Блог Свобода за всеки
Виктор Костов

Виктор Костов

Виктор Костов е адвокат, активист в нестопанската област и благотворителността. Доктор по философия в областта на междукултурните науки, (2009), Фулър Теолоджикъл Семинари, Калифорния, САЩ, специализирал по въпросите на свободата на религия и отношенията между църква и държава. Занимава се с проблемите на свободата на съвестта свободата на религията от 1992 година.


ev protest

Гласуваният от парламента Закон за изменение и допълнение на Закон за вероизповеданията (приет 2002 г., последно изм. и доп., бр. 108 от 29.12.2018 г., в сила 01.01.2019 г.) бе публикуван в Държавен вестник и влиза в сила от 1-ви януари 2019 г. Подробните анализи и коментари предстоят.

Нашият извод съвсем накратко е, че голямото множество от най-ограничителни, крайно тоталитарни текстове не са приети в окончателния вариант. Това е изключително важно постижение за свободното гражданско общество и за публичната активност на участвалите правозащитници, евангелски църкви и всички вероизповедания в процеса. Проблемни текстове обаче не липсват в приетия вече закон. 

Основание за притеснения са разпоредбите, които оставят изискването вероизповеданията да поддържат списъци от свещенослужители, които да предоставят за проверки на държавните органи. Това изискване напомня комунистическия Закон за изповеданията, който налагаше поддържане на подобни регистри с цел контрол на служителите и съответно оказване на натиск върху тях с оглед техните убеждения и проповеди.

Проблематично е и изискването по какъв начин свещенослужителите да се легитимират като представляващи вероизповеданията, което е част от вътрешноорганизационния живот на едно вероизповедание и не може да бъде регулирано от държавата съгласно Европейската конвенция за правата на човека и Насоките за приемане на религиозно законодателство, приети от Венецианската комисия и Офиса по демокрация и човешки права при ОССЕ.

Остава и друг чисто комунистическо-нацистки подход на контрол и дискриминация срещу чуждестранни свещенослужители. Това е изискването да се уведомява държавата, ако небългарин свещенослужител участва в богослужение. Свещенослужителите чужденци могат да участват в богослужението "след уведомление на Дирекция "Вероизповедания". При положение че "участие" означава "присъствие по време на богослужение", само присъствие е достатъчно, за да се приложи това административно обременяващо изискване. Не е нужно гостът да проповядва или да се изказва по време на богослужение. Регистрираните вероизповедания ще трябва първо да уведомят държавата и след това да допуснат до богослужението чуждестранния свещенослужител. Ако няма такова уведомление, за да се спази този закон, чуждестранният свещенослужител трябва да слуша богослужението отвън на сградата, в която то се провежда.  Въвежда се противозаконна дискриминация по множествен принцип в нарушение на Закон за защита от дискриминация (религия и национален произход).

Увеличава се административното бреме при регистрация на вероизповедания, като се налага седемдневен срок за това, след регистрацията вероизповеданието да внесе решението за регистрация на съда в Дирекция "Вероизоведания". Във века на "електронното правителство" привидната невъзможност за комуникация между Софийски градски съд и Министерски съвет за предоставяне на тази информация по служебен път е само извинение за допълнителен тормоз на религиозните общности, които се регистрират като вероизповедания.

Странното изискване да не се ползват озвучителни системи при дейности на вероизповеданията на открито, формулирано неясно и объркващо, също е влязло в закона.

По държавно-политически модел ще получават субсидия така наречените от държавата "големи вероизповедания". Но финансирането е сякаш по-малкият проблем на приетите промени, въпреки че е абсурдно данъкоплатците да бъдат натоварени да финансират вероизповедания, чиито убеждения не споделят (както е и с политическите партии).

Тепърва следва да бъде установено какви действия е нужно да се предприемат от вероизповеданията и от протестантските църкви, с оглед ограничителните текстове, приети в ЗИДЗВ 2018 г. Въпреки победата за свободата на религията поради отпадане на най-крайните предложения в проекта, приетите ограничения представляват отстъпление от принципите на свободата на съвестта и религията в едно демократично и свободно общество. Те са израз на тоталитарно и дискриминационно държавно отношение към религията и свободата на изразяване на същата и са в нарушение на Европейската конвенция за правата на човека.

Пълният текст на закона можете да видите тук, а тук в PDF формат в с подчертаните променени текстове в него.

 Снимки: Горе – протестантски църкви демонстрират срещу ограничителните текстове на ЗИДЗВ на 21.12.2018 г. (от сайта actualno.com). Долу – Председателят на комисията по вероизповаденията и правата на човека в 44-то Народно събрание, г-н Велчев (от сайта sega.bg).

0000236429 middle

Протест на евангелските църкви на 21.12.2018 г. Снимка: Димитър Кьосемарлиев, Dnes.bg

В момента на писане на тези редове политическите сили в парламента гласуват Законопроект за изменение и допълнение на Закон за вероизповеванията (ЗИДЗВ). Те имат за задача да приемат скоростно проекта, за да не се окаже, че няма да могат да прокарат основните си тези за финансирането на така наречените „големи вероизповедания“, които се подкрепят от ГЕРБ и ДПС, особено ако се намеси Венецианската комисия и намери за неприемливи част от текстовете, на които управляващите партии държат.

Въпреки че Обединени патриоти отстъпиха от някои свои текстове, крайно недообмислени, ненужни и тоталитарни по отоншение на свободата на съвестта, вярата и словото, и тези текстове, на които държат, въпреки предложението за отпадането им, най-вероятно няма да минат, защото те нямат полическата мощ да ги прокарат при блоковото гласуване на ГЕРБ и ДПС.

От ограничения към финансово-държавна целесъобразност и контрол

От заседанието на комисията по вероизповедания в сряда става ясно, че почти всички ограничителни текстове няма да влязат в пленарна зала, което прави малко верятно да бъдат гласувани на второ четене в пленарна зала.

Тези промени, към отпадане на тоталитарните разпоредби, са резултат от просветната дейност и опозицията най-вече от страна на религиозните общности, евангелските църкви, правно-политическия натиск и международния натиск. Дори натискът от БПЦ да влезе текст за увеличаване на цифрата от 300 на 3000 души минимум членове за нови регистрации ще отпадне поради това, че Министерство на правосъдието представи две решения на Европейския съд за правата на човека, в които ясно се сочи, че ограничаването на бройката за регистрация е нарушение на правото на религия по чл. 9 от Европейската конвенция. Така че, двама и трима са достатъчни за формиране на ново вероизповедание.

Не трябва да подценяваме ефекта на комуникацията с официалните лица от Съвета на Европа по повод сезирането на Венецианската комисия. Уведомяването на българските власти от офиса на генералния секретар на Съвета на Европа относно възможността да се ползват от експертното становище на Венецианската комисия по повод законопроекта определено е подтикнало и законодателя да се взира по-внимателно в собствените си законодателни усилия и да ги синхронизира с тези на европейското законодателно разбиране за едно свободно и демократично управление.

Въпреки това, ще изчакаме окончателното гласуване – да се уталожи праха от това препускане и ще коментираме тогава. Но мисля, че внимателно, но напълно автентично можем да декларираме едно ниво на победа. Началните проекти и този, който гласуват сега, се различават значително.

Разбира се, истинската победа за свободата и демокрацията би била налице, ако проектът бе изцяло изоставен, защото въпреки отстъпките от началните идеи, неговият замисъл – да се контролират вероизповеданията – е неприсъщ за едно свободно и демократично общество. Такава стъпка обаче управляващите не могат да си позволят, за да не изглежда, че са се предали и са неефективни в налагането на волята си по отношение на религиите в страната. Точно такава стъпка на пълно отстъпление обаче би означавала, че България се управлява от демократичен парламент и правителство, които са склонни да се вслушат в гласа на хората и да се коригират, когато са настъпили права и свободи, които са част от демократичната същност на съвременното управление.

