както ти се е клел, ако пазиш заповедите на Господа твоя Бог и ходиш в Неговите пътища; И всичките племена на света ще видят, че ти се наричаш с Господното Име, и ще се боят от тебе (Второзаконие 28:9-10)

И от престола излезе глас, който казваше: Хвалете нашия Бог, всички Негови слуги, вие, които Му се боите, малки и големи. И чух като глас от много народ, и като глас от много води, и като глас от силни гърмежи, които казваха: Алилуя! Защото Господ, нашият Бог, Всемогъщият, царува (Откровение 19:5-6).

Правата запазени (c) 2015. Препубликация само с изрично разрешение.


Виктор Костов е адвокат, доктор по философия и богослов. Издател и главен редактор на сайта за свобода на съвестта, религията и словото Свобода за всеки.

Бележки

[1] Steven Palmquist. Biblical Theocracy: A Vision оf The Biblical Foundations For a Christian Political Philosophy http://staffweb.hkbu.edu.hk/ppp/bth/bth3.html