Блог Свобода за всеки
Неделя, 15 Април 2018 19:58

Как се живее в свят на лъжи?

trumpРазбира се, така зададеният въпрос го отнасям към християните, а не към хората по света въобще: очевидно е, че една голяма част от невярващите хора по света спокойно приемат днешните лъжи и в живота си се нагаждат към другите според обстоятелствата. Ние обаче като християни с нещо се отличаваме от тях, най-малко по вярата ни в Иисус Христос като Изкупител и Спасител, а за мнозина – и по добродетелните дела, произтичащи от (или основаващи се на) вярата ни. Но дали – и как – се отличаваме от невярващите по начина, по който възприемаме повсеместния поток от лъжлива информация, която всекидневно ни залива?

Вече се досещаме, че повод за разсъждения върху горния въпрос вземам от последните световни събития, но такъв може да се вземе и от по-близкото и по-далечното ни минало. Днес обаче съществува някаква разлика, която най-общо се състои в изключителната политизираност на съвременните общества (т.е. в изключителното идеологическо въздействие върху умовете на хората), особено в страните от северното полукълбо (не че не съществуват политически въздействия в Африка или югозападна Азия, но там те изглежда имат малко по-друг характер от този в т.нар. развити страни). Трябва да подчертаем, че днес ние сме политизирани същества, независимо дали желаем това или не. Просто защото живеем в политизиран свят, в общества от политизирани индивиди. А не можем да излезем от нещо, което ни дава основите на живота ни – икономиката, законите, обществените отношения, социалната осигуреност (социалната сигурност) и т.н. И тъй си живеем в това политизирано блато и който може да надигне глава и да види отвъд него – добре, а който не може, той си стои в него и както за рибата не съществува друга реалност освен водата, така и за него не съществува друг свят, освен светът на политиката и идеологиите, на пристрастията и на мненията, на прикритите лъжи и на полуистините. Но тъй като лъжите на политици и държавни управници понякога могат да бъдат трудно различени, въпросът е как в политизираното си съществуване ги възприемаме и ако видим лъжовността им – какво правим.

Проблемът не е в това, че ние като християни сме политически пристрастни – тази наша особеност в днешно време изглежда е неизбежна, а по-скоро в това, че понякога в живота си като вярващи реагираме по същия начин, по който реагират и другите хора, които все още не са повярвали в Христа. Понякога и ние вярваме на сеещите лъжи политици и държавници, а когато лъжите им излязат наяве, бързаме да се отречем от тях (от политиците и от лъжите) и да поемем друга посока на мислене и на поведение (нали помним, че викащите към Иисуса „Осана“ малко след това крещяха на Ирод, „Разпни го, разпни го!“). Наистина, често е трудно да видим лъжата, особено когато тя е изречена от политик или държавник, на когото симпатизираме или от когото зависи благосъстоянието ни, но това не означава, че не трябва да търсим истината и винаги да сме нащрек, когато в публичното пространство бъде изнесен някакъв факт, представян за истина. Както писах в друг материал на този блог, трябва да бъдем мъдри като змии и да правим разлика между нещата. Особено като знаем, че немалко християни по света правят разлика и се опитват да изобличат лъжата, като публикуват (особено в интернет) своите догадки, мнения или доказани факти, умело скривани от лъжливите политици и държавници.

Моите наблюдения за реакциите на християните са твърде ограничени, но опитът ми подсказва, че те са характерни за една огромна част от вярващите по света; тук мога да приведа примери от църковните среди в западния свят, но подобни могат изобилно да се намерят и у нас в България. „Премиерът бе напълно прав в твърдото си решение да изгони 23 руски ‚дипломати‘ (думата в скоби в английската преса се разбира като ‚шпиони‘, а не действителни дипломати)“, и „разбра се, че отровният газ бил произвеждан в Съветския блок през 70-те и 80-те години на миналия век“, пише едно от най-масовите църковни издания на Великобритания „Църковни дела“, като същевременно дава указания как западният свят трябва да отговори на руската агресия. Тези мнения се споделят от немалък брой християни, принадлежащи към държавната англиканска църква. Днес (15 април) дори се отслужва служба в един от англиканските храмове в Солсбъри, където бяха отровени Скрипал и дъщеря му, с цел „връщане на Солсбъри на гражданите му“ и „служба за очистване“ на града.

Или пък заглавието: „С обявяването на ударите по Сирия Доналд Тръмп призовава и за молитва за ‘благородните воини‘ и съюзниците“, пише друго християнско списание, като посочва думите на президента: „Тази вечер се обръщам към американците и ги призовавам да се молят за благородните ни воини и за съюзниците ни, докато изпълняваме мисията си. Молим Бога да донесе утеха на страдащите в Сирия..., молим се също така Бог да продължи да се грижи за САЩ и да ни благослови“. Зад тези думи на американския президент застават няколко милиона евангелски християни, които го подкрепиха в предизборната кампания.

theresa mayНо откакто стана нападението срещу Скрипал и дъщеря му Юлия, както и ракетните удари в Сирия от събота рано сутринта, все повече се прояснява, че почти нищо от онова, което политиците и държавните управници в Европа и в САЩ заявяваха, не е вярно. Или пък просто се гради на догадки, които обаче шумно се изсипаха в общественото пространство с цел да се превърнат в истини, нищо че няма доказателства. Разбра се, че газът от Солсбъри може и да не идва от Русия, като същевременно се повдигнаха редица въпроси, сред които тези, като „как тъй Юлия се излекува толкова бързо, а вече и баща ѝ се възстановява, след като са били в досег с такъв мощен нервнопаралитичен газ“ (както и съмнението дали въобще са били подложени на обгазяване или отравяне с химическо вещество), „защо британската полиция не позволи на дъщерята да излезе с изявление, а говори от нейно име“, „защо болничният персонал в болницата в Солсбъри е облечен с обичайните си служебни медицински дрехи и няма никакви признаци той да се предпазва от евентуално химическо заразяване, каквито строги мерки се взеха в пространството около дома на Скрипал, ресторанта и пейката, на която били намерени“, „защо опозиционните партии във Великобритания все повече сравняват тази лъжа с онази на Тони Блеър за уж намерените химически оръжия в Ирак, и т.н. От два дена насам хората се питат също така как тъй при такава мощна ракетна атака в населен район няма нито една жертва, като в медийното пространство вече се промъкват разсъждения за предварителна договореност между великите сили (преди всичко САЩ и Русия) за този удар и за бъдещето на режима на Башар ал Асад и на Сирия.

В публичното пространство се появиха и съобщения, които също предизвикват съмнение и които (поне засега) не могат да бъдат наречени нито лъжа нито истина, например съждението, че швейцарска експертиза установила, че газът, с който били отровени Скрипал и дъщеря му, съдържал токсичния химикал BZ, който бил разработван в НАТО, а не в Русия, или пък мненията, че заринът (а също така хлор, или пък само хлор без никакъв зарин) бил хвърлен от джихадистите с цел да очернят режима на Асад, или пък е използван от хора на западните спецслужби.

Споделям тези разсъждения върху новините от последните няколко седмици, та да се замислим и да се опитаме да видим дали – и как – християните поддържат една или друга политическа линия или един или друг държавен управник. За нашата страна по-конкретно можем да кажем, че раздвоението е между „путинистите“ и „европеистите“, т.е. между поддръжниците на независима от западните сили политическа линия или пък поддръжниците на европейските идеологически структури (като разбира се нито първите мечтаят за истински „путинизъм“ за страната ни, нито пък вторите сляпо вярват на европейците и желаят узаконяването на порочни практики у нас). В тази връзка и отношението на християните в България към посочените тук два случая, оповестявани на хората по света с куп лъжи и полуистини, също е различно: едни приемат казаното от западните политици и държавници за истина, други пък го наричат лъжа и заблуда. Ако обаче попитаме християните в бомбардираната Сирия, там няма да намерим раздвоение: всички вярващи в тази опустошена страна са убедени, че режимът на Асад не е използвал химическо оръжие срещу народа си и че нападението от събота сутринта е брутална и несправедлива агресия срещу суверенна страна (ето една посочка на „Църковни дела“ и друга на „Водещо християнство“, в която впрочем се казва, че преди всичко католическите и православните църкви в страната осъждат агресията; тук ще прочетем мнението на сирийски християни, че „Западната църква не оправда надеждите на Сирия“).

Раздвоение (т.е. на кого или на какво да вярваме и на кого или какво да не вярваме) не би трябвало да има в никое християнско сърце, защото добре знаем „че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото“ (1Йн. 5:19) – на светски управници не можем да се надяваме, нито докрай да вярваме (и все пак на някои вярваме!), а трябва да изпитваме вярата си и да търсим от Бога преди всичко разум и сили, за да разберем каква е Неговата воля за нас и за света като цяло. Понякога ние дори се молим и за нашите политици или за управниците ни, и това изглежда е наше задължение – да се молим за всеки наш ближен. Но дори и в молитвите си трябва да сме мъдри и да разсъдим тъкмо каква молитва да кажем. Ако действително сирийският режим е използвал химическо оръжие срещу народа си, тогава може би евангелските поддръжници на Тръмп добре се молят за него и за „благородните воини“, които изстреляха ракетите срещу сирийския завод. Но ако след време се разбере, че противници на Асад за осъществили тази провокация и Тръмп, знаейки това, е нанесъл удар, защото има свои сметки за уреждане с Русия и Иран, тогава какъв е смисълът на молитвата, която американският президент иска от американския народ? Ако руснаците са направили опита да отровят Скрипал, значи църквите в Англия навярно са прави да се молят за Тереза Мей и за правителството, но ако се окаже, че друг е свършил тази работа, тогава какво става с молитвите на тези християни? Нима са се молили за едно престъпно правителство, което напълно е съзнавало, че върши престъпление?

Впрочем, трябва да си призная, че с известно удовлетворение прочетох за една статистика от началото на април, която посочва, че 88% от българите одобряват позицията на правителството ни за случая Скрипал (и едва 6% приемат „доказателствата“ на Запада) и не е експулсирало руски дипломати от страната, преди да получи по-конкретни доказателства за някаква вина на Русия.