Борбата продължава – свободата се изисква, не се дава

Приемането на ЗИДЗВ, дори в по-приемливият му вид, не означава край на борбата за свободата на вярата и словото от страна на правозащитници и от страна на будната и обществено активна част от евангелското християнство. Напротив, това положение сочи, че е възможен и нужен един подход на активен мониторинг на ситуацията и на координация и сътрудничество между църквите и правозащитните подходи и дейности. Тъй като ако не са приети дадени ограничеиня на вярата, те могат да бъдат добавени; и обратно – ако има ограничителни разпоредби, те могат да бъдат отменени.

Оценка на реалностите след ударното приемане на остатъците от началните проектозакони

Процесът на гласуване на текстове за ИДЗВ е факт. Следва да се направи и внимателен последващ анализ и да се посочат правилни насоки за действие с оглед на изводите от анализа. Налице е инерция на алармираност както на вътрешните организации и църкви и религиозни общности, така и на международните организации, която ще влезе в действие при нужда (включително и воденето на дела, ако е нужно).

Никой, дори парламентът не е над Върховния Законодател

В крайна сметка, със закон или без закон за религията, християните се водят от съвестта си, вярата си и принципите на Върховния Законодател и Новия Завет и държавата може да уважи или да пренебрегне тази власт и свобода, но не може да я забрани или даде. Това е най-важният извод, който ако би бил изведен и приложен правилно, е една от най-важните според мен победи от сегашната ситуация. Евангелието няма и не може да бъде затворено от държавата между четири стени, одобрени от нея. Ако и кесарят разбере това, както и това, че и църквата го разбира, тогава имаме добър баланс, в които ще има свобода за проповядване на евангелието и служение с Божието слово.

 VeniceCom 102PlenMeet

Коалицията от евангелско-протестантски църкви и деноминации, противопоставяща се на ограниченията на свободата на съвестта, вярата и словото чрез изменения на религиозния закон, бе взела решение на среща в края на октомври т.г. за възможно сезиране на Венецианската комисия относно Законопроекта за измeнение и допълнение на Закон за вероизповеданията (ЗИДЗВ). Вчера, 29.11.2018 г., с оглед развитието на проекта до този момент, бе подадено искане до генералния секретар на Съвета на Европа (СЕ), с цел да бъде разяснена проблематичната същност на ЗИДЗВ, и искане за сезиране на Европейската комисия за демокрация чрез право, също позната като Венецианска комисия.

В жалбата участват Свобода за всеки и дванадесет евангелско-протестантски църкви и деноминации.

Освен правните основания в жалбата е указано, с приложение, последното Становище, което Коалицията подаде до парламента, в което се посочва нашето несъгласие с ограничителната същност на проектозакона, въпреки някои предложени от вносителите промени в проекта. Жалбата съдържа искане за процедура по даване на експертно мнение от страна на Венецианската комисия относно съответствието на ЗИДЗВ с правото на Съвета на Европа, Европейската конвенция за правата на човека и практиката на Европейския съд.

На следния линк можете да видите прес съобщение, на английски, от нашите съюзници и юридически консултанти от ADF по повод завеждането на жалбата.

https://adfinternational.org/news/new-law-threatens-minority-religions-in-bulgaria/

application to Venice commission ADF

пквпч768x432

След заседанието, мнението на СВ: Напълно е възможно развитие, което да доведе до задълбочаване на кризата за свободата на вероизповеданиe в България.

Вчера, 4 октомври 2018 г., в Народното събрание се проведе заседание на водещата комисия относно двата законопроекта за изменение и допълнение на Закон за вероизповеданията.

Присъстваха девет от редовните членове на комисията, както и редица представители на вероизповедания Българска православна църква (БПЦ), Католическа църква, мюсюлманско вероизповедание и Обединени евангелски църкви. Свобода за всеки представляваше протестантско-евангелските християнски вероизповедания Национален алианс Обединени Божии църкви (НАОБЦ) и Национален християнски център (НХЦ), както и своята позиция.

Общата ни оценка е, че съдбата на законопроектите е под въпрос, но Комисията в крайна сметка гласува за това и двата проекта да влязат в пленарна зала на първо четене. Това означава, че възможностите за криза от конституционен мащаб, в която свободата на съвестта, вярата, словото и други човешки права ще са крайно ограничени чрез един нов закон, са напълно реални.

Единствено нашата позиция бе Комисията да не допуска проектите да влязат в пленарна зала заради техния крайно антидемократичен и антиконституционен характер.

В началото на заседанието заместник-председателят на Комисията, г-н Васил Антонов, заяви, че на срещи и разговори, проведени от БСП, партията няма да подкрепи законопроектите при евентуално гласуване, което включва и собствения на трите партии проект на БСП, ДПС и ГЕРБ. Представител на АТАКА, част от Обединени патриоти, също вносители на втория законопроект, пък се противопостави на същия, представен от г-н Веселинов, вносител и негов колега.

Представител на вносителите от трите големи партии, г-н Цонев от ДПС, и представителите на Обединени патриоти накратко мотивираха своите проекти, като г-н Цонев заяви само козметични промени. И двата законопроекта продължават да застъпват крайно ограничителни виждания за свободата на вероизповеданията.

От страна на вероизповеданията отпорът и критиката срещу проектите бе почти единен, категоричен и в много от точките се припокриваха. Критиките се фокусираха върху това, че въпросите по национална сигурност не се решават с ограничаване правата на вярващите и вероизповеданията; че даренията не бива да бъдат контролирани и ограничавани от държавата чрез извънреден специален режим, а по общите закони; че правото на проповед не може да бъде подложено на разрешителен или уведомителен режим; че подготовката на проповедници и свещенослужители е абсурдно да бъде подчинена на държавни контролиращи органи, които не са компетентни да схванат същността на религиозното обучение на дадено вероизповедание; както и че вярата не е национално явление и не може държавата да ограничава международни контакти и общности заради религиозни убеждения.

Направи впечатление позицията на БПЦ, считана за най-голямо вероизповедание в страната, която застана срещу прекаленото вмешателство на Дирекция „Вероизповедания“ във вътрешните дела на църквата (респективно вероизповеданията), което дори при комунизма не е било толкова значимо, както се предвижда в законопроектите, както и срещу контрола над даренията за вероизповеданията. Тази позиция е впечатляваща, защото до настоящия момент в обсъждания на религиозни (или по-скоро антирелигиозни) законопроекти БПЦ обикновено не е взимала позиция, може би разчитайки на покровителството на държавата, което в случая не е така. Тоест БПЦ в позицията си не защитава само свои интереси, разчитайки на държавна опека, а заема позиции, които са принципни и защитават християнската вероизповедна свобода от прекалена държавна намеса. Отбелязан бе фактът, че юристите на БПЦ са представили становище от над 20 стр. по повод законопроектите.

Разбира се, неясно остана доколко БПЦ поддържа свобода за регистрационния режим на вероизповеданията и регистрацията на други православни вероизповедания в България. Римокатолическата църква например, въпреки несъгласието си със законопроектите, настоя, че регистрираните (179 според председателя г-н Велчев) вероизповедания са прекалено много.

Позицията на Свобода за всеки и на НАОБЦ и НХЦ е, че законопроектите не бива да бъдат допуснати в законодателството на страната, защото са изработени в тоталитарен и нетолерантен дух срещу всички вярващи, застрашават конституционния ред в страната, дискриминационни са на основа религия и ако станат действащо право, ще са в нарушение на българската Конституция, Европейската конвенция за правата на човека, международното право и принципите на демократичното и свободно общество. Ние застъпваме позицията тези проекти да не достигат въобще до пленарната зала на парламента поради крайната си несъвместимост с българските традиции на религиозна толерантност и принципите на демокрацията. Застъпихме също позицията, че българската държава по конституция е светска, а не атеистична, както духът на двата законопроекта предполага. Светската държава е неутрална по отношение на вяра и идеология, докато законопроектите третират вярата като общественоопасна дейност, нуждаеща се от контрол, типично за идеологическата и атеистична държава.

