×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 73
Блог Свобода за всеки

Улицата пред офиса на френското списание след нападениетоЦивилизованият свят бе потресен от жестокото клане в редакцията на френското сатирично сп. „Шарли Ебдо” на 7 януари, когато бяха застреляни 12 души от персонала и двама полицаи. Този терористичен акт бе определен като най-варварската атака във Франция от 1961 г., както може би в цяла Европа през последните 50-60 години. Той бе осъден от широката общественост, журналисти, политици, политолози, религиозни дейци на християнството и исляма и религиоведи. Осъждаме го категорично и ние, редакторите и сътрудниците на сп. „Свобода за всеки”. Нито една религиозна система, нито една култура и нито един етнос няма право в съвременния свят да извърши посегателство срещу човешки живот, независимо каква е степента на предизвикателството.

Погромът върху редакцията на сп. „Шарли Ебдо” обаче ни изправя пред неотложността да се отговори на острия въпрос за параметрите в разбирането ни на „свободата” – безгранична ли е тя, или има някакви граници. А конкретният случай с терористичния акт във Франция ни кара да се замислим за злините, които би могло да предизвика неограниченото ни понятие за „свобода” на словото и поведението ни спрямо „другите”. Не предизвиква ли понякога фатално развитие нашето разбиране за „свобода без граници”? Не води ли то към развихрянето на „безгранично зло”?

Без да претендирам за налагането на нормативи, ще се опитам да разгледам проблема за взаимовръзката свобода-зло като реципрочна. Тъй като трагичната картина на случилото се в редакцията на „Шарли Ебдо” не е първата и единствената в Европа, то въпросът за разглеждането на тази взаимовръзка според мен е наложителен, защото имаме случай на рецидив. Публикуването на карикатури на пророка Мухаммад, който е изключително почитан в ислямския свят и почитта представлява част от „първия стълб” на исляма, се свързва преди всичко с датския сатиричен в. „Йиландс-Постен” (2006 г.). Тогава избухна такава криза в международните отношения на Дания и някои страни от арабския свят, че негативният ефект от публикуваните карикатури би трябвало да доведе днес до благоразумни изводи. Вместо това, в „Шарли Ебдо” изразиха открито симпатии към публикациите на датския вестник и това доведе до подпалването на офисите на списанието (2011 г.). Главният му редактор Стефан Шарбоние бе принуден да потърси съдействието на полицията, но при терористичната атака на 7 януари той и охраняващият го полицай бяха убити. Последва гонитба на извършителите на терористичния акт, нови жертви, бурна реакция във Франция и други европейски страни, различни инициативи на осъждане на атаката, ескалация на напрежението в междурелигиозен и етнически аспект. Злото придоби трудно контролируеми размери.

Свободата и нейните граници

Налагащото се в публичното пространство разбиране за „свободата” е нюансирано с концепцията за нейната „безграничност”. Това е една секуларистична западноевропейска идея. Изследователят на проблематиката за правата на човека Иза Легхтас каза по повод терористичната атака срещу „Шарли Ебдо” следното: „Това ужасяващо престъпление е опит да се ограничи свободата на изразяването и е атака срещу онези, които приветстват свободната реч. Отговорът трябва да бъде онези, които са отговорни, да бъдат изправени пред правосъдието посредством честен процес и да се защитят от насилие тружениците на медиите и мюсюлманите - от отмъщение”. Напълно съм съгласен, че убийците на френските журналистите, полицаи и други граждани заслужават честен процес! Напълно съм съгласен, че трябва да се упражнят законови мерки за предотвратяване на по-нататъшно насилие и вендета върху невинни мюсюлмани и погроми върху мюсюлмански светилища!

Но в изказването на г-н Легхтас липсва една съществена мисъл, а именно – осъзнахме ли коя е причината за ужасното престъпление, извършено на 7 януари 2015 г., и искаме ли да я отстраним? В медицинската практика, когато става дума за лечение на физическо заболяване, се търси и отстранява причината за болестта. В случая на терористичната атака е налице едно сериозно социално, морално и религиозно заболяване, което е причинено от концепцията за „безграничност” на свободата. „Свободата на изразяването”, за която говори Легхтас, се разбира като такова „свободно” приказване и поведение, което не обръща внимание на принципите и правата на другите да се чувстват свободни. Такова едностранно разбиране на „свободата” обаче в социалната сфера води до егалитарност, в политическата – до тоталитаризъм, а в религиозната – до светотатство. Именно такова е тълкуването на „свободното изразяване” в карикатурите на ислямския Пророк от страна на ислямските фундаменталисти.

След кървавата баня в редакцията на „Шарли Ебдо” висшият духовник в йеменския клон на терористичната групировка шейх Харис ан Надхари подчерта, че „за засягането на светини на мюсюлманите и защитаването на тези, които охулват, ще бъде платена висока цена и наказанието ще е сурово”. Тази заплашителна реакция показва, че в религиозната област разбирането за „свободата” изисква да се поставят точно определени граници, престъпването на които се обозначават като „светотатство”. Религии като исляма са непримирими спрямо извършването на светотатство и е крайно време западният човек да проумее това обстоятелство, за да не се повтарят никога повече трагедии като тази в редакцията на „Шарли Ебдо”.

В християнската философия разбирането за „свободата” също включва приемането на известни ограничения. Още в разказа за живота на първата човешка двойка в Едем става ясно, че не е разрешено да се прави всичко. Творецът допуска свободно движение, труд и почивка в райската градина. Всеки плод от всяко дърво може да се яде, но „от дървото за познаване на доброто и злото да не ядеш; защото в деня, когато ядеш от него, ще умреш” (Бит. 2:17). Този метафоричен израз акцентува върху обстоятелството, че човек трябва да възприеме свободата с известни граници, прекрачването на които може да доведе до смърт. Затова истински свободен човек е онзи, който познава своите ограничения и ги спазва, като това му подсигурява пълноценен живот. В зората на християнската история ап. Павел очертава по философски начин фундаменталния принцип за истински свободния вярващ: „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно” (I Кор. 6:12). По този начин апостолът се противопоставя едновременно на стоиците, които разбирали свободата на мъдреца като поредица от самоограничения, и на епикурейците, които издигали знамето на свободата без никакви ограничения.

Християнското разбиране за свободата е реципрочно на нейните ограничения. Едно от тези ограничения е, че дори когато не споделят възгледите на друговерци, християните не ги подиграват и не се гаврят с техните светини. Християните съзнават чувствителността на друговерците. Самият Основател на християнството е формулирал т.нар. „златно правило”, което се спазва както от християни, така и от юдеи: „всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях; защото това е същината на закона и пророците” (Мат. 7:12). Ако искаме почит към себе си и своите светини, трябва да бъдем много внимателни с чуждите. Ако искаме мир, не трябва да предизвикваме ненужни враждебни чувства към другите. Ако искаме да бъдем по-добрите, трябва да бъдем благоразумни. А това означава да не дразним другите.

Поуки от ескалацията на злото

Ако „свободата” не признава никакви ограничения, злото се разпростира безгранично. То нахлува като приливна вълна – без разум, без цел, без край. То се стреми само да руши всичко, до което се докосне. Безграничната свобода е реципрочна на безграничното зло. В едно общество, колкото и цивилизовано да е то, ако не важи правилото, че „всичко е позволено, но не всичко е полезно”, се стига до трагедии като тази в редакцията на „Шарли Ебдо”. Трагичните събития видимо показват, че няма никаква полза от карикатурното представяне на Мухаммад, който е неприкосновен авторитет за стотици милиони мюсюлмани. Християните трябва да знаят това и трябва да се съобразяват с това важно обстоятелство.

Френското просвещение обаче поставя статуята на свободата върху пиедестала на пълното отрицание на религията изобщо. То отхвърля с подигравка светостта на светите неща, следователно понятието за „просветеност” се смесва с понятието за незачитане правото на много хора да имат „светини”. Светотатството се издига като признак за „свободно изразяване”, каквото то не може да бъде. Още Пол Холбах (1723-1789), който не чувства угризения за безогледните си хули срещу религията, смятал, че онова, което религиозните хора възприемат като „светотатство”, всъщност било „страшна дума, измислена от свещениците, за да обозначат ужасното престъпление, което върши всеки, посягащ към нещата, наречени свещени”.

Грешката на Холбах, станала сериозен проблем и напоследък в отношенията между християни и мюсюлмани, се състои в това, че светотаството не е „измислено”, а напълно реално явление, което ще просъществува дотогава, докогато има религиозност, а това означава – докато свят светува. Всяко посегателство към чуждата светиня е светотатство, което не само предизвиква естествените чувства на възмущение, но представлява неправомерно посегателство към свободата на другите. Холбах е прав, когато казва, че „бог не обича шегите”, но не показва, че е готов да се съобразява с това обстоятелство.

Съобразяването с чуждите светини не е нито проява на страх, нито знак за изгубване на „свободата на изразяване”. То е свидетелство за уважаване правото на другите да бъдат свободни да изповядват своята религия и да почитат своите светини. Ако твърдим, че европейската цивилизация е издигнала достойнството на личността, създала е нова правна система, пояснила е значението на свободата и гарантира равни възможности за живот, работа и реализация на всички, то не можем да си позволим неблагоразумието да оскърбяваме религиозните чувства на когото и да било. След като знаем още от века на Просвещението, че „бог не обича шегите”, няма да се шегуваме с него. Христос не обича шегите. Мухаммад не обича шегите. Буда не обича шегите. Ако се шегуваме с единия, оскърбяваме всички. Светотатството за една религия е светотатство спрямо всички религии. А това е така, защото всяка една световна религия учи на сериозно, а не на шеговито или – пази, Боже! – на подигравателно отношение към дадено божество. Ако има нещо общо във всяко едно религиозно чувство, то е именно сериозността на изповедта на вярата и преклонението!

Днес е модерно да се говори за „толерантност” между религиозните представители. Но станали ли сме действително толерантни? От една страна, се лансират плуралистичните идеи, че „Бог е Един” и нямало значение как го наричаме – Отец, Аллах, Вишну, Кришна. От друга страна обаче, допускаме подигравки към светините на всяка една религия. Колкото погрешен е първият подход, толкова погрешен е и вторият. Толерантността не изисква нито доктринални компромиси, нито опит да се унижават другите. Толерантността е просто едно осъзнато хуманно отношение. Великият критик на неправилно прилаганата религия Франсоа Волтер (1694-1778) дава едно хубаво според мен определение за толерантността: „Това е свойство на човечността”. По-нататък той признава, че „всички ние сме изпълнени с грешки и слабости. Нека взаимно си прощаваме нашата глупост; това е основен закон на човешката природа”. Прошката обаче идва като резултат от осъзнатата вина. А това е дълбоко религиозно чувство. Не може да се твърди, че една сериозна грешка, предизвикала нараняването на религиозните чувства на стотици хиляди и милиони хора, е акт на „свободно изразяване”. Не може да се очаква изопаченото разбиране за „свободата” в днешна Европа, което дори не иска да приеме действителното значение на явлението „светотатство”, да бъде прието с доверие от представителите на мюсюлманския свят.

Не можем да живеем с мисълта, че ние „имаме право” да се гаврим с неща и лица, които са святи за други хора, и да продължим да си мислим, че оставаме без вина. Не можем да предизвикваме другите безкрайно. Не можем да си вярваме, че сме неуязвими само защото сме достигнали високо ниво на техническа и военна мощ. Не можем да бъдем богопротивници и да се надяваме да бъдем щадени от злите сили. Ако ние сме изгубили през последните три века чувството си на лоялност към християнския Бог, други все още не са към своя. Може би все пак има какво да научим – ние, всезнаещите. Може би трябва да променим нещо – ние, самоуверените.


Правата запазени (c) 2015. Препечатвания само с разрешение.



Peev

Д-р Вениамин Пеев
е християнски богослов, и редактор-сътрудник в "Свобода за всеки". Една от последните му публикации на книжния пазар е Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. В. Търново, "Абагар", 2014. 




Комисията по разкриване досиетата
на български граждани, заемали отговорни длъжности в различни публични области, продължава с неумолимите си разкрития. На 27 май 2014 г. Комисията излезе с Решение № 2-351, с което предостави на гражданството списък с 50 имена, обявени като „сътрудници на ДС”, след проверка на 415 души, работили в БАН. В предишни Решения бяха обявени 20 от тези 50 души, но те бяха свързани с периода от 2006 г. насам. В новото Решение периодът на проверка бе удължен далече назад до началото на 80-те години на миналия век. Според наличните документи в разкритите архиви Комисията обяви нови 30 лица за „агенти” и „сътрудници” на бившата Държавна сигурност.

В настоящата статия ще се спра само на едно име – проф. д-р Дечко Свиленов, който стои под № 10 в Решение № 2-351. Причините за моя интерес са две: първо, проф. Свиленов е известна и уважавана личност в евангелските среди като разпространител на Библии и научно-популярна литература; второ, грубата намеса на Ангел Пилев, който е автор на заблуждаващи писания по „агентурния проблем”, отново предприе действия, които приличат на опит да се урони престижа на проф. Свиленов пред евангелската общност. След внимателен прочит на предоставените документи за публичен достъп, свързани с името на проф. Свиленов, аз се убедих, че квалифицирането му като „агент” от офицерите на ДС представлява груба и с нищо неоправдана намеса в научната му дейност.