Преди десетина дена (от 4 април) едно християнско англиканско списание изказа категорично мнение: „Писаниците на Тръмп по Туийтър са лъжи, измама и изкривяване на истината. Те са насочени срещу нашата демокрация“. Журналистът подробно описва думите на Тръмп по време на предизборната му кампания и делата му към днешно време и посочва множеството лъжи и заблуди, изказани (или писани) от него. И се пита: а какъв може да бъде нашият (на християните) отговор. И казва: „Нямам властта да накарам Тръмп да се държи другояче… Но вие и аз можем да покажем по-добър пример на поведение, можем да говорим учтиво с онези, които не са съгласни с нас, а в разногласията си можем да покажем благородство. Това не означава, че ще се преструваме, че не съществуват разногласия или че си създаваме фалшива хармония на мнения: това означава да сме конструктивни в отношенията си – както при общуването онлайн, така и на живо. Трябва да се обичаме, трябва да казваме истината и да не се съгласяваме да преповтаряме лъжите, трябва да си направим труда да проверим даден факт, преди да кликнем „харесвам“, преди да го споделим с други или да натиснем бутона на Туийтър… Колкото по-невероятна ни изглежда една история, толкова по-предпазливо трябва да се отнасяме към нея“.

Струва ми се, че тези думи се отнасят за всеки християнин, особено в днешно време, когато оповестяваното от различните медии или от политици и държавници може да се окаже лъжа и заблуда. Нека симпатизираме на едни или други политици и управници, но да бъдем нащрек и да търсим начини да проверяваме казаното или писаното от тях и едва след като се убедим, че в тях няма лукавство, да ги подкрепим и дори да се молим за тях. Но молитвата ни да бъде „информирана“ – да е в съгласие с евангелието и с Божията воля и да бъде плод на мъдро разсъждаване върху оповестяваните факти чрез непрекъснато „допитване“ до Свещеното Писание и съпоставяне на живота ни с Христовите повели.

Бележка: снимките на Тръмп и на Тереза Мей са взети от Premier Christianity.

Публикувана в Блог

Политика (от старогръцки: πολιτικός, гръцки: πόλις [p'olis] – град, държава, свързано с жителите на града или държавата) е умението да се управлява полисът и действието, свързано с това управление. Талантът, проявен в областта на управлението на обществото, често е представян като особен вид изкуство. Тоест политиката притежава силата да рисува картина, която да разкрива посоката на развитие на бъдещия свят. Дали това художествено произведение ще е в сиви тонове, навяващи мрачно настроение, или в светли цветове, които представят едно хармонично общество, предстои да видим, при все че ние като християни не сме в неведение относно финалния щрих, който ще бъде поставен върху платното.  

Когато погледнем българската политическа рисунка, виждаме, че родните държавници са толкова дезориентирани в светогледа си, че рядко различават лявото и дясното върху пейзажа, който се опитват да измайсторят. Объркването им не е ново. Повтаря се много пъти в историята. Един пример – още преди 10 ноември 1989 г. много от хората с демократично мислене, гледащи на себе си като на изповядващи десни политически ценности, възприеха едва ли не като химн на свободата песента на Джон Ленън Imagine (Представи си). Въпросът е защо е това недоразумение, при положение че текстът на въпросното произведение няма нищо общо с десния политически светоглед. Ако вникнем в посланието на автора, ще разберем, че то е пример за проповядване на лява социалистическа идея. Ето част от текста на Imagine:

Представи си, че няма рай –
лесно е, ако опиташ,
никакъв ад под нас,
над нас – само небе.
Представи си всички хора,
живеещи за днешния ден.

Представи си, че няма държави –
не е толкова трудно да го направиш,
нищо, което да убива или за което да умираме,
и никакви религии също.
Представи си всички хора,
живеещи в мир… 

Ако си представим света, рисуван с думи и мелодия от автора на песента, ще видим хаос и отсъствие на християнски морал и ще разпознаем вавилонския бунт срещу Бога. Всъщност защо е необходимо да си представяме, при положение че лесно можем да установим колко много утопичната реалност от популярната музикална творба е заприличала на света, в който живеем днес. Свят, в който се налагат ценностите на Истанбулската конвенция и който е ръководен от леви политици, които често наричат себе си десни.

Пример за такъв вид политик е Мария Габриел – българският еврокомисар, който стъпи в европейския парламент като представител на ГЕРБ – партия, претендираща да защитава интересите на десния избирател. На пръв поглед госпожа Габриел прави впечатление на политик от ново поколение – интелигентен, образован, уважаван, прогресивен. Погледнем ли отвъд повърхностните начални впечатления, ще установим, че новото излъчване и поведение на дамата еврокомисар всъщност е добре прикрит, до болка познат стар политически маниер. Тя, също като множество свои колеги от сегашната, близката, и далечната историята на България, няма нищо против да продаде интересите на народа си.   

Въпреки внушението, че българският еврокомисар защитава позицията за джендър равенството на принципна основа, се поражда сериозно съмнение относно тази принципност поради факта, че госпожа Мария Габриел фигурира в обширен списък с имена на евродепутати от настоящия Европарламент, с които фондацията на Сорос работи. Какво означава тази информация? Означава, че българският еврокомисар активно съдейства за разпространяване на идеите на милиардера Джордж Сорос, чието име в световен мащаб е символ на разрушителната за всеки народ и отделен човек лява идеология.

Електронното издание „Гласове“ публикува информация, че в документ на фондация „Отворено общество“, изготвен през 2014 г. и изнесен в сайта DCLeaks, се вижда как поддръжниците на Сорос оценяват „десния“ български политик: „Мария Габриел е истински прогресивна по убеждение и може да бъде убедена да върви срещу линията на своята група, особено по социалните въпроси и по въпросите за джендър равенството; настоява да говори на френски винаги, когато е възможно“.

Като проповядва активно левите идеи на Сорос, от името на издигналата я дясна партия, Мария Габриел доказва ден след ден, година след година, че правилно е била преценена от фондацията. За съжаление, противно на цитираната в изготвения от „Отворено общество“ документ оценка, на г-жа Габриел не ѝ се наложи да върви срещу линията на своята група, защото самата нейна партия се превърна в изразител на джендър идеологията.

Поглеждам картината и откривам, че макар и все още незавършена, тя навява тъжно усещане. Тъжно, защото  госпожа Габриел и многото други политически художници сюрреалисти не спират да внушават на хората, че е в реда на нещата посоките да са объркани дотолкова, че да водят наникъде. И използвайки артистичния си талант, се справят завидно добре в това си начинание. Добрата новина, но не и за госпожа Габриел и многото други политически художници сюрреалисти, е, че политическото спасение не е истинското спасение. Има и друго спасение – истинско. Празникът, който предстои, ни го напомня. Ето защо, каквато и да е в момента картината, тя в крайна сметка ще бъде дорисувана. Христос възкръсна. Наистина възкръсна.

 

Публикувана в Блог
Петък, 16 Март 2018 12:18

Заблуждаващите „истини“

zablud istinaСещам се за приказката „Сливи за смет“ и за това, че всеки, който прочете заглавието ѝ и начене да я чете, се чуди кой ли би дал на някого сливи, ако той би му платил за тях с боклука си. И като прочете поучителната история, човек разбира, че има резон в заглавието и че всъщност е възможно сливи да се продават за смет. Подобно нещо ми идва наум и за „истините“, които днес ни се предлагат, и се сещам за горното заглавие: заблуждаващи „истини“. Е, може ли истината да е заблуждаваща? Тя или е истина и хората с очевидност я разбират и приемат, или не е истина и хората лесно разпознават действителното лице на оповестената „истина“.

Предполагам, че читателят вече разбира, че в днешно време толкова лъжи се превърнаха в „истини“ („стократно повторената лъжа става истина“), а същевременно толкова истини бяха наречени лъжи, че съвременният човек изглежда няма друг избор в разсъжденията си, освен да приеме, че всъщност няма истина и че всичко, което витае в общественото пространство, е полуистина и полулъжа, или пък все пак човек да повярва на някои истини и да реши да не вярва на други. Изглежда втората възможност е по-характерна за човека, защото всяко човешко същество в една или друга степен живее на доверие (на вяра): искаме или не, ние се доверяваме на едно или друго нещо (а също на един или друг човек), и не се доверяваме на други неща; искаме или не, умът ни разсъждава върху нещо и си казва, „да, вярно е“, или пък, „не, това не може да бъде вярно“. Без тази човешка особеност – доверчивостта, вярата – животът би бил ад.

„Истанбулската конвенция ще предотврати или ще намали случаите на насилие срещу жените“, четем някъде и след като се запознае с различните аргументи, нашият ум по естествен начин прави заключението, „да, вярно е: заложените в документа мерки действително могат да постигнат целите на конвенцията“. Истините, изложени в тази европейска рамка, карат съзнанието ни да обобщи същността и смисъла на цялата конвенция и да заключи, че тя наистина цели предотвратяване на насилието срещу жените, включително домашното насилие.

„Държавата е длъжна да полага грижи за всяко дете и за подрастващото поколение като цяло и поради това в случаите, когато едно семейство не полага съответните грижи за детето си, държавата има правото да му го отнеме“, четем другаде. Практиката ни е показала, че действително в някои семейства децата са оставени без всякаква грижа или пък дори са заставяни да ходят по улиците и да просят, а някои момичета дори са заставяни да проституират, и поради този „опит“ умът ни веднага прави заключението: „истина е: държавата има право да отнеме едно такова дете от семейството му и да започне да полага грижи за него“. С една дума, съзнанието ни отново прави обобщение и приема горното изявление за истина, отнасяща се до всички случаи на подобни деца, които държавата може да отнеме от родителите им.

Или пък, „развитието на едно дете извън социалното общуване в българското училище, в обстановка само на домашно възпитание с неясни и научно неприемливи методи на образователна подготовка, е не само вредно за самото дете, но и за българското общество като цяло; ето защо държавата трябва да полага усилия да обхване в българското училище сто процента от децата в страната,“ четем разсъжденията на професори педагози или на политически фигури. Или пък, „държавата не може да допусне един немалък процент от децата в някои региони на страната (и тук се визират цигански или турски семейства) да не посещават българското училище; ето защо държавата трябва да предприеме всички необходими мерки за обхващане на всяко дете в българската образователна система“. Практиката показва, че при прочитане на подобни истини един огромен процент от българите веднага правят заключението: „да, вярно е: държавата действително се грижи за подрастващите и не може да допусне необразовани деца да станат и необразовани възрастни, затова тя е длъжна да вкара в българското училище всяко българско дете“.

Мисля, че вече става ясно накъде вървят разсъжденията ми в това мое изложение: една полуистина или частично изказано истинно положение не може да бъде цялата истина; една страна на едно обществено явление не характеризира (и не може да характеризира) цялото многообразие на това обществено явление. Поради това правенето на заключения на основата на полуистината дава като резултат неистинно заключение. Но ако тези донякъде естествени процеси в нашия ум са безобидни (особено ако не съзнаваме половинчатостта на изказаните „истини“), то заблуждаващите „истини“ са вредни и могат да нанесат големи щети на отделния човек, на семейството, на дадена обществена група, на цялото общество и дори на огромна част от обществата по земята. Заблуждаващата истина е целенасочено идеологическо въздействие, което кара съзнанието на човека да я приеме и дори да я превърне в действие: да подкрепи дадено разсъждение, дадено действие, приемането на мерки и закони или узаконяване на практики, основаващи се на вече изказаните „истини“.

