×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 73
Блог Свобода за всеки
Популизмът в книгата на А. Пилев “Пастори агенти на ДС”
”
Популизмът в книгата на А. Пилев "Пастори-агенти на ДС". Пилев, вляво, представя книгата си. Снимка: Евангелски вестник

Настоящата статия представлява продължение на предишната ми статия “Книгата на А. Пилев “Пастори агенти на ДС – едно голямо разочарование”, публикувана в блога на сп. “Свобода за всеки”. Тук ще се спра на още една сериозна според мен пролука – липсата на правилна евангелистка позиция, от която да тръгне авторът.

В Предговора на книгата доц. д-р Румен Генов (НБУ) обявява следното:

Документалната книга на Ангел Пилев има една основна цел – да бъде установена истината за причастността към тайната политическа полиция на “бившия режим” на някои евангелски пастори – водачи на общността, за условията, при които са били вербувани, за последиците от тяхната дейност. Освен това се предлага тълкувание на реакциите на въпросните лица след оповестяването на връзките им с Държавната сигурност (Пилев, 5). 

Няма съмнение, че преподавателят от НБУ показва едно добро намерение да прибави известна тежест на Пилевото съчинение. Но достатъчно ли е това, за да се кажат само положителни неща за тази “документална книга”? Четейки книгата на Пилев повторно, у мен възникнаха няколко въпроса: първо, какво трябва да се разбира под “документална книга” в този случай; второ, какво трябва да се разбира под “установяване на истината” в този случай; трето, какво трябва да се разбира под “водачи на общността”? Намираме ли приемливите отговори в книгата на А. Пилев “Пастори агенти на ДС”? Какви са критериите, за да бъдат одобрени или отхвърлени тези критерии от евангелската общност?

Кое е “документалното” на “документалната книга” на А. Пилев?

Няма съмнение, че приложените документи-сведения на служители на ДС, собственоръчно подписани декларации, собственоръчно подписани доноси от визираните от Пилев лица – са автентични. Обсъждането на тяхната автентичност е напълно излишно. Но прави ли това обстоятелство книгата “документална” до такава степен, че тя да не бъде възприета от читателя като един класьор, натъпкан с документи по дадена тема или като един твърде субективен опит за интерпретация на безспорни “документи”?

Доц. д-р Р. Генов всъщност много дипломатично определя съчинението на Пилев като “книга”, защото е много трудно да се разбере това по-специално – “документален очерк” ли е, “документален роман” ли е или е нещо “документално” неопределено. Известно е, че по начало “документалният жанр” би трябвало да ограничава волномислието и волнодумството на “документалния” автор. А това е така, защото в “документалния жанр” не се допускат авторови приумици и измислици. Можем ли обаче да видим тази авторова безпристрастност и обективност в “Пастори агенти на ДС”?

Естествено е, че авторът на дадена “документална книга” би трябвало да има своя изходна позиция, свое верую и дори свои пристрастия, които обаче би трябвало да овладява. Доц. д-р Румен Генов знае по-добре и от мен, че за едно и също събитие или документ не само в древността, но и в по-новата ни история летописци и документалисти биха направили различни интерпретации и биха стигнали до различни изводи. Това зависи от тяхната социална, културна, религиозна, партийна и т. н. принадлежност. Авторът на “документалната книга” А. Пилев претендира за принадлежност към българския евангелизъм, но това не личи нито от неговата позиция, нито от неговия подход към документалния материал.

В първата част на своята книга той се изявява като човек, който хвърля много усилия за анализ на политиката на тоталитарния режим (Пилев, 14-19) или “шпионската мрежа” на ДС (Пилев, 20-38). Няма да коментирам липсата на автентични документи за анти-евангелистката политика на ЦК на БКП и правителството на Т. Живков по онова време, защото съзнавам, че Пилев не е квалифициран историк и не би се справил със задачата поне да се позове на такива документи. Само ще прибавя мимоходом, че сравнена например с документалната книга “Турското население в България между полюсите на етническата политика” (С., ЛИК, 1998) на В. Стоянов за тоталитарната политика към турското малцинство и неговата религия, “документалната книга” на Пилев олеква твърде много. Пилев не е “документалист” на БКП или исляма, а претендиращ да бъде евангелист. Но това въобще не личи от неговия подход и анализ.

За сравнение ще се позова на документалната книга на д-р Ст. Банков “Досието. От двете страни на желязната завеса” (Бургас, ИК “Еос”, 2001). Авторът тук категорично показва една ясна евангелистка позиция като интерпретатор на документите. “Първото чувство, което изпитах, минавайки с погнуса през доносите на агентите – пише д-р Банков, – беше чувството на дълг пред Бога и пред Отечеството ми. Дълг да направя тези документи достояние до народа си” (Банков, 6). По-нататък авторът се аргументира с редица библейски пасажи за своето намерение да изпълни дълга си пред Бога и Отечеството (Банков, 6-17), каквато е практиката на евангелистите по света, когато се залавят с дадена тема.

