Печат

Тероризъм и свобода: вярата и секуларната държава в опозиция

Валентин Кожухаров


Темата за отношенията между секуларната държава и вярата на отделния човек е многообхватна и в едно кратко есе не може да се опишат дори основните ѝ подтеми. А ако прибавим към нея и темата за тероризма, то задачата за изясняване на въпроса, според както е поставен в заглавието на настоящата работа, изглежда почти невъзможна. Въпреки това се опитвам да разсъждавам и да търся отговори поне на някои от посочените теми. В тази връзка предложените от редакцията на „Свобода за всеки“ насочващи въпроси допринасят изключително много за по-прегледното изложение на посоченото в това кратко есе. То всъщност е плод на мои лични разсъждения, без да претендират да дават готови отговори, които читателят да ползва безрезервно. Пък и в днешното време на потоп от информация – вярна и невярна – съвременният човек вече отвикна да приема безрезервно разсъжденията на когото и да било – лични, обществени, институционални, държавни или каквито и да са други предлагани „отговори“. Ето защо и аз се примирявам с мисълта, че предлагам на читателя лични бележки върху посочените по-горе проблемни теми, които могат да бъдат възприети с различна доза на резервираност.

1. Вярата и секуларната държава

Както е известно, секуларизмът очерта границата между държавата и вярата на хората: държавата е за цялото общество и е призвана да го защитава и да способства за неговото прогресивно развитие, а вярата е лично дело на всеки гражданин и на обединения от граждани (църкви, мюфтийства и всякакви други религиозни общини). Вярващите и невярващите в секуларната държава са призвани да живеят мирно и толерантно и правата и свободите на едните не нарушават правата и свободите на другите. Наистина, конфликти са съществували, но те най-често са били между отделни общини на вярващи, а не толкова между секуларната държава и дадена религиозна организация.

С една дума, секуларната държава и религиите съществуват като две взаимно зачитащи себе си идеологически системи, като едната не се намесва в делата на другата и всички хора в даденото общество се радват на дадените им права и свободи.

2. Тероризмът и свободата

Повече от ясно е, че двата термина са взаимоизключващи се: не може да съществува свобода там, където вилнее беззаконието, а тероризмът е тъкмо краен случай на беззаконие. При това не става въпрос за тероризма като религиозно подплатен – всяко терористично нападение, било на вярващи или на невярващи, тотално отнема свободата на засегнатите. Нещо повече, той отнема свободите, които държавата обезпечава на своите граждани. Тероризмът няма лице и няма идеология (макар че най-често е идеологически подплатен) – той е волеизявление на болния човешки ум, който се стреми да удовлетвори съответно его, било лично, било на дадена обществена група.

С една дума, тероризмът и свободата винаги са били в опозиция и едното окончателно изключва другото.

3. Вярата и тероризмът в секуларната държава

Онова, което съвременният тероризъм промени в отношенията между секуларната държава и религиите, е фактът, че той ги противопостави. Макар държавата да не признава това, в действителност към днешно време секуларните институции се опитват да ограничат заплахите от терористични нападения, които в по-голямата си част имат религиозна основа, като ограничат правата на религиите, с което би се постигнало ограничаване и на самия тероризъм, според както съвременният секуларен управник разсъждава. Тук е важен изразът „се опитват“: за нас е важно кой какво се опитва да направи и какво в действителност се прави.

Терористичните нападения от последните години ни убедиха, че някои държави въведоха изключително строги правила за следене на информацията между гражданите с цел предотвратяване на заговори за тероризъм, например Франция, особено след нападението срещу сатиричния седмичник Шарли Ебдо. Повечето от западните държави въведоха по-строг режим на използването на интернет и на мобилните телефони.

Но в редица държави се заговори и за следене на проповедничеството от страна на религиите, особено от страна на исляма, тъй като от последните години (преди всичко от 2001 г. насам след нападението срещу Световния търговски център в Ню Йорк) терористичните нападения по света се организират най-вече от ислямски фундаменталистки групировки. За нас обаче е важно да посочим дали подобно следене, което е свързано и с ограничаването на права и свободи, се отнася и до другите религии и особено до християнството.