Както писах в миналия материал за блога, трябва да бъдем мъдри и да правим разлика между нещата. И виждаме, че, слава Богу, здравият разум не е напуснал разсъдъка на немалко хора в нашата страна. Хората разбраха, че макар и да излага някои истини, Истанбулската конвенция всъщност предлага на европейските общества заблуждаващи истини, целящи под прикритието на едно донякъде вярно разсъждение (предотвратяване на насилието) да прокарат сред тези общества друго „вярно“ (истинно за творците на документа) разсъждение: трябва да приемете, че нетипичната сексуална ориентация е нещо естествено и заложено в човека по природа и всяка демократична страна трябва да я приеме и приложи в законодателството си. Хората разбраха, че под прикритието на истината за нахлуващия фундаментализъм и тероризъм червените другари у нас решиха да променят закона за вероизповеданията и да ограничат правата на всички вярващи (а не само на потенциалните фундаменталисти), вместо да разсъдят какви други мерки могат да се приложат и кои български структури трябва да се борят срещу фундаментализма, и в края на краищата заблуждаващата истина на социалистите-бивши комунисти бе разкрита. Хората разбраха, че „истината“ за пренебрегнатите от родителите си деца или „истината“ за семействата, които са решили домашно да ги образоват и възпитават, всъщност е заблуждаваща истина, тъй като тя цели налагането върху съзнанието на гражданите на определена идеология и отнемане на изконни права на семейството и на човешката личност – това не можа да остане скрито от хората, които трезво разсъждават.

Напоследък се появи и друга заблуждаваща истина и не мога да се стърпя да не я спомена. Отровиха онзи двоен шпионин (а с него и дъщеря му) във Великобритания и само два дена след това, преди още да беше съвсем ясно как всъщност с нервно-паралитичния газ е станал този опит за убийство, правителството излезе с истината: „Русия стои зад този нечовешки акт“. Няма съмнение, че всички на острова веднага приеха тази „истина“, особено като знаеха, че Русия редовно си отмъщава на своите предатели и в миналото е организирала тяхното убийство на чужда територия; тези факти неминуемо карат съзнанието да приеме вече оповестената истина за факт и за действителност. И тук моята теза е, че и тази „истина“ е дълбоко заблуждаваща.

Но преди да поясня защо за мен тя е заблуждаваща, нека изрично да кажа: и аз с вероятност някъде към деветдесет процента приемам, че Русия стои зад този инцидент, че нито съм русофил (и който ме познава, добре знае това), нито пък твърдя, че заявлението „Русия стои зад това“ няма да се окаже вярно: с изключително висок процент вероятност това може да се окаже вярно, т.е. истинно.

Заблуждаващото в този конкретен случай е твърдението за руската връзка с инцидента преди още да беше ясно за какво точно става въпрос. В общественото пространство се пуснаха такива истини, като фактът, че този газ действително е разработван в бившия Съветски съюз, че Русия продължава да наказва предателите си, че Путин и неговото правителство по най-антидемократичен начин се разправят с всеки, който не приема новата руска идеология, „путинизма“, и т.н. И всичко това е вярно, аз самият добре го зная, защото осем години живях в Москва и вече десетина години живея във Великобритания и смея да твърдя, че мога добре да различавам нещата, случващи се както в едната, така и в другата държава. Вярно е обаче и това, че едно правителство може да оповести една „истина“, която цели да заблуди обществото и да получи неговата подкрепа за последващи действия: всеки може да се сети за „истината“ за химическите оръжия, уж намиращи се в Ирак, която послужи като претекст на британското правителство да осъществи агресивна военна намеса в тази държава. Последствията? Години по-късно британците разбраха, че са били излъгани, специални държавни комисии в страната разследваха думите и действията на тогавашното правителство (и неговите отношения с американците) и намериха, че „истината“ за химическите оръжия всъщност е била лъжа. Пространството тук не ми позволява да излагам многобройните факти, които потвърждават (особено от политическа гледна точка), че новият 21 век е век на лъжата – предполагам, всеки вече е убеден в това. Но една е лъжата на една конвенция, която можем да приемем или можем да отхвърлим, лъжата за „благото“, което държавата уж полага за всички деца в България или за всички граждани (а всъщност държавата полага грижи за едни, но не полага грижа за други деца, или пък дава права на едни, а отнема права на други свои граждани), лъжите на комунистите от миналото и днес, и т.н., и съвсем друго е лъжата на едно правителство, което (заедно с други причини) доведе до смърт, разруха, нестабилност и огромни потоци от бежанци в различни райони на земята, особено в Близкия Изток.

Отново ще подчертая: твърде възможно е да се окаже, че Русия е осъществила опита за убийство в Солсбъри. Но хората във Великобритания вече започнаха да се питат: защо британското правителство предприе наказателни мерки срещу Русия преди да е доказала, че тъкмо тя е причастна към инцидента (като експулсира 23 руски дипломати)? защо това правителство, чрез бързи дипломатически връзки и усилия, успя за два дена да получи подкрепата на няколко западни държави (а днес след телефонен разговор г-жа Тереза Мей като че получи „подкрепата“ и на австралийския си колега)? защо Русия би предприела каквото и да е убийство в навечерието на избори в страната, което неминуемо би очернило Путин и неговото правителство като чудовищно и може да намали шансовете му за преизбиране? защо този газ, който се оказа, че е притежаван от още шестнадесет държави, включително Великобритания, е използван от Путин и правителството му, а не от някоя от двете организации за сигурност в Русия, които Путин се оказа че не може да контролира, или пък от друга държава от бившия соц-блок, която също разполага с този газ, или пък от британските служби с цел злепоставяне на Русия тъкмо в този деликатен момент? и т.н. и т.н. Преди два дена британското правителство съобщи, че с този газ била намазана вратата на колата на Скрипал и от нея той и дъщеря му се отровили, а пък снощи The Telegraph съобщи, че някой си в Русия бил поставил този газ в куфара на дъщерята, която на 3 март пристигна от Москва във Великобритания, и сетне той бил използван в опита за убийство (без вече да се твърди дали Путин е наредил „имплантирането“ на газа в куфара, или друга руска служба, която е извън неговия контрол). Сигурен съм, че днес и утре (и в близките дни) ще излизат и други версии, някои от които могат да бъдат доста странни, а други ще ни изглеждат „истинни“ и приемливи.

Познавайки ситуацията във Великобритания, се замислям до какво може да доведе това развитие на събитията. От вчера мнозина започнаха да говорят за началото на нова студена война между Русия и Запада (а не между блок от източноевропейски държава и западните демокрации), за факта, че след решението им за напускането на Европейския съюз британците търсят най-близки връзки с Европа и някакво обединяване срещу един общ враг, че събитията от Солсбъри могат някак си да повлияят на президентските избори в Русия и Путин да не бъде преизбран, че Тереза Мей не би трябвало да предприема наказателни мерки срещу Русия, без да има доказателства за причастността ѝ към случая (и често се привеждат аналогии с предполагаеми престъпници, за които се намират „доказателства“, а сетне се разбира, че престъпниците са други и че „доказателствата“ били изфабрикувани, но в първия момент на обществено недоволство срещу престъплението „престъпникът“, видите ли, бил заловен и пратен в затвора, а обществеността е успокоена, че службите са си свършили работата), че една нова студена война може да бъде трагична за континента, и т.н. Други пък хора казаха: нека само за секунда да допуснем, че не Русия, а някой друг (включително британските служби) е осъществил опита за убийство, какво правим в този случай? връщаме ли 23-та дипломати, извиняваме ли се на Русия? извиняваме ли се на западните ни партньори, които заблудихме, или пък обществото, което също ни повярва? спираме ли хода на все по-мразовитите отношения между Русия и западните демокрации? и т.н. Трети пък споделят: сигурно е Русия, но защо почти петдесет процента от медийното време във Великобритания от последните дни се отделя на този случай, кого ползва тази масова пропаганда – нас ли като британци или руснаците, които действат независимо и дори се подиграват на британското правителство, като го наричат цирк?

Както писах, склонен съм да мисля, че Русия стои зад този опит за убийство и естественият ход на нещата от последните две-три десетилетия могат да потвърдят факта, че тази държава не се церемони, когато иска да постигне определени цели. Но същевременно умът ми се бори с различните противоречиви заблуждаващи „истини“ и все още не може докрай да реши кое мнение да приеме и кое да отхвърли. Това, което разсъдъкът ми предпазливо ми нашепва, е дано да не се окаже, че за пореден път ние като „демокрация“ измислихме някаква заплаха (както измислихме химическите оръжия в Ирак) и този път не Близкия Изток, а Европа направихме заложник на идеологическите си провали.

Накрая ще подчертая, че изложеното тук по този инцидент във Великобритания е лично мое мнение, с което в никакъв случай не ангажирам „Свобода за всеки“ като цяло; и това е хубавото на тази единствена по рода си християнска мисионерска и защитническа организация, че тя действително дава свобода на всеки да изрази възгледите си и в добронамерен диалог да се опитва да търси истината и да я предлага на хората. А за нас като християни това е преди всичко истината на Христовото благовестие, което не предлага полуистини, а цялата истина наведъж! „Ако искаш да вървиш след Мене, отречи се от себе си, вземи кръста си и Ме последвай“, или: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен“ – това са истини, които нито умът, нито сърцето на вярващия подлагат на съмнение или го карат да търси някакъв допълнителен смисъл в тях, истини, които дават живот, а не водят към вътрешен смут, съмнение, недоверчивост и т.н., каквито са съвременните заблуждаващи „истини“, предлагани ни от всякакви хора, организации, цели правителства и международни сдружения.

Публикувана в Блог

imagesПразничните дни настъпиха и отново е време за почивка, веселие, срещи с приятели, роднини. Време е и за равносметка от изминалата година, както и за планове за следващата. В този тържествен момент от годината приемаме и отправяме огромен брой мили пожелания, които не рядко звучат като евтини клишета. Да бъдем по-добри, да имаме здраве, късмет, благополучие, топлота, печалба от националната лотария са само част от лавината пожелания, които стоически трябва да понесем в обкръжението на любимите си хора в този сезон. И докато близките и роднините можем снизходително да изтърпим, то ситуацията е съвсем различна, когато представителите на политическия елит се опитат да ни приспят с нищо незначещите си пожелания.