Нашата позиция, в другите точки, до голяма степен съвпада със становищата и критиките и на другите вероизповедания, като изразяваме несъгласие с позицията на някои присъстващи и на председателя на комисията, че трябвало да се ограничи броят на регистрираните вероизповедания. Такива ограничения нито са нужни, нито по някакъв начин помагат на цитираната причина за нуждата от тези ограничения – „понеже вероизповеданията били освободени от данъци“, затова имало недобросъвестно регистриращи се като такива. Този аргумент е несъстоятелен.

Вносители и вероизповедания се съгласиха, че ако ще има някакъв проект за закон за вероизповеданията и изменения в него, то те трябва да бъдат подложени на внимателна и обстойна обществена дискусия, тъй като става дума за сложна и деликатна материя, което е и нашата позиция за подход към религиозно законодателство по принцип.

Законопроектите бяха гласувани за разглеждане от парламента на първо четене, по чл. 43 Правилника на Народното събрание. В дискусията нямаше мнения за категоричното им отхвърляне, така че проектите да не бъдат допускани до пленарна зала, което очаквахме и за което настоявахме. Създаването на работни групи преди второ четене би означавало, че подобни крайно ограничителни и опасни законопроекти могат да бъдат реконструирани в нещо добро, според нас невъзможна цел. Въпреки гласуването, съдбата на законопроектите остава неясна, заради крайно ограничителния и тоталитарен подход при написването им, отбелязан от всички религиозни общности, включително и от БПЦ, и заявеното несъгласие с тях дори от някои от вносителите (БСП в случая).

В заключителното си изказване заместник-председателят на Комисията заяви, че настоящият Закон за вероизповеданията, макар и несъвършен, е добър и действащ в условията на съвременното общество, и може би не бива да се прилагат прибързани изменения и допълнения към него.

Ние също считаме, че писането на нови закони, и особено на антидемократични такива, не решава проблеми, а по-скоро ги създава.

С оглед изхода от заседанието считаме, че все още съществува несигурност за свободата на вярата в България, породена от възможността да бъде оформен и гласуван проект за изменение и допълнение на ЗВ, близък до обсъжданите законопроекти и в разрез с принципите на едно свободно и демократично общество.

В тази връзка Свобода за всеки и евангелско-протестантските общности на НАОБЦ и НХЦ, както и нерегистрираната общност Християнски мисионерски център ще продължат да следят процеса, касаещ свободата на вярата и словото и законодателното му третиране с цел опазване на основни човешки права и свободи както за нашите общности, така и за всеки.

Темата ни в случая изглежда малко отвеяна. Но все пак заслужаваща внимание.

Граждански форум за дарителство написа писмо до  българския президент. Дарителите и „ен-джи-отата“ (от NGO – Non-governmental organization), както се казва на побългарен английски, са притеснени от това, че дадено изказване на президента „обезценява и делегитимира работата на неправителствените организации в България, като създава внушение за деструктивно противопоставяне между държавата и нейните граждани“.

Неправителственият сектор има основание за загриженост, особено поради факта, че президентът изглежда като последовател на руската политика спрямо нестопанския сектор, а тя е – възприемане на неправителствените организации като конкуренция и заплаха за държавността (или по-скоро заплаха за възприеманата от управляващите безконкурентна роля на държавата като владетел на нейните граждани).

Ето изказването, което е насочено срещу нестопанския сектор, и конкретно злополучната Истанбулска конвенция, и е цитирано в писмото на посочените неправителствени организации и дарители:

Конвенцията отнема правомощия от държавата и вменява правомощия в неправителствени организации – те ще станат основен източник на информация и се превръщат в контролни органи. Това няма да допринесе за намаляване на насилието над жени и деца, по-скоро ще стимулира съдене на държавата. Винаги, когато държавата абдикира от своите правомощия, според мен това е опасно.

Прави са да са загрижени нестопанските организации (и ние също). Опитът да се разглеждат нестопанските граждански формирования като противопоставящи се на държавата е всъщност ограничаване на самата функция на демократичната държава да опазва правата на гражданите и наистина звучи като заплаха за ограничаване на правото на сдружаване. Още повече, че президентът упорито се опитва да прокара закон за изменение на религиозния такъв, така че на практика независими църкви и религиозни общности да престанат да съществуват или да минат в нелегалност, както при комунизма.

Именно като контрапункт на държавния стремеж към тотална власт гражданските организации са важни за демокрацията. Ако са настина граждански.

Самите представители на „гражданския сектор“ често се явяват представители на един обособил се елит, който под предлог, че е граждански сектор, действа почти като квазидържавен сектор. Това е така поради самата бюрократична същност, която се забелязва в много от тези „граждански“ организации поради корпоративните интереси, които често биват защитавани, и поради сериозното финансиране, което получават (разбира се не от Русия, къде собствен граждански сектор също не съществува без западни пари). Можем да вземем за пример най-скандално известния милиардер Джордж Сорос, който под предлог, че създава отворени общества, на практика цели да ги разгради морално и духовно. Наскоро организацията му бе делигитимирана от унгарската държава. (Проблемът е, че заради една организация често държавата ограничава всички.)

Самите добре финансирани „граждански“ организации са не толкова граждански, колкото бюрократични, със свой език, култура, цели и светоглед. Без да навлизаме в подробности, ще посочим завоя на Български хелзинкски комитет, който през комунизма бе група за борба за човешки права срещу тоталитарния режим, но деволюира в организация, която освен някои добри каузи, прокарва и социално инженерство, новоизмислени права, като „сексуална ориентация“, „трансджендъризъм“ и т.н.

Доказателство за тази тенденция е и че в цитираното писмо до президента групата на нестопански организации защитава именно ИК, която бе правилно критикувана и от нас, а и от редица други авторитети, като безпардонно прокарване на антисемейни социални и правни „норми“.

Но също ще посочим и езика, който ползват в писмото и с който елитарните „граждански“ бюрократи са свикнали:

В годините на демократично развитие на България, гражданският сектор има изключителна роля за развитието на политиките, включително в техния мониторинг, развитие на правната рамка и защитата на уязвими групи.

 „Гражданският сектор“, развитието на „политиките“, „мониторинг“ (какъв монитор?), „правната рамка“, „уязвими групи“ – само в едно изречение. Изненадан съм, че не видях фразата „най-добри практики“, която така обилно се ползва от нестопанските бюрократи, а и от държавните такива, местни и европейски. Ние също попадаме в категорията нестопанска организация, но нямаме навика да боравим с тази терминология, защото тя ни е противна. Тя сочи за изградена бюрократична система, която говори свой език, дори когато претендира за представителство на „гражданите“ и тяхното общество.

Та ето това е парадоксът на българския модел – един президент, който има желание да ограничи свободата в полза на държавата, сякаш неестествено за него защитава ценности, на които гражданите всъщност държат – нормалните понятия за пол и семейство. От друга страна, „гражданският сектор“, (разбира се, само част от него, защото не всички нестопански организации са обвързани с този елитарен модел, който борави със значителни финансови средства), който би трябвало да се вслушва по-отблизо в мнението на гражданите, застава срещу тях, прокарвайки техните елитарни нестопански въжделения за това колко прекрасна е конвенцията за защита на жените и децата от насилие, и дума не обелва за демагогския и социално противен характер на терминологията и философията на същата.

Разбира се, в крайна сметка гражданите успяха да победят ИК, заради Божията милост и заради активната гражданска позиция, която бе заклеймявана именно от мнозина представители на „гражданския сектор“.

Ние сме за ограничена власт на държавата и права на гражданите на достойнство и свободен живот. Но и не само под формата на „граждански сектор“.