При Пилев такъв подход не се наблюдава. Той цитира епизодично и ни в клин, ни в ръкав два-три стиха (Пилев, 18), говори за библейския императив да казваме истината Пилев, 7), но отдава много по-голямо значение на онова, което правела ДС за “вербовката” на разглежданите евангелски служители и как те се били поддали на тази вербовка. В подхода на Пилев към агентурната проблематика се вижда еклектизмът на човек, който няма ясна гражданска, религиозна, богословска и етическа позиция, защото е решил да напише една книга с неясна за самия себе си цел. Неясен е и въпросът за читателската аудитория на Пилев – евангелистите ли иска да просвети по темата, или да предаде на българския народ за пореден път баналната информация за “тайните операции” на октопода ДС, като злепостави с ретуш някои от своите герои.

Ако Пилев искаше и можеше да оправдае “основната цел” в “документалната си книга”, за която говори в Предговора доц. д-р Р. Генов, той трябваше да тръгне не от някаква обща и еклектична позиция, а от позицията на изследовател евангелист и пастор. Това означава да се посочи ясно и категорично библейската база на отношението на вярващия човек, от една страна, към тоталитарната държава, а от друга страна, към поддалите се на вербовка. Трябваше да се посочат принципите, завещани ни от реформаторите, стига Пилев да е запознат с тях. Не е достатъчно да изразим своята неангажираща се позиция спрямо структурите на БКП и ДС и да афишираме своята критика към тях. Нека това го правят учените в различните хуманитарни области. Не е достатъчно да осъдим податливостта на когото и да било на процеса на вербуване, независимо дали това е станало доброволно или под натиск. Това го правят и журналистите в жълтата преса. Нужно беше Пилев да покаже, че притежава ясна доктрина за “осъждение” и “простителност”, защото все пак изповядва някаква форма на християнство!

Нека цитирам Дитрих Бонхьофер, който е много удачен пример в това отношение. След като през пролетта на 1938 г. Бонхьофер отказва да подпише декларация за лоялност към Хитлер, каквато режимът изисква от всеки германски поданик по повод 50-годишния юбилей на диктатора, започват сериозни проблеми за него, довели до екзекуцията му 7 години по-късно. Въпреки твърдата си антиправителствена позиция обаче, Бонхьофер казва следното за онези свои колеги, които са се огънали под натиска: 

Както Христос понесе нашия товар, така би трябвало и ние да понесем товара на другите човешки същества... Простителността е христоподобното страдание, което е дълг на християнина да понесе (Bonhoeffer, D. The Cost of Discipleship. Macmillan, 1963. 100). 

Такава трябва да бъде автентичната евангелистка позиция! От “документалната книга” на Пилев обаче разбираме само, че той е сметнал за свой дълг да тропа с дървеното чукче по масата на някакъв самозван осъдител. Той обявява: “Нека обаче си дадем сметка, че доносниците в църквата не са Църквата” (Пилев, 13; вж. 296). Въпреки че са се покаяли, Пилев ги прогонва от Църквата. Въпреки че Църквата е Христова, Пилев хлопва и заключва вратата към нея под носа им, сякаш Църквата е негова собственост. “Документалистът” Пилев си присвоява по най-арогантен начин ключовете за принадлежност към Църквата, сякаш папа Инокентий VІІІ лично му ги е връчил. Пилев захвърля на кладата съгрешилите с “доносничество” евангелистки лидери, вярвайки си, че е автор на “документална книга” за агентите в българския евангелизъм.

Какво означава “установяване на истината”?

Пилев се надява да е “установил истината” за “пасторите агенти” в България, защото “Библията учи да не си служим с полуистини, за да не се окажем лъжци” (Пилев, 7). Успял ли е Пилев да отговори в своята “документална книга” на пилатовския въпрос: “Що е истина?” (Йоан 18:38)? Лично аз бих дал отрицателен отговор. За да се аргументирам, ще разгледам подхода и анализите на Пилев при три случая от книгата.

Най-напред, ще започна със следното заявление на Пилев:

Стремял съм се също да избягвам пикантерията и да не влагам лично отношение. Съзнателно съм избягвал да цитирам данни, които могат да увредят репутацията на трети лица, нямащи отношение към обекта на изследването (Пилев, 9).

Както ще се убедим, Пилев въобще не спазва обещанието си. Той направо лъже, че ще го спази! Когато цитира агентурни сведения в “документалната си книга”, Пилев не прави опит да избягва изкушението да се занимава с “пикантерии”. Това е особено видно в казуса на главен старейшина Павел Игнатов. В едни документи е зачеркнато името на Лучия Петрова, но е запазена “пикантерията” (Пилев, 281-2), докато в друг документ е запазено името, но е зачеркната “пикантерията” (Пилев, 287). В трети документ “пикантерията” е драматизирана повече с позоваването на още един случай (Пилев, 288-9). 