При този ход на събитията в последно време можем да забележим, че секуларната държава, която се стреми да защити гражданите си от всякакво външно посегателство, започва да съзира в религията враг и неприятел. Въпреки че религиозният враг се представлява от една твърде незначителна група вярващи, които тълкуват постулатите на религията си в твърде изкривена светлина, фактът, че религията може да бъде източник на тероризъм кара държавата да търси средства за ограничаване на възможността за терористични нападения, като ограничава религиите, особено исляма като цяло, а не само самите фундаменталистки религиозни групировки. Т.е. секуларна държава и религия се разделят на принципа на опозицията: едните (държавата) са „нашите“, които мислят за благото на всички, а другите (религиите) са „чуждите“, които могат да нанесат вреда на обществото.

Подобно изкривено отношение между държава и религия светът от 20 век (а още повече от предходните векове) не познава. Този факт ни кара да се замислим над въпроса докъде може да доведе подобно развитие на нещата към днешно време.

4. Тероризмът срещу свободата на вярата

Тук стигаме до най-болния за всеки вярващ човек по света въпрос: доколко секуларната държава може в бъдеще да ограничи правата на вярващите с цел да ограничи възможностите за терористични нападения от страна на религиозни групировки. За да продължим разсъжденията си, трябва да посочим каква към днешно време е основата на тероризма (в най-общ план, разбира се). Два момента са важни при разглеждането на този въпрос: първо, тероризмът има преди всичко идеологическа основа, и второ, той има също така културна основа. Не е задължително идеологическата и културната основа на тероризма да съвпадат или да имат обща платформа, но най-често те имат такава.

Идеологическата страна на тероризма може да има светска или религиозна подплата, като най-често тя е религиозна. А културната му страна най-често се изразява в трудностите при приемането на друга култура, която е твърде различна от собствената, което може да доведе до противоречия, достигащи до акт на тероризъм. Известно е защо немалко мюсюлмани от арабския свят, а също от други ислямски култури, не приемат западния начин на мислене и на живот: западният свят се роди върху основите на християнството, чиито закони за любовта и следването на Христос са противни на вярата на хората от други религии, особено на мюсюлманите. В действителност противенето на някои фундаменталистки ислямски групировки не е толкова срещу западната култура, колкото срещу християнските ѝ корени (разбира се, не изпускаме от вниманието си и факта, че редица нови прояви на разпуснатост и греховност допълнително подклаждат огъня на омразата на вярващите от други религии срещу западния начин на живот).

Като се продължат тези разсъждения, може да се стигне до извода, че тероризмът в действителност е насочен срещу свободата на вярата и преди всичко на християнската вяра. Защото вече се виждат опитите за ограничаване на свободата на религиозните организации в различни страни с цел ранното откриване на заговори за тероризъм и неговото предотвратяване. За всеки здравомислещ е повече от ясно, че свободата на терористичните фундаменталистки групировки не може да бъде ограничена от нищо, защото във вярата и в действията си те се опитват да стоят над всеки и над всичко, включително над държавата и нейните институции. Мерките за ограничаване на права и свободи, следователно, засягат обикновените вярващи, а не фундаменталистите.

5. Разсъждения върху въпросите за тероризма и свободата на вярата

Използвам някои от посочените от редакцията проблемни въпроси, чиито отговори се опитвам да намеря в разсъжданията си, както и на основата на казаното по-горе.

Можем ли да дадем най-общо определение на тероризма? Да, той е насаждане в съзнанието на хората на страх и на ужас. Независимо дали има опасност от терористично нападение или не, дори звукът от най-обикновен фойерверк на публично място вече се възприема като терористично нападение (срв. неотдавнашния случай на площада в италианския град Торино, където над 1500 човека бяха стъпкани при създалата се паника и страх, че там се извършва терористична атака)[1].

Съществува ли връзка между исляма и тероризма? Няма съмнение, че тя съществува, макар самият тероризъм да няма лице: последните години ни дават пълни основания за този извод. Както посочихме по-горе, към религиозния елемент се добавя и културният – ислямската култура силно се отличава от западната и християнската и за някои мюсюлмани това е проблем, който може да породи омраза и съответно терористични действия.