Capture KS BG

Покажи ми законите си и аз ще ти покажа кой е твоят Бог. – Ървин Луцър

А той (Исус) в отговор рече: Не сте ли чели, че Онзи, Който <ги> е направил, направил ги е от начало мъжко и женско, и е казал: Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът?" – Матей 19:4-5

Свобода за всеки недвусмислено се противопостави на псевдоправния парадокс „Истанбулска конвенция“ заради моралния релативизъм, социалното инженерство, класовото противопоставяне на половете по комунистически почин, крайното неуважение към действителността, човешкото достойнство, християнските и семейни ценности, фактите и традициите и принципите на правото и справедливостта в този документ, и поради неговия радикален, революционен характер.

В края на юли Конституционният съд на Република България се произнесе по обществено-спорния въпрос за Истанбулската конвенция.

В продължение на над 35-годишната ми практика и наблюдения като юрист на българската съдебна система никога на съм успявал (въпреки искреното ми желание) да изградя особено добро мнение за нея. Корупция, механично прилагане на тоталитарно, и често вътрешно противоречиво законодателство, противоречиви решения на един и същи съд по почти идентични дела, липса на разпознаване на йерархията в длъжностите при управлението на съда, срастване на съда с изпълнителната власт и прокуратурата на основа политически интереси, неосъзнаване от съда на същността и общественото и историческо значение на правораздаването и въобще на понятието за справедливост и правосъдие. Списъкът може да продължи, като добавим, разбира се, и спорадичните прояви на съдийска компетентност, почтеност и зачитане на справедливостта.

В контраст на тази обобщена и неблагоприятна картина е решението на Конституционния съд на Република България (КС) от 27 юли, т.г. (Решение 13, Решението), с което съдът обяви Истанбулската конвенция за противоречива на българския основен закон. Решението се отличава с ясна мисъл, силна правна и житейска логика и непогрешим усет за здрав разум и справедливост.

Усет за здрав разум и справедливост

Ако подкрепящите решението на КС се спират преди всичко на правно-техническите противоречия, то КС отчетливо анализира двуличието на Истанбулската конвенция (ИК) и целта на същата под формата на международен договор за защита на жените от насилие да наложи, буквално да наложи, на ратифициращата страна ненормално тълкувание за същността на човешкия род и неговото деление на мъжко и женско.

Вместо безропотно да приеме това налагане, понеже идва от Европа и понеже много „водещи западни страни“ са го възприели, както четем в някои от особените мнения на противно гласувалите конституционни съдии, КС констатира, че равното третиране на половете не изисква грубото уеднаквяване на мъж и жена:

Правното равенство между половете е провъзгласено на конституционно ниво в чл. 6, ал. 2 от основния закон. То не означава еднакво третиране на двата пола, а изисква съобразяване с биологичните особености и различията между тях. Полът е сред изрично установените в чл. 6, ал. 2 от Конституцията признаци, въз основа на които не се допускат привилегии или ограничения в правата (решение № 1 от 27.01.2005 г. по к. д. № 8/2004 г.). Конституционният текст разглежда биологичния пол като понятие с ясно юридическо съдържание. (КС, Реш. 13 от 27 юли 2018 г., подчертаването мое)

КС съвсем точно констатира, че пренебрегването или минимизирането на разликите между половете на практика анулира декларираната от самата ИК нужда жените да бъдат подложени на специална защита от насилие. Ако мъжът и жената са напълно еднакви, то защо жените следва да бъдат защитени от насилие, а мъжете не? Следващите въпроси, който нямат отговор, са защо специално жените са въздигнати в някаква обществена класова порода, която трябва да бъде защитавана, и от кого да бъде защитавана? Ако класовия признак е пол, или в случая „жена“, то съвсем естествено насилниците срещу „жена“ ще трябва да са от подобен квалифициращ признак, „пол“, тоест „мъж“, защото няма друг пол, доколкото класите са определени в ИК.

КС адресира този въпрос заедно с ненормалното извеждане на пола не като непроменима установена същност на човешкия индивид, а като променима величина съгласно обществената нагласа:

Чрез дефинирането на „пол“ като социален конструкт в конвенцията всъщност се релативизират границите на двата пола – мъж и жена – като биологично детерминирани. Ако обаче обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж, борбата срещу насилието над жените остава само формален, но неизпълним ангажимент.

Силна правна и житейска логика

В допълнение, за да обяви противоконституционността на ИК, КС привежда аргументи от българската конституция и вътрешното българско право, международното право и традиционната житейска логика (бинарността на човешкия род като мъж и жена).

На ниво българско законодателство КС твърди следното:

Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател  като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията. (КС Реш. 13)

Само този аргумент би трябвало да е напълно достатъчен за разбирането колко несмислена е ИК. КС успешно анализира и обявява проблема: полът има социална същност, но тази социална същност не дава правно и логическо основание за създаване на нов пол, изцяло изграден върху умствено усещане за социална същност, напълно отделена от биологическите факти.

На ниво международно законодателство КС твърди следното:

На международноправно равнище разбирането за пола като единство на биологично и социално измерение, е залегнало в Римския статут на Международния наказателен съд (обн. – ДВ, бр. 68 от 16.07.2002 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от Римския статут: „По смисъла на този статут терминът „пол“ означава двата пола – мъжки и женски, в контекста на обществото. Терминът „пол“ няма никакво друго значение освен посоченото“.

Стъпвайки на международен документ, КС оборва дефиницията на пол като социална конструкция. („Конструкция“ е надут термин за по-точната фраза – „измислица“.)

На ниво историческа и всеобща човешка традиция, КС твърди следното:

Традиционно човешкото общество се изгражда върху половата бинарност, т.е. съществуването на два противоположни пола, всеки от които е натоварен със специфични биологични и социални функции и отговорности. Биологичният пол е детерминиран по рождение и е в основата на гражданския пол. Значението на гражданския пол при правното регулиране на социалните отношения (съпружество, родителство) изисква осигуряване на яснота, безспорност, стабилност и сигурност.

В Решението си КС прави ясна връзката между пол, брак, българска правна традиция и българска конституция:

Конституционната дефиниция за брак, така както винаги е присъствала в българската правна традиция, се съдържа в разпоредбата на чл. 46, ал. 1, която го определя като „…доброволен съюз между мъж и жена“. Конституционната уредба на брака е изградена върху разбирането за съществуването на два биологично определени пола – мъжки и женски. Определяйки брака като доброволен съюз между мъж и жена, Конституцията издига различния биологичен пол в императив към встъпващите в брак. Разбирането за брака като връзка между мъж и жена е вкоренено дълбоко в българското правосъзнание и в този смисъл е в основата на конституционната уредба. (Подчертаването мое.)

Опирайки се на българската правна традиция и правосъзнание, КС посочва едно важно основание за отхвърляне на ИК, която на практика има за цел да унищожи традицията и националното правосъзнание.

Именно поради тази логика на КС, зачитаща българската традиция и юриспруденция, съм склонен да назова Решение 13 едно независимо, чисто българско, неогъващо се под натиска на „велики сили“ правно решение.

Особено внимание на особените мнения

От четиримата съдии, гласували срещу мнозинството от КС, Ангелов и Ненков мотивират опозицията си срещу мнозинството с текстове на ООН, на които Конвенцията се позовавала. С цялото уважение към ООН, България не е длъжна да ратифицира лудостите на международната общност, особено когато последната, или по-скоро елитът на последната, далеч от народите, които би трябвало да представлява, крои утопични социалистически модели, които да наложи в опита си да създаде унифициран световен ред.

Трябва да се подчертае, че оспорваната разпоредба (от ИК – б.м.) почти буквално следва редакцията на чл. 5, буква „б“ от Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените от 1979 г. (ратификационен указ обн., ДВ, бр. 76 от 1981 г., в сила за България от 10.03.1982 г., пълен текст обн., ДВ, бр. 17 от 2010 г.), с който държавите-участнички са се задължили да „приемат всички надлежни мерки с цел да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените с цел постигане изкореняване на предразсъдъците и премахването на обичаите и цялата останала практика, които са основани на идеята.......за стереотипността на ролята на мъжете и жените“. (Особено мнение Ангелов, Ненков. Подчертаването мое.)