Читателят пита с основание: “Кому са нужни тия таблоидни подробности?” И какво допринася това за разбирането на “агентурния проблем”? Тези махленски щрихи обаче служат на Пилев за една още по-коварна цел – забележете, че той включва материала не в частта за П. Игнатов, а в частта за еп. В. Еленков. “Гвоздеят” в програмата на Пилев е В. Еленков. Сякаш Пилев иска да наклепа Еленков за “пикантериите”, донесени пред ДС за колегата му Игнатов, независимо че под доносите се е подписвал агент “Тимотей” (конгрешанинът Павел Иванов). Ето защо Пилев прибавя друга “пикантерия” към деформирания от него образ на харизматика Еленков: “В. Еленков става един от основните разпространители на старата арианска ерес, осъдена от всички църковни събори през вековете, свързана с отричане на Троицата” (Пилев, 284). С тази нагла лъжа Пилев иска да прозвучи в “документалната” си книга и като ... богослов, въпреки че никога не е бил такъв!

На второ място, искам да посоча изключително неубедителното представяне на п-р Асен Райков в книгата на Пилев като “агент” (Пилев, 262-4). Въпреки че признава колко “трудно е да се говори” за него поради оскъдната информация, Пилев все пак го категоризира като “агент”. Защо ли? Авторът на “документалната книга” не прилага нито един автентичен документ, но всъщност изплюва камъчето: “Лицето Асен Райков си позволи да сипе заплахи по пастор, член на Български лидерски форум, който беше публикувал в сайта си информация от Комисията по досиетата за агентурната принадлежност на агент “Христо”, известен и като главен пастор и апостол Асен Райков” (Пилев, 264).

Нали Пилев беше обещал “да не влага лично отношение” в анализа си, като “се обляга преди всичко на фактите” (Пилев, 9)? Какво излиза в този случай? Значи, няма документи, но има заплаха срещу Пилев и антуража му и ето ти вендетата – обявяване на някого за “агент” без да е представен “документ”. Как така е дръзнало да “си позволи” да се защитава засегнатото лице от “документалиста” Пилев?!... Но и това отмъщение не стига! Пилев прилага нова “пикантерия”, коментирайки ниското образователно ниво на п-р Райков. С други думи, кой е той, че е тръгнал да рита срещу остен (вж. Деян. 26:14)? Ето, на това народът би му казал: “Присмяла се кука на кривата бука!”


На трето място, некомпетентно са прочетени и анализирани документите, свързани с п-р Николай Кокончев. Тук ще оставя настрана темата доколко е налице обвързаност със службите на ДС – това е въпрос, който излиза извън обсега на наличната документация в “документалната книга” на Пилев. Искам да кажа няколко думи за текста на “Заявлението” на Н. Кокончев до началника на Окр. Управление (Бургас) (Пилев, 252-3), защото Пилев въобще не е успял да разчете посланието в текста. Пилев, който обещава в началото на “документалната книга” да не внася нищо “лично”, тук отново се изкушава да приложи грубоватия си сарказъм: “това заявление би подхождало повече на кандидатстване за работа за проповедник”.

Видно е от коментара, че Пилев не разбира акцента, който прилага Н. Кокончев. Заявителят видимо подчертава, че гледа на себе си като на “религиозен човек”, който “доброволно” е започнал работа като проповедник, следователно той иска на него да бъде гледано дори от агентите на ДС като такъв. Лично аз не виждам нищо верноподаническо в този свободен текст на Заявлението. Напротив! Между редовете се забелязва убеждението на Кокончев, че трябва да остане неприкосновен в своето религиозно служение. И няма съмнение, че вербовчиците са разбрали отлично, че пред тях стои един особено интелигентен и съобразителен млад човек, когото няма да спечелят на 100%. Те дори приемат “сделката” да не му пречат в пряката “религиозна дейност” (Пилев, 256).

В Заявлението ми правят впечатление още две дребни наглед подробности, които са убягнали от погледа на Пилев. Първо, че в заключението най-напред е написано “ще се обаждам на псевдоним”, а после предлогът “на” е поправен със “с”. Възможно е да спекулирам, но ми се ще да вярвам, доколкото познавам Кокончев, че е направил това нарочно, за да покаже, че няма желание да се идентифицира с какъвто и да било “агент”. А това му прави чест! Той е бил принуден, а не е допуснал доброволна вербовка. Второто нещо, което ми се ще да отбележа, е, че псевдонимът “Желев”, избран от Кокончев, съдържа ирония. Той насочва вниманието на запознатите към една от активните фигури в СЕПЦ в миналото, която бе твърде силно обвързана с комунистическата власт. Доколко – предстои да бъде изследвано по-внимателно и компетентно. Що се отнася до “агентурната” обвързаност на Кокончев обаче, ще призная, че започвам да се съмнявам в нейната действителна тежест. Към това съмнение ме водят именно публикуваните документи в “документалната книга” на Пилев.