В своето обръщение към жителите на област Велико Търново народните представители от БСП за България заявяват следното:   

Уважаеми жители на област Велико Търново,

Скъпи съграждани, В навечерието на едни от най-светлите празници Коледа и Нова година приемете нашите най-сърдечни пожелания за здраве, късмет и благополучие. Това са дни на вярата и надеждата, защото чудото на Рождество Христово сгрява сърцата ни с топлота, обич, благодарност и уважение.

Нека през 2018 г. да проявяваме по-често грижа и съпричастност към околните. Нека са чисти мислите и действията ни! Нека даваме и получаваме милост, състрадание и доброта! Пожелаваме на всеки от Вас да сподели топлината на коледните празници с най-близките си хора. Нека душите ни бъдат сгряни от обич и усещане за подкрепа! Весела Коледа! Мирна и благополучна 2018 година!

Весела Лечева, Валентин Ламбев, Явор Божанков, 

народни представители от БСП за България

Настина мили думи, само дето произлизат от източник, който има доста съмнително минало и който трябва най-накрая да осъзнае, че докато не понесе отговорността си за това минало, любезните му думи ще си останат едни добре надути червени балони. Преди да говорят за чудото на Рождество Христово, представителите на лявата партия е редно да поднесат извинения на всички онези, които вярват не само на думи, но и на дело в чудото на раждането на Спасителя. Помнят ли бившите комунисти и настоящи социалисти кои са тези хора? Става въпрос за всички онези познати и непознати християни (и други хора с различно от партийното мислене), които бяха мразени, гонени, репресирани, ограбвани и убивани от предшествениците на партията, днес представяща се с гръмкото име БСП за България.

Народните представители Весела Лечева, Валентин Ламбев, Явор Божанков може би не знаят, а може би са забравили, какво е истинското отношение на идеолозите им към християнската вяра. Надявам се следващият цитат да им припомни това отношение. Анатолий Луначарски, първи народен комисар по просветата след ВОСР (Великата октомврийска социалистическа революция), преди години открито заявява какво е веруюто на прегърналите идеите на Маркс, Ленин и Сталин към християнството: „Ние мразим християнството и християните. Даже и най-добрите между тях са най-големи наши врагове. Християнството проповядва любов, но това, което ни трябва, е омразата. Трябва да се научим да мразим! Само така ще победим света. Свършихме със земните царе, сега остава да се занимаем с небесните“.[1]

И тази омраза се превръща в мрачна действителност в продължение на всичките години комунистическо управление както в СССР, така и в България. Държавна сигурност с хладно постоянство и сатанински цинизъм не спира да провежда политиката на партията, като се опитва да дискредитира духовни лица от всички християнски деноминации. Понякога успява, но и много често се проваля, защото истинската вяра в Христос побеждава света.[2]

През 1958 г. Търновският митрополит е цитиран в доклад на тайните служби на същата тази партия, която днес желае светли празници и чисти мисли на избирателите си. Той заявява следното по адрес на идеологическите съмишленици на Весела Лечева, Валентин Ламбев, Явор Божанков: „Обвиняват ни, че сме засилили религиозната пропаганда. Та това е наша задача. За каква свобода на съвестта и на религиозните култове може да става дума у нас, когато комунистите отричат и нарушават законите?... Какво по-наказуемо има от това да оскърбяваш моето верую, да ме задължиш да не вярвам в онова, в което съм убеден“.[3]

Променило ли се е желанието на депутатите от БСП, наследници на БКП, хората да не изповядват свободно вярата си в Бога? Иска ми се да дам положителен отговор, само дето в спомените ми се появяват неспиращите опити същите тези народни избраници да прокарат ограничителни текстове в Закона за вероизповеданията и разбирам, че сегашните народни представители и онези от петдесетте години на миналия век са носители на едни и същи политически и философски идеи. Няколкото десетки години и няколкото нови исторически реалности не могат да променят този факт.

В заключение: Аз също искам да покажа грижа към депутатите от БСП от търновския избирателен район и да им върна пожеланието: Уважаеми Весела Лечева, Валентин Ламбев, Явор Божанков, нека се материализират чистите ви мисли в действия и най-сетне да поднесете едно искрено извинение, което дължите на хората, защото за това, което извършиха вашите политически предшественици, давност не съществува. Спомнете си, че има хора и от вашия избирателен район, които са наследници на онези хиляди, чиито съдби вашата партия успя успешно да прекърши. Уважаеми народни представители от БСП за България, поискайте прошка и едва тогава можете да се надявате душите ви да бъдат сгряни!

[1] Информацията е взета от книгата „Бивши хора“ от Вили Лилков, Христо Христов, стр. 174,  изд. къща Ciela, 2017 г.

[2] 1 Послание на апостол Йоан 5:4

[3] Информацията е взета от книгата „Бивши хора“ от Вили Лилков, Христо Христов, стр. 189 – 190,  изд. къща Ciela, 2017 г.

Публикувана в Блог
eu parliamentПрез последните няколко години можахме да видим немалко „прояви“ на европарламента, които пряко са насочени към религията като цяло, а също така към християнството. Разбра се, че секуларната и атеистичната идеология на Евросъюза не е само идеология на думи, но и на действия: свидетели сме на редица инициативи, които или ограничават правата на вярващите, или пък дават изключителен приоритет на порочни и нехуманни практики.

Но доживяхме да видим и нова фаза на „развитие“ в разпътното и порочно законодателство на европарламента – в неговата най-нова резолюция от сряда 23 ноември 2016 четем за приравняване на християнството към пропагандата на ислямските терористи от Ислямска държава и Ал Кайда. Който желае да види черно на бяло това ново „творение“ на европейската атеистична мисъл може да прочете двата варианта на предложение за резолюция, наречена „Стратегическата информационна служба на Европейския съюз като противодействие срещу пропагандата против Съюза от страна на трети държави“ – първоначалния (вижте в него т. 4) и сетне променения (вижте в него т. 8) вариант; на български език кратък коментар на скандалната резолюция може да се види тук.

Оставям на всеки, който прочете резолюцията, да разсъди за себе си какво означава казаното в нея. Тук аз ще направя свой коментар, който също може да бъде дискусионен.

Първо, Европейският съюз вече се страхува. От кого? От ислямските терористи, от страните извън Европейския съюз, които не споделят неговите ценности, и от Русия. Съюзът се страхува от всеки, който не мисли и не действа според неговите препоръки или заповеди. Включително и държавите-членки на Съюза: видяхме колко гневна бе реакцията на европейските „другари“ срещу вота във Великобритания и колко язвителни бележки бяха отправени към други страни-членки, които също като че намекнаха, че ако европейските структури не се променят към по-добро, те също ще го напуснат. А сега Съюзът се страхува да не би Марин Льо Пен (дъщерята на Жан-Мари Льо Пен) да стане президент на Франция и тази втора по значимост членка на Съюза също да излезе от него – ако това се случи, наистина ще видим началото на края на този Съюз.

Второ, Европейският съюз трябва да намери враг, срещу когото да обедини малкото солидарни с неговата политика европейски държави. И Съюзът непрекъснато изкарва на „светло“ враговете си, които той обявява за врагове на човечеството, та тъй да си спечели името на защитник на човешките права и свободи. Сред враговете са не само онези, които не споделят европейските ценности, но и онези, които просто не се нравят на някои хора в европарламента. Ми тъй де, дошло ѝ нещо на полякинята Анна Елжбиета Фотига, седнала и нахвърляла един груб текст на резолюция (наречен доклад) и го предложила на европарламента. И той прегърнал идеята с две ръце. И врагът – Русия – беше ясно посочен и дори в детайли бе описано защо той е опасна държава: ми че в него се проповядва опасно християнство, православието, което се използвало от властта за пропагандни цели! И наред с православието опасностите за „демокрацията“ идвали и от Ислямска държава и Ал Кайда.

Последните няколко години ни показаха също така, че все пак в Европа има трезви глави и че европейските структури в крайна сметка искат или не искат трябва да се съобразяват и с мнението на народите на Съюза. Още с приемането на резолюцията в европарламента двата най-големи журналистически съюза в Европа я осъдиха и изразиха надеждата, че тя в крайна сметка няма да бъде приета.

На трето място, значи, идва и друга тревога за Съюза: как да се пребори със собствените си граждани и свободната журналистическа мисъл и да ги убеди, че тъкмо той мисли за доброто на всички. Не съм сигурен как „другарите“ от Съюза ще постигнат това, но изглежда, че тъмните европейски облаци на цензурата и ограниченията се сгъстяват и Европа може скоро да бъде покрита от тях и обществата да се върнат десетилетия назад към познати до болка тоталитарни начини на действие.

А европейските журналисти са повече от ясни. Президентът на Международната федерация на журналистите Филип Лерут каза: „Международната федерация на журналистите и Европейската федерация на журналистите не вярват, че цензурата, заплахите и демонизирането на другите са правилните действия за справяне с така наречената пропаганда; ние вярваме преди всичко в етиката на журналистиката, саморегулацията, плурализма на медиите и медийната грамотност, призвана да изясни този плурализъм.“ Генералният секретар пък на Европейската федерация на журналистите Рикардо Гутиерез споделя: „Напълно безотговорно е да се приравняват руските медии с терористични групировки, такива като Ислямска държава. Напълно безотговорно е да не се прави разлика между руските медии и контролираните от Кремъл медии. Докладът (на Анна Фотига – В.К.) смесва в едно стратегическите комуникации, държавната пропаганда, терористичната пропаганда, контра-пропагандата и независимата информация. Последният вариант на резолюцията бе подобрен, но въпреки това общият тон си остава тревожещ. Подобни действия са типични за годините на Студената война, която вцепенява цяла Европа“. Текстът на двамата ръководители на европейските журналисти може да бъде прочетен тук. При това е напълно ясно, че европейските журналисти никак не симпатизират на Русия или на православната църква и въпреки това те поставят принципни въпроси, независещи от конюнктура и моментни настроения (и аз самият никак не симпатизирам на Русия и църквата ѝ, но въпреки това пиша тук и се опитвам да изложа принципна позиция).

И тъй, като разсъдим над самата резолюция и над отзивите за нея, може да видим следната картина.