Фактът, че идеята за бруталното и безмозъчно уеднаквяване на мъже и жени, под предлог „равенство“, идва от ООН през 1979 г. по никакъв начин не оправдава приемането на тази догма на международния социализъм като адекватна и задължителна правна мярка, която да бъде прието от българския народ и закон. Да не забравяме, че ООН през 70-те години на миналия век бе изпъстрена с комунистически и социалистически представители, чиято житейска и идеологическа платформа бе марксистката идея за борба на класите и борба срещу религията (особено християнството, след като ислям в комунистическите страни почти не съществува или няма влияние) и борба за приравняването на половете въпреки техните различия. Комунистическият идеал за промяна на обществото чрез правно социално инженерство личи в цитираната фраза

„да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените“…

Изразявайки несъгласие с решението на КС, в своето особено мнение съдиите Ангелов и Ненков недвусмислено въвеждат категорията „сексуални малцинства.“ Само употребата на този термин сочи колко далеч е отишло съвременното правораздаване в анализа и стремежа към защита на извращения на сексуална основа. Да запитаме съдиите що е то „сексуално малцинство“?

Религиозните малцинства имат за признак принадлежност към вяра, която не се споделя от мнозинството. Етническите малцинства са тези, които поради различен етнос и култура се различават от тези признаци на доминантната култура в обществото. Какво различно от мнозинството имат тези, които спадат към категорията „сексуално малцинство“? Садомазохизмът, некрофилията, педофилията и зоофилията биха попаднали също в категорията „сексуално“ или „полово“ малцинство, ако сексуалните предпочитания, наричани също „сексуална ориентация“, наистина имат същността на признак за формиране на малцинство. Ако сексуалните фантазии и практики останат само частно и строго лична практика, те нямат смисъла на основни права. Подобни практики, доколкото не са престъпления, и към момента са защитени от Европейската конвенция като право на неприкосновеност на личния и семеен живот (чл. 8 от ЕКПЧ).

Но когато вярата бива ограничавана като регулируем частен проблем (виж новите законопроекти за изменение и допълнение на Закон за вероизповеданията [ЗВ] на БСП, ГЕРБ, ДПС и на Обединени патриоти) и с цел поради "важното обществено значение" на религията същата да има ограничено публично проявление (?!), както при комунизма, а в същото време сексуалната ориентация стане публично демонстриран човешки признак (вж. особени мнения към Реш. 13 на КС), налице е точно тази правна недомислица, която представлява ИК и която КС отхвърли.

В особеното си мнение нито съдиите Ангелов и Ненков, нито другите двама несъгласни съдии разясняват защо всъщност се налага ратифицирането на тази конвенция за защита на жените от насилие, при положение че са налице редица други законодателно уредени форми на защита точно на жените от насилие като например Закон за защита от домашно насилие? Подобна конвенция има смисъл само ако предлага нещо ново, а новото което ИК предлага, е разрушаване на стереотипите, свързани с ролята на половете в обществото. Тоест мъжете не бива да се държат като мъже, а жените като жени, а точно обратното, за да имало равенство. Неспособността на противоречащите съдии да вникнат в този аспект на ИК е крайно притеснителен, колкото и да е тяхно, като съдии, правото на особено мнение.

В допълнение Ненков и Ангелов твърдят следното в своето особено мнение:

Единствената цел (на ИК – б.м.) е да не се допуска насилие, насочено към определени лица, само защото имат прояви, които се възприемат от повечето членове на обществото като неприсъщи за техния биологичен пол. В цивилизованите общества унижаването на човешкото достойнство чрез използване на психическо и физическо насилие не може да бъде оправдано с утвърдените навици, предразсъдъци, традиции и други обществени практики, основани на неравенството на жената по отношение на мъжа (в тази насока вж. чл. 12 от Конвенцията). В това се състои неоценената от мнозинството конституционни съдии сърцевина на Конвенцията, съответстваща изцяло на Конституцията на Република България, която отрича неоправданото и непропорционалното насилие дори и спрямо извършителите на най-тежки престъпления.

Следва да зададем въпрос към съдиите защо е нужна цяла международна конвенция, която да не „допуска насилие“? Не е ли достатъчно ясно уредена тази материя в Наказателния кодекс в раздел Престъпления против личността? Защо недопускането на насилие срещу членове на обществото, които по кой знае какви причини са в неведение относно своя пол (обикновено причините са духовни или умствени отклонения), следва да бъде специално уредено и заложено в конвенция!? На второ място, защо е нужно Ненков и Ангелов да ни напомнят, че в цивилизованите общества унижаването на човешкото достойнство с физически и „психическо“ насилие било неоправдаемо въз основа на утвърдени традиции? Следва да запитаме конституционните съдии що е то „психическо насилие“ и как подобен вид „насилие“ бива формулирано от юристи, които би трябвало да са наясно, че законът може да наказва само за поведение, а не за мисли и думи, и то само при наличие на ясна, недвусмислена формулировка на опасното обществено деяние?

Как следва да дефинираме „психическо насилие“ над мъж, който си мисли, че е жена, ако същият се счита за „психически насилен“, в случай че някой му заяви истината – че всъщност той е мъж, който си мисли, че е жена, а не жена, „заключена“ в мъжко тяло?

Може би „психическо насилие“ ще се окаже заявяването на подобна личност на ИСТИНАТА И ФАКТИТЕ, че всъщност той не е „тя“, а е заблуден мъж, който има нужда от помощ и връщане в реалността, а не защита на „достойнството“ да живее в отрицание на действителността, и под предлог за „защита на достойнството“ да налага налудничавите си идеи на околните, на семейството си и дори на държавата и нейните органи? До каква степен трябва да се поклоним на индивидуалната автономност, дори когато тя е налудна, за да запазим достойнството на личността? По въпросите на вярата в Бога може да се спори – вярата е увереност в невидимото и затова материалистите атеисти държаха да я отрекат и я наричаха „лудост“. Но когато фактите, чисто физическата реалност, биват отричани, има ли останало достойнство в наричането на черното бяло и на жената – мъж?

Напускането на действителността, на практика налудността, е традиционно проблематична в личния живот на индивида и близките му. Когато обаче лудостта бъде превърната в човешко право и според Ненков и Ангелов, конституционни съдии, сама по себе си стане източник на "достойнство", проблемът вече е обществен, правен, и на практика приема исторически и библейски пропорции. Няма връзка между запазване на достойнството на хората с психически отклонения и налудни представи относно половата им същност, от една страна, и защитата на тези личности от насилие, от друга, защото по сега действащото законодателство всеки е защитен от престъпления срещу личността му, независимо от психичното му състояние или полова принадлежност – мъж или жена.

Конституционните съдии Филип Димитров и Константин Пенчев изразяват своето несъгласие с мнозинството от КС в значително по-лаконични становища .

Иронично е, че Филип Димитров, с дългогодишна кариера в защита на демокрацията срещу комунистическата тирания, с лека ръка приема тираничната и изцяло социалистическа идея за класовата борба между мъже и жени, прокарвана от ИК. В новата класова борба жените трябва да бъдат защитени, а сексуалните пороци – изведени във фундаментална характеристика на човешко достойнство и оттук – в права. Разбираема е реакцията на конституционен съдия Димитров срещу крайно суровото третиране на хора, които демонстрират сексуални отклонения по времето на комунизма или нацизма. В същото време, заради политическата си неприязън към тоталитарните режими от миналото, г-н Димитров не съзира тираничния уклон на ИК, която цели да създаде неоснователно привилегии чрез узаконяване на моралния релативизъм на малки групи, за които личната сексуалност по неясни причини трябва да бъде обсъждана и аплодирана от целия народ като някаква форма на постижение или героизъм.

