Печат

Изкушението на сигурността

Момчил Петров



През последните месеци общественото мнение последователно се тества как би възприело драстично ограничаване на свободите на вероизповеданията. Очевидно движещите сили зад тази промяна желаят да използават постоянния проблем с ислямския тероризъм, както и все по-основателните  страхове от ислямизиране на Европа. Другата причина за такава промяна е разцеплението на ДПС, при което една значима част от електората последва бившия председател на партията Лютви Местан в създадената от него нова партия ДОСТ и нейната близост с настоящото ръководство на Република Турция и доминиращата Партия на справедливостта. За голяма част от българското общество тази загриженост е фалшива, защото ДПС вимаги е имало специални отношения с различните управляващи режими в Турция, но това е тема на друг анализ, извън настоящата проблематика. Но именно защото се разчита на реални и силно ангажиращи обществото проблеми, авторите на промяната в Закона за вероизповеданията разчитат, че макар предложенията да променят установени свободи и права, много трудно може да бъде осъществена адекватна и успешна съпротива.

В същината си различните проекти, които бяха предложени чрез различни инициатори, съдържат няколко драстични ограничения
1. Въвежда се драконовска отчетност на произхода на постъпилите във вероизповеданията дарения, като условията, поставяни пред дарителите, практически ше прекратят практиката на даряване.
2. Въвежда се ограничаване на правата на граждани на други държави да бъдат служители на вероизповеданията.
3. Въвежда се образователен ценз за служителите на вероизповеданията и  допълнително се ограничава възможността да съществуват неформални верски общности.
За голяма част от българското общество представлява истинска трудност да се ориентира в последствията от промените, за които се лобира, но в следващите редове ще се опитаме да докажем, че тези промени няма да донесат търсения ефект, ще променят общественият климат по начин, с който хората не са съгласни, и практически ще увеличат съществуващите към момента рискове пред сигурността.


Неефективността на предложените мерки може да бъде обобщена с очевидното наблюдение, че се търси решение на проблем, който не е характерен за хората от нито едно вероизповедание, чрез промяна на законите в сферата на вероизповеданията. Нищо не ни кара да мислим, че хората от различните християнски изповедания, юдейското изповедание, различните източни религии са склонни да застрашават обществената сигурност, включвайки се в международни терористични организации или изграждайки собствени такива. Няма тревожни  данни и българските мюсюлмани, участващи в живота на регистрираното Ислямско вероизповедание или традиционните малцинствени ислямски общности (като алевитите например), да имат някаква активност в това отношение.

Разбира се, тук има повече основания за такива опасения, доколкото изповеданието може да бъде свързано със саудитски и кувейтски религиозни фондации, които през последните десетилетия създадоха религиозна инфраструктура в Западна Европа, станала впоследствие база за разпространение на ислямския тероризъм.Още по-голяма е уязвимостта на ислямското изповедание по линия на влиянието на Република Турция у нас. Съвсем официално, служителите на това изповедание са на финансовата издръжка на Дианета – официална държавна институция към турската държавна власт.

Ако въпросът за саудитските религиозни фондации и турския Дианет буди съзнателни опасения, логично изглежда да бъдат взети мерки, които да представляват намеса именно в проблемната област. Очевидно поради своите специфики (възникване, история, някои конкретни учения) определени версии на исляма винаги ще представляват заплаха за секуларното общество. В такъв случай, ако наистина е наложителна законодателна реакция, не би трябвало да е проблем въпросните версии на исляма да бъдат дефинирани като враждебна идеология и да бъдат третирани, както са третирани други враждебни на обществото идеологии – като националсоциализма например. Възприемайки такъв подход, законодателят трябва ясно да разграничи исляма, който българските мюсюлмани практикуват през цялата история на Третата българска държава, от версиите на исляма, които се привнасят от страни като Саудитска арабия. Също, ако законодателят приеме, че турската намеса в мюсюлманското законодателство представлява заплаха за националната сигурност, следва да бъдат предприети мерки, прекратяващи именно тази намеса.

Подходът, разграничаващ исляма от другите религии, не е прецедент в западната традиция.Да се отнасяме към същностните различия по различен начин не е дискриминация. През 2009 година в Швейцария бе проведен референдум, който забрани строителството на нови минарета (към момента на провеждането на референдума в Швейцария има 4 минарета, които не са обект на решението). В случая правилно е преценено, че минарето има ролята на доминиращ знак над окръжаващата градска среда и швейцарското общество бе в правото си да заяви, че не желае знаци на доминация от страна на тази религия. Швейцарските мюсюлмани и мюсюлманите, гости на страната, могат да наемат и строят зали, в които да се покланят съгласно своята религия, но строителствата на минарета, разпознати като определен символ, беше забранено. В друга европейска страна – Австрия, съществува специален закон за исляма още от началото на 20 век, когато страната се е сблъскала със специфичните особености на тази религия в Босна, тогава в състава на Австро-Унгарската империя. Наскоро този закон беше променен именно със забрана за финансиране на ислямското изповедание от чужбина.