Първо, евросъюзът вече вижда себе си като единствен критерий на ценности и правилни постъпки на отделните общества и отделните хора. „Щом строим единна Европа, значи трябва да сме единни, а ние сме тези, които сме правите“ – тъй може да се перифразира желанието на новите другари от Брюксел. „Значи онова, което е против нашите ценности, ни е враждебно и срещу него трябва да се борим. Ако едно християнство не споделя нашите ценности, значи то ни е враг“, продължава перифразата. Е, оправдават се евро-другарите, руската държава използва православието и затова наш враг е преди всичко нейната пропаганда, но щом и православието участва в нея, значи и то е наш враг (така както ислямският тероризъм е враг на човечеството). В „подобрения“ вариант другарите от Брюксел извадиха думите „руска православна църква“ и ги замениха с „традиционното християнство“ (т.е. традиционното православие в Русия), но повече от ясно е, че общият смисъл си остава същия: ако има религия (в нашия случай християнството), която не споделя ценностите на Евросъюза, значи тя е наш противник.

Второ, ето това доживяхме да видим и чуем: „вярващи в Европа, каквато и да е вашата религия, по-скоро я приспособете към европейските ценности, ако не искате да станете наш враг“. Цензурата е най-малкото, което Евросъюзът може да наложи на „своеволните“ (включително различните групи вярващи християни) – той може в бъдеще да прокара законодателни мерки, които ще поставят извън закона всяко мислене и действие, което не отговаря на вижданията на „всезнаещия Евросъюз“ за бъдещето на Европа и на света. А ние много добре помним годините, когато всезнаещата комунистическа партия мислеше за всеки и за всичко, ние само трябваше да се подчиняваме.

Трето, никак не ми се иска да правя паралели между комунизма и сегашните стремежи на Евросъюза за контрол и цензура, но това последно деяние на „другарите“ – евродепутати постоянно ме връща към една такава мисъл. Не че одобрявам политиката на Русия – всеки здравомислещ добре съзнава какъв резултат може да има едно тоталитарно управление, каквото в момента е руското – но пък да си затворя очите и да приема „безрезервно“ всичко, което Евросъюзът ми натяква – това вече е прекалено. Прекалено е, защото не само православието може да бъде наречено враг на човечеството, но и която и да е друга християнска църква, която все още не се е подчинила на „ценностите“ на секуларистите и атеистите от европарламента, които мислят повече за хомосексуалистите, отколкото за нормалните човешки взаимоотношения в рамките на семейството. Ето защо колкото повече „решения“ излизат от европарламента, толкова повече той ми прилича на омразното ни от миналото Политбюро, което е обединено около една идеология („единствено правилната“, ще чуете да настояват евро-другарите) и което я налага на другите като закон. Затова ги и наричам „другари“ – съидейници, обединени от една идеология (т.е. секуларната и светската с цел построяването на рая на земята тук и сега) и от една цел, която все повече придобива тоталитарни черти.

Разбира се, Евросъюзът играе и положителна роля в развитието на европейските народи и това не може да се отрече, но никак не мога да проумея защо заемащите такива високи постове в тази структура понякога дотолкова изглупяват, че не могат да направят разлика между черното и бялото; то да беше някой обикновен и неук човек – да му простиш, защото той и тъй често не схваща много неща, но онези академици и професори, а също изпитани политици и икономисти, които седят на креслата в европарламента да не могат да направят разлика между политически, социални (в случая журналистически и медийни) и религиозни идеи и действия – това не само е недопустимо, то е преди всичко престъпно! Още по-престъпно е, ако те правят тези разлики и въпреки това поднасят на европейските народи документ, в който една християнска вяра се приравнява към ислямския тероризъм! Боже, помогни ни, за да си помогнем! Защото се вижда, че поговорката „помогни си сам, за да ти помогне и Бог“ явно не се отнася до евродепутатите: на тях изглежда първо им трябва влияние свише, та дано сетне се вразумят и да започнат да различават черното от бялото.

Много се надявам, че всеки разбира, че тази най-скорошна опасна стъпка на европарламента трябва да бъде като сигнал за опасност за всеки вярващ християнин, защото във все повече държави в Европа вярващите разбират, че бъдещото „развитие“ (развитие не като прогрес, а като регрес и връщане назад) на Евросъюза е насочено към все по-осезаемо ограничаване на правата на християните. Както споменавах и в друго писание, когато къщата на комшията гори, очаквай и твоята да се подпали, ето защо трябва да бъдем постоянно будни, та въобще да не се стига до пожар в комшийския двор. И както многократно споменавах в редица свои писания, ако християните от различните деноминации не обединят усилията си за отпор срещу атеистичното и почти тоталитарно насилие от страна на европарламента, поотделно лесно ще бъдем „убедени“ в неговата „правота“ и ще станем тихи и послушни, каквито са вече немалко църковни общности в редица западноевропейски страни. Пази, Боже, България и християнството, защото сме слаби и често отстъпваме от Теб!
Публикувана в Блог

assisted dying protestorsКакто вече многократно споменаваме, отделни личности, подкрепени от шумни и пъстроцветни кампании, правят всякакви опити да насадят в европейските общества морални норми, които те считат за правилни и необходими на съвременните народи. Гейовете и лезбийките да могат да сключват брак и да си осиновяват деца – може ли да има нещо по-демократично от това да се дадат равни права на тези „онеправдани“ групи хора? Не, съвременната демокрация изисква да уважаваме и зачитаме правата на всички без изключение, без да правим разлика дали някоя си религия счита хомосексуализма за грях, надават глас защитниците на „правата“ на човека. Евтаназията да стане достъпна за всеки, който е неизлечимо болен и иска да прекрати живота си, надават те глас. „Я вие да бяхте на тяхно място? Никак нямаше да се колебаете да сложите край на мъките си,“ продължават да си навъртат те на пръста едно и също. В съвременните отношения любовта и грижата за другия трябва да се отнася и до избора на човека на живот или на смърт, пишат те в тирадите си относно „правата.“ Още от първи клас децата да изучават сексология и да познават до детайли сексуалните фантазии между възрастните. Нищо, че те още не са възрастни – но нали ще станат такива и трябва още с напускането на детската градина да ги подготвим в бъдеще сексът им да бъде „безопасен.“

Въобще – от такива „права“ и „свободи“ на човек да започне да му призлява. Не от самите права и свободи, а от тези, които насаждат греховността в народите като нещо нормално и дори високо либерално и демократично. То само да ни призляваше, но в действителност тези „нови“ тенденции изключително ни отвращават. Защото знаем, че не са нови и че примерът на Содом и Гомора днес може да се види в много страни по света.

Не трябва да дискриминираме хората по какъвто и да е признак – добре, съгласни сме, в днешно време дискриминацията действително не може да бъде черта на обществата, които претендират да градят бъдещето си на основата на братството и уважението. Но защо зад „дискриминацията“ на практика някои се опитват да насадят и греха сред нас? Болните на смъртен одър наистина трябва да получат облекчение в страданията – съгласни сме и с това. Но защо на практика даваме право на хората (лекаря и близките на болния) да убиват други хора по съвсем законен начин? Нима няма други много по-лечебни за тялото и душата начини за облекчаване на страданията? Децата трябва да познават човешкото тяло и особено взаимоотношенията между хората. Но защо трябва да ги учим на разврат още от първокласната училищна скамейка?

Та мисълта ми е тази: трябва да можем да направим разлика между онова, което е добро и полезно за днешните общества и онова, което ги тласка към приемане на пороците като нещо обичайно и дори необходимо. Разумът, съвестта и здравият смисъл все още продължават да стоят в основата на човешкия прогрес (както в материален, така и в културен план). Призивите за узаконяване на беззаконието (на греха) засега все още са само на отделни (извратени) хора, макар че в някои страни известни части на обществото бяха някак си излъгани от тях и се съгласиха местните правителства и парламенти да узаконят беззаконието. Но в по-глобален мащаб все още разумът и здравият смисъл надделяват. Тук посочвам два примера от Англия, които са валидни и за другите либерални демокрации в Европа (разбира се, с някои изключения).

terminally illОт почти 20 години насам „асистираното умиране“ (assisted dying, както е известен терминът във Великобритания) бе на фронтовата линия на обществените дебати и по различни причини досега законопроект по него не се приемаше. От началото на тази година дебатите се възобновиха и станя ясно, че вече е крайно време да се вземе решение. И парламентът трябваше да обсъди въпроса. Вчера (11 септември 2015 г.) хората най-после си отдъхнаха: парламентаристите решиха, че подобен законопроект няма да бъде обсъждан и въпросът за асистираното убийство се прекратява. Три четвърти от парламентаристите казаха твърдо „не“ на онези, които силно желаеха въвеждането на този вид убийство в Англия и Уелс (новината е на БиБиСи, със заглавие „Законопроектът за асистираното умиране: парламентаристите отхвърлиха „правото на умиране“).  Решението на британския парламент в действителност е отглас на мнението на хората на тази страна, които в своето мнозинство отхвърлят тази „медицинска“ (т.е. анти-медицинска) практика. В случая разумът надделя над безумието.

Вторият пример е отпреди три дена дена: някой си историк, лорд Лексдън, изведнъж решава (макар да е подготвял речта си месеци наред), че както през 2005 г. гейовете получиха право на „гражданско партньорство (а миналата година те получиха и право на „брак“), така и братята и сестрите, които живеят съвместно, трябва да имат същото право – съжителството им да се признае за гражданско партньорство (граждански съюз или регистрирано партньорство – съществуват три различни наименования за тази практика). И неговите думи са подкрепени от някаква обществена прослойка, която иска да види „равноправие“ за всички и при всички случаи, независимо дали дадено „право“ на практика води до узаконяването на греховни и порочни практики. Но речта му от 9 септември в британския парламент тъй си остана като глас в пустинята: парламентаристите единодушно решиха, че подобна стъпка те не могат да предприемат (новината от Телеграф със заглавие „Трябва ли братята и сестрите да получат право на гражданско партньорство, за да избегнат плащането на данък?“ – тук). Наистина, „загрижеността“ на някои хора в тази страна е как да се избегне плащането на данък наследство при смърт на роднина (и това си е сериозен проблем, защото често става въпрос за стотици хиляди и милиони лири стерлинги), но, слава Богу, хората разбраха, че с приемането на подобна мярка може да се стимулира зачестяването на греховните връзки между братя и сестри. Лорд Лексдън уж имал благовиден умисъл за подобна стъпка, но стана ясно, че целта не може да оправдае средството – чрез греховност да се постигне някаква икономическа изгода. И в този случай разумът и здравият смисъл надделяха.