Конституционният съдия задава почти риторично въпроса:

Как точно става заличаването на разликата между половете за мен (и вероятно други със също така обикновени възприятия като моето) остава загадка. Но от това се извежда увенчаващата мотивите към решението фраза, че „ако обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж, борбата срещу насилието над жените остава само формален, но неизпълним ангажимент“. (Особено мнение към Реш. 13, Ф.Д.)

Да си позволим да отговорим на въпроса „Как?“, като просто повторим цитата на Филип Димитров от мотивите на мнозинството по Решението на КС: „Ако обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж“… Ще припомним, че правото отразява ценностите на едно общество. Понятията добро и зло, колкото и да са станали далечни и неупотребими в съвременния самодостатъчен свят, често си правят място в обществото, като се обличат в законова форма. Ако г-н Димитров е готов да отрече тази зависимост, то ще припомним още веднъж генезиса на Конвенцията в документите на ООН от 1979 г., така удобно цитиран от несъгласните съдии Ангелов и Ненков. В този генезис лични наглото, самодостатъчно и елитарано отношение на авторите на документа по чисто тоталитарен модел да наложат на народите изравняване на мъже и жени, защитавайки ги от самите тях, и от тяхната същност като мъже и жени:

„(Държавите следва да) приемат всички надлежни мерки с цел да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените с цел постигане изкореняване на предразсъдъците и премахването на обичаите и цялата останала практика, които са основани на идеята.......за стереотипността на ролята на мъжете и жените“.

Изкореняване на предразсъдъците, премахване на обичаите, и цялата останала практика…“. Не мога да спра да повтарям тази фразеология, защото тя има запленяващо откровен тоталитарен и комунистически характер на масов идеологически тормоз и контрол. Този тип характер е в основата на документа на ООН 1979 г. и на злополучната ИК, защитавана от Филип Димитров.

Още по-иронично е, че президентът на републиката, който не крие социалистическите си идеали и подкрепя анти-демократичното и анти-религиозното законодателство за промени в ЗВ, е на практика консервативният защитник на здравия разум (и донякъде християнския светоглед!) в този възпламеняващ обществен и правен дискурс.

Отделеност на правната мисъл от хората и ежедневието

Относно особеното мнение на съдия Константин Пенчев, ще избегнем ненужно дълбаене в кратката му аргументация, която е несъстоятелна според нас. Ще обърнем внимание на последните изречния в особеното мнение на Пенчев:

Съществуващата негативна емоционална нагласа в обществото към Конвенцията би следвало да бъде отчетена при вземане на политическото решение дали този международен договор да бъде ратифициран. Общественото мнение, обаче, не може да влияе върху правната преценка за съответствието на Конвенцията с Конституцията. (Особено мнение към Реш. 13 по к.д. №3/2018, К.П.)

Интересно е как съдия, който доскоро е бил омбудсман (защитник на правата на хората срещу държавни несправедливости) и най-вероятно е подписвал решения „В ИМЕТО НА НАРОДА“, приема, че мнението на народа не бивало да влияе върху правната преценка на външен, чужд закон, който драматично ще въздейства върху правната култура, възприятия и отношение на „народа“ по фундаментално важни въпроси. Въпроси от типа на това дали „сексуалната ориентация“ е материя, която трябва да бъде уреждана в полза на нововъведения в живота на хората, които почиват на фантазии и които пренареждат вековни ценности? Не следва ли да запитаме защо съдия Пенчев не си задава въпроса откъде се е породила „съществуващата негативна емоционална нагласа в обществото“ и защо тази „негативност“ следва да бъде отчетена политически, но същевременно изцяло пренебрегната в правно отношение? Законите формират обществото, а в това общество живеем ние и ще живеят нашите деца и внуци. Простичкият отговор е, извинете за спекулацията, че Пенчев най-вероятно счита, че правото, в което той е специалист, не може да бъде „омърсено“ от мненията на простолюдието, което не е така вещо в правната материя, както е един конституционен съдия. Наистина съдът, не бива да се влияе от улични емоции, ако това е имал предвид съдия Пенчев. Правото трябва да е безпристрастно и лишено от прекомерна емоционалност. В същото време само при комунизма правото има независим живот от човека, защото неговата цел бе да обслужва обожествяваната, елитарна и тоталитарна ДЪРЖАВА. Безбожната държава не е източник на правото, Бог, който е създал и човека, и правото, е източник на идеята и чувството за справедливост.

За сведение на всеки правен елитарист ще сведем до знанието на същия, че правото съществува заради хората, а не хората заради правото.

Целта на закона не е експертите да се чувстват височайши спрямо „невежото общество“, а да решават по справедливост и съгласно висшите идеали на закона наболелите проблеми на хората. И ако задължителното налагане на нови концепции за пол, мъж, жена, брак и семейство, с цел превъзпитанието на „масите“, не е повод за загриженост на обществото съгласно разбиранията на съдия Пенчев, то следва да си зададем въпроса – какви цели вижда той в съществуването на Конституционния съд? Платформа за изразяване на правното величие на успели юристи? Разбира се, не бива да вменяваме на съдия Пенчев всички исторически наследени пороци на българското правосъдие и правна мисъл. Само отбелязваме колко трагично отделеността на идеята за право и съд от човешката нужда от справедливост е илюстрирана в особеното мнение, публикувано по повод Решението.

Отговорът на въпросите към конституционните съдии е, че всъщност, съзнателно или не, със своята особена правна логика те подкрепят идеологическата същност на Конвенцията и са поддръжници на социалното инженерство и морален релативизъм и чисто социалистическия тип класова борба и противопоставяне на половете, които стоят в основата на правната ексцесия, наречена Истанбулска конвенция.

Заключение

Решението на КС в никакъв случай не признава същността на правдата и правото, като произтичащи от Бога и истината на Евангелието.[1] Аргументите са изцяло светски, което е разбираемо. Атеизмът е доминантният светоглед в постхристиянските Европа и Запад и посткомунистическа България. Споровете по правните въпроси, касаещи регулирането на материя от типа на пол, мъж, жена, социално и биологическо равенство, както в мнението на мнозинството съдии, така и в това на малцинството, което подкрепя ИК, са изцяло изградени на едно доста бездушно „биологическо“ третиране на материята без изтъкване наличието или не на морални категории, на добро и зло. (В света на безбожие и исторически войнстващ атеизъм Бог не може да присъства в публичното пространство, още повече в правораздаването, което е изцяло поробено от атеистичния светоглед.)

И все пак, дори в тези изкривени рамки на публично правораздаване, макар и не изрично в пословичното име на народа, когото никой не пита, Решение 13 по к.д. №3/2018 г. на КС се оказва едно правилно, разумно правно решение.

Като че ли за първи път България не е банановата република, която овчедушно гледа към „братска Русия“ или „Свободния Запад“ и чиито държавни институции за няколко десетки хиляди евро спонсорство не са готови да подложат народа и разума на обществото на поредния извратен експеримент, какъвто е ИК. И дори без разпознаването на изконната същност на пола, брака между мъж и жена и семейството като реалности, създадени от Бога, по Божия воля и промисъл и с Неговата цел в личен, обществен и исторически план, самият факт, че КС ясно и недвусмислено отхвърля лицемерния опит за прокарване на налудничави идеи за „обществен пол“ и „флуидност на сексуалната ориентация“ е победа за народа и за правосъдието.

Правото е важна, основополагаща част от светогледа и културата на един народ. Посочи ми законите на един народ и аз ще ти посоча, кой е неговият бог. В този казус заслугата е на народа и на тези съдии от КС, които застанаха на страната на здравия разум, а здравият разум е дар и откровение от Бога.

Въпреки че не са чели, „че отначало Бог ги създаде мъжко и женско“, опирайки се на естеството на нещата, със своето решение срещу ИК българският Конституционен съд защити правото, истината, интересите на българския народ и, макар неизказано и ненапълно осъзнато – християнските ценности.