Декларацията за съгласие за сътрудничество на ДС

Ангел Пилев си позволява да публикува – с известна доза ехидност – собственоръчно попълнената Декларация (23.10.1985 г.) от младия тогава научен сътрудник в БАН Дечко Свиленов. Неоспорими са почеркът, текстът и подписът на тази Декларация, но трябва ли да се прави генералният извод, че Свиленов автоматически е станал „агент на ДС”? До този нелогичен, а може би в известна степен и злонамерен извод достига Пилев, който стана популярен напоследък не като евангелски пастор, а като автор на книга с неопределен литературен жанр по „агентурния проблем”. Пилев си позволи да публикува Декларацията, като косвено с този акт създаде погрешно впечатление сред читателите за „агентурното минало” на Свиленов. Той писа преди няколко дни в интернет пространството следното: „След Петровден ми се обади проф. Дечко Свиленов, да говори с мен за агентурното си минало. Говорих с него от позицията на пастор, загрижен повече за спасението на душата му. Съвета, който му дадох, беше да не тръгва по стъпките на досега осветените агенти, които категорично отричат да са били агенти... ”. Пилев, който е среднист, „съветва” един професор, който е бил научен сътрудник в БАН, как да постъпва и то – за неща, които изобщо не е извършил! Това, най-меко казано, е арогантност. И все пак тя би била обяснима с оглед нарцистичните изяви на този псевдокритик на „агентурния проблем” у нас, ако в неговата неадекватна намеса в казуса на Свиленов не крещяха и други тревожни характеристики.

На първо място, всеки що-годе способен да разсъждава човек би видял факта, че Декларацията като публикация на Пилев не е подкрепена с никакви други документи и факти. Декларацията е извадена от контекста на останалите четири документа, които са единствените в Дело № IА-33034 на Д. Свиленов. Преднамереността на Пилев в тази кампания, предприета еднолично срещу професора, е видима именно в избора му на Декларацията, от чийто текст не трябва и не може да се съди за „агентурна обвързаност” и последващите от това морални изводи.

Всеки грамотен човек, да не говорим пък за компетентен изследовател, знае, че един документ, който е изваден от неговия непосредствен жанров и хронологичен контекст, ще доведе до погрешни и често вредни изводи, ако се тълкува изолирано. Пилев очевидно не знае и не разбира такива неща! А пренебрегването на непосредствения контекст може да доведе до опасни за читателите изводи. Какво би станало, ако на читателите на Библията се предоставят само текстове като: Бит. 19 гл. или Съд. 18 гл.? Няма ли читателят да остане с впечатлението, че Библията – без да е прочел останалия текст – е книга на кървави престъпления и морални извращения, както тълкуват това нейните врагове? Как ще научи читателят, че Библията говори за грехове, но говори също така и за прошка, милост и спасение? Що за „евангелски пастор” е Пилев, който си позволява „да съветва” професора по въпросите за спасението, ако изважда на показ една Декларация, която показва принудителната грешка на Свиленов, но не показва другите документи, които всъщност напълно го оневиняват?

На второ място, текстът на Декларацията явно показва формалното отношение на декларатора към този документ. Деклараторът Свиленов посочва две неща: първо, че ще запази „пълна тайна за връзките си с органите на МВР и задачите”, които предстои да изпълнява (параграф 1); второ, задължава се да дава „пълна, точна, обективна и своевременна информация” на органите на МВР (пар. 2). Пилев очевидно смята с публичните си действия по казуса на Свиленов, че го е уличил в такава „престъпна дейност”, щото го съветва „като пастор” да се извинява наляво и надясно, за да не изгуби „спасението на душата си”. Да, ама не!

Явно е, че Пилев чете точно както дяволът чете Евангелието – само онова, което съответства на предпоставената му идея, че проф. Дечко Свиленов, както и „досега осветените агенти”, е попаднал в пилевската безкритична категория „агент на ДС”. Това е типично махленско говорене, в което няма и грам обективна методология и логика! Разбирам, че Пилев е с капацитета на среднист, но не разбирам защо се мъчи да анализира архивни документи, за което се изисква поне специално висше образование, ако не конкретно насочена научно-изследователска дейност. Както ще видим по-долу, останалите документи категорично опровергават спекулациите на Пилев за „агентурна обвързаност” на Свиленов въз основа на текста на Декларацията.

На трето място, текстът на Декларацията на проф. Свиленов свидетелства само за едно – за обещание да се спазят „законите на НР България” (пар. 3). Нека попитам, не декларира ли всеки български гражданин такова обещание във всеки един вид декларация – независимо дали тя касае образователни, финансови или правни въпроси? Проф. Свиленов видимо се е интересувал „да спази” законите на тоталитарната държава, защото завършва текста с изречението: „за неспазване на горното ще понеса наказателната отговорност съгласно законите на НР България” (пак там).

От последвалите действия на началниците на отдел 11, отделение 02 на ДС, които са документирани, е видно, че Свиленов „не е нарушил” законите на тоталитарната държава, т.е. мълчал е, както е обещал. Затова и не е подведен под съдебна отговорност от съответните институции на тоталитарната държава. Това не означава обаче, че е спазил de facto обещаното в Декларацията. Вербувалият го офицер през 1983 г. сам дава Предложение към началника на отдел 11 на ДС за „изключването” на Свиленов „от агентурния апарат” (09.04.1990 г.). Какъв е мотивът? Предложителят го формулира така: „В хода на разработката му е доказана нечестността му към органите на МВР”.

4ac2bfaaf03fОт 1984 г. Свиленов е „заведен на ДОР под псевдоним „Духовник”. Едва ли самият Свиленов е знаел за своето Дело по разработка от страна на ДС. Службите са му лепнали псевдонима „Духовник”, защото Свиленов е завършил Черепишката духовна семинария и очевидно е запазил християнската си вяра и морални принципи. В това ДОР по всяка вероятност има редица сведения на други агенти, които е трябвало „да засичат” достоверността на информацията, която е давал Свиленов на своя вербовчик, вероятно в устен вид, защото на този етап не разполагаме с писмени сведения. От изразеното разочарование на вербовчика, който е досаждал на Свиленов в продължение на 7-8 години, е видно, че „сведенията” на „агент Духовник” или са били незначителни, или пък са били преднамерено неверни.

През този период Свиленов е имал чести пътувания до ФРГ, където е специализирал в областта на медицинските науки. Следователно Свиленов, който е трябвало да излиза в чужбина и то – в капиталистическа страна, просто е хвърлял прах в очите на службите. С други думи, оказал се е по-хитроумен „агент” от българските действащи агенти на ДС, което лично мен не ме учудва. Не може обаче да не ни учуди фактът, че за тази дългогодишна и системна дезинформация за Свиленов не е имало никакви правни последствия. Нали „неспазването” на декларираното „изпълнение на задачите” на „органите на МВР” влече след себе си „отговорност съгласно законите на НР България”? Отговорът може да бъде само един: научният сътрудник на БАН Д. Свиленов е бил наясно, че всички действия на службите на ДС са незаконни! Затова той просто не е обърнал внимание на предупреждението, натрапено му от вербовчика, и като интелигентен човек е подписал Декларацията само формално.

„Изключването” на проф. Д. Свиленов от „агентурния апарат” доказва неговата невиновност

Този факт – „изключването от агентурния апарат” в казуса на Свиленов – е неоспорим! За него обаче хора като Пилев мълчат, защото или не разбират значението му, или са наясно, че обвинителната им теза рухва безвъзвратно. В правото е известен принципът, че човек е „невиновен”, докато не се докаже „виновността” му. Римляните, които създават една от най-последователните философии на правото, дори разделяли „престъпленията” на „справедливи” и „несправедливи”. Публий Сир (I в.пр.Хр.) например казва, че „справедливо е престъплението за една справедлива кауза”. Пилев на бърза ръка обявява Декларацията на проф. Свиленов за „престъпление”, за което деклараторът трябвало да се разкае. Лично аз не виждам никакво основание – на базата на фактите, нормалната логика, правото, християнския морал – да се прави разкаяние в този случай! Разочарованието на службите и документът за „изключване от агентурния апарат” са достатаъчна база да се заключи, че фактически проф. Дечко Свиленов никога не е бил „агент на ДС”, а е набеден за такъв. Неговата кауза на вярващ и честен човек е била действително справедлива!

В архивите на осветлени за „агенти на ДС” не всички дори са писали декларации за включване в „агентурния апарат”. Такъв е например случаят с дългогодишния председател на СЕПЦ п-р Виктор Вирчев, известен от архивите на ДС като „агент Николай”. Вербовчикът пише по този повод следното: „Поради нецелесъобразност не взех декларация за сътрудничество” (Дело IА-34645, „Рапорт за вербовка”, 24.02.1983). В същия „Рапорт” на „агент Николай” са поставени сходни задачи, както и на Д. Свиленов, но в ресора „религия”: „да помага на ДС още по-активно и целенасочено, за по-пълното разкриване дейността и замислите на нелоялно настроените към народната власт религиозни фанатици и техните връзки с подривни задгранични центрове и организации” (пак там). В „Рапорта” е описано и съгласието на п-р Вирчев: „Вирчев заяви, че е съгласен да сътрудничи на органите на ДС и счита това за свой патриотичен дълг” (пак там).

Огромната разлика между двамата „агенти” – „Николай” и „Духовник” – е тази, че първият е спазвал стриктно всички поставени от вербовчика задачи и е донасял писмено за всяка една от тях, като дори проявява известна самоинициатива и оставя у враговете на християнската вяра чувството за задоволство. Под „патриотичен дълг” Вирчев е разбирал осуетяването на редица духовни дейности в собствената си пернишка църква, както и донасянето за намеренията и поведението на отделни вярващи и дори членове на централното ръководство на религиозната общност, на която той е бил член. По този начин той е възпрепятствал чрез ДС редица полезни инициативи на общността, която му е плащала заплатата. Затова човек не може да не стигне до обоснования извод, че докато „Николай” е много добре школуван и изпълнителен „внедрен агент” на ДС, от когото службите са доволни и разпъват чадър над него, то проф. д-р Д. Свиленов е набеден за такъв.

Собственоръчното писане или неписане на Декларация пред службите не е неоспоримо доказателство за „агентурна принадлежност”, а системното и стриктно изпълнение на поставените задачи от службите. Не знам как би следвало да се разкайват пред своята религиозна общност „внедрени агенти” като „Николай”, но съм убеден, че проф. Свиленов няма нужда да изпълнява „съветите” на хора като Пилев. По-скоро такива хора би следвало да се извинят на професора за грубото си и некомпетентно намесване в частните дела на неговия живот.


V. Peev - photoД-р Вениамин Пеев е роден в гр. Русе (1950). Завършва Богословския факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” (1978 г.). Защитава докторска дисертация по философия в НБУ (2009 г.). Главен редактор е на Годишника на ВЕБИ от 2009 г. Последните му публикации са монографиите: Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., “Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, "Абагар", 2012; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. В. Търново, "Абагар", 2014. Отговорен редактор в екипа на „Свобода за всеки”.
 
Популизмът в книгата на А. Пилев “Пастори агенти на ДС”
”
Популизмът в книгата на А. Пилев "Пастори-агенти на ДС". Пилев, вляво, представя книгата си. Снимка: Евангелски вестник

Настоящата статия представлява продължение на предишната ми статия “Книгата на А. Пилев “Пастори агенти на ДС – едно голямо разочарование”, публикувана в блога на сп. “Свобода за всеки”. Тук ще се спра на още една сериозна според мен пролука – липсата на правилна евангелистка позиция, от която да тръгне авторът.

В Предговора на книгата доц. д-р Румен Генов (НБУ) обявява следното:

Документалната книга на Ангел Пилев има една основна цел – да бъде установена истината за причастността към тайната политическа полиция на “бившия режим” на някои евангелски пастори – водачи на общността, за условията, при които са били вербувани, за последиците от тяхната дейност. Освен това се предлага тълкувание на реакциите на въпросните лица след оповестяването на връзките им с Държавната сигурност (Пилев, 5). 

Няма съмнение, че преподавателят от НБУ показва едно добро намерение да прибави известна тежест на Пилевото съчинение. Но достатъчно ли е това, за да се кажат само положителни неща за тази “документална книга”? Четейки книгата на Пилев повторно, у мен възникнаха няколко въпроса: първо, какво трябва да се разбира под “документална книга” в този случай; второ, какво трябва да се разбира под “установяване на истината” в този случай; трето, какво трябва да се разбира под “водачи на общността”? Намираме ли приемливите отговори в книгата на А. Пилев “Пастори агенти на ДС”? Какви са критериите, за да бъдат одобрени или отхвърлени тези критерии от евангелската общност?

Кое е “документалното” на “документалната книга” на А. Пилев?

Няма съмнение, че приложените документи-сведения на служители на ДС, собственоръчно подписани декларации, собственоръчно подписани доноси от визираните от Пилев лица – са автентични. Обсъждането на тяхната автентичност е напълно излишно. Но прави ли това обстоятелство книгата “документална” до такава степен, че тя да не бъде възприета от читателя като един класьор, натъпкан с документи по дадена тема или като един твърде субективен опит за интерпретация на безспорни “документи”?

Доц. д-р Р. Генов всъщност много дипломатично определя съчинението на Пилев като “книга”, защото е много трудно да се разбере това по-специално – “документален очерк” ли е, “документален роман” ли е или е нещо “документално” неопределено. Известно е, че по начало “документалният жанр” би трябвало да ограничава волномислието и волнодумството на “документалния” автор. А това е така, защото в “документалния жанр” не се допускат авторови приумици и измислици. Можем ли обаче да видим тази авторова безпристрастност и обективност в “Пастори агенти на ДС”?