За да бъде приложен такъв диференциран подход, се изисква смелост. От една страна е нужна достатъчна компетентност, за да не бъдат засегнати българските мюсюлмани, лоялни граждани на страната и интегрална част от българското общество. Самите български мюсюлмани вероятно са притеснени от агресивното външно влияние и имат идеи какви най-адекватни мерки са необходими, за да бъде предпазена общността от него. От друга страна, диференцираният подход очевидно ще се сблъска с реакция от засегнатите страни – Турция и Саудитска Арабия, което изисква плащането на някаква политическа цена и понасянето на определени трудности.

Вместо това авторите на промените предпочитат да ограничат правата на абсолютно всички вероизповедания, а след това да овластят държавните институции да преговарят по конкретните случаи за специални режими на облекчение. Това ще създаде условия за корупция, от която ще се възползват именно организациите, които имат някакви простиращи се отвъд добруването на верската общност цели. От друга страна, държавната администрация ще бъде облечена с огромна власт за упражняване на административен произвол и тормоз.

Зад всяка власт стои някаква философия, специфичен мироглед, през чиято призма се взимат решенията по различните проблеми. От самите реения могат да бъдат направени индуктивни изводи за мирогледната система на взимащите решения. В посочените примери с Австрия и Швейцария съвсем ясно се вижда, че става въпрос за осъзната национална идентичност, която има нужда да бъде защитена от агресивна и враждебна външна сила. В случая с предложените у нас промени в Закона за вероизповеданията прозира една априори враждебност към религията и желание за допълнително овластяване на анонимния чиновник. Съвсем очевидно тази философия е наследство от тоталитарния комунизъм, когато религията и религиозният човек бяха възприемани като нещо враждебно и опасно, а държавната власт – като единствен източник на справедливост и сигурност.

Днес българското общество има огромни проблеми и нито един от тях не е свързан с която и да е религия. Но много ясна е връзката между реалните проблеми на българите и наследството от комунистическия тоталитарен мироглед.

Промените в Закона за вероизповеданията няма да бъдат приети без съгласието на българското общество и би било проява на здрав инстинкт, ако предлаганире промени бъдат отхвърлени – българите нямат проблем с религията и вярващите хора, но имат огромен проблем с некомпетентния и свръх овластен държавен апарат.

Българските граждани рядко си дават сметка, че вероизповеданията са една от формите на гражданското общество – естествено зародила  се и развила се по свои закони структура, която е носител на традиции, мироглед и ценности, неподлежащи на контрол и манипулации от държавната власт. В този смисъл свободата на вероизповеданията е една от формите на защита на гражданските свободи. Никой не бива да се заблуждава, че тази основна свобода може да бъде нарушена, без да последва атака срещу други граждански свободи – на икономическа активност, на свобода на сдружаванията, на политическа свобода. Ако днес забраним на чуждестранни граждани да бъдат служители на протестантска църква, какво ще спре утре да забраним чуждестранен изпълнител да изнесе концерт в България, а вдругиден да забраним чуждестранна фирма да произвежда или продава в България?

Няма как да поставим законов статут на религията като нещо изначално подозрително, опасно и враждебно и това да не промени обществения климат и духа, в който обществото и управляващите подхождат към всяко предизвикателство.   Особено важна е защитата на свободата, автономността и многообразието на християнските вероизповедания. Християнската религия и култура, нейното сложно развитие през вековете и болезненият опит, който се съдържа в историческото ѝ развитие, са в основата на днешната Западна цивилизация. Идеите за толерантност, за права на малцинствата, индивидуална свобода и права на човека са родени  в контекста на християнската религия и преоткриването и преосмислянето на учението на Евангелието в контекста на множество конфликти и противоречия.                     

Днес пред ръководителите на различните вероизповедания ще бъде поставено огромното изкушение да се превърнат в пропоненти на предлаганите проблеми. Срещу това ще им бъде предложен специален статут, повече сигурност, вече се чуват идеи за по-добър материален статус посредством специални държавни субсидии за вероизповеданията. Заедно с това върви и перспективата за ограничаване на „конкурентни“ общности, „предапазване“ от възникване на нови религиозни общности, възможности за повече „контрол“ и власт над собствените вероизповедания. Вярваме, че ръководителите на българските вероизповедания ще се окажат на висотата на призванието и няма да се поддадат на изкушението. Защото не е справедливо, защото не е морално и защото няма да доведе до нищо добро. Доброто и злото трябва да бъдат различавани и когато сме застршавани наистина от нещо зло, нашата реакция трябва да бъде насочена срещу реалната опасност. В случая с предложените промени, злото е самият законопроект.

Всички права запазени © 2017. Препечатвания и препубликации само с разрешение: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Момчил Петров

Момчил Петров е завършил История в СУ “Св. Климент Охридски”. Защитава магистърска теза на тема “Протестантството в България между двете световни войни". Автор е на публикации в областта на историята на българското протестантство. Евангелски християнин от 1991 година. Работи в икономическата област. Женен от 1994 година, с три дъщери.