Трябва ли държавата да следи какво се проповядва в джамиите, църквите и т.н.? Вярващите веднага биха отговорили: в никакъв случай, защото вярата е неразделна част от съзнанието на човека. Въпреки това случаите на радикализация на мюсюлмани в някои ислямски центрове (както на Изток, така и на Запад) кара властите да се замислят върху този въпрос и към днешно време вече имаме опити за държавно регулиране на проповедничеството в някои ислямски страни.[2]

Дали има връзка между миграционните процеси от Близкия и Средния Изток и от Северна Африка към Европа и Запада и организирането и провеждането на терористични нападения? Непредубеденият човек би си казал, че такава има, но при по-внимателно вглеждане в същността на тероризма от последните две десетилетия може да се разбере, че връзка между тях няма: тероризмът, особено ислямският, идваше в Европа и Запада заедно с усилващото се противене срещу християнските ценности на стария континент и срещу културната основа на цивилизования свят. Наистина, в мътната смес на миграционната вълна има и терористично настроени мюсюлмани и от тази гледна точка тя като че улеснява проникването на терористи на Запад. Но самата същност на тероризма няма общо с миграцията.

Дали демократичното плуралистично общество е в състояние да се справи с терористичната заплаха, без да загуби своя демократичен характер? Това е големият въпрос и на настоящото есе. Казаното досега като че навежда на мисълта, че продължаващата(и може би разширяваща се) опозиция между секуларната държава и религията в крайна сметка ще принуди първата да ограничи правата и свободите на втората с цел намаляване на риска от тероризъм. Нашата надежда обаче е, че християнската основа на демократичните западни общества все пак ще надделее и ще намери други средства за борба срещу злото в този свят, като същевременно дава пълни права и свободи на християните.

Заключителни мисли

Иска ми се да вярвам, че секуларната държава и религиите ще продължават да живеят в условията на мирно съвместно съществуване и че първата ще позволи на вярващите свободно и безпрепятствено да изповядват вярата си по начин, по който те я разбират. Естествено, в съвременните условия на нараснала опасност от тероризъм съответните служби на държавата трябва да намерят най-ефективните средства за превантивна дейност и навременно предотвратяване на всякакви актове на насилие, но това да става при пълно спазване и зачитане на правата и свободите на всеки човек поотделно и на цялото общество. Историята ясно ни посочва, че никога ограниченията и репресивните мерки не са довеждали до нещо добро за който и да е народ.

yy7В тази връзка е съвършено неясно защо българските социалисти и бивши комунисти се опитват да предлагат законопроекти за внасяне на промени в Закона за вероизповеданията, тъй че да се ограничат правата на всички вярващи у нас, независимо към коя религиозна общност принадлежат, уж под претекста за защита от опасността от тероризъм, като изземват функциите на други органи на държавата, които са призвани да осигурят защитата на обществото. Разбира се, ние можем да посочим защо бившата репресивна партия прави това, но онова, което не ни е ясно, е фактът, че разделението между вярващи и невярващи в една страна означава разпад на обществото като гражданска институция в рамките на една държавност и че червената партия не може да не разбира това. Ако тя пък съзнателно води народа ни към разделение и разпад, тогава навярно трябва да се потърсят доказателства за антинародната ѝ политика и подобни престъпни идеологически стремежи да бъдат извадени на показ.

В съвременните условия на увеличена опасност от насилия всички партии и обществени сдружения в една страна, включително в България, трябва да потърсят ефективни средства за борба с тероризма, като си „припомнят“ християнските корени на европейската цивилизация и осигурят на всеки европейски гражданин полагащите му се права и свободи, които ще бъдат гаранция и за съответна превенция срещу злото в Европа и в света. Защото няма зло, което да устои срещу закона на любовта. Защото Благата вест носи добруване на всеки човек на тази земя, стига той да познае Истината. Защото Христовият призив към вярващите да нахранят гладния, до облекат голия, да подслонят бездомния, да посетят затворения, да утешат болния, да обичат ближния и врага си и т.н. не може да не обърне сърцето и на най-закоравелия зъл човек и не може да не осигури на всяко едно общество справедливост, добруване, мир и спокойствие.

Всички права запазени © 2017. Препечатвания и препубликации само с разрешение: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


vkoД-р Валентин Кожухаров е преподавател-богослов и мисионер. Спомага за диалога между православни и неправославни. Преподавал е в православния богословски факултет на Великотърновския университет и в руски православен институт в Москва. Работил в Отдела за религиозно образование и катехизация на Московската Патриаршия. От 2009 г. е лектор на свободна практика и преподавател по християнско образование и мисиология в Института по мисиология за централна и източна Европа в Хайлигенкройц, Австрия и в богословски колежи във Великобритания. Ръководител е на докторанти и член на изпитна комисия по мисиология.
Бележки

[1]Британският „Телеграф“ предава историята така: „Повече от 1500 ранени, когато запалянковци на Ювентус, гледайки футболния мач от шампионската лига [Ювентус срещу Реал Мадрид] на един площад в северния град Торино, са обхванати от паника. В свое изявление началникът на полицията в Торино каза, че тълпата „била обхваната от паника и психоза, че се осъществява терористично нападение“. Все още остава неясно кое причинило звука на взрив, причинил паническото бягство; италианските медии предположиха, че той навярно е причинен от фойерверк.