Естествено е, че авторът на дадена “документална книга” би трябвало да има своя изходна позиция, свое верую и дори свои пристрастия, които обаче би трябвало да овладява. Доц. д-р Румен Генов знае по-добре и от мен, че за едно и също събитие или документ не само в древността, но и в по-новата ни история летописци и документалисти биха направили различни интерпретации и биха стигнали до различни изводи. Това зависи от тяхната социална, културна, религиозна, партийна и т. н. принадлежност. Авторът на “документалната книга” А. Пилев претендира за принадлежност към българския евангелизъм, но това не личи нито от неговата позиция, нито от неговия подход към документалния материал.

В първата част на своята книга той се изявява като човек, който хвърля много усилия за анализ на политиката на тоталитарния режим (Пилев, 14-19) или “шпионската мрежа” на ДС (Пилев, 20-38). Няма да коментирам липсата на автентични документи за анти-евангелистката политика на ЦК на БКП и правителството на Т. Живков по онова време, защото съзнавам, че Пилев не е квалифициран историк и не би се справил със задачата поне да се позове на такива документи. Само ще прибавя мимоходом, че сравнена например с документалната книга “Турското население в България между полюсите на етническата политика” (С., ЛИК, 1998) на В. Стоянов за тоталитарната политика към турското малцинство и неговата религия, “документалната книга” на Пилев олеква твърде много. Пилев не е “документалист” на БКП или исляма, а претендиращ да бъде евангелист. Но това въобще не личи от неговия подход и анализ.

За сравнение ще се позова на документалната книга на д-р Ст. Банков “Досието. От двете страни на желязната завеса” (Бургас, ИК “Еос”, 2001). Авторът тук категорично показва една ясна евангелистка позиция като интерпретатор на документите. “Първото чувство, което изпитах, минавайки с погнуса през доносите на агентите – пише д-р Банков, – беше чувството на дълг пред Бога и пред Отечеството ми. Дълг да направя тези документи достояние до народа си” (Банков, 6). По-нататък авторът се аргументира с редица библейски пасажи за своето намерение да изпълни дълга си пред Бога и Отечеството (Банков, 6-17), каквато е практиката на евангелистите по света, когато се залавят с дадена тема.

При Пилев такъв подход не се наблюдава. Той цитира епизодично и ни в клин, ни в ръкав два-три стиха (Пилев, 18), говори за библейския императив да казваме истината Пилев, 7), но отдава много по-голямо значение на онова, което правела ДС за “вербовката” на разглежданите евангелски служители и как те се били поддали на тази вербовка. В подхода на Пилев към агентурната проблематика се вижда еклектизмът на човек, който няма ясна гражданска, религиозна, богословска и етическа позиция, защото е решил да напише една книга с неясна за самия себе си цел. Неясен е и въпросът за читателската аудитория на Пилев – евангелистите ли иска да просвети по темата, или да предаде на българския народ за пореден път баналната информация за “тайните операции” на октопода ДС, като злепостави с ретуш някои от своите герои.

Ако Пилев искаше и можеше да оправдае “основната цел” в “документалната си книга”, за която говори в Предговора доц. д-р Р. Генов, той трябваше да тръгне не от някаква обща и еклектична позиция, а от позицията на изследовател евангелист и пастор. Това означава да се посочи ясно и категорично библейската база на отношението на вярващия човек, от една страна, към тоталитарната държава, а от друга страна, към поддалите се на вербовка. Трябваше да се посочат принципите, завещани ни от реформаторите, стига Пилев да е запознат с тях. Не е достатъчно да изразим своята неангажираща се позиция спрямо структурите на БКП и ДС и да афишираме своята критика към тях. Нека това го правят учените в различните хуманитарни области. Не е достатъчно да осъдим податливостта на когото и да било на процеса на вербуване, независимо дали това е станало доброволно или под натиск. Това го правят и журналистите в жълтата преса. Нужно беше Пилев да покаже, че притежава ясна доктрина за “осъждение” и “простителност”, защото все пак изповядва някаква форма на християнство!

Нека цитирам Дитрих Бонхьофер, който е много удачен пример в това отношение. След като през пролетта на 1938 г. Бонхьофер отказва да подпише декларация за лоялност към Хитлер, каквато режимът изисква от всеки германски поданик по повод 50-годишния юбилей на диктатора, започват сериозни проблеми за него, довели до екзекуцията му 7 години по-късно. Въпреки твърдата си антиправителствена позиция обаче, Бонхьофер казва следното за онези свои колеги, които са се огънали под натиска: 

Както Христос понесе нашия товар, така би трябвало и ние да понесем товара на другите човешки същества... Простителността е христоподобното страдание, което е дълг на християнина да понесе (Bonhoeffer, D. The Cost of Discipleship. Macmillan, 1963. 100). 

Такава трябва да бъде автентичната евангелистка позиция! От “документалната книга” на Пилев обаче разбираме само, че той е сметнал за свой дълг да тропа с дървеното чукче по масата на някакъв самозван осъдител. Той обявява: “Нека обаче си дадем сметка, че доносниците в църквата не са Църквата” (Пилев, 13; вж. 296). Въпреки че са се покаяли, Пилев ги прогонва от Църквата. Въпреки че Църквата е Христова, Пилев хлопва и заключва вратата към нея под носа им, сякаш Църквата е негова собственост. “Документалистът” Пилев си присвоява по най-арогантен начин ключовете за принадлежност към Църквата, сякаш папа Инокентий VІІІ лично му ги е връчил. Пилев захвърля на кладата съгрешилите с “доносничество” евангелистки лидери, вярвайки си, че е автор на “документална книга” за агентите в българския евангелизъм.

Какво означава “установяване на истината”?

Пилев се надява да е “установил истината” за “пасторите агенти” в България, защото “Библията учи да не си служим с полуистини, за да не се окажем лъжци” (Пилев, 7). Успял ли е Пилев да отговори в своята “документална книга” на пилатовския въпрос: “Що е истина?” (Йоан 18:38)? Лично аз бих дал отрицателен отговор. За да се аргументирам, ще разгледам подхода и анализите на Пилев при три случая от книгата.

Най-напред, ще започна със следното заявление на Пилев:

Стремял съм се също да избягвам пикантерията и да не влагам лично отношение. Съзнателно съм избягвал да цитирам данни, които могат да увредят репутацията на трети лица, нямащи отношение към обекта на изследването (Пилев, 9).

Както ще се убедим, Пилев въобще не спазва обещанието си. Той направо лъже, че ще го спази! Когато цитира агентурни сведения в “документалната си книга”, Пилев не прави опит да избягва изкушението да се занимава с “пикантерии”. Това е особено видно в казуса на главен старейшина Павел Игнатов. В едни документи е зачеркнато името на Лучия Петрова, но е запазена “пикантерията” (Пилев, 281-2), докато в друг документ е запазено името, но е зачеркната “пикантерията” (Пилев, 287). В трети документ “пикантерията” е драматизирана повече с позоваването на още един случай (Пилев, 288-9). 

Читателят пита с основание: “Кому са нужни тия таблоидни подробности?” И какво допринася това за разбирането на “агентурния проблем”? Тези махленски щрихи обаче служат на Пилев за една още по-коварна цел – забележете, че той включва материала не в частта за П. Игнатов, а в частта за еп. В. Еленков. “Гвоздеят” в програмата на Пилев е В. Еленков. Сякаш Пилев иска да наклепа Еленков за “пикантериите”, донесени пред ДС за колегата му Игнатов, независимо че под доносите се е подписвал агент “Тимотей” (конгрешанинът Павел Иванов). Ето защо Пилев прибавя друга “пикантерия” към деформирания от него образ на харизматика Еленков: “В. Еленков става един от основните разпространители на старата арианска ерес, осъдена от всички църковни събори през вековете, свързана с отричане на Троицата” (Пилев, 284). С тази нагла лъжа Пилев иска да прозвучи в “документалната” си книга и като ... богослов, въпреки че никога не е бил такъв!

На второ място, искам да посоча изключително неубедителното представяне на п-р Асен Райков в книгата на Пилев като “агент” (Пилев, 262-4). Въпреки че признава колко “трудно е да се говори” за него поради оскъдната информация, Пилев все пак го категоризира като “агент”. Защо ли? Авторът на “документалната книга” не прилага нито един автентичен документ, но всъщност изплюва камъчето: “Лицето Асен Райков си позволи да сипе заплахи по пастор, член на Български лидерски форум, който беше публикувал в сайта си информация от Комисията по досиетата за агентурната принадлежност на агент “Христо”, известен и като главен пастор и апостол Асен Райков” (Пилев, 264).

Нали Пилев беше обещал “да не влага лично отношение” в анализа си, като “се обляга преди всичко на фактите” (Пилев, 9)? Какво излиза в този случай? Значи, няма документи, но има заплаха срещу Пилев и антуража му и ето ти вендетата – обявяване на някого за “агент” без да е представен “документ”. Как така е дръзнало да “си позволи” да се защитава засегнатото лице от “документалиста” Пилев?!... Но и това отмъщение не стига! Пилев прилага нова “пикантерия”, коментирайки ниското образователно ниво на п-р Райков. С други думи, кой е той, че е тръгнал да рита срещу остен (вж. Деян. 26:14)? Ето, на това народът би му казал: “Присмяла се кука на кривата бука!”


На трето място, некомпетентно са прочетени и анализирани документите, свързани с п-р Николай Кокончев. Тук ще оставя настрана темата доколко е налице обвързаност със службите на ДС – това е въпрос, който излиза извън обсега на наличната документация в “документалната книга” на Пилев. Искам да кажа няколко думи за текста на “Заявлението” на Н. Кокончев до началника на Окр. Управление (Бургас) (Пилев, 252-3), защото Пилев въобще не е успял да разчете посланието в текста. Пилев, който обещава в началото на “документалната книга” да не внася нищо “лично”, тук отново се изкушава да приложи грубоватия си сарказъм: “това заявление би подхождало повече на кандидатстване за работа за проповедник”.

Видно е от коментара, че Пилев не разбира акцента, който прилага Н. Кокончев. Заявителят видимо подчертава, че гледа на себе си като на “религиозен човек”, който “доброволно” е започнал работа като проповедник, следователно той иска на него да бъде гледано дори от агентите на ДС като такъв. Лично аз не виждам нищо верноподаническо в този свободен текст на Заявлението. Напротив! Между редовете се забелязва убеждението на Кокончев, че трябва да остане неприкосновен в своето религиозно служение. И няма съмнение, че вербовчиците са разбрали отлично, че пред тях стои един особено интелигентен и съобразителен млад човек, когото няма да спечелят на 100%. Те дори приемат “сделката” да не му пречат в пряката “религиозна дейност” (Пилев, 256).

В Заявлението ми правят впечатление още две дребни наглед подробности, които са убягнали от погледа на Пилев. Първо, че в заключението най-напред е написано “ще се обаждам на псевдоним”, а после предлогът “на” е поправен със “с”. Възможно е да спекулирам, но ми се ще да вярвам, доколкото познавам Кокончев, че е направил това нарочно, за да покаже, че няма желание да се идентифицира с какъвто и да било “агент”. А това му прави чест! Той е бил принуден, а не е допуснал доброволна вербовка. Второто нещо, което ми се ще да отбележа, е, че псевдонимът “Желев”, избран от Кокончев, съдържа ирония. Той насочва вниманието на запознатите към една от активните фигури в СЕПЦ в миналото, която бе твърде силно обвързана с комунистическата власт. Доколко – предстои да бъде изследвано по-внимателно и компетентно. Що се отнася до “агентурната” обвързаност на Кокончев обаче, ще призная, че започвам да се съмнявам в нейната действителна тежест. Към това съмнение ме водят именно публикуваните документи в “документалната книга” на Пилев.

И в заключение, какви “водачи на общността” са визирани от Пилев като негова “основна цел”? В предишната статия посочих и подчертавам отново, че Пилев подозрително прави опит да дискредитира предимно представители на харизматичните общности. Това ми прилича на битка, в която съюзниците изведнъж се насочват враждебно едни към други, защото част от тях са преминали на страната на общия враг. Историците знаят за не един и два случая на такова нелоялно разтрогване на отношенията и братоубийствени действия, подбудени от някакви задкулисни интереси. Съгласен съм с историците, които приемат Цицероновата максима, че “историята е учителка”, но ако тази максима се приема в академичните среди по определени правила, то в християнската Църква правилата са други.

Ако Пилев не се бе поддал на изкушението да се прави на автор на “документална книга”, която ще бъде акламирана от историци специалисти, от философи специалисти и от журналисти, той щеше да постъпи както постъпва всеки истински протестантски деец. Щеше да квалифицира “вербуването” от ДС като грях. Щеше да посочи с пръст греха. Щеше да го осъди. Но нямаше да се изживява като Великия инквизитор на българския протестантизъм. Нямаше да посяга грубо към човешки съдби, нямаше да мачка, нямаше да изхвърля личности от Църквата навън просто защото никой от нас няма право на това. Ако Пилев беше евангелистки представител и изследовател, щеше да отвори в “документалната” си книга вратата към Божията милост и прошка. В новозаветната история имаме такъв един случай – Савел, който бе може би първият религиозен човек, действащ като “агент на държавна сигурност”. Той беше много активен, написа много доноси и стана причина за смъртта на мнозина християни. За него се казва, че “дишаше заплашване и убийство против Господните ученици” (Деян. 9:1). Но Христос го срещна. Той се покая. И мнозина знаят, че Савел стана най-продуктивният служител за Христос. Щом със Савел настъпи такава радикална промяна, кой е Пилев и кой съм аз, че да отказваме тя да се случи и за разрешаването на “агентурния проблем” в българския евангелизъм?