И в заключение, какви “водачи на общността” са визирани от Пилев като негова “основна цел”? В предишната статия посочих и подчертавам отново, че Пилев подозрително прави опит да дискредитира предимно представители на харизматичните общности. Това ми прилича на битка, в която съюзниците изведнъж се насочват враждебно едни към други, защото част от тях са преминали на страната на общия враг. Историците знаят за не един и два случая на такова нелоялно разтрогване на отношенията и братоубийствени действия, подбудени от някакви задкулисни интереси. Съгласен съм с историците, които приемат Цицероновата максима, че “историята е учителка”, но ако тази максима се приема в академичните среди по определени правила, то в християнската Църква правилата са други.

Ако Пилев не се бе поддал на изкушението да се прави на автор на “документална книга”, която ще бъде акламирана от историци специалисти, от философи специалисти и от журналисти, той щеше да постъпи както постъпва всеки истински протестантски деец. Щеше да квалифицира “вербуването” от ДС като грях. Щеше да посочи с пръст греха. Щеше да го осъди. Но нямаше да се изживява като Великия инквизитор на българския протестантизъм. Нямаше да посяга грубо към човешки съдби, нямаше да мачка, нямаше да изхвърля личности от Църквата навън просто защото никой от нас няма право на това. Ако Пилев беше евангелистки представител и изследовател, щеше да отвори в “документалната” си книга вратата към Божията милост и прошка. В новозаветната история имаме такъв един случай – Савел, който бе може би първият религиозен човек, действащ като “агент на държавна сигурност”. Той беше много активен, написа много доноси и стана причина за смъртта на мнозина християни. За него се казва, че “дишаше заплашване и убийство против Господните ученици” (Деян. 9:1). Но Христос го срещна. Той се покая. И мнозина знаят, че Савел стана най-продуктивният служител за Христос. Щом със Савел настъпи такава радикална промяна, кой е Пилев и кой съм аз, че да отказваме тя да се случи и за разрешаването на “агентурния проблем” в българския евангелизъм?

Д-р Вениамин ПеевД-р Вениамин Пеев е евангелски богослов, философ и автор, редактор в Свобода за всеки.

Публикувана в Блог
За намерението си “да разобличи” пасторите агенти на ДС в българския евангелизъм Ангел Пилев говори вече повече от година. Във фейсбук форумите или на организирани от него “конференции” пред малобройни евангелски общности той изговори много претенциозни слова, допускайки драстични фактологични грешки, съпътствани от негативни емоции към някои от героите на своята книга.

Постепенно Пилев придоби самочувствието на ключар към “чистилището” на българския евангелизъм, което тенденциозно бе подхранвано от неколцина негови съмишленици, които в голямата си част дори не принадлежат към традиционните евангелски деноминации. В процеса на подготовката и при отпечатването на книгата “Пастори агенти на ДС”, Пилев привлече за своята “изобличителна” кауза дори някои видни представители на историческата и философска наука у нас, които обаче също са чужди на разбирането на историческата и актуалната ситуация и проблематика на българския евангелизъм.

Ще подчертая, че лично аз познавам добре и почитам дълбоко някои от българските учени, които имам предвид, но твърдя, че те бяха подведени от Пилев. Те бяха заблудени от представянето на полу-истини в тезите на Пилев, както и от апломба, поставен върху агентурния проблем от лица, които тровят атмосферата на българския евангелизъм от две десетилетия насам с амбициите си да изпъкнат като единствени “чисти” лидери.

В настоящия анализ искам да се спра на най-драстичните според мен пролуки в “Пастори агенти на ДС”, които се отнасят до замисъла на книгата, приложената методология и способността на автора да анализира и коментира наличния документален материал. Разбира се, не претендирам за изчерпателност на моята критика, като се има предвид ограниченият обем на статията. За по-пространни критични анализи може да се мисли в процеса на времето по-нататък. Тук ще поставя само някои от най-важните според мен въпроси към автора на книгата Ангел Пилев.

Защо авторът се опитва да натрапи мнението, че той е най-важният изобличител на агентурния проблем в българския евангелизъм?

Непонятно остава за мен защо Пилев пренебрегва в своята критика – поради незапознатост или преднамерено – някои характерни евангелски източници по агентурния проблем. На читателя не може да не направи впечатление, че той не споменава никъде за нестандартните електронни медии Pastir.org и сп. “Свобода за всеки”, чийто главен редактор е доста известният на обществеността адв. д-р Виктор Костов с правозащитната си дейност. Ще припомня, че именно в Pastir.org се появиха първите евангелски реакции срещу опита на съюзното ръководство на СЕПЦ да прикрие агентурния проблем, свързан с четирима членове на настоящото и още двама членове на бившото Ръководство. Ще подчертая, че тези реакции се появиха няколко месеца преди Комисията да разкрие досиетата.

Последва бурна дискусия със “за” и “против” агентите и опита на председателя п-р Ив. Врачев не само да прикрие, но и да омаловажи проблема. Аз лично размених с п-р Врачев няколко изяснителни имейла, от които ми стана ясно, че цялостната концепция на прикриването на агентите се гради върху некомпетентност и неспособност да се предвидят лавинообразните последствия.