 

[1] Отделен труд е нужен за детайлно привеждане на новозаветна аргументация защо Христовото учение е изцяло против управленски действия и „закони“ от типа на ИК.

adf logo

Свободата на вероизповедание се нарича в Европейската конвенция „свобода на религията“. Ведно с подадената от нас и две евангелски вероизповедания протестна декларация международната адвокатска организация Алианс за защита на свободата (Alliance Defending Freedom International) представи свой меморандум до Народното събрание, в който излага аргументи в защита на принципите на гарантиране на свободата на вяра и нейното практикуване без намеса от държавата (властите).

Меморандумът бе внесен в Народното събрание и други централни органи през юни 2018 г., чрез адвокатите от Свобода за всеки, заедно с протестната Декларация от 28 май 2018 г. във връзка с новите предложения за законодателство (от м. май т.г.), което ограничава свободата на вероизповедание и на практика лишава хората от редица основни граждански права.

На следния линк можете да прочетете меморандума в превод на български, както и в оригинал на английски език.

Към настоящия момент няма значимо развитие в дейността на парламента по придвижването на визираното ограничително законодателство. За справка на становищата на Свобода за всеки, НАОБЦ и НХЦ, както и на други организации и вероизповедни общности по въпроса посетете нарочната страница на сайта на парламента.

Capture Patriotite

В отговор на искане на адвокатите от Свобода за всеки сайтът Патриотите, издание на ВМРО, публикува извинения и изявление, с което оттегля определени дискриминационни термини и изрази, употребени в репортаж относно наемни отношение между Евангелска петдесетна църква 3, Русе, и Община Русе.

В изявлението на редактора се казва:

Вярваме, че законът стои най-високо в ценностната система на всеки българин и ръководейки се от него трябва да живеем в една среда, където конфликтите от подобен характер следва да се решават възможно най-бързо и в полза и на двете страни без стореното да се превръща в повод за противопоставяне, особено във времена, когато единението на всички българи е най-важно и нужно.

Свобода за всеки изразява своето удовлетворение от навременната и правилна реакция на ръководството на сайта Патриотите. Считаме, че тази реакция отразява истинската същност на българското национално самосъзнание и патриотизъм – уважение към истината и съвестта на всеки, без това да е компромис с личните убеждения.

Андрю Брънсън

Андрю Брънсън е служил в продължение на над 20 години като мисионер на библейската християнска вяра в Турция. След опита за преврат и събитията в Турция през 2016 г. Брънсън, който е подал документи за удължаване на визата си за престой, е извикан в полицейското управление. Считайки, че го привикват за въпрос относно визата му, Брънсън се явява и е задържан за „терористични действия“.

Докъде може да стигне параноята на ислямския национализъм, облечен в авторитарни одежди?

Едно от обвиненията срещу него е, че e подпомагал обявената извън закона Кюрдска работническа партия. Как точно? Като е проповядвал християнската вяра на кюрдите, което щяло да доведе до разкъсване на националната цялост на Турция. Агент с кодово название „Дуа“ бил съобщил на прокуратурата, че Брънсън превеждал Библията на кюрдски език. Обвинителите искат 15 години затвор за пастора за „извършени престъпления от името на терористична организация без членство в нея“ и 20 години затвор за „политически или военен шпионаж“, според държавната Анадолска агенция. Брънсън е обвинен също и в участие във „въоръжена терористична организация“.

Всяко справедливо и демократично общество включва в правосъдната си система правото на справедлив процес. Елементи на това право са възможността да се изправиш срещу обвинителя си и публичността на процеса. Ползването на доказателства като сведения от тайни агенти с кодови имена е в нарушение на това основно право при воденето на наказателни дела. Един също много важен елемент е правото на защита в процеса.

Очевидно за авторитарните режими християнската вяра и Библията са опасно оръжие, чрез което хората биват освободени от страха и от задължителното поклонение към националния лидер и държавата като към Бог.

В писмо от февруари 2017 г. до президента на Турция, подписано от 78 члена на американския Конгрес, се твърди, че „изглежда, няма доказателства, които да обосноват обвиненията срещу него срещу въоръжена терористична организация“.[1]

За собственическия манталитет на турския политически лидер спрямо хората и техните права говори отношението му към идеята за евентуална размяна на пастор Брънсън срещу политическия опонент на Ердоган Фетуллах Гюлен.

На 28 септември 2017 г. Ердоган заяви, че САЩ трябва да обменят живеещия в Пенсилвания ислямски проповедник Фетхуллах Гюлен с пастор Андрю Брънсън, казвайки в своя реч: „Вие имате един пастор също. Дайте ни го... След това ние ще се работим с нашата правосъдна система и ще ви го дадем [Брънсън]“. [2] В отговор американските власти твърдят, че само федералната съдебна система определя случаите на екстрадиция в САЩ.[3] Запитана за предложената размяна на 28 септември 2017 г. в САЩ, говорителката на Държавния департамент Хедър Науер каза: „Не мога да си представя, че ще поемем по този път“. Американското правителство все още няма адекватни доказателства, които да представи на Министерството на правосъдието на САЩ, за да обвини Гюлен.[4]

Презвитерианската  Евангелска църква на Америка призова за молитва и пост през октомври 2017 г. за освобождаване на заложника.[5]

На 11 октомври 2017 г. напускащият поста си посланик на САЩ в Турция, Джон Бас, каза за Брансън, че „изглежда е задържан просто защото е американски гражданин, който като вярващ човек е бил в контакт с редица хора в тази страна и който се опитва да помогне в съответствие с неговата вяра. По време, в което се извършват различни контакти и взаимодействия в обществото, поради неясна причина изведнъж част от тези негови контакти се тълкуват като подкрепа за тероризъм и членство в терористична група. Все още не съм видял подробно описание на коя точно терористична организация той би трябвало да е помагал. Няма ясни отговори от страна на турската държава. Поради това считаме, че трябва да бъде освободен. И американски правителствени служители продължават да настояват турското правителство да го освободи“.[6]

През октомври 2017 г. Ихсан Озбек – председател на Асоциацията на протестантските църкви в Турция – заяви пред Ню Йорк Таймс: „Андрю беше един обикновен американски християнин. Той не е шпионин. Познавам го [...]“. [7]

На пастор Брънсън е отказана среща и защита от адвокат в процеса.

Дъщерята на пастора, Жаклин, пледира в полза на баща си пред Съвета по човешки права пред ООН на 9 март, т.г. Тя заявява:

Жаклин, дъщеря на пастор Брънсън, източник: www.charismanews.com

„Баща ми е мирен пастор. Семейството ми обича и уважава турския народ и моят баща се е посветил на това да му служи в продължение на над две десетилетия.“

Жаклин също цитира писмо от баща си, в което той казва:

„Нека е ясно на всички, че съм в затвора не защото съм извършил нещо нередно, но защото съм християнски пастор. Отчаяно ми липсват съпругата и децата ми, …; за мен е чест да страдам за Исус Христос, както мнозина преди мен. Моите най-дълбоки благодарности към всички онези по света, които стоят и се молят за мен.“[8]


Бележки

[1] Congressional Leaders Seek Release of American Pastor Unjustly Detained in Turkey. Вж. https://foreignaffairs.house.gov/press-release/congressional-leaders-seek-release-american-pastor-unjustly-detained-turkey/ . Превод на всички пасажи от английски наш, бел. ред.

[2] Turkey's Erdogan Suggests Swap: Jailed U.S. Pastor for Turkish Cleric. Вж. https://www.npr.org/sections/thetwo-way/2017/09/29/554451339/turkeys-erdogan-suggests-swap-jailed-u-s-pastor-for-turkish-cleric.

[3] Вж. http://dailycaller.com/2017/09/28/erdogan-admits-using-jailed-american-pastor-as-bargaining-chip-against-us/.

[4] Erdogan suggests freeing imprisoned US pastor for Gulen extradition. Вж. http://www.middleeasteye.net/news/erdogan-suggests-freeing-imprisoned-us-pastor-gulen-extradition-1298278843.