Тълпата гледала мача на огромни екрани на площада Сан Карло, когато през второто полувреме камери засекли неочаквано раздвижване на хората в центъра на площада, което предизвикало масово бягство на хората от площада, които крещели от страх и ужас. Обувки, чанти и други принадлежности били разхвърляни из целия площад“. (вж. линка по-горе).

[2]Срв. съобщенията за подобни държавни инициативи. Например за Йордания на https://www.memri.org/reports/jordanian-regime-tackles-problem-extremist-mosque-sermons, се казва следното (тук са дадени само откъси от съобщението): „Йордания изпитва остър недостиг на квалифицирани имами и проповедници, притежаващи формално обучение по шариат. През март 2015 г. тогавашният министър на религиозните дела Хайел Дауд посочи, че около половината от джамиите в Йордания, които са около 6300, или нямат имам, или имамът е неквалифициран. Недостигът довел до появата на неквалифицирани имами и проповедници, които в петъците проповядвали проповеди, съдържащи екстремистки послания, включително открита подкрепа за терористични организации в Ирак и Сирия и дори опити за набиране на бойци за Ислямска държава“.

„През 2014 г. министерството на религиозните дела обяви, че е уволнило 26 имами по различни причини, включително проповядвайки за Ислямска държава и прокарвайки неговата идеология“.

„През март 2015 г. правителството одобри мерки, според които имамите на джамиите трябва да притежават съответно образование по шариат… През 2016 г. медиите отново повдигнаха въпроса за проповедничеството в джамиите, когато няколко имама не се съобразиха със заповедта на министъра на религиозните дела Ваел Арибийат да включат в петъчните си проповеди молитви за служителите на йорданските служби за сигурност, които бяха убити на 21 юни 2016 г. по време на нападение на Ислямска държава по йорданско-сирийската граница. Тогава министърът одобри Програма за централните джамии, според която във всеки регион ще има по една централна джамия, в която в петък ще се проповядва от квалифициран имам и в която няма да има екстремистки послания, каквито обикновено има в малките джамии“.

„Министърът на религиозните дела посочва, че джамиите трябва да показват истинското лице на исляма, а не онова, което някои имами-екстремисти се опитват да внушат на хората“.

Джамии няма да бъдат затваряни, но петъчни проповеди ще има само в „централните джамии“.

Тук трябва да посочим, че новата Програма стартира на 15 юли 2016 г.

Подобна инициатива съществува и в Египет. На https://www.memri.org/reports/egypts-al-azhar-opposes-ministry-religious-endowments-plan-uniform-friday-sermonсъобщението от 4 април 2016 посочва:

„Египетското министерство на религиозните дела неотдавна призова във финансираните от него джамии да се произнасят уеднаквени проповеди (одобрени и „спуснати“ от министерството); мярката идва с цел противопоставяне и борба с екстремистката ислямска идеология, а също така избягване използването на проповедите за политически цели. Тази инициатива срещна твърдата съпротива на Ал Азхар, висшия религиозен съвет на Египет, който обяви, че не приема ограничаване на свободата на проповедниците. Египетският президент Ал Сиси се намеси (усещайки, че спорът между двете институции отслабва позициите му като президент) и в крайна сметка застана на страната на Ал Азхар и отхвърли „готовите“ проповеди. Министерството на религиозните дела се опита да смекчи позицията си, като каза, че проповедниците няма да бъдат заставяни да четат тези проповеди и че министерството ще определи само темата за проповед и продължителността ѝ [която трябва да бъде между 15 и 20 минути – ВК]“.

„На 9 юли 2016 г. министерството оповести учредяването на научен комитет, който да подготви и формулира темите на петъчните проповеди, които са върху вярата, морала и ежедневието на мюсюлманите. Но министерството обяви, че проповедниците няма да бъдат задължени да ги четат, а ще могат да ги предават със свои думи. Министър Гомаа каза: „Няма да позволим на екстремисти да използват амвона“. Проповедите не трябва да съдържат и политически теми“.