Ако Пилев можеше да направи един по-обективен анализ, той щеше да се срещне с п-р Врачев и ръководството, за да допълни представата си за случващото се, а не да разчита само на Становището на Комисията по досиетата. Пилев критикува неадекватната реакция на п-р Ив. Врачев и п-р Р. Борджиев, които са направили опит да се запознаят с досиетата на своите колеги (Пилев, 125). Но срещал ли се е авторът на книгата с тях? Поставил ли им е директни въпроси, за да изясни известни неясноти? Защо Пилев и неговото обкръжение търсят среща с Благовест Белев (Пилев, 168-9), който не е обвързан с дадена деноминация, а избягват СЕПЦ? Освен с Врачев, аз съм разговарял с Борджиев и други представители на Съюзното ръководство и ако кажа нещо по този проблем, то ще бъде резултат на логични изводи, а не на априорни изказвания, с каквито ни засипва Пилев.

Интересуващите се от агентурния проблем в българския евангелизъм ще си спомнят, че именно в сайта на Pastir.org бе разобличена драстичната и опасна грешка на Пилев, че Мара Вирчева била “майка” на п-р Виктор Вирчев, от която той е черпил някои сведения за централната методистка църква “Д-р Лонг”. Пилев афишира тази неосведоменост на “конференция” в гр. Стара Загора през миналата година, след което патетично навлезе в неоправдани обобщения, че “евангелските агенти” били склонни да предават дори ... собствените си майки. Той безпардонно лансира версията за “майце-предателството”, очевидно целейки да предизвика негативни настроения. Пилев знаеше за нашата навременна реакция, но едва след личното телефонно обаждане на п-р Вирчев е коригирал своята злонамерена теза (Пилев, 154, 156).

Пилев си затваря очите и пред приноса на екипа на електронното сп. “Свобода за всеки” по агентурния проблем в българския евангелизъм. С различни публикации, но особено в бр. 30 на сп. “Свобода за всеки” бе повдигната завесата на преднамерено “забравения” процес срещу петима български евангелисти в края на 80-те години. Двама от подсъдимите заплатиха с живота си след този процес. Ние изнесохме неизвестни факти от живота на п-р Г. Тодоров – една от жертвите на процеса. Непознати факти изнесе и единственият жив подсъдим – Петър Янев.

Тези сведения не могат да бъдат подминати с лека ръка, но Пилев мълчи за тях. Той споменава в книгата си за процеса срещу п-р Г. Тодоров, но не показва откъде е научил за него (Пилев, 119). Неговото мълчание за фактите около процеса, които имат пряка връзка с някои от неговите герои в книгата, защото подсъдимите са били предавани на ДС от тях, по принцип не се различава от непохватния опит за премълчаване на агентурния проблем от страна на Ръководството на СЕПЦ.

Най-драстичното пренебрегване от Пилев на други евангелски източници обаче се вижда в безпардонния му анализ на случая с еп. В. Еленков. Пилев дори не си прави труд да спомене, че еп. В. Еленков бе единственият български евангелски лидер, заподозрян във вербовка от страна на ДС, който си публикува веднага досието в Pastir.org. Въз основа на тази доброволна публикация бяха направени компетентни анализи от юристи и богослови. Не само адв. д-р В. Костов, но и съдия Г. Василев (“Свобода за всеки”, бр. 32) доказаха, че опитите за разработка на офицерите на ДС по отношение на еп. В. Еленков са останали безрезултатни. Той нито е подписал Декларация за сътрудничество, нито е писал доноси за свои колеги (Пилев видимо не е наясно с определението за “донос” в юридически и етически смисъл!).

Пилев посочва в използваната от него литература изповедта на д-р Стефан Банков “Досието. От двете страни на желязната завеса” (Бургас, 2001), която може да бъде смятана като пръв по-сериозен и информативен опит за представяне на агентурния проблем в българския евангелизъм. Но освен едно-две срамежливи споменавания за тази книга, по нищо не личи, че Пилев е запознат с нейното съдържание. А там има значителен по своя обем и важност документален материал, който хвърля светлина не само върху агентурното минало на някои от героите в книгата на Пилев, но осветлява и други пастори агенти, които са останали извън полезрението на последния.

Ако беше по-информиран, Пилев щеше да посочи, че всъщност книгата на Банков, която бе инкриминирана от почти всички евангелски представителства, спомогна косвено да се изгради у евангелските ръководства предварителна стратегия за противопоставяне на такъв род изобличения. Ръководството на СЕПЦ, чийто председател бе п-р В. Вирчев, лансираше версията за “подправяне” и “фалшифициране” на документите, публикувани от д-р Банков.

Дотук мога да заключа, че в своя опит за изследване агентурния проблем в българския евангелизъм Пилев показа некомпетентност при събиране на полезни за темата и автентични източници. Всеки квалифициран в своята област изследовател знае, че солидната база на едно изследване, което претендира да внесе принос, е правилният избор на изворите. Пилев обаче е среднист по образование, който нито е квалифициран богослов, нито квалифициран историк. Опасявам се, че ако вижда в себе си някакъв евангелски изобличителен Сизиф, то той е изпаднал в самозаблуждение, защото камъкът на темата за агентурния проблем се е оказал непосилен за него. Това, което той направи, бе да използва анонимно изказани вече тези, плъзгайки се по границата на плагиатството на идеи.