[5] Call to Prayer and Fasting to mark one year of Andrew Brunson imprisonment. Вж. https://epconnection.org/2017/09/27/call-to-prayer-and-fasting-to-mark-one-year-of-andrew-brunson-imprisonment/.

[6] Ambassador John R. Bass Press Round Table – Diplomatic Correspondents Association (October 11, 2017). Вж. https://tr.usembassy.gov/ambassador-john-r-bass-press-round-table-diplomatic-correspondents-association-october-11-2017/.

[7] Вж. https://en.wikipedia.org/wiki/Andrew_Brunson.

[8] Turkish prosecutors demand a 35-year jail term for American Pastor Andrew Brunson for allegedly committing crimes for terror groups. Източник (англ.): www.dohi.org/2018/03/american-pastor-andrew-brunsons-turkish-prosecutors-demand-a-35-year-prison-sentence/.

ВМРО като цяло е патриотична партия. Държат на това българският народ да запази самоличността си, държат на православно-християнските социални ценности (колкото и плитко да е това разбиране за същността на Христовото послание) и се противопоставят на разрушаването на традиционното семейство чрез натрапваната от глобалистките елити мултикултуралистка и морално-релативистка идеология на „равенството“.

В същото време, с оглед на техни планове за наказателно преследване на родители, които се ползват от правата си по отношение образованието на своите деца, представителите на ВМРО недвусмислено искат да превърнат свободата в престъпление.

Наскоро бе честван 3-ти март, националният празник на България. Празникът е свързан с освобождението на българския народ от османската империя и последващото спечелване на независимост. Основната характеристика на честванията на националния празник са свободата на народа, свободата на хората и техните семейства да живеят без насилие и заплаха от чужди обичаи, от икономическо ограбване и заробване на децата и младото поколение.

Честване на 3-ти март

Свобода или робство?

В същото време, в дни, в които честваме свободата, ни се налага да слушаме от най-висока трибуна идеи, които следва да категоризираме като антинародни, антисемейни и направо плашещо тоталитарни. Тези идеи са изразени от политиците от ВМРО и по-точно – формулирани от депутата от ВМРО Милен Михов.

Недопустима правна логика е неупражняването на едно право да се криминализира

ВМРО, по думите на г-н Михов, искат да превърнат неходенето на училище в престъпление на родителите.

Независимо колко необразован и нещастен може да остане човек поради това, че не е посещавал държавното ни училище, състоянието на същото към момента е такова, че шансовете за щастлив живот на всеки, избегнал 12-те години образование там, са значително по-големи от завършилите пълния курс на обучение.

Г-н Михов не скрива желанието си да контролира обучението на всички, които не пращат децата си на държавното училище, а не само на „някои групи в обществото“, както енигматично препраща към циганските семейства и тяхното като цяло сравнително небрежно отношение към държавното образование.

ВМРО експлоатира трагичното събитие в Люлин, за да ограничи правата на всички родители

За да придаде неотложно звучене на тираничните си тези, г-н Михов популистки ангажира случая в Люлин, София, с едно убийство и три подрастващи момичета, жертва на странни, все още неизяснени обстоятелства.[i] Люлинският казус, без да е показател за каквато и да е повторяемост, без българската правна система да е част от прецеденото право, се превръща в прецедент и източник на наказателна законодателна инициатива поради криворазбрания патриотизъм на депутат от ВМРО.

По неизменния социалистически образец – да се наказват всички за провинението на един, метод, типичен само за крайно робски общества, които нямат базови категории за процес, право и справедливост, г-н Михов предлага щастие чрез криминализиране на неупражнени родителски права.

Абсурдно и неприемливо в правно отношение е държавното приравняване на единично престъпление с престъпление, сякаш извършено от голям брой добросъвестни граждани. В случая не става въпрос за ромите, за чието образование очевидно г-н Михов не се тревожи много.

Притеснявахме се, че тази идея ще бъде погрешно тълкувана като дискриминационна и насочена към определена група в обществото. Случаят „Люлин“ показва, че подобни неща не стават само в определена общност или маргинална група“, каза още Михов.[ii]

С други думи, държавата ще подгони наказателно не само ромите, които не държат на държавното или формалното образование, но и дбросъвестни граждани и родители, които имат сериозни основания и право на алтернатива на държавното образование за децата си.

Иде реч за тези родители, които образоват децата си, но не в държавните училища, а по програми на така нареченото „свободно образование“. Свободното образование включва частни училища, кооперативни училища и детски градини с малък брой участници, специални пилотни проекти, нефинансирани от държавата (как е възможно!), дистанционни и интернет програми и разбира се – домашни ученици.

С допотопния тоталитарен модел на ВМРО образованието, ако не представлява „пращане на децата си на училище“ (разбирай държавното), от право се превръща в криминален акт.

Смартфон – право или престъпление

Криминализирането на родителските права и неходенето на училище е като криминализирането на това да нямаш смартфон. Някому това сравнение ще се стори нелогично и странно. Но ако смартфонът, който е необходимост, се ползва, за да те подслушва държавата – съвсем хипотетичен пример, то твоето право да имаш смартфон в даден момент ще се окаже по-маловажно от желанието на държавата да следи и да контролира личния ти живот. Затова дори и да не искаш смартфон, да си готов да се лишиш от това си право, държавата ще го нарича „право“, за да те склони да имаш смартфон, който, по принцип, е желателен. Но ако решиш да се откажеш от смартфона, това право, употребявано в синхрон с необходимостта да имаш смартфон в днешно време, се изпарява и вместо него изниква държавната принуда. Защото, без това твое „право“ държавата няма да може да те контролира и затова държавата ще те задължи да имаш смартфон.

Правото се превръща в задължение. Държавният интерес за контрол над индивида е по-голям от това същият да има права, лична територия и неприкосновеност. И никой не се съмнява в това уравнение, когато иде реч за образование и родителски права.

Можем да сравним този измислен пример със задължителното образование, което задължително води до щастие, според г-н Михов и ВМРО.

Забележително, но 30 години след падането на комунизма тоталитарно мислещите държавници продължават да се възприемат като източник на щастие за бедния народ, чрез принудата, която могат да му наложат:

Обсъждаме тази идея от дълго време. Проблемът с родителската отговорност трябва да се постави на дневен ред, особено след трагичното събитие в „Люлин“, обясни (…) депутатът от ВМРО Милен Михов. И допълни, че законопроектът все още не е готов, а в момента се водят разговори както на експертно ниво, така и с педагози и юристи.[iii]

Идеята е, че „родителската отговорност“ е проблем на държавата. Депутатът е бащицата, държавата е майка, а родителите са невежи; правата им са бутафорни.

Водят се поредните разговори на „експертно ниво“ с педагози и юристи; Михов говори за ЗАКОНОПРОЕКТ, който ще гарантира семейното щастие и това на „децата на държавата“. Методът на щастието е инкриминиране на родителската обич и отговорност, която търси алтернатива на пропадналото като цяло българско държавно образование. Един криминален стандарт за всички – добри и лоши.

Заключение

И с оглед на борбата за свобода и национална независимост, водена от българите през 19-ти и началото на 20-ти век, следва да запитаме ВМРО по повод техните тоталитарни планове за българското образование и семейство: считате ли, че борците за българска свобода и национална независимост са имали вашата визия за образование и семейство? И ако сравним вашия патриотизъм с техния, дали няма да се окаже, че свободата, за която българските патриоти са милеели и са давали живота си, през 21-ви век е всъщност робство, което българската държава налага по ваш почин?

Какво празнуваме тогава на 3-ти март, на 6-ти и 22-ри септември?

 

Бележки

[i] Източник: https://www.24chasa.bg/novini/article/6735605http://dnes.dir.bg/news/zatvor-roditeli-vmro-26905400.

[ii] Източник: https://www.24chasa.bg/novini/article/6737414.

[iii] Пак там.

Страница 1 от 3