Макар тези примери да са от Великобритания, посочвам ги тук, защото подобни дебати могат да се водят (и те се водят в някои страни) и те също така могат да „прекрачат“ прага и на нашия парламент. Убеден съм, че християните са тези, които могат и трябва да подсказват на политиците кое е правилно, разумно и обществено оправдано и кое е неправилно, безумно и обществено вредно, като се изхожда от духовната поквара, която едно политическо решение може да насади в хората, включително в децата. Другите части от обществото (атеистите, агностиците, привържениците на други религии или други идеологически системи) могат да имат различно виждане по горните важни за решаване въпроси, но единствено християните могат в най-правилна светлина да ги интерпретират и да посъветват властимащите кое е най-правилното решение. Колкото и да говорим, че Европа е отстъпила от християнските си корени, все пак християнският разум и християнският здрав смисъл продължават да държат тези корени достатъчно здрави, за да не могат все още да бъдат изтръгнати. Убеден съм, че силата на тези поизтънели вече корени се крепи на всеки от нас, християните, затова трябва да продължаваме да бъдем бдителни и да се намесим там, където от едно решение може да зависи бъдещата духовна съдба на народа ни и на бъдещите поколения.

Бележка: снимките са взети от цитирания тук сайт на БиБиСи Нюз.

Публикувана в Блог

В това извънредно издание на блога на „Свобода за всеки” публикуваме текста на резолюция на парламентарната асамблея на Съвета на Европа, приета на 29 януари 2015 г., която за пръв път от няколко десетилетия насам приема документ, който ратува за премахване на нетолерантността и дискриминацията срещу християните.

Публикуваме само текста на резолюцията, без да правим коментари към нея, но със сигурност тя предполага разсъждения за по-нататъшните стъпки, които европейските законодатели могат да предприемат за връщане на ролята и значението на християнството на стария континент. Още отсега можем да смятаме, че тази резолюция е само една стъпка към по-нататъшни решения, които Съветът на Европа може да вземе с цел защита на християнските нравствени ценности. Някои са убедени, че събитията в Париж от началото на януари са дали допълнителен тласък на мнението настоящата резолюция да бъде допусната в пленарна зала на Съвета на Европа и да бъде приета. Ние пък имаме надеждата, че тя е резултат по-скоро от постоянството в политическото участие на християнски лидери в евроструктурите и все по-осъзнатото участие на християните в политическия, икономическия, културния и обществения живот на народите на Европа и в техните законодателни събрания. Надяваме се тази публикация да бъде последвана и от следващи коментари и анализи.

Резолюция 2036 (2015), предварителен вариант
COE-Logo-Quadri
Преодоляване на нетолерантността и дискриминацията в Европа и особено проявите им към християните

Автор: Парламентарно Събрание на Съвета на Европа.

Произход на дебата: Дебат на парламента от 29 януари 2015 г. (осмо заседание) (вж. документ 13660, доклад на Комитета за равенство и недискриминация, докладчик: г-н Валериу Гилечи). Текстът е приет от парламента на 29 януари 2015 г. (осмо заседание).

1. Нетолерантността и дискриминацията на основата на религия или вяра засягат малцинствените религиозни групи в Европа, но те засягат също така и хора, принадлежащи към религиозната група на мнозинството. През последните години бяха отбелязани множество актове на враждебност, насилие и вандализъм срещу християни и техните богослужебни места. На тези действия обаче местните държавни власти често не обръщат внимание. Понякога законодателството и местните разпоредби ненужно ограничават публичното изразяване на вярата, което не дава възможност религиозната вяра и нейното практикуване да намерят достатъчно място в живота на вярващите.

2. Умерената изява на религиозната вяра и нейното изповядване е практическото средство, чрез което може да се осигури действително и пълноценно изповядване на религията. Когато умерената разумна изява на вярата се прилага в дух на толерантност, това позволява всички религиозни групи в обществото да живеят в съгласие, като уважават и приемат различното у другия.

3. На няколко пъти Парламентарното събрание посочи необходимостта от мирно съвместно съществуване на религиозните общности в държавите-членки, особено в Резолюция 1846 (от 2011 г.), отнасяща се до борбата срещу всякакви форми на дискриминация, основани на религията, Препоръка 1962 (от 2011 г.), разглеждаща религиозния аспект на междукултурния диалог и Резолюция 1928 (от 2013 г.), отнасяща се до обезпечаването на човешките права във връзка с религията и вярата и до защитата на религиозните общности от актове на насилие.

4. Свободата на мисълта, съвестта и религията е защитена от Член 9 на Европейската конвенция за човешки права (ETS No. 5) и тя се счита за един от фундаментите на демократичното и плуралистичното общество. Ограничаването на свободната изява на религията трябва да бъде сведено само до предписаните в закона случаи и изискванията за демократичност в обществото.

5. Парламентарното събрание е убедено, че е необходимо да се предприемат мерки за осигуряване на действителна защита на свободата на религията или вярата на всеки един човек в Европа.

6. Поради това Парламентарното събрание призовава държавите-членки на Съвета на Европа към следното:
    6.1. Да способстват за установяването на култура на толерантност и мирно съвместно съществуване, основани на приемането на религиозния плурализъм, на факта, че религиите допринасят за развитието на демократично и плуралистично общество, а също така на правото на човека да не принадлежи към никоя религия.
    6.2. В рамките на принципа за непряка дискриминация, да обезпечи разумна умерена изява на религията, така че:
        6.2.1. да се осигури зачитане на правото на свобода на религията и вярата на всеки човек в рамките на конкретното местно управление, без това да нарушава другите права на хората, гарантирани от Европейската конвенция за човешките права;
        6.2.2. да се спазва принципът за свобода на съвестта на работното място и същевременно да се гарантира успешното извършване на услуги според законите и защита на правото на хората да не бъдат дискриминирани;
        6.2.3. да се зачита правото на родителите да осигурят на децата си такова образование, което съответства на техните религиозни или философски убеждения, като същевременно се гарантира фундаменталното право на децата на критично и плуралистично образование в съответствие с Европейската конвенция за човешките права, нейните протоколи и практиката на прецедентното право на Европейския съд за човешките права;
        6.2.4. да се осигури пълноценно участие на християните в обществения живот.
    6.3. Да бъде защитено правото на мирна изява на свободата на събранията, особено чрез приемането на мерки, осигуряващи правото на провеждане на демонстрация дори и при организирането на противна на нея друга демонстрация, при съобразяване с нормативите за свобода на събранията, с Европейската комисия за демокрация чрез закона (Комисията от Венеция) и с Бюрото за демократични институции и човешки права на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.
    6.4. Придържане към фундаменталното право на свобода на изразяването и предотвратяване на случаите, при които местното национално законодателство ненужно ограничава религиозно мотивираното слово.
    6.5. Публично да се осъждат призивите към насилие и използването на насилие, както и каквито и да са други форми на дискриминация и нетолерантност на основата на религията.
    6.6. Да се води борба и да се предотвратяват случаите на насилие, дискриминация и нетолерантност, особено като се провеждат щателни разследвания с цел премахване на чувството за безнаказаност, което характеризира нарушителите.
    6.7. Медиите да бъдат подтиквани да избягват налагането на негативни стереотипи и разпространяването на предразсъдъци срещу християните, така както такива не се разпространяват и за другите обществени групи.
    6.8. Да се осигури защитата на християнските малцинствени общности, които да получат възможността да се регистрират като религиозни организации; да се създадат и да се поддържат съответни места за събрания или за богослужения, независимо от броя на вярващите, като не им се налага ненужно административно бреме.
    6.9. Да се гарантира правото на християнските малцинствени общности да издават и използват религиозна литература.

Публикувана в Блог

Изминалата 2014 г. бе тъжна година, преди всичко за „новите” законодатели на Евросъюза, които се опитаха да прокарат редица инициативи, накърняващи правата на християните, а също така и на невярващите, които се придържат към традиционните нравствени устои на техните бащи и деди. Донякъде тя бе тъжна и за християните, защото те не можаха достатъчно успешно да се противопоставят на тези инициативи и да предотвратят дори разглеждането им, да не говорим за приемането им. Вярващите се убедиха, че все още слабото им присъствие в отделните политически платформи в Европа е една от причините техният глас да продължава да остава слаб и неясен.

Януари измина и вече можем да направим равносметка на онова, което се случи в Европа по отношение на нравствените ценности, както и отново да си припомним, че от нас се изисква християнска бдителност и действие, ако искаме християнските норми на живот да не напуснат окончателно континента и собствените ни страни.

Европейските законотворци не престават с усилията си да наложат на народи на Европа своите виждания за „правилно” и „неправилно,” за онова, което е „редно” (според тях) и което е „нередно.” Ако се изразим с християнската терминология – секуларното европейско мислене се опитва да учи народите кое е добро и кое е зло. Интересното е това, че хората в Европа като че не се замислят, че точно това проповядват европарламентаристите: те всъщност ни казват, че човечеството хилядолетия е грешало по отношение на различни нравствени категории и онова, което вярващите са наричали грях и зло в действителност е добро и полезно за народите. Било че сме забързани в ежедневието си, било че те ни объркват с мъглява терминология, било че немалко семейства просто се борят да оцелеят, било че просто сме нехайни към себе и към другите – много изглежда са причините, поради които хората като че не схващат, че „новите” европейци ни учат на „нова” нравственост.

Но което е по-сериозно – те не само ни учат, а просто без да ни питат си приемат резолюции и правят промени в съответни законодателни инициативи с цел постигане на онова, което „новият” морал им подсказва. Понякога това става, защото хората като че нямат време да се огледат и да видят какво се случва в европарламента и като разберат, да се опитват да действат и да спрат поредицата от антихуманни мерки, които се готвят за приемане.

mum dad childЕдна такава антихуманна мярка продължава да бъде абортът, т.е. убийството на едно дете, което по Божи промисъл вече е заченато в утробата на майката и което трябва да дойде на този свят, с надеждата че то ще познае Бога и ще Го прослави. Навярно ще си спомним, че мнозина бяха онези „нови” лидери на Европа, които желаеха да представят проблема за аборта не като лично дело, а като „право” на майката (и дори на бащата) – това бе т.нар. „доклад Естрела.” И щом като аборът е „право,” значи решаването на въпроса трябва да се отнесе до европарламента, който да направи корекции във вижданията си за правата на човека и да внесе в документите и това ново „право,” т.е. „новата” свобода да убиеш едно човешко същество. На 10 декември 2013 г. все пак европарламента реши, че този въпрос е от компетенцията на държавите-членки и отклони искането. Сетне цяла година, чак до края на 2014 г. „новите” продължиха усилията си да убедят европарламента, че става въпрос за права и свободи, а не за лично предпочитание, тъй като, видите ли, немалко майки и семейства в отделни страни страдали поради отказа да бъде извършен аборт. Един упорит белгийски парламентарист от социалистическото партийно крило (това е Марк Тарабела) реши, че няма да остави този въпрос нерешен и само преди месец изготви обстоен аргумент, с който да докаже защо абортът е „право” и представи този документ в европарламента, като настоя законодателното европейско събрание да преразгледа решението си от 2013 г. и да включи „правото” на аборт като базисно човешко право. На 14 януари 2015 г. християнската организация „Загриженост за християнството” отново поднови апела си към християните, наречен „Да не позволим на Тарабела да поднови въпроса Естрела,” и ги призова да се включат в подписка за спиране на инициативата на социалиста Тарабела, който самият, изглежда, е изпаднал в голямо объркване относно категориите правилно и неправилно и редно и нередно в нравствен аспект.

Колкото обаче Европа да говори за права и свободи, то изглежда такива се осигуряват само на онези, които са послушни и приемат „новата” нравственост. Ако решиш да изкажеш или по друг начин да проявиш християнските си възгледи, това може да ти коства работата, отношението с държавните институции и социалните служби, семейството, и дори може да отидеш в затвора. В края на миналата година по време на заседание на т.нар. „Семеен съд” в Кент, Великобритания, съдията Ричард Пейдж каза: „Осиновените деца имат нужда от майка и баща, а не от родители-хомосексуалисти.” Той веднага бе временно освободен от длъжност и му бе препоръчано да се включи в курс „Равенство между хората,” където да бъде научен на „правилни” отношения към хората. На 17 януари 2015 г. британският „Мейл” подробно разгледа случая му и въпреки широката подкрепа за съдията, той си остава нерешен, преди всичко поради упорито налаганата „политика на равенство” и политика на „придържане към британските ценности,” което отново насочва към безусловно спазване на светския модел на устройство на държавата и изключителна толерантност към всеки и към всички, независимо от техните убеждения и наклонности (колкото и греховни да са те, според християнското разбиране).

Преследването на християни стига и до там, че децата биват отнемани от родители-християни, защото, видите ли, те възпитавали децата си неправилно. Отново случай в Англия от 25 януари 2015 г. ни показва как две деца са отнети от родителите им, защото те ги карали да ходят на църква, не им позволявали да псуват и когато били твърде немирни и непослушни, получавали плесници по ръцете. Това, според социалните служби, които им отнели децата, било варварство спрямо тези деца и британската държава не може да търпи подобно нещо.

mum dad mumОще по-разгорещени януарски спорове разделиха хората по света на две мнения относно биомедицинската технология "дете от трима родители," т.е. „създаването” на дете от генетичен материал на трима родители. От сферата на говоренето (което продължаваше през цялата 2014 г.) споровете преминаха в парламентарна зала (в случая – в британския парламент), където бе приет законопроект, предвиждащ обсъждане на въпроса за легализация на тази процедура. Ако тя бъде приета от този парламент, то Великобритания ще стане първата страна в света, която ще узакони „създаването” на дете от две майки и един баща. Ще продължаваме да следим събитията, но още отсега почти със сигурност можем да кажем, че британският парламент ще одобри новата „технология на раждане.” Новата технология широко се изяснява и дори рекламира, тъй че хората да разберат какъв голям прогрес ще бъде направен за „новото” бъдещо поколение, каква изключителна полза тя ще принесе на народите, и така убедени, съответно да подкрепят инициативата.

slovak referendumМесец януари на тази година като че ни показва и една положителна инициатива по отношение на нравствените ценности. През този месец в Словакия се проведе широка кампания за защита на традиционното семейство и бе предложено на 7 февруари 2015 г. да се проведе референдум по въпроса. На участващите в него ще бъдат зададени три въпроса:
- разбирате ли семейството като състоящо се от една майка и един баща и техните деца;
- приемате ли, че деца не трябва да се осиновяват от родители-хомосексуалисти;
- съгласни ли сте с предложението родителите да имат право да отписват децата си от предмета „сексуално обучение.”
Кампанията широко се подкрепя от църквите в Словакия, а също така и от политици, които твърдо са решени в страната да се отстояват християнските нравствени норми, които са еднакво полезни както за вярващи, така и за невярващи. И в този смисъл прилагането им не нарушава ничии права, а напротив – отстояват се правата за изграждане на естествени човешки семейства, състоящи се от майка, баща и деца. Надеждата ни е, че Словакия ще стане първата страна в Европа, която чрез гласа на народа отново ще върне една християнска норма за основополагаща за нейното общество и ще предотврати приемането и налагането на греховни практики.

Ще продължаваме да следим европейските събития и през февруари, но същевременно призивът ни е както да ги следим, така и да търсим възможности за участие в дебатите по различните въпроси, които засягат вярата на християните и всъщност – засягат законодателството на европейските страни, което все още продължава да има християнски основи, макар не всички да разбират това. Все още има шанс да бъдат удържани юздите на разпасалите се, просто от нас се изисква действие, а не само наблюдение или разсъждение.

Публикувана в Блог

Само преди десетина дена, на 12 ноември 2014 г., секуларистите в европарламента (които наричат себе си „Платформа на европейския парламент за секуларизъм в политиката”, ПЕПСП) се събраха да обсъдят целите си за следващите пет години, тъй като сега се приемат нови законодателни инициативи и те използват момента да прокарат тезите си. Мотото на срещата им бе „Европа има право на секуларизъм.” Ако само с това се изчерпваха инициативите им, може би вярващите не биха били толкова разтревожени. Замислите на секуларистите обаче отиват много по-далеч от призива за някакви си права.
no-faith 4ae9cd711bЕто какво пише пресата за упоменатата среща: „В идеалния свят на европейските секуларисти, които считат че либералната демокрация се намира под постоянната заплаха от страна на религията, вярващите граждани няма да имат същите права, каквито имат другите граждани, когато става въпрос за обществените дебати. Вярващите трябва да мълчат. А европейските секуларисти ще счетат това за демократичен напредък, за свобода и дори за политически неутралитет. Те твърдят, че политическата сфера трябва да бъде „защитена” от всякакви религиозни вярвания, които продължават да оказват влияние върху демокрацията и върху човешките права. Нещо повече, според войнствените защитници на Европа без религия тъкмо Ватиканът, с неговата „огромна власт”, е най-голямата заплаха за съвременното секуларно общество”.

Тези първоначални думи от публикацията на European Dignity Watch недвусмислено посочват главните цели на тази групировка (в действителност консултативният й съвет се състои от представителите на 11 различни европейски неправителствени организации) – премахване на религията от политическия (а оттам – и от обществения) живот на континента и налагане на секуларизма като единствена идеологическа алтернатива за европейските граждани. Ако само това би била целта на секуларистите, то навярно вярващите някак си биха оборили тази тяхна главна теза и биха доказали правото си на политически живот в своята страна и в Европа като цяло. Но в действителност секуларистите мечтаят за свят, в който религията е тотално изместена от общественото пространство и където вижданията на атеистите и „свободомислещите” са изцяло въплътени в живота на обществата. Нека продължим разказа на защитническата организация:

Какво би представлявала една идеална секуларна Европа? Според председателите на срещата на ПЕПСП в секуларна Европа ембрионалните изследвания, евтаназията и сексуалните и репродуктивните права ще процъфтяват. Като централен елемент на ‘хуманитарната помощ’ абортът по желание ще допълни картината на секуларния рай. ‘Вече поискахме от Европейската комисия хуманитарна помощ с цел подпомагане извършването на аборти на изнасилените жени в Сирия”, казва председателят на срещата на ПЕПСП София Интвелд’”. Председателката дори посочва, че „единственото, което те (жените в Сирия, бел. прев.) в момента получават от Европейския съюз, е сутрешното хапче, което те вземат след сексуалното сношение; а това е толкова жалко”, жалва се тя.
secular europe
Не само това, но и много други сфери на обществения живот трябва да бъдат пропити от секуларния дух, твърдят европейските секуларисти: „Други приоритети на секуларистите включват цялата гама на т.нар. „права” на ЛГБТ-лицата и на жените, образованието ‘без предразсъдъци’ и премахване влиянието на религиозните организации върху политиката на държавите относно човешките права… Друга главна област на дейност на ПЕПСП е осигуряването на секуларния характер на институциите на Европейския съюз”, в чието ръководство не могат да влизат вярващи, какъвто е примерът с Антонио Таяни, който бе избран за заместник председател на европарламента и който бе осъден от София Интвелд, която заяви, че „поради неговото екстремистко католическо възпитание той не може да представлява обществото.”

Изявленията на евро-секуларистите от 11 ноември идват в момента, когато в началото на ноември се организираше посещение на папа Франсис в Европейския парламент в Страсбург, тъй като те бяха готови да положат всякакви усилия това посещение да не се осъществи. Според тях влиянието на религиите в Европа върху държавните структури е в ущърб на правата на атеистите и секуларистите и поради това всяка религиозна проява или посещения трябва да бъдат изключени от политическия (а оттам и от обществения) живот на Европа. Интересното обаче е това, че дори до днес, 25 ноември, когато папа Франциск ще се обърне с реч в европарламента, ПЕПСП не реагираха и не отправиха по-нататъшни протести срещу тази изява. Но затова пък Европейската хуманистична федерация не се забави с протестните си обвинения и вчера публикува остра протестна декларация, подписана от 23 европейски организации.

Разбира се, и самите християни нямат еднозначно мнение относно посещението на главата на римокатолическата църква в една светска организация, и това при положение, че папата представлява само католическата част на Европа и същевременно никоя друга християнска общност не го е упълномощила да говори от името на всички християни на стария континент. Същевременно е известно, че европарламентът се посещава и от други ръководители на християнски църкви и това никак не накърнява неговият светски характер, а напротив – тези факти посочват, че религиите, и особено християнството, са жива и неизбежна реалност на обществения живот в страните на Европа и тази реалност не може да бъде заличена само поради желанието на една или няколко антихристиянски и антирелигиозни организации или движения.

Много по-полезно би било за ПЕПСП и другите атеистични организации да признаят (а също да спазват) факта на свобода на съвестта и на религията и да позволят на всеки член на Европа да се труди и да живее според убежденията си, без да съществува заплахата някой да им отнеме тези изконни права и да ги преследва като граждани от по-низша каста (както те самите твърдят в документа си, вж. предпоследния параграф на цитираната публикация).

В България не съществува голямо напрежение между секуларистите и вярващите и въпреки това всеки християнин трябва да бъде наясно с опасностите, които европарламента може да създаде за всеки вярващ в рамките на Европейския съюз, ако този парламент се вслушва в гласа на такива антирелигиозни движения като ПЕПСП, Европейската хуманистична федерация и много други. Да бъдем бдителни и да поемем необходимата гражданска отговорност си остава една от най-важните задачи на всеки вярващ християнин.