Непълна картина на предполагаемите “пастори-агенти”

А сега да преминем към обхвата на Пилевата критика. Веднага прави впечатление, че като “агенти” са визирани само представители на харизматичните общности (Българска Божия църква, СЕПЦ и Национален Алианс на Обединени Божии църкви) и Баптисткия съюз. Не може да не направи впечатление на запознатия със състава на традиционния български евангелизъм, към който Пилев не принадлежи, че няма и дума за конгрешаните и методистите. Този пропуск е повече от удивителен! Бързам да подчертая, че евентуалният аргумент, че Пилев се ръководи в критиката си само от “разкритията” на Комисията по досиетата, не е убедителен. Пилев сам се отклонява от този евентуално “праволинеен” метод. Например, когато се впуска драматично по любимата си тема – обсъждането на “агентурното” житие-битие на еп. Еленков, той се опитва още повече да драматизира описанието си, като цитира субективни източници, като “Национален лидерски форум”. За отбелязване е фактът, че пикантериите, които Пилев публикува, са свързани с период от служението на еп. Еленков, който няма нищо общо с “агентурния проблем”, осветлен от Комисията. Преувеличенията, които еп. Еленков е допуснал при визитите си в чужбина, са свързани по-скоро с психологията на евангелските служители в бившите социалистически страни. Слушал съм в чужбина десетки подобни хиперболизирани изказвания не само на българи, но и на румънци, руснаци и т. н.

Проблемът тук е в прекомерното фокусиране върху личната съдба, личните страдания и в най-добрия случай – върху собствената деноминация. Другите сякаш не съществуват и не са страдали по същия начин. Преди двайсет години слушах в чужбина как един от героите в книгата на Пилев представяше себе си като жертва на комунистическия режим и слушателите му се просълзиха. После разказа, че неговата малка деноминацийка през комунизма сега бележи бурен растеж и слушателите ръкопляскаха бурно. А само преди месец чух в Англия, че един настоящ евангелски лидер разказвал в няколко църкви, че неговата църковна общност била гонена от днешните власти, защото била квалифицирана като “секта”. Когато запитах дали той е споменал, че такова е по начало отношението към всички евангелски деноминации, моите събеседници останаха учудени. Те бяха с впечатлението, че обиждана и гонена е само църквата на моя колега. Разбира се, че не одобрявам поведението и изказванията от такъв вид, но те нямат нищо общо с агентурния проблем!

Правомерно ли е премълчаването на Пилев за “агентурното минало” на конгрешани и методисти? Неговото мълчание по този въпрос само плод на неосведоменост ли е? Подозирам, че в основата на Пилевото премълчаване стои предварително обмислена стратегия с онези, които отдавна се мъчат с писания и публични изяви да докажат пред обществото и света, че истинският евангелизъм е бил, е и ще си остане представителството на конгрешаните и методистите. Другите, особено харизматиците, са неуравновесени, непостоянни, нестабилни – не само в докрините и религиозната си практика, но и в лоялността си спрямо Бога.

Не случайно Пилев неведнъж подчертава, че харизматични лидери са вредили с “доноси” на конгрешани и методисти (Игнатов, Вирчев, Еленков). Вярно е, че евангелските служители сред петдесятните и бившите “тинчевисти” (според евангелския жаргон) са били настоятелно следени, обработвани, сплашвани и вербувани от ДС. Но това е било така, защото те са били най-многобройни, а от друга страна, са били най-активни. По отношение на духовната си активност т. нар. “тинчевисти” бяха (и аз съм свидетел на това!) много по-динамични и притежаваха по-голяма съпротивителна сила дори от своите харизматични събратя – петдесетниците.

Методистите и конгрешаните по времето на тоталитарния режим бяха агонизиращи малцинствени общности, от които ДС не се притесняваше и с които се справяше с далеч по-икономични мероприятия. Това обаче съвсем не означава, че ДС не беше внедрило деструктивни агенти и в едва тупкащите сърца на тези две деноминацийки. Начело на методистите бе поставен от властта Иван Ножаров, който бе несменяемият самозван “епископ” в продължение на десетилетия. Той дори не стъпваше на богослужения в централната методистка църква “Д-р Лонг” и оставаше в кабинета си в църковната сграда, докато траеха богослуженията. Не знам точно какви сведения е черпил от баба си п-р Виктор Вирчев, на които Пилев се възторгва толкова, но Ножаров бе толкова близък с властите, че можеше директно да им съобщава каквото и да му поискат.