Д-р Вениамин ПеевД-р Вениамин Пеев е евангелски богослов, философ и автор, редактор в Свобода за всеки.

За намерението си “да разобличи” пасторите агенти на ДС в българския евангелизъм Ангел Пилев говори вече повече от година. Във фейсбук форумите или на организирани от него “конференции” пред малобройни евангелски общности той изговори много претенциозни слова, допускайки драстични фактологични грешки, съпътствани от негативни емоции към някои от героите на своята книга.

Постепенно Пилев придоби самочувствието на ключар към “чистилището” на българския евангелизъм, което тенденциозно бе подхранвано от неколцина негови съмишленици, които в голямата си част дори не принадлежат към традиционните евангелски деноминации. В процеса на подготовката и при отпечатването на книгата “Пастори агенти на ДС”, Пилев привлече за своята “изобличителна” кауза дори някои видни представители на историческата и философска наука у нас, които обаче също са чужди на разбирането на историческата и актуалната ситуация и проблематика на българския евангелизъм.

Ще подчертая, че лично аз познавам добре и почитам дълбоко някои от българските учени, които имам предвид, но твърдя, че те бяха подведени от Пилев. Те бяха заблудени от представянето на полу-истини в тезите на Пилев, както и от апломба, поставен върху агентурния проблем от лица, които тровят атмосферата на българския евангелизъм от две десетилетия насам с амбициите си да изпъкнат като единствени “чисти” лидери.

В настоящия анализ искам да се спра на най-драстичните според мен пролуки в “Пастори агенти на ДС”, които се отнасят до замисъла на книгата, приложената методология и способността на автора да анализира и коментира наличния документален материал. Разбира се, не претендирам за изчерпателност на моята критика, като се има предвид ограниченият обем на статията. За по-пространни критични анализи може да се мисли в процеса на времето по-нататък. Тук ще поставя само някои от най-важните според мен въпроси към автора на книгата Ангел Пилев.

Защо авторът се опитва да натрапи мнението, че той е най-важният изобличител на агентурния проблем в българския евангелизъм?

Непонятно остава за мен защо Пилев пренебрегва в своята критика – поради незапознатост или преднамерено – някои характерни евангелски източници по агентурния проблем. На читателя не може да не направи впечатление, че той не споменава никъде за нестандартните електронни медии Pastir.org и сп. “Свобода за всеки”, чийто главен редактор е доста известният на обществеността адв. д-р Виктор Костов с правозащитната си дейност. Ще припомня, че именно в Pastir.org се появиха първите евангелски реакции срещу опита на съюзното ръководство на СЕПЦ да прикрие агентурния проблем, свързан с четирима членове на настоящото и още двама членове на бившото Ръководство. Ще подчертая, че тези реакции се появиха няколко месеца преди Комисията да разкрие досиетата.

Последва бурна дискусия със “за” и “против” агентите и опита на председателя п-р Ив. Врачев не само да прикрие, но и да омаловажи проблема. Аз лично размених с п-р Врачев няколко изяснителни имейла, от които ми стана ясно, че цялостната концепция на прикриването на агентите се гради върху некомпетентност и неспособност да се предвидят лавинообразните последствия.

Ако Пилев можеше да направи един по-обективен анализ, той щеше да се срещне с п-р Врачев и ръководството, за да допълни представата си за случващото се, а не да разчита само на Становището на Комисията по досиетата. Пилев критикува неадекватната реакция на п-р Ив. Врачев и п-р Р. Борджиев, които са направили опит да се запознаят с досиетата на своите колеги (Пилев, 125). Но срещал ли се е авторът на книгата с тях? Поставил ли им е директни въпроси, за да изясни известни неясноти? Защо Пилев и неговото обкръжение търсят среща с Благовест Белев (Пилев, 168-9), който не е обвързан с дадена деноминация, а избягват СЕПЦ? Освен с Врачев, аз съм разговарял с Борджиев и други представители на Съюзното ръководство и ако кажа нещо по този проблем, то ще бъде резултат на логични изводи, а не на априорни изказвания, с каквито ни засипва Пилев.

Интересуващите се от агентурния проблем в българския евангелизъм ще си спомнят, че именно в сайта на Pastir.org бе разобличена драстичната и опасна грешка на Пилев, че Мара Вирчева била “майка” на п-р Виктор Вирчев, от която той е черпил някои сведения за централната методистка църква “Д-р Лонг”. Пилев афишира тази неосведоменост на “конференция” в гр. Стара Загора през миналата година, след което патетично навлезе в неоправдани обобщения, че “евангелските агенти” били склонни да предават дори ... собствените си майки. Той безпардонно лансира версията за “майце-предателството”, очевидно целейки да предизвика негативни настроения. Пилев знаеше за нашата навременна реакция, но едва след личното телефонно обаждане на п-р Вирчев е коригирал своята злонамерена теза (Пилев, 154, 156).

Пилев си затваря очите и пред приноса на екипа на електронното сп. “Свобода за всеки” по агентурния проблем в българския евангелизъм. С различни публикации, но особено в бр. 30 на сп. “Свобода за всеки” бе повдигната завесата на преднамерено “забравения” процес срещу петима български евангелисти в края на 80-те години. Двама от подсъдимите заплатиха с живота си след този процес. Ние изнесохме неизвестни факти от живота на п-р Г. Тодоров – една от жертвите на процеса. Непознати факти изнесе и единственият жив подсъдим – Петър Янев.

Тези сведения не могат да бъдат подминати с лека ръка, но Пилев мълчи за тях. Той споменава в книгата си за процеса срещу п-р Г. Тодоров, но не показва откъде е научил за него (Пилев, 119). Неговото мълчание за фактите около процеса, които имат пряка връзка с някои от неговите герои в книгата, защото подсъдимите са били предавани на ДС от тях, по принцип не се различава от непохватния опит за премълчаване на агентурния проблем от страна на Ръководството на СЕПЦ.

Най-драстичното пренебрегване от Пилев на други евангелски източници обаче се вижда в безпардонния му анализ на случая с еп. В. Еленков. Пилев дори не си прави труд да спомене, че еп. В. Еленков бе единственият български евангелски лидер, заподозрян във вербовка от страна на ДС, който си публикува веднага досието в Pastir.org. Въз основа на тази доброволна публикация бяха направени компетентни анализи от юристи и богослови. Не само адв. д-р В. Костов, но и съдия Г. Василев (“Свобода за всеки”, бр. 32) доказаха, че опитите за разработка на офицерите на ДС по отношение на еп. В. Еленков са останали безрезултатни. Той нито е подписал Декларация за сътрудничество, нито е писал доноси за свои колеги (Пилев видимо не е наясно с определението за “донос” в юридически и етически смисъл!).

Пилев посочва в използваната от него литература изповедта на д-р Стефан Банков “Досието. От двете страни на желязната завеса” (Бургас, 2001), която може да бъде смятана като пръв по-сериозен и информативен опит за представяне на агентурния проблем в българския евангелизъм. Но освен едно-две срамежливи споменавания за тази книга, по нищо не личи, че Пилев е запознат с нейното съдържание. А там има значителен по своя обем и важност документален материал, който хвърля светлина не само върху агентурното минало на някои от героите в книгата на Пилев, но осветлява и други пастори агенти, които са останали извън полезрението на последния.

Ако беше по-информиран, Пилев щеше да посочи, че всъщност книгата на Банков, която бе инкриминирана от почти всички евангелски представителства, спомогна косвено да се изгради у евангелските ръководства предварителна стратегия за противопоставяне на такъв род изобличения. Ръководството на СЕПЦ, чийто председател бе п-р В. Вирчев, лансираше версията за “подправяне” и “фалшифициране” на документите, публикувани от д-р Банков.

Дотук мога да заключа, че в своя опит за изследване агентурния проблем в българския евангелизъм Пилев показа некомпетентност при събиране на полезни за темата и автентични източници. Всеки квалифициран в своята област изследовател знае, че солидната база на едно изследване, което претендира да внесе принос, е правилният избор на изворите. Пилев обаче е среднист по образование, който нито е квалифициран богослов, нито квалифициран историк. Опасявам се, че ако вижда в себе си някакъв евангелски изобличителен Сизиф, то той е изпаднал в самозаблуждение, защото камъкът на темата за агентурния проблем се е оказал непосилен за него. Това, което той направи, бе да използва анонимно изказани вече тези, плъзгайки се по границата на плагиатството на идеи.

Непълна картина на предполагаемите “пастори-агенти”

А сега да преминем към обхвата на Пилевата критика. Веднага прави впечатление, че като “агенти” са визирани само представители на харизматичните общности (Българска Божия църква, СЕПЦ и Национален Алианс на Обединени Божии църкви) и Баптисткия съюз. Не може да не направи впечатление на запознатия със състава на традиционния български евангелизъм, към който Пилев не принадлежи, че няма и дума за конгрешаните и методистите. Този пропуск е повече от удивителен! Бързам да подчертая, че евентуалният аргумент, че Пилев се ръководи в критиката си само от “разкритията” на Комисията по досиетата, не е убедителен. Пилев сам се отклонява от този евентуално “праволинеен” метод. Например, когато се впуска драматично по любимата си тема – обсъждането на “агентурното” житие-битие на еп. Еленков, той се опитва още повече да драматизира описанието си, като цитира субективни източници, като “Национален лидерски форум”. За отбелязване е фактът, че пикантериите, които Пилев публикува, са свързани с период от служението на еп. Еленков, който няма нищо общо с “агентурния проблем”, осветлен от Комисията. Преувеличенията, които еп. Еленков е допуснал при визитите си в чужбина, са свързани по-скоро с психологията на евангелските служители в бившите социалистически страни. Слушал съм в чужбина десетки подобни хиперболизирани изказвания не само на българи, но и на румънци, руснаци и т. н.

Проблемът тук е в прекомерното фокусиране върху личната съдба, личните страдания и в най-добрия случай – върху собствената деноминация. Другите сякаш не съществуват и не са страдали по същия начин. Преди двайсет години слушах в чужбина как един от героите в книгата на Пилев представяше себе си като жертва на комунистическия режим и слушателите му се просълзиха. После разказа, че неговата малка деноминацийка през комунизма сега бележи бурен растеж и слушателите ръкопляскаха бурно. А само преди месец чух в Англия, че един настоящ евангелски лидер разказвал в няколко църкви, че неговата църковна общност била гонена от днешните власти, защото била квалифицирана като “секта”. Когато запитах дали той е споменал, че такова е по начало отношението към всички евангелски деноминации, моите събеседници останаха учудени. Те бяха с впечатлението, че обиждана и гонена е само църквата на моя колега. Разбира се, че не одобрявам поведението и изказванията от такъв вид, но те нямат нищо общо с агентурния проблем!

Правомерно ли е премълчаването на Пилев за “агентурното минало” на конгрешани и методисти? Неговото мълчание по този въпрос само плод на неосведоменост ли е? Подозирам, че в основата на Пилевото премълчаване стои предварително обмислена стратегия с онези, които отдавна се мъчат с писания и публични изяви да докажат пред обществото и света, че истинският евангелизъм е бил, е и ще си остане представителството на конгрешаните и методистите. Другите, особено харизматиците, са неуравновесени, непостоянни, нестабилни – не само в докрините и религиозната си практика, но и в лоялността си спрямо Бога.

Не случайно Пилев неведнъж подчертава, че харизматични лидери са вредили с “доноси” на конгрешани и методисти (Игнатов, Вирчев, Еленков). Вярно е, че евангелските служители сред петдесятните и бившите “тинчевисти” (според евангелския жаргон) са били настоятелно следени, обработвани, сплашвани и вербувани от ДС. Но това е било така, защото те са били най-многобройни, а от друга страна, са били най-активни. По отношение на духовната си активност т. нар. “тинчевисти” бяха (и аз съм свидетел на това!) много по-динамични и притежаваха по-голяма съпротивителна сила дори от своите харизматични събратя – петдесетниците.

Методистите и конгрешаните по времето на тоталитарния режим бяха агонизиращи малцинствени общности, от които ДС не се притесняваше и с които се справяше с далеч по-икономични мероприятия. Това обаче съвсем не означава, че ДС не беше внедрило деструктивни агенти и в едва тупкащите сърца на тези две деноминацийки. Начело на методистите бе поставен от властта Иван Ножаров, който бе несменяемият самозван “епископ” в продължение на десетилетия. Той дори не стъпваше на богослужения в централната методистка църква “Д-р Лонг” и оставаше в кабинета си в църковната сграда, докато траеха богослуженията. Не знам точно какви сведения е черпил от баба си п-р Виктор Вирчев, на които Пилев се възторгва толкова, но Ножаров бе толкова близък с властите, че можеше директно да им съобщава каквото и да му поискат.

Ножаров бе методисткият господар, който отдаваше централната църковна зала под наем за нецърковни мероприятия, разпродаваше църковни имоти, клеветеше достойни пастири като И. Илиев (Русе) и С. Попов (Шумен). За тези подробности обаче Пилев мълчи – защо ли? Също така не коментира факта, че през май 1983 г. на “Д-р Лонг” изведнъж се появяват бившите методисти Здравко Безлов, Кирил Йотов и др. (Пилев, 153), което едва ли е станало без насърчението поне на Ножаров. Той мълчи по особено подозрителен начин и за ситуацията при конгрешаните. Да не би да смята да ни убеди, че и там не е имало “внедрени агенти”?

Любопитна подробност е, че Христо Куличев, който е един от най-ревностните защитници на безупречното реноме на конгрешаните и методистите, признава в едно свое интервю, че дори колосът на българския евангелизъм п-р В. Зяпков е предал уличаващи сведения за свои събратя. Това изтървано признание подсказва, че ДС, поразявайки дори светилото на конгрешаните, няма да се подвоумят да направят своя пробив през десетилетията на “побеждаващия” социализъм на Т. Живков и неговата клика. Доказателство за това, което ние вече знаем от разкритията на Комисията, е дейността на бившия председател на конгрешаните п-р Павел Иванов под псевдонима “Тимотей” (Пилев, 278). За него Пилев споменава твърде срамежливо, въпреки че повечето доноси са от негово име до ДС, за които споменава в главата за еп. Еленков и сякаш се опитва да ги припише на Еленков. Павел Иванов е клеветил, но е клеветил като председател на конгрешаните, а не може да има съмнение, че е имал и свои поддръжници конгрешани, за което Пилев подозрително премълчава в книгата си.

Проф. Спас Райкин, който е един от първите сериозни изследователи на агентурния проблем в българската църковна действителност, посочва, че политиката, наложена на църковните лидери – независимо от конфесионалната им принадлежност – е била “политика на акомодационизъм” (вж. Нушев, К. “Отношенията между БПЦ и държавата по време на тоталитарния комунистически режим”. – В: Костов, В., ред. Отношенията Църква-държава след падането на комунизма. 2013. 55). Това означава, че е било невъзможно да се допусне до висшите етажи на църковното управление човек, който не отговаря на този критерий. От една страна, изборът е бил дали човек да поеме трънливия път на църковен водач или да се откаже от това. Средна възможност не би съществувала и Пилев въобще не разбира това! От друга страна, стоял въпросът до каква степен може да се откликне с “лоялност” към комунистическата власт. В книгата на Пилев виждаме използван един и същ аршин на неприязън към всички евангелски водачи, които са визирани. Няма приложен аналитичен метод на разграничаване между отделните казуси.

Девизът на Пилев е: “Всички са еднакво продажни!” А това говори за неподготвеност по такава сериозна тема, за некомпетентност при анализите и изводите и което е най-лошото – за негативна предпоставеност от самото начало. Ето защо според мен книгата “Пастори агенти на ДС” на Ангел Пилев е едно голямо разочарование по темата за “агентурния проблем” в българския евангелизъм. Сега още повече възниква необходимостта от компетентност, интелигентност и обективност при разработките в тази посока.

(София, 2013)

Д-р Вениамин Пеев е евангелски богослов, философ и автор, редактор в Свобода за всеки.



За намерението си “да разобличи” пасторите агенти на ДС в българския евангелизъм Ангел Пилев говори вече повече от година. Във фейсбук форумите или на организирани от него “конференции” пред малобройни евангелски общности той изговори много претенциозни слова, допускайки драстични фактологични грешки, съпътствани от негативни емоции към някои от героите на своята книга.

 

Постепенно Пилев придоби самочувствието на ключар към “чистилището” на българския евангелизъм, което тенденциозно бе подхранвано от неколцина негови съмишленици, които в голямата си част дори не принадлежат към традиционните евангелски деноминации. В процеса на подготовката и при отпечатването на книгата “Пастори агенти на ДС”, Пилев привлече за своята “изобличителна” кауза дори някои видни представители на историческата и философска наука у нас, които обаче също са чужди на разбирането на историческата и актуалната ситуация и проблематика на българския евангелизъм.

 

Ще подчертая, че лично аз познавам добре и почитам дълбоко някои от българските учени, които имам предвид, но твърдя, че те бяха подведени от Пилев. Те бяха заблудени от представянето на полу-истини в тезите на Пилев, както и от апломба, поставен върху агентурния проблем от лица, които тровят атмосферата на българския евангелизъм от две десетилетия насам с амбициите си да изпъкнат като единствени “чисти” лидери.

 

В настоящия анализ искам да се спра на най-драстичните според мен пролуки в “Пастори агенти на ДС”, които се отнасят до замисъла на книгата, приложената методология и способността на автора да анализира и коментира наличния документален материал. Разбира се, не претендирам за изчерпателност на моята критика, като се има предвид ограниченият обем на статията. За по-пространни критични анализи може да се мисли в процеса на времето по-нататък. Тук ще поставя само някои от най-важните според мен въпроси към автора на книгата Ангел Пилев.

 

Защо авторът се опитва да натрапи мнението, че той е най-важният изобличител на агентурния проблем в българския евангелизъм?

 

Непонятно остава за мен защо Пилев пренебрегва в своята критика – поради незапознатост или преднамерено – някои характерни евангелски източници по агентурния проблем. На читателя не може да не направи впечатление, че той не споменава никъде за нестандартните електронни медии Pastir.org и сп. “Свобода за всеки”, чийто главен редактор е доста известният на обществеността адв. д-р Виктор Костов с правозащитната си дейност. Ще припомня, че именно в Pastir.org се появиха първите евангелски реакции срещу опита на съюзното ръководство на СЕПЦ да прикрие агентурния проблем, свързан с четирима членове на настоящото и още двама членове на бившото Ръководство. Ще подчертая, че тези реакции се появиха няколко месеца преди Комисията да разкрие досиетата.

 

Последва бурна дискусия със “за” и “против” агентите и опита на председателя п-р Ив. Врачев не само да прикрие, но и да омаловажи проблема. Аз лично размених с п-р Врачев няколко изяснителни имейла, от които ми стана ясно, че цялостната концепция на прикриването на агентите се гради върху некомпетентност и неспособност да се предвидят лавинообразните последствия.

 

Ако Пилев можеше да направи един по-обективен анализ, той щеше да се срещне с п-р Врачев и ръководството, за да допълни представата си за случващото се, а не да разчита само на Становището на Комисията по досиетата. Пилев критикува неадекватната реакция на п-р Ив. Врачев и п-р Р. Борджиев, които са направили опит да се запознаят с досиетата на своите колеги (Пилев, 125). Но срещал ли се е авторът на книгата с тях? Поставил ли им е директни въпроси, за да изясни известни неясноти? Защо Пилев и неговото обкръжение търсят среща с Благовест Белев (Пилев, 168-9), който не е обвързан с дадена деноминация, а избягват СЕПЦ? Освен с Врачев, аз съм разговарял с Борджиев и други представители на Съюзното ръководство и ако кажа нещо по този проблем, то ще бъде резултат на логични изводи, а не на априорни изказвания, с каквито ни засипва Пилев.

 

Интересуващите се от агентурния проблем в българския евангелизъм ще си спомнят, че именно в сайта на Pastir.org бе разобличена драстичната и опасна грешка на Пилев, че Мара Вирчева била “майка” на п-р Виктор Вирчев, от която той е черпил някои сведения за централната методистка църква “Д-р Лонг”. Пилев афишира тази неосведоменост на “конференция” в гр. Стара Загора през миналата година, след което патетично навлезе в неоправдани обобщения, че “евангелските агенти” били склонни да предават дори ... собствените си майки. Той безпардонно лансира версията за “майце-предателството”, очевидно целейки да предизвика негативни настроения. Пилев знаеше за нашата навременна реакция, но едва след личното телефонно обаждане на п-р Вирчев е коригирал своята злонамерена теза (Пилев, 154, 156). 

 

Пилев си затваря очите и пред приноса на екипа на електронното сп. “Свобода за всеки” по агентурния проблем в българския евангелизъм. С различни публикации, но особено в бр. 30 на сп. “Свобода за всеки” бе повдигната завесата на преднамерено “забравения” процес срещу петима български евангелисти в края на 80-те години. Двама от подсъдимите заплатиха с живота си след този процес. Ние изнесохме неизвестни факти от живота на п-р Г. Тодоров – една от жертвите на процеса. Непознати факти изнесе и единственият жив подсъдим – Петър Янев.

 

Тези сведения не могат да бъдат подминати с лека ръка, но Пилев мълчи за тях. Той споменава в книгата си за процеса срещу п-р Г. Тодоров, но не показва откъде е научил за него (Пилев, 119). Неговото мълчание за фактите около процеса, които имат пряка връзка с някои от неговите герои в книгата, защото подсъдимите са били предавани на ДС от тях, по принцип не се различава от непохватния опит за премълчаване на агентурния проблем от страна на Ръководството на СЕПЦ.

 

Най-драстичното пренебрегване от Пилев на други евангелски източници обаче се вижда в безпардонния му анализ на случая с еп. В. Еленков. Пилев дори не си прави труд да спомене, че еп. В. Еленков бе единственият български евангелски лидер, заподозрян във вербовка от страна на ДС, който си публикува веднага досието в Pastir.org. Въз основа на тази доброволна публикация бяха направени компетентни анализи от юристи и богослови. Не само адв. д-р В. Костов, но и съдия Г. Василев (“Свобода за всеки”, бр. 32) доказаха, че опитите за разработка на офицерите на ДС по отношение на еп. В. Еленков са останали безрезултатни. Той нито е подписал Декларация за сътрудничество, нито е писал доноси за свои колеги (Пилев видимо не е наясно с определението за “донос” в юридически и етически смисъл!).

 

Пилев посочва в използваната от него литература изповедта на д-р Стефан Банков “Досието. От двете страни на желязната завеса” (Бургас, 2001), която може да бъде смятана като пръв по-сериозен и информативен опит за представяне на агентурния проблем в българския евангелизъм. Но освен едно-две срамежливи споменавания за тази книга, по нищо не личи, че Пилев е запознат с нейното съдържание. А там има значителен по своя обем и важност документален материал, който хвърля светлина не само върху агентурното минало на някои от героите в книгата на Пилев, но осветлява и други пастори агенти, които са останали извън полезрението на последния.

 

Ако беше по-информиран, Пилев щеше да посочи, че всъщност книгата на Банков, която бе инкриминирана от почти всички евангелски представителства, спомогна косвено да се изгради у евангелските ръководства предварителна стратегия за противопоставяне на такъв род изобличения. Ръководството на СЕПЦ, чийто председател бе п-р В. Вирчев, лансираше версията за “подправяне” и “фалшифициране” на документите, публикувани от д-р Банков.

 

Дотук мога да заключа, че в своя опит за изследване агентурния проблем в българския евангелизъм Пилев показа некомпетентност при събиране на полезни за темата и автентични източници. Всеки квалифициран в своята област изследовател знае, че солидната база на едно изследване, което претендира да внесе принос, е правилният избор на изворите. Пилев обаче е среднист по образование, който нито е квалифициран богослов, нито квалифициран историк. Опасявам се, че ако вижда в себе си някакъв евангелски изобличителен Сизиф, то той е изпаднал в самозаблуждение, защото  камъкът на темата за агентурния проблем се е оказал непосилен за него. Това, което той направи, бе да използва анонимно изказани вече тези, плъзгайки се по границата на плагиатството на идеи.

 

Непълна картина на предполагаемите “пастори-агенти”

 

А сега да преминем към обхвата на Пилевата критика. Веднага прави впечатление, че като “агенти” са визирани само представители на харизматичните общности (Българска Божия църква, СЕПЦ и Национален Алианс на Обединени Божии църкви) и Баптисткия съюз. Не може да не направи впечатление на запознатия със състава на традиционния български евангелизъм, към който Пилев не принадлежи, че няма и дума за конгрешаните и методистите. Този пропуск е повече от удивителен! Бързам да подчертая, че евентуалният аргумент, че Пилев се ръководи в критиката си само от “разкритията” на Комисията по досиетата, не е убедителен. Пилев сам се отклонява от този евентуално “праволинеен” метод. Например, когато се впуска драматично по любимата си тема – обсъждането на “агентурното” житие-битие на еп. Еленков, той се опитва още повече да драматизира описанието си, като цитира субективни източници, като “Национален лидерски форум”. За отбелязване е фактът, че пикантериите, които Пилев публикува, са свързани с период от служението на еп. Еленков, който няма нищо общо с “агентурния проблем”, осветлен от Комисията. Преувеличенията, които еп. Еленков е допуснал при визитите си в чужбина, са свързани по-скоро с психологията на евангелските служители в бившите социалистически страни. Слушал съм в чужбина десетки подобни хиперболизирани изказвания не само на българи, но и на румънци, руснаци и т. н.

 

Проблемът тук е в прекомерното фокусиране върху личната съдба, личните страдания и в най-добрия случай – върху собствената деноминация. Другите сякаш не съществуват и не са страдали по същия начин. Преди двайсет години слушах в чужбина как един от героите в книгата на Пилев представяше себе си като жертва на комунистическия режим и слушателите му се просълзиха. После разказа, че неговата малка деноминацийка през комунизма сега бележи бурен растеж и слушателите ръкопляскаха бурно. А само преди месец чух в Англия, че един настоящ евангелски лидер разказвал в няколко църкви, че неговата църковна общност била гонена от днешните власти, защото била квалифицирана като “секта”. Когато запитах дали той е споменал, че такова е по начало отношението към всички евангелски деноминации, моите събеседници останаха учудени. Те бяха  с впечатлението, че обиждана и гонена е само църквата на моя колега. Разбира се, че не одобрявам поведението и изказванията от такъв вид, но те нямат нищо общо с агентурния проблем!

 

Правомерно ли е премълчаването на Пилев за “агентурното минало” на конгрешани и методисти? Неговото мълчание по този въпрос само плод на неосведоменост ли е? Подозирам, че в основата на Пилевото премълчаване стои  предварително обмислена стратегия с онези, които отдавна се мъчат с писания и публични изяви да докажат пред обществото и света, че истинският евангелизъм е бил, е и ще си остане представителството на конгрешаните и методистите. Другите, особено харизматиците, са неуравновесени, непостоянни, нестабилни – не само в докрините и религиозната си практика, но и в лоялността си спрямо Бога.

 

Не случайно Пилев неведнъж подчертава, че харизматични лидери са вредили с “доноси” на конгрешани и методисти (Игнатов, Вирчев, Еленков). Вярно е, че евангелските служители сред петдесятните и бившите “тинчевисти” (според евангелския жаргон) са били настоятелно следени, обработвани, сплашвани и вербувани от ДС. Но това е било така, защото те са били най-многобройни, а от друга страна, са били най-активни. По отношение на духовната си активност т. нар. “тинчевисти” бяха (и аз съм свидетел на това!) много по-динамични и притежаваха по-голяма съпротивителна сила дори от своите харизматични събратя – петдесетниците.

 

Методистите и конгрешаните по времето на тоталитарния режим бяха агонизиращи малцинствени общности, от които ДС не се притесняваше и с които се справяше с далеч по-икономични мероприятия. Това обаче съвсем не означава, че ДС не беше внедрило деструктивни агенти и в едва тупкащите сърца на тези две деноминацийки. Начело на методистите бе поставен от властта Иван Ножаров, който бе несменяемият самозван “епископ” в продължение на десетилетия. Той дори не стъпваше на богослужения в централната методистка църква “Д-р Лонг” и оставаше в кабинета си в църковната сграда, докато траеха богослуженията. Не знам точно какви сведения е черпил от баба си п-р Виктор Вирчев, на които Пилев се възторгва толкова, но Ножаров бе толкова близък с властите, че можеше директно да им съобщава каквото и да му поискат.

 

Ножаров бе методисткият господар, който отдаваше централната църковна зала под наем за нецърковни мероприятия, разпродаваше църковни имоти, клеветеше достойни пастири като И. Илиев (Русе) и С. Попов (Шумен). За тези подробности обаче Пилев мълчи – защо ли? Също така не коментира факта, че през май 1983 г. на “Д-р Лонг” изведнъж се появяват бившите методисти Здравко Безлов, Кирил Йотов и др. (Пилев, 153), което едва ли е станало без насърчението поне на Ножаров.  Той мълчи по особено подозрителен начин и за ситуацията при конгрешаните. Да не би да смята да ни убеди, че и там не е имало “внедрени агенти”?

 

Любопитна подробност е, че Христо Куличев, който е един от най-ревностните защитници на безупречното реноме на конгрешаните и методистите, признава в едно свое интервю, че дори колосът на българския евангелизъм п-р В. Зяпков е предал уличаващи сведения за свои събратя. Това изтървано признание подсказва, че ДС, поразявайки дори светилото на конгрешаните, няма да се подвоумят да направят своя пробив през десетилетията на “побеждаващия” социализъм на Т. Живков и неговата клика. Доказателство за това, което ние вече знаем от разкритията на Комисията, е дейността на бившия председател на конгрешаните п-р Павел Иванов под псевдонима “Тимотей” (Пилев, 278). За него Пилев споменава твърде срамежливо, въпреки че повечето доноси са от негово име до ДС, за които споменава в главата за еп. Еленков и сякаш се опитва да ги припише на  Еленков. Павел Иванов е клеветил, но е клеветил като председател на конгрешаните, а не може да има съмнение, че е имал и свои поддръжници конгрешани, за което Пилев подозрително премълчава в книгата си.

 

Проф. Спас Райкин, който е един от първите сериозни изследователи на агентурния проблем в българската църковна действителност, посочва, че политиката, наложена на църковните лидери – независимо от конфесионалната им принадлежност – е била “политика на акомодационизъм” (вж. Нушев, К. “Отношенията между БПЦ и държавата по време на тоталитарния комунистически режим”. – В: Костов, В., ред. Отношенията Църква-държава след падането на комунизма. 2013. 55). Това означава, че е било невъзможно да се допусне до висшите етажи на църковното управление човек, който не отговаря на този критерий. От една страна, изборът е бил дали човек да поеме трънливия път на църковен водач или да се откаже от това. Средна възможност не би съществувала и Пилев въобще не разбира това! От друга страна, стоял въпросът до каква степен може да се откликне с “лоялност” към комунистическата власт. В книгата на Пилев виждаме използван един и същ аршин на неприязън към всички евангелски водачи, които са визирани. Няма приложен аналитичен метод на разграничаване между отделните казуси.

 

Девизът на Пилев е: “Всички са еднакво продажни!” А това говори за неподготвеност по такава сериозна тема, за некомпетентност при анализите и изводите и което е най-лошото – за негативна предпоставеност от самото начало. Ето защо според мен книгата “Пастори агенти на ДС” на Ангел Пилев е едно голямо разочарование по темата за “агентурния проблем” в българския евангелизъм. Сега още повече възниква необходимостта от компетентност, интелигентност и обективност при разработките в тази посока.

 

(София, 2013)

 

Д-р Вениамин Пеев е евангелски богослов, философ и автор, редактор в Свобода за всеки.

 

 

През 2005 г. държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс изрази в реч пред преподавателския и студентски състав на Американския университет в Кайро надеждата си, че ще дойде време, когато “всяко правителство ще уважава волята на своите граждани, защото идеалът на демокрацията е универсален” (Rice, C. “Remarks at the American University in Cairo”, June 20, 2005). Тези думи, изречени пред европейска или американска аудитория едва ли биха направили такова силно впечатление, както в самия център на една мюсюлманска страна.

Последните вътрешно-политически събития в Египет показаха красноречиво и трагично неизбежната истина, че понятията “ислям” и “демокрация” са несъвместими, защото двете идеологии са твърде културно и исторически обособени и противопоставящи се. Като религиозно-социална и философска система, ислямът не само че не съдържа понятието “демокрация”, но поради пирамидалната си структура не приема идеи като “свобода”, “народност” или “плурализъм” на мисленето, словото и действията. Там, където абсолютното “покорство” на мнозинството към една личност (Аллах, Мохамед, халиф, султан и т. н.) е възведено в позицията на императив, не може да има концепция за “народна воля” или “народен избор”. Френският познавач на исляма Жан-Клод Баро основателно отбелязва, че “ислямът идентифицира духовенството с империята”, защото в тази религия вдъхновител и пазител на сакралното е онзи, който стои на върха на обществената пирамида (Баро, Ж.-Кл. Ислямът: религия на силата или силата на една религия. “Кибеа”, 1992. 53).

Коранът, хадисите на Мохамед и шария отхвърлят идеята за демократизъм. Въпреки че някои ислямски правителства в Арабската лига са подписвали Всеобщата декларация за правата на човека, където са регламентирани концепциите за свободата на волята, универсалността на законите и тяхната справедливост, правото на самоуправление на народите и т. н., самият демократичен дух и смисъл е силно изменен. Така например, правната формула, че “хората трябва да бъдат съдени според законите” е адаптирана така: “хората трябва да бъдат съдени според шарията”. Това означава, че “духът на законите” според философията на Монтескьо, който носи идеите на Просвещението, е унищожен и на негово място е имплантиран “духът на шарията” от VІІ в.

Всъщност и днес мюсюлманските тълкуватели на своята правна система открито заявяват, че когато европейците или американците говорят за “правата на човека”, те трябва да разбират това само в контекста на своята социална и културна среда. Просветителската епоха е част от тяхната история, докато мюсюлманите си имат шария и тя е неотменима база на правната система и държавата за тях. Следователно, за “универсалност” на “Всеобщата декларация за правата на човека” въобще не може да се говори. Терминът “всеобщност” от гледна точка на исляма е най-малкото некоректен.

Шария за пирамидалната структура на обществото

Първата и основна предпоставка за пирамидалната структура на мюсюлманското общество е убеждението, че Аллах управлява всяка мюсюлманска държава (Сура 7:54). Той е Създателят на света и човека. Той е упълномощил своя Пейгамбер Мохамед да прогласи истинската религия и да бди за нейното опазване. Следователно, никой няма право да участва в или да оспорва суверенното право на Аллах да управлява сам и да бъде единствен Съдия на непокорните (12:40).

В Корана изрично е посочено, че мюсюлманинът трябва да отдава слава единствено на Аллах, “който няма равен на себе си по сила и мощ и който няма нужда от закрилник” (17:111; в някои преводи вместо “закрилник” е използвано “съуправител”). Тук е налице пряка атака срещу християнския възглед за Троичния Бог, но също така е подчертана абсолютната власт на Аллах. Същата идея е повторена и на други места: “Запретил е Аллах именно явното и скритото злодеяние, греха и несправедливостта да се приписват за равноподобни на Аллах неща, относно които не е спуснато никакво доказателство” (7:33).

Съвременният ислямски правист д-р Махмуд ал-Кахлиди обобщава: “В исляма управлението принадлежи на Аллах и Неговите закони, но в западната демокрация управленията принадлежат на народа. Това (различие – б. м.) не може да бъде примирено с ислямските принципи на политическата система... Не можем да видим никакво свидетелство в Корана, което да докаже, че управлението може да бъде на хората, а не на Аллах” (Цит. по: Gabriel, M. Culture Clash. Front Line, 2007. 142). Ето защо изводът трябва да бъде, че каквито и да са клаузите на шария, те са оправдани от гледна точка на кораничния възглед за абсолютността на управлението.

Тази концепция предполага, че всяка политическа система, която не се съобразява с кораничните предписания и примерите на хадит, е всъщност наказуем “бунт” срещу Аллах. Тя цели “заграбването” на властта от “законния” Притежател. На народа е забранено: “И недейте за нещата, които лъжовно описват вашите езици, да казвате: “Това е позволено, а това пък забранено”. Защото така лъжа ще сте изрекли вие пред Аллах, а без съмнение няма да има спасение за онези, които лъжи изричат пред Аллах” (Сура 16:116). С други думи, от гледната точка на Корана всички законови системи като Конституцията, Наказателният кодекс, Кодексът на труда, Семейният кодекс и т. н. са “изречени лъжи” пред Аллах, ако са гласувани от мнозинство.

Не може да има хуманност или смекчаващи вината обстоятелства за дадено престъпление според шария. Затова в повечето случаи ислямските законодателства предвиждат бой с камшик, осакатявания на човешкото тяло или смърт чрез “обесване” или “убиване с камъни” на публично място. Но за углавно престъпление се смята “вероотстъпничеството”, т. е. отказването от или оспорването на абсолютната власт на Аллах и Пейгамбер. Жан-Клод Баро цитира чл. 306 на Наказателния кодекс на Илямската република Мавритания: “Всеки мюсюлманин, извършил било на думи, било на дело престъплението вероотстъпничество... ще бъде призован да се покае в срок от три дни. Ако през това време не се покае, той се осъжда на смърт като вероотстъпник, а имуществото му се конфискува в полза на държавата” (Баро, Ж.-Кл. Цит. съч. 60). Законът на тази република повтаря почти буквално текстовете на Корана в Сура 5:33; 9:61 и др. Такова е законодателството и в други ислямски страни като Иран, Саудитска Арабия, Пакистан, Судан.
Един от влиятелните радикални тълкуватели на шария Абдула Маудиди (1903-1979) категорично укорява онези, които си позволяват “да поставят законите на Аллах зад себе си и се опитват да създадат нови закони” (Gabriel, M., op. cit. 143). Ислямските авторитети чувстват сигурност в консервативното съхраняване на древните формулировки на шария и свързват нежеланите и опасни “нововъведения” със западната юриспруденция. Следователно никаква демократична форма на законова или политическа система не може да бъде възприета в едно общество, което се ръководи от принципите на Корана и шария.

“Грехът” на демокрацията

От гледната точка на исляма “демокрацията” като философска, правна и държавна система се определя като “грях”. Тя се уподобява на “идол” на Шейтан, който замъглява съзнанието на правоверните и ги отклонява от Правия път. Големият страх на поддръжниците на шария е, че демократичното обсъждане на какъвто и да било проблем внася “разногласия” и “препирня”. Мюсюлманинът не споделя принципа, че истината се ражда в спора. Спорът за него показва несъвършенството на човешката природа и подчертава абсолютния авторитет на Аллах. Затова в Корана е казано: “Ей, вярващи, покорявайте се на Аллах! Покорявайте се на Пейгамбера и на тези, които притежават власт между вас. Ако пък в разногласие изпаднете за нещо и ако наистина вярваме в Аллах и в Ахърета, то отнесете въпроса до Аллах и до неговия Пратеник. Това е най-полезно и много по-добре за крайния резултат” (Сура 4:59).

Аллах е създал пирамидалната система на властта. Абсолютната власт принадлежи само на него и признанието за това е илюстрирано в живота на Мохамед. Нито Мохамед, нито халифите след него са допускали решения и власт на мнозинството. Следователно мюсюлманинът не би приел друга опция на управление и юриспруденция, която не е създадена от Аллах, не е регламентирана в Корана и не е демонстрирана в ислямската традиция.

В Корана се препоръчва дори неподчинение и бунт към онези властници, които не принадлежат към исляма и религиозните постановления. Аллах заповядва на мюсюлманина: “И не бъди ти смирен пред онези, сърцата на които направили сме ние небрежни към това да ни споменават, които отдали са се на желанията си долни и които прекалени са в делата си” (18:28). В този не особено ясен ает (кой точно е причината за “небрежността” към Аллах!) все пак прозира заповедта за неподчинение към онези властници, които пренебрегват абсолютната власт на Аллах. Тук става дума както за мюсюлмани, така и за немюсюлмани.

Държавното устройство на републиката в европейския и американския й вид е непознато за мюсюлманските общества. Самото обозначение “ислямска република” показва, че такава държава не е като Република България, защото там е в сила не някаква демократична Конституция, а шария. Затова президентите на такива “републики” като Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи или Хосни Мубарак управляваха като диктатори, подобно на халифите Абу Бакр или Омар.
Създателят на Турската република Кемал Ататюрк (1881-1938) направи успешен опит да създаде една светска държава, в която действат проевропейски закони и тя се управлява по един по-демократичен начин. Историческите процеси в Турция обаче показаха, че ислямският фундаментализъм не е обезкръвен. През последните години често бяхме свидетели на завземане на властта от ислямисти и опити да бъде възстановена ролята на шария. Удачна илюстрация ще бъде случаят с Тансу Чилер, която през 1993 г. бе избрана като първата жена министър-председател на Турция. Тази победа срещу традиционния консерватизъм обаче не трая дълго. По време на своето управление Тансу Чилер бе постоянно критикувана за прогресивните си реформи и трябваше да напусне високия пост. А когато Ербакан дойде на власт, тя бе принудена в качеството си на вицепремиер и министър на външните работи в неговия кабинет да сложи “чадра” (фередже), за да демонстрира при международни срещи на високо равнище, че ислямската традиция не е отпуснала своя захват повече от 70 години след обявяването на турската република през 1923 г. Като се има предвид, че “забраждането” на мюсюлманката е знак за овластяването на мъжа, чадрата на турския външен министър играеше ролята на красноречив символ.

Джон Еспозито, един от големите познавачи на исляма в близкото минало, правилно подчертава, че за мюсюлманите ислям и недемократична политика са неразделими идеологически реалности. Това е така поради самия характер на религията, възприемана и практикувана като “цялостен начин на живот” (Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 163). Следователно, ако даден политик провежда в някаква форма прозападна политика, например, либерализирането на социалното поведение и ролята на жената, той “нарушава” вековни традиции и обичаи в исляма и трябва да бъде възпрепятстван и дори наказан за това.

Египетският президент Ануар Садат (1918-1981) плати с живота си, защото бе обвинен от ислямски фундаменталисти, че превръща страната на фараоните (египетски и арабски!) в западен сателит. Садат бе нобелист за заслугите си в мирните преговори между Египет и Израел в един твърде напрегнат период за двете страни. Заслугата му тогава бе огромна, защото той бе първият президент на ислямска страна, която сключи мирен договор с Израел, но ислямистите от организацията “Египетски ислямски джихад” видяха в действията му само “нарушение” на повелите в шария. По един трагичен начин животът на Садат приключи сякаш в потвърждение на кораничния принцип: “Нито евреите, нито пък християните ще бъдат доволни от тебе, докато не възприемеш тяхната вяра. Но речи им: “Правият Път е само Пътят на Аллах!” И щом като знаеш това, ако решиш да изпълниш тяхното желание, знай, че Аллах повече няма да те дари нито с помагач, нито пък с покровител” (Сура 2:120). Пейгамбер е приел този принцип като меродавен за своя живот и дейност и ислямските фундаменталисти следват неговия пример до ден днешен.

Това е пътят на омразите, враждите и разрушенията. Дали и кога мюсюлманите ще оценят както подобава истинските демократични ценности, които действително са универсални, е въпрос на адекватен избор между шария и демокрация. Отговорът на този въпрос е еднакво важен както в ислямските страни, така и в Република България!

През 2005 г. държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс изрази в реч пред преподавателския и студентски състав на Американския университет в Кайро надеждата си, че ще дойде време, когато “всяко правителство ще уважава волята на своите граждани, защото идеалът на демокрацията е универсален” (Rice, C. “Remarks at the American University in Cairo”, June 20, 2005). Тези думи, изречени пред европейска или американска аудитория едва ли биха направили такова силно впечатление, както в самия център на една мюсюлманска страна.

 

Последните вътрешно-политически събития в Египет показаха красноречиво и трагично неизбежната истина, че понятията “ислям” и “демокрация” са несъвместими, защото двете идеологии са твърде културно и исторически обособени и противопоставящи се. Като религиозно-социална и философска система, ислямът не само че не съдържа понятието “демокрация”, но поради пирамидалната си структура не приема идеи като “свобода”, “народност”  или “плурализъм” на мисленето, словото и действията. Там, където абсолютното “покорство” на мнозинството към една личност (Аллах, Мохамед, халиф, султан и т. н.) е възведено в позицията на императив, не може да има концепция за “народна воля” или “народен избор”. Френският познавач на исляма Жан-Клод Баро основателно отбелязва, че “ислямът идентифицира духовенството с империята”, защото в тази религия вдъхновител и пазител на сакралното е онзи, който стои на върха на обществената пирамида (Баро, Ж.-Кл. Ислямът: религия на силата или силата на една религия. “Кибеа”, 1992. 53).

 

Коранът, хадисите на Мохамед и шария отхвърлят идеята за демократизъм. Въпреки че някои ислямски правителства в Арабската лига са подписвали Всеобщата декларация за правата на човека, където са регламентирани концепциите за свободата на волята, универсалността на законите и тяхната справедливост, правото на самоуправление на народите и т. н., самият демократичен дух и смисъл е силно изменен. Така например, правната формула, че “хората трябва да бъдат съдени според законите” е адаптирана така: “хората трябва да бъдат съдени според шарията”. Това означава, че “духът на законите” според философията на Монтескьо, който носи идеите на Просвещението, е унищожен и на негово място е имплантиран “духът на шарията” от VІІ в.

 

Всъщност и днес мюсюлманските тълкуватели на своята правна система открито заявяват, че когато европейците или американците говорят за “правата на човека”, те трябва да разбират това само в контекста на своята социална и културна среда. Просветителската епоха е част от тяхната история, докато мюсюлманите си имат шария и тя е неотменима база на правната система и държавата за тях. Следователно, за “универсалност” на “Всеобщата декларация за правата на човека” въобще не може да се говори. Терминът “всеобщност” от гледна точка на исляма е най-малкото некоректен.

 

Шария за пирамидалната структура на обществото

 

Първата и основна предпоставка за пирамидалната структура на мюсюлманското общество е убеждението, че Аллах управлява всяка мюсюлманска държава (Сура 7:54). Той е Създателят на света и човека. Той е упълномощил своя Пейгамбер Мохамед да прогласи истинската религия и да бди за нейното опазване. Следователно, никой няма право да участва в или да оспорва суверенното право на Аллах да управлява сам и да бъде единствен Съдия на непокорните (12:40).

 

В Корана изрично е посочено, че мюсюлманинът трябва да отдава слава единствено на Аллах, “който няма равен на себе си по сила и мощ и който няма нужда от закрилник” (17:111; в някои преводи вместо “закрилник” е използвано “съуправител”). Тук е налице пряка атака срещу християнския възглед за Троичния Бог, но също така е подчертана абсолютната власт на Аллах. Същата идея е повторена и на други места: “Запретил е Аллах именно явното и скритото злодеяние, греха и несправедливостта да се приписват за равноподобни на Аллах неща, относно които не е спуснато никакво доказателство” (7:33).

 

Съвременният ислямски правист д-р Махмуд ал-Кахлиди обобщава: “В исляма управлението принадлежи на Аллах и Неговите закони, но в западната демокрация управленията принадлежат на народа. Това (различие – б. м.) не може да бъде примирено с ислямските принципи на политическата система... Не можем да видим никакво свидетелство в Корана, което да докаже, че управлението може да бъде на хората, а не на Аллах” (Цит. по: Gabriel, M. Culture Clash. Front Line, 2007. 142). Ето защо изводът трябва да бъде, че каквито и да са клаузите на шария, те са оправдани от гледна точка на кораничния възглед за абсолютността на управлението.

 

Тази концепция предполага, че всяка политическа система, която не се съобразява с кораничните предписания и примерите на хадит, е всъщност наказуем “бунт” срещу Аллах. Тя цели “заграбването” на властта от “законния” Притежател. На народа е забранено: “И недейте за нещата, които лъжовно описват вашите езици, да казвате: “Това е позволено, а това пък забранено”. Защото така лъжа ще сте изрекли вие пред Аллах, а без съмнение няма да има спасение за онези, които лъжи изричат пред Аллах” (Сура 16:116). С други думи, от гледната точка на Корана всички законови системи като Конституцията, Наказателният кодекс, Кодексът на труда, Семейният кодекс и т. н. са “изречени лъжи” пред Аллах, ако са гласувани от мнозинство.

 

Не може да има хуманност или смекчаващи вината обстоятелства за дадено престъпление според шария. Затова в повечето случаи ислямските законодателства предвиждат бой с камшик, осакатявания на човешкото тяло или смърт чрез “обесване” или “убиване с камъни” на публично място. Но за углавно престъпление се смята “вероотстъпничеството”, т. е. отказването от или оспорването на абсолютната власт на Аллах и Пейгамбер. Жан-Клод Баро цитира чл. 306 на Наказателния кодекс на Илямската република Мавритания: “Всеки мюсюлманин, извършил било на думи, било на дело престъплението вероотстъпничество... ще бъде призован да се покае в срок от три дни. Ако през това време не се покае, той се осъжда на смърт като вероотстъпник, а имуществото му се конфискува в полза на държавата” (Баро, Ж.-Кл. Цит. съч. 60). Законът на тази република повтаря почти буквално текстовете на Корана в Сура 5:33; 9:61 и др. Такова е законодателството и в други ислямски страни като Иран, Саудитска Арабия, Пакистан, Судан.

Един от влиятелните радикални тълкуватели на шария Абдула Маудиди (1903-1979) категорично укорява онези, които си позволяват “да поставят законите на Аллах зад себе си и се опитват да създадат нови закони” (Gabriel, M., op. cit. 143). Ислямските авторитети чувстват сигурност в консервативното съхраняване на древните формулировки на шария и свързват нежеланите и опасни “нововъведения” със западната юриспруденция. Следователно никаква демократична форма на законова или политическа система не може да бъде възприета в едно общество, което се ръководи от принципите на Корана и шария.

 

“Грехът” на демокрацията

 

От гледната точка на исляма “демокрацията” като философска, правна и държавна система се определя като “грях”. Тя се уподобява на “идол” на Шейтан, който замъглява съзнанието на правоверните и ги отклонява от Правия път. Големият страх на поддръжниците на шария е, че демократичното обсъждане на какъвто и да било проблем внася “разногласия” и “препирня”. Мюсюлманинът не споделя принципа, че истината се ражда в спора. Спорът за него показва несъвършенството на човешката природа и подчертава абсолютния авторитет на Аллах. Затова в Корана е казано: “Ей, вярващи, покорявайте се на Аллах! Покорявайте се на Пейгамбера и на тези, които притежават власт между вас. Ако пък в разногласие изпаднете за нещо и ако наистина вярваме в Аллах и в Ахърета, то отнесете въпроса до Аллах и до неговия Пратеник. Това е най-полезно и много по-добре за крайния резултат” (Сура 4:59).

 

Аллах е създал пирамидалната система на властта. Абсолютната власт принадлежи само на него и признанието за това е илюстрирано в живота на Мохамед. Нито Мохамед, нито халифите след него са допускали решения и власт на мнозинството. Следователно мюсюлманинът не би приел друга опция на управление и юриспруденция, която не е създадена от Аллах, не е регламентирана в Корана и не е демонстрирана в ислямската традиция.

 

В Корана се препоръчва дори неподчинение и бунт към онези властници, които не принадлежат към исляма и религиозните постановления. Аллах заповядва на мюсюлманина: “И не бъди ти смирен пред онези, сърцата на които направили сме ние небрежни към това да ни споменават, които отдали са се на желанията си долни и които прекалени са в делата си” (18:28). В този не особено ясен ает  (кой точно е причината за “небрежността” към Аллах!) все пак прозира заповедта за неподчинение към онези властници, които пренебрегват абсолютната власт на Аллах. Тук става дума както за мюсюлмани, така и за немюсюлмани.

 

Държавното устройство на републиката в европейския и американския й вид е непознато за мюсюлманските общества. Самото обозначение “ислямска република” показва, че такава държава не е като Република България, защото там е в сила не някаква демократична Конституция, а шария. Затова президентите на такива “републики” като Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи или Хосни Мубарак управляваха като диктатори, подобно на халифите Абу Бакр или Омар.

Създателят на Турската република Кемал Ататюрк (1881-1938) направи успешен опит да създаде една светска държава, в която действат проевропейски закони и тя се управлява по един по-демократичен начин. Историческите процеси в Турция обаче показаха, че ислямският фундаментализъм не е обезкръвен. През последните години често бяхме свидетели на завземане на властта от ислямисти и опити да бъде възстановена ролята на шария. Удачна илюстрация ще бъде случаят с Тансу Чилер, която през 1993 г. бе избрана като първата жена министър-председател на Турция. Тази победа срещу традиционния консерватизъм обаче не трая дълго. По време на своето управление Тансу Чилер бе постоянно критикувана за прогресивните си реформи и трябваше да напусне високия пост. А когато Ербакан дойде на власт, тя бе принудена в качеството си на вицепремиер и министър на външните работи в неговия кабинет да сложи “чадра” (фередже), за да демонстрира при международни срещи на високо равнище, че ислямската традиция не е отпуснала своя захват повече от 70 години след обявяването на турската република през 1923 г. Като се има предвид, че “забраждането” на мюсюлманката е знак за овластяването на мъжа, чадрата на турския външен министър играеше ролята на красноречив символ.

 

Джон Еспозито, един от големите познавачи на исляма в близкото минало, правилно подчертава, че за мюсюлманите ислям и недемократична политика са неразделими идеологически реалности. Това е така поради самия характер на религията, възприемана и практикувана като “цялостен начин на живот” (Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 163). Следователно, ако даден политик провежда в някаква форма прозападна политика, например, либерализирането на социалното поведение и ролята на жената, той “нарушава” вековни традиции и обичаи в исляма и трябва да бъде възпрепятстван и дори наказан за това.

 

Египетският президент Ануар Садат  (1918-1981) плати с живота си, защото бе обвинен от ислямски фундаменталисти, че превръща страната на фараоните (египетски и арабски!) в западен сателит. Садат бе нобелист за заслугите си в мирните преговори между Египет и Израел в един твърде напрегнат период за двете страни. Заслугата му тогава бе огромна, защото той бе първият президент на ислямска страна, която сключи мирен договор с Израел, но ислямистите от организацията “Египетски ислямски джихад” видяха в действията му само “нарушение” на повелите в шария. По един трагичен начин животът на Садат приключи сякаш в потвърждение на кораничния принцип: “Нито евреите, нито пък християните ще бъдат доволни от тебе, докато не възприемеш тяхната вяра. Но речи им: “Правият Път е само Пътят на Аллах!” И щом като знаеш това, ако решиш да изпълниш тяхното желание, знай, че Аллах повече няма да те дари нито с помагач, нито пък с покровител” (Сура 2:120). Пейгамбер е приел този принцип като меродавен за своя живот и дейност и ислямските фундаменталисти следват неговия пример до ден днешен.

 

Това е пътят на омразите, враждите и разрушенията. Дали и кога мюсюлманите ще оценят както подобава истинските демократични ценности, които действително са универсални, е въпрос на адекватен избор между шария и демокрация. Отговорът на този въпрос е еднакво важен както в ислямските страни, така и в Република България!

Напоследък в българския евангелизъм се наблюдава засилване на опитите да се внедрят опасни Ню Ейдж идеи. Те се прокарват от висши държавни представители и евангелистки лидери, които не са на демократично избираема длъжност, т. е. не са упълномощени от широката маса евангелисти да ги представляват на обществени форуми. Ето защо такива самозвани евангелистки лидери си позволяват противно на новозаветното учение и заветите на реформаторите от ХVІ в. насам да възприемат и дори да налагат на останалите евангелисти инициативи, които не са християнски, а представляват видимо възгледи, които отдавна са известни в богословието като бахайство, мунизъм и Ню Ейдж.

Конкретен повод за написването на тази статия е неправомерното включване на някои пастори в “Национален съвет на религиозните общности в България” и обявяването на общорелигиозни молитвени богослужения под егидата на президента на Република България г-н Плевнелиев. Нашата категорична позиция, която ще аргументираме и илюстрираме по-долу, е, че такива мероприятия са плод не само на драстична богословска некомпетентност, но представляват опасно залитане към идеологията на Ню Ейдж.

Концепцията за “религиозен обединител” в Ню Ейдж

Концепцията за “религиозен обединител” по начало е политическа, не религиозна. Държавният глава (император, крал или президент) си поставя за цел да “примири” и “обедини” различните религиозни представителства в рамките на своите владения, за да се предпази от евентуални социално-религиозни проблеми. Неговата цел не е духовност, благоденствие или благословение на поданиците, а подсигуряване на доверие към и стабилност на своята позиция.

В историята на религиите има много такива примери. Римският император от времето на Октавиан Август (І в.) започнал да съчетава в поста си както политическата, така и религиозната власт. Той бил princeps senatus (първи сенатор), цензор, консул, трибун. Също така той бил и pontifex maximus (върховен жрец) и дори се самобожествявал като “благодетел” на всички слоеве и етноси в империята (Светоний. Дванадесетте цезари. Кн. І-ІІ).

Превъзходният апологет на християнството и критик на тогавашната държавна върхушка Тертулиан пише саркастично, че за римляните “божествеността се мери според човешките прищевки” (Тертулиан. Апология на християнството. V.І). Амбицията на римския император да запази ролята и влиянието си върху религиозните дела и инициативи се запазила и в двехилядолетната история на християнството. Достатъчно е да споменем имената на императорите Константин – Велики (274-337) и Теодосий І Велики (378-395). Първият е известен с издаването на Миланския едикт (313 г.), в който са изравнени правата на всички религии и техните представители в тогавашната римска империя. Въпреки традиционното венцесловене на императора за този му акт, текстът на този едикт показва една плуралистична тенденция. Нека цитираме централния пасаж, в който Константин обявява: “да дарим на християните и на всички свобода да следват оная религия, която всеки един желае; та Божеството, каквото и да било то и въобще онова, което е на небето, да бъде милостиво и благосклонно към всички, които се намират под наша власт” (Поснов, М. История на християнската църква. Т. ІІ. “Анубис”, 1993. 51).

Видно е, че императорът въобще не се интересува “кое е Божеството” – важното е то (Зевс, Амон-Ра, Христос и т. н.) “да бъде благосклонно” към всички поданици на римската държава. Важното е изявите на Божеството на всяка религия да хармонират с волята на императора. При такава плуралистична постановка става ясно, че от гледна точка на императорската религиозна политика Божеството, каквото и да е то, ще бъде в най-добрия случай “благодарен съмишленик” на императора, за да бъдат неговата роля и действия “узаконени” в държавата. Принципно тази позиция на държавния глава се е запазила през следващите векове и до днес, независимо дали държавата е монархия или република. Опитите на нашите президенти през последните години да доближат до себе си водачите на различните религиозни представителства уж под обединяващата идея “за благото на народа”, който де факто е разделен между християнство, ислям, юдаизъм и други по-малко влиятелни религиозни формации, а вътрешно пък всяка една религия има различни фракции, всъщност представляват едно повторение на плуралистичната идея на “Миланския едикт”.

През последните две столетия плуралистичната идея за “обединението” на религиозните поклонения на “Божеството, каквото и да е то”, създаде учения и практики, които най-общо казано влязоха в аморфната политико-научно-религиозна система на Ню Ейдж. Нейните адепти, които иначе са многообразни и често се противопоставят едни на други, са единни в едно. Според тях “епохата на християнството” е приключила безвъзвратно и е настъпила “Нова Епоха”, защото нашата слънчева система е навлязла в съзвездието “Водолей”, откъдето ние предполагаемо черпим “нови религиозни идеи”. Такива промени ставали приблизително на всеки 2000-2200 години и християнството, което е навършило две хилядолетия, се е изчерпало и трябва да отстъпи ролята си на “новите идеи”.

Известната холивудска актриса и религиозна писателка Шърли Маклейн дава една симптоматична дефиниция за Ню Ейдж: “това е епоха на хуманизъм, братство и окултни събития” (Hexham, I. & Kl. “The Soul of the New Age”, Christianity Today [Sept. 2, 1988]. 20). Под “хуманизъм” се разбира всяка светска философия и политическа идеология, която не е основана върху християнските принципи. Под “братство” се разбира приравняването на представителите на различните религии, на техните религиозни учения и практики, при което нито една религия не може да се смята за “истинската”. Под “окултни събития” се разбира навлизането на митологични зависимости от обекти на природата, например, признанието за влияние на небесните тела върху нашия живот. В една или друга степен идеите на Ню Ейдж обуславят днешната политика в развитите страни или се вклиняват в нови религиозни системи, възникнали върху традиционните световни религии като християнство, юдаизъм, ислям, индуизъм и т. н.

Съществена роля за разпространението на идеите на Ню Ейдж играят знакови фигури в нашето съвремие. Освен Шърли Маклейн един от популярните актьори е сциентологът Том Круз. Бившият корейски евангелист Сън Мюнг Муун (1920-2012) създаде крупната финансова, политическа и религиозна империя на “Обединяващата Църква”, под чието влияние попаднаха някои евангелистки пастори у нас веднага след политическите промени през 1989 г. Муун използваше привлекателната практика на “масовите сватби” с представители на различни етноси, християнски конфесии и религиозни формации. Той постигна рекорд от ок. 20 000 брачни двойки, които “благослови” наведнъж през 2009 г. Връзките на Муун с видни политици като Никсън, Рейгън, Горбачов и др. му помогнаха да установи трайно влияние върху важни политически инициативи. Така например, по неговата инициатива са създадени в различни страни редица организации, пропагандиращи “световен мир и единство”, и тези идеи са възприети от политици и държавни институции. През последните десетилетия Муун търсеше и постигаше пробив чрез обществени фигури на различни нива: държавни глави, депутати, хора на културата и бизнеса, спортисти или религиозни дейци. Пробив има и в България и ние трябва да бъдем внимателни срещу всяка извънхристиянска инициатива за “религиозно обединяване” на представители на различни религии, която се осъществява в наглед невинни форми като “общи молитви” и “общи религиозни организации”. Всяка подобна инициатива и форма е опасна за идентичността на християнството!

Концепции на Ню Ейдж, прилагани у нас през последните години

Идеята за създаване на “Национален съвет на религиозните общности в България” (НСРОБ) е политическа инициатива, която ненужно дублира отговорностите на Дирекцията на вероизповеданията. Като политическа инициатива, тя представлява една от концепциите на Ню Ейдж да се постига “обединение” на религиозно ниво, което уж ще се изразява в името на мира и спокойствието, науката и културата, благоденствието и добрите перспективи за поданиците. В скоби ще подчертая, че християните и особено разумните евангелски представители никога не сме били против такива идеи, така че нямаме нужда от НСРО да ни ги формулира, декларира и налага, за да ги реализираме. В Новия Завет е казано преди 2000 години: “Промишлявайте за това, което е добро за всичките човеци; ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всичките човеци” (Римл. 12:17-18). Ние обаче изповядваме друг принцип – принципа на Христос: “Мир ви оставям; Моя мир ви давам. Аз не ви давам, както светът дава” (Йоан 14:27). Христовият мир не е изкуствено наложеният мир от дипломати и религиозни политикани. Христовият мир предизвиква динамиката на безпокойството поради греха и отчуждението от Бога, размирието на ужилената съвест, отказа от други богове и приемането на Христос, Чието име единствено дава спасение и вечен живот! Нещо повече, в духовен и нравствен смисъл Христос предупреждава, че “Неговият мир” дори се втурва в личния и обществен живот като “меч”, който не допуска размиването на религиозните граници (вж. Мат. 10:34).

Каква обаче е “миротворческата” дейност на НСРО, в която са се включили лица като Николай Неделчев и Евгений Найденов? Нека видим какво “богословие” изповядва тази организация. На 5.02.2013 г. Евгений Найденов присъства на форум, организиран от НСРО под надслов “Религия и наука се обединиха в името на толерантността”. Тук има някои странни неща. Първо, идеята за “обединяване” усилията на наука и религия е типична концепция на Ню Ейдж, афиширана още от Е. Блаватска, а в по-ново време и от Фритьоф Капра, Мерилин Фъргюсън и др. Второ, на този форум се афишира един “нов модел” на научно-религиозни отношения. В “Декларацията”, подписана от Е. Найденов от името на българските евангелисти, е записано: “Ние сме различни, но имаме обща природа, Един Творец и общи човешки потребности и ценности”. Нека запитаме: “Може ли евангелският християнинът да се съгласи, че Яхве, Аллах, Триединният Бог, Брама и т. н. са име на Един и Същ Творец?” В Св. Писания на християните никъде няма такова нещо! Представителите на Ню Ейдж обаче твърдят точно това, обединявайки “наука” и “религия”: “Вярвам, че идва един Световен ред, в който науката ще се слее в монистичната философия (т. е. религията) и целият свят ще бъде пометен в едно ново съзнание” (Stone, J. SPC Journal [July 1977]).

Председателят на НСРО д-р Рупен Крикорян поддържа доста близки отношения не само с Арменската православна църква, но и с представителите на мюсюлманската общност. Доста странно впечатление обаче прави фактът, че той контактува и с мормонската организация, която още не е член на НСРО, но вероятно ще се стигне и до там. Затова възниква въпросът: “Каква е евангелската роля на лица като Неделчев и Найденов, които никъде не показват уникална християнско-евангелска позиция?” Ние не враждуваме и не предизвикваме никой представител на други религии и религиозни култове, но докъде се простира една позиция, в която липсва фактическата уникалност и необходимостта от благовестие? Ако ние постоянно седим на една и съща маса с друговерци и противници на християнството, пием едно и също кафе и наричаме Един и Същ Творец Яхве, Аллах, Триединния Бог и Брама, без да споменаваме дори, че “който повярва в Христос, ще получи спасение и вечен живот”, какво ще стане де факто с повелята: “Идете (по целия свят) и научете всички народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина, и Светия Дух” (Мат. 28:12)? Какво ще стане с благовестието, мисионерското дело, създаването на нови църкви за Христа?

Силно се опасявам, че участието на евангелистки представители във формации като НСРО ще предизвика рано или късно за тях и нас квалификацията и последиците: “Зная делата ти, че не си студен, нито топъл… Така, понеже си хладък, нито топъл, нито студен, ще те повърна из устата Си” (Откр. 3:15-16).