Публикувана в Блог
Либертарианството е почти непознат термин в българската политика и култура. То е най-общо казано, политическа философия, която защитава минимална намеса на управлението (държавата) в личния и обществен живот. Поради крайния и тоталитарен социализъм, демонично натоварен и неотстъпващ позиции дори в условията на настоящата квазидемокрация, либератарианското мислене и политика са може би сред най-добрите политически решения за България.

Проблемът с крайното либертарианство обаче е следният.

На графиката: горе – либертарианство според другите; долу – според либертарианците Като християни ние вярваме, че светският управник има за задача да наказва лошите и да защитава добрите (вж. Римляни 13 в Новия Завет). Така поставена, задачата веднага поставя и изискване управникът да има поне някакво отношение съм категориите добро и зло. Тези категории са валидни по отношение на единния и истинен Бог.

"Когато праведните са на власт, людете се радват; Но когато нечестивият началствува, людете въздишат". Притчи 29:2

"Когато нечестивите са на власт, беззаконието се умножава, но праведните ще видят падането им". Притчи 29:16

(На графиката: горе – либертарианство според другите; долу – според либертарианците)

Добро и зло, дефинирани по друг начин, освен по абсолютисткия начин, зададен ни от Библията и юдео-християнската традиция, са изкривени интерпретации на добро и зло.

Така наречената „държава", с която сме свикнали след ранните години на 20ти век, е в голяма степен езическа мисловна конструкция, която няма способността да върши добро в същността си, защото нейното предназначение е да се конкурира с Бога, и в крайна сметка да Го измести. Повечето от създателите на концепцията за „държава" – типажи като Русо и Хегел – са крайни атеисти или хуманстични идолопоклонници. Известен е приносът на Хегел към тоталитарната държава, която той нарича „Бог, който ходи по земята". При подобни претенции от страна на държавата, можем да очакваме от нея само случайно да улучва да върши добро, доколкото то съвпада със съвестта на хората. Но като цяло, нейната функция е на тоталитарно, бюрократично чудовище, дори в „демократични" условия.

Либертарианството, чиято визия е да се противи на голямата държавна бюрокрация, от друга страна не се ангажира с морални и вечни категории. За либертарианеца личната свобода изведена до крайност е най-голяма ценност. Тази позиция е много полезна в случаите, когато е на власт тираничен тоталитарен режим, на който трябва да се противодейства.

Но анархията, в която всеки е сам закон за себе си, е също толкова тиранична и опасна, както анархията на тоталитарната „държава". В този модел тоталитарната държава създава, измисляйки си нови „държавни" закони и морал, вън от дадените ни от Бога.

Християните (тези, които мислят и са ангажирани с политическо мнение и свидетелство) също предпочитат лична и политическа свобода. Особено свобода да проповядват и да се събират. Но общността е критично важна част от християнската вяра и практика. Ние сме индивидуални личности, но не можем един без друг. Христовото спасение и служение включва църковната общност, спасението е индивидуално, но има и общностен аспект. В общността моралните и духовни категории не са без значение. Тоест, личната свобода минава през общностното признание и благо.

В обществото, устроено на либертариански принцип, поради парцелирането му до крайност, има опасност от групова и лична тирания. Тоест беззаконие на дребно, социално фрагментирано беззаконие. Тъй като само вътрешно свободният човек може да ползва свободата по отговорен начин, а мнозината поради греха не са такива, то либертарианството може да проработи само в едно праведно християнско общество.

В езическо и греховно общество приложението на либертарианската идея ще доведе до хаос и тирания на беззаконието на гражданско ниво. Тиранинът обаче няма да е управникът, а обикновеният човек, тъй като, ако всеки ще е закон сам за себе си, злите и нечестивите ще имат точно толкова свобода да бъда зли и нечестиви, колкото добрите и примерни жители, които уважавт другите. (Разбира се, не можем да не отбележим, че беззаконните човеци спокойно ползват голямата държава, за да се прикрият зад нея и да вършат злите си дела; така че, това обрисуване на тиранията на анархията е само условно).

Така в едно либератрианско общество, в което отделната личност няма вътрешен морал и уважение към другите, добрите хора ще трябва да добавят още една функция в живота си – самоотбраната.

Принципно тази функция се пада на светския управник. Неговото служение не е да преразпределя блага или да се занимава със здравеопазване и благотворителност. Основните задачи на управника са мир и справедливост. Казано другояче, той воюва и наказва, за да осигури мир и справедливост. В тоталитарния модел светският управник не е такъв, а тоталитарна самообожествяваща се държава. Самият управник се превръща в престъпник, който има нужда някой да го овладее. Поради отхвърляне на Божито слово и Божия стандарт.

В този смисъл – на тотална и неефективна държава, която издържа мързеливи търтеи-държавни чиновници – по-добрата алтернатива е либертарианският или близък до него модел. Поне е ясно, че управникът го мързи и е неспособен, и така ще му се дължат минимални данъци, с цел средствата да останат у хората, за да се мобилизират за прозводство, семеен живот и самоотбрана. Тези нужди са така формулирани, тъй като едни в либертарианството ще се чувстват свободни да пушат марихуана, а други ще ползват свободата си да се образоват и да се въоръжават, за да се защитят от безделника, който пуши, и е свободен, но не произвежда и кара по магистралата в зиг-заг. Така добрите и учените ще успеят, а злите и глупави ще се провалят. Единственият проблем на тази утопия е, че в реалността провалилите се зли и глупави винаги имат нуждата успелите и умни да почувстват болката им.

Християнската гледна точка е ясна: свободата в политически план се състои в овладяване на злото. Либертарианството не разпознава добро и зло в същинския им смисъл – Бог казва кое е добро и кое зло. За християнина политическата система е без значение – ако управляващите са праведни, демокрация, република или монархия нямат значение. Божието царство расте и напредва в този свят независимо и именно защото не е от този свят, и не е обвързано с ограниченията на последния.

Но обществото с много истинска лична свобода не е либертарианското, а християнското.

Църквата е богочовешка организация, която в своя неиституционален и неполитизиран вариант буквално носи стандарта на Божието царство на земята (църквата, сборът от вярващи християни, не е Божието царство, както много често грешно твърдят богослови и лаици). Личната свобода на новородения християнин е благородна, защото търси единствено доброто на другите и прогласяване на Божието спасение и добрина.

Личната свобода на грешния човек всъщност е опасна. Защото човешката природа е покварена от греха и злото. Злият човек иска да реализира своята свобода, но за сметка на другите. Добрият човек упражнява свободата си, не като отнеме тази на другия.

Лорд Актън каза великата своя фраза, която повтаряме и до днес: „Властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно". Именно тази фраза е осъждението както за държавните тирани, тоталитарните режими, така и за поддръжниците на АБСОЛЮТНАТА лична свобода. Крайният, радикален и безкомпромисен индивидуализъм е точно толкова тиранична и нечовешки безумна доктрина, колкото и тоталитарно-корпоративният държавен режим. (Разбира се, има пробойна в сентенцията на Актън – Бог има абсолютна власт, но тя в никакъв случай не Го покварява, а е израз на Неговата любов и справедливост.)

Какво по-тиранично можем да намерим от напускане на разума и предефиниране на собствения си пол, съгласно вътрешните си чувства? И настояването под предлог за равенство и справедливост това безумие да бъде превърнато във всеобщо задължително държавно защитено право?

Свобода в хаоса на безмерното и безбожно индивидуално безхаберие е точно толкова невъзможна, колкото в социалистическия общностен тоталитаризъм. Свободен е само този човек, който може отговорно до носи бремето на свободата. Библейски приета, и според нас доказана житейски, постановка е, че най-тежкото робство е това на греха и заблудата. То е като тежък кошмар, от който не можеш да се събудиш, и дори в съня си се съмняваш, че има изход. Така, както прекалено контролиращата държава няма друга същност, освен тирания, тъй като изземва божествени функции и налага изкривената си по този начин същност на всички, така тираничен може да се окаже и либертарианският модел.

Джон Адамс, един от така наречените „отци" на американската нация, твърди, че високо уважаваната американска конституция е приложима само сред хора (народ), които имат религиозни ценности. Тоест имат задръжки, уважение към другия, и могат да се самоуправляват. За съжаление, съвременните леви тенденции, не, политически ветрове, които тресат Америка, са само тъжно доказателство за неговите думи.

За хората на Изтока, като тези в България, излизащи от комунизма и все още живеещи под неговата сянка, по-лошо няма да стане. Затова либертарианският експеримент, разбира се подкрепен от една консервативна партия, основана на християнските ценности, може да гарантира стабилизиране на политическата обстановка. А защо не и така лелеяното индивидуално и национално възраждане?

Все пак свободният човек може да се асоциира с други разумни свободни хора и да неутрализира вредния тираничен ефект на хаоса на безкрайното самоопределяне на индивида. Робът на тоталитарната тирания, от друга страна, винаги ще бъде пушечно месо на елитарните социални инженери, без да го разбира. Българите имат качества за първото (да са свободни), но трябва да се отърсят от второто (да са роби). Разбира се, съгласявайки се с Адамс, няма как свободният българин да стане такъв без да премине през покаяние и прошка на греховете, съгласно новозаветните писания. А това е задача, в която политикът не може да реализира, а само да съработничи на Главния Предприемач.

Все пак ние можем да си представяме, че народът управлява, но истината е много по-различна.

*****

А царството и владичеството, и величието на царствата, които са под цялото небе, ще се дадат на людете, които са светиите на Всевишния, Чието царство е вечно царство и на Когото всичките владичества ще служат и ще се покоряват (Даниил 7:27).

Господ ще те утвърди като свет народ за Себе Си, според както ти се е клел, ако пазиш заповедите на Господа твоя Бог и ходиш в Неговите пътища; И всичките племена на света ще видят, че ти се наричаш с Господното Име, и ще се боят от тебе (Второзаконие 28:9-10)

И от престола излезе глас, който казваше: Хвалете нашия Бог, всички Негови слуги, вие, които Му се боите, малки и големи. И чух като глас от много народ, и като глас от много води, и като глас от силни гърмежи, които казваха: Алилуя! Защото Господ, нашият Бог, Всемогъщият, царува (Откровение 19:5-6).



Виктор Костов е адвокат, доктор по философия и богослов. Председател на Християнреформистка партия. Издател и главен редактор на сайта за свобода на съвестта, религията и словото Свобода за всеки.
Публикувана в Блог