Ножаров бе методисткият господар, който отдаваше централната църковна зала под наем за нецърковни мероприятия, разпродаваше църковни имоти, клеветеше достойни пастири като И. Илиев (Русе) и С. Попов (Шумен). За тези подробности обаче Пилев мълчи – защо ли? Също така не коментира факта, че през май 1983 г. на “Д-р Лонг” изведнъж се появяват бившите методисти Здравко Безлов, Кирил Йотов и др. (Пилев, 153), което едва ли е станало без насърчението поне на Ножаров. Той мълчи по особено подозрителен начин и за ситуацията при конгрешаните. Да не би да смята да ни убеди, че и там не е имало “внедрени агенти”?

Любопитна подробност е, че Христо Куличев, който е един от най-ревностните защитници на безупречното реноме на конгрешаните и методистите, признава в едно свое интервю, че дори колосът на българския евангелизъм п-р В. Зяпков е предал уличаващи сведения за свои събратя. Това изтървано признание подсказва, че ДС, поразявайки дори светилото на конгрешаните, няма да се подвоумят да направят своя пробив през десетилетията на “побеждаващия” социализъм на Т. Живков и неговата клика. Доказателство за това, което ние вече знаем от разкритията на Комисията, е дейността на бившия председател на конгрешаните п-р Павел Иванов под псевдонима “Тимотей” (Пилев, 278). За него Пилев споменава твърде срамежливо, въпреки че повечето доноси са от негово име до ДС, за които споменава в главата за еп. Еленков и сякаш се опитва да ги припише на Еленков. Павел Иванов е клеветил, но е клеветил като председател на конгрешаните, а не може да има съмнение, че е имал и свои поддръжници конгрешани, за което Пилев подозрително премълчава в книгата си.

Проф. Спас Райкин, който е един от първите сериозни изследователи на агентурния проблем в българската църковна действителност, посочва, че политиката, наложена на църковните лидери – независимо от конфесионалната им принадлежност – е била “политика на акомодационизъм” (вж. Нушев, К. “Отношенията между БПЦ и държавата по време на тоталитарния комунистически режим”. – В: Костов, В., ред. Отношенията Църква-държава след падането на комунизма. 2013. 55). Това означава, че е било невъзможно да се допусне до висшите етажи на църковното управление човек, който не отговаря на този критерий. От една страна, изборът е бил дали човек да поеме трънливия път на църковен водач или да се откаже от това. Средна възможност не би съществувала и Пилев въобще не разбира това! От друга страна, стоял въпросът до каква степен може да се откликне с “лоялност” към комунистическата власт. В книгата на Пилев виждаме използван един и същ аршин на неприязън към всички евангелски водачи, които са визирани. Няма приложен аналитичен метод на разграничаване между отделните казуси.

Девизът на Пилев е: “Всички са еднакво продажни!” А това говори за неподготвеност по такава сериозна тема, за некомпетентност при анализите и изводите и което е най-лошото – за негативна предпоставеност от самото начало. Ето защо според мен книгата “Пастори агенти на ДС” на Ангел Пилев е едно голямо разочарование по темата за “агентурния проблем” в българския евангелизъм. Сега още повече възниква необходимостта от компетентност, интелигентност и обективност при разработките в тази посока.

(София, 2013)

Д-р Вениамин Пеев е евангелски богослов, философ и автор, редактор в Свобода за всеки.



За намерението си “да разобличи” пасторите агенти на ДС в българския евангелизъм Ангел Пилев говори вече повече от година. Във фейсбук форумите или на организирани от него “конференции” пред малобройни евангелски общности той изговори много претенциозни слова, допускайки драстични фактологични грешки, съпътствани от негативни емоции към някои от героите на своята книга.

 

Постепенно Пилев придоби самочувствието на ключар към “чистилището” на българския евангелизъм, което тенденциозно бе подхранвано от неколцина негови съмишленици, които в голямата си част дори не принадлежат към традиционните евангелски деноминации. В процеса на подготовката и при отпечатването на книгата “Пастори агенти на ДС”, Пилев привлече за своята “изобличителна” кауза дори някои видни представители на историческата и философска наука у нас, които обаче също са чужди на разбирането на историческата и актуалната ситуация и проблематика на българския евангелизъм.

 

Ще подчертая, че лично аз познавам добре и почитам дълбоко някои от българските учени, които имам предвид, но твърдя, че те бяха подведени от Пилев. Те бяха заблудени от представянето на полу-истини в тезите на Пилев, както и от апломба, поставен върху агентурния проблем от лица, които тровят атмосферата на българския евангелизъм от две десетилетия насам с амбициите си да изпъкнат като единствени “чисти” лидери.

 

В настоящия анализ искам да се спра на най-драстичните според мен пролуки в “Пастори агенти на ДС”, които се отнасят до замисъла на книгата, приложената методология и способността на автора да анализира и коментира наличния документален материал. Разбира се, не претендирам за изчерпателност на моята критика, като се има предвид ограниченият обем на статията. За по-пространни критични анализи може да се мисли в процеса на времето по-нататък. Тук ще поставя само някои от най-важните според мен въпроси към автора на книгата Ангел Пилев.

 

Защо авторът се опитва да натрапи мнението, че той е най-важният изобличител на агентурния проблем в българския евангелизъм?

 

Непонятно остава за мен защо Пилев пренебрегва в своята критика – поради незапознатост или преднамерено – някои характерни евангелски източници по агентурния проблем. На читателя не може да не направи впечатление, че той не споменава никъде за нестандартните електронни медии Pastir.org и сп. “Свобода за всеки”, чийто главен редактор е доста известният на обществеността адв. д-р Виктор Костов с правозащитната си дейност. Ще припомня, че именно в Pastir.org се появиха първите евангелски реакции срещу опита на съюзното ръководство на СЕПЦ да прикрие агентурния проблем, свързан с четирима членове на настоящото и още двама членове на бившото Ръководство. Ще подчертая, че тези реакции се появиха няколко месеца преди Комисията да разкрие досиетата.

 

Последва бурна дискусия със “за” и “против” агентите и опита на председателя п-р Ив. Врачев не само да прикрие, но и да омаловажи проблема. Аз лично размених с п-р Врачев няколко изяснителни имейла, от които ми стана ясно, че цялостната концепция на прикриването на агентите се гради върху некомпетентност и неспособност да се предвидят лавинообразните последствия.

 

Ако Пилев можеше да направи един по-обективен анализ, той щеше да се срещне с п-р Врачев и ръководството, за да допълни представата си за случващото се, а не да разчита само на Становището на Комисията по досиетата. Пилев критикува неадекватната реакция на п-р Ив. Врачев и п-р Р. Борджиев, които са направили опит да се запознаят с досиетата на своите колеги (Пилев, 125). Но срещал ли се е авторът на книгата с тях? Поставил ли им е директни въпроси, за да изясни известни неясноти? Защо Пилев и неговото обкръжение търсят среща с Благовест Белев (Пилев, 168-9), който не е обвързан с дадена деноминация, а избягват СЕПЦ? Освен с Врачев, аз съм разговарял с Борджиев и други представители на Съюзното ръководство и ако кажа нещо по този проблем, то ще бъде резултат на логични изводи, а не на априорни изказвания, с каквито ни засипва Пилев.

 

Интересуващите се от агентурния проблем в българския евангелизъм ще си спомнят, че именно в сайта на Pastir.org бе разобличена драстичната и опасна грешка на Пилев, че Мара Вирчева била “майка” на п-р Виктор Вирчев, от която той е черпил някои сведения за централната методистка църква “Д-р Лонг”. Пилев афишира тази неосведоменост на “конференция” в гр. Стара Загора през миналата година, след което патетично навлезе в неоправдани обобщения, че “евангелските агенти” били склонни да предават дори ... собствените си майки. Той безпардонно лансира версията за “майце-предателството”, очевидно целейки да предизвика негативни настроения. Пилев знаеше за нашата навременна реакция, но едва след личното телефонно обаждане на п-р Вирчев е коригирал своята злонамерена теза (Пилев, 154, 156). 

 

Пилев си затваря очите и пред приноса на екипа на електронното сп. “Свобода за всеки” по агентурния проблем в българския евангелизъм. С различни публикации, но особено в бр. 30 на сп. “Свобода за всеки” бе повдигната завесата на преднамерено “забравения” процес срещу петима български евангелисти в края на 80-те години. Двама от подсъдимите заплатиха с живота си след този процес. Ние изнесохме неизвестни факти от живота на п-р Г. Тодоров – една от жертвите на процеса. Непознати факти изнесе и единственият жив подсъдим – Петър Янев.

 

Тези сведения не могат да бъдат подминати с лека ръка, но Пилев мълчи за тях. Той споменава в книгата си за процеса срещу п-р Г. Тодоров, но не показва откъде е научил за него (Пилев, 119). Неговото мълчание за фактите около процеса, които имат пряка връзка с някои от неговите герои в книгата, защото подсъдимите са били предавани на ДС от тях, по принцип не се различава от непохватния опит за премълчаване на агентурния проблем от страна на Ръководството на СЕПЦ.

 

Най-драстичното пренебрегване от Пилев на други евангелски източници обаче се вижда в безпардонния му анализ на случая с еп. В. Еленков. Пилев дори не си прави труд да спомене, че еп. В. Еленков бе единственият български евангелски лидер, заподозрян във вербовка от страна на ДС, който си публикува веднага досието в Pastir.org. Въз основа на тази доброволна публикация бяха направени компетентни анализи от юристи и богослови. Не само адв. д-р В. Костов, но и съдия Г. Василев (“Свобода за всеки”, бр. 32) доказаха, че опитите за разработка на офицерите на ДС по отношение на еп. В. Еленков са останали безрезултатни. Той нито е подписал Декларация за сътрудничество, нито е писал доноси за свои колеги (Пилев видимо не е наясно с определението за “донос” в юридически и етически смисъл!).

 

Пилев посочва в използваната от него литература изповедта на д-р Стефан Банков “Досието. От двете страни на желязната завеса” (Бургас, 2001), която може да бъде смятана като пръв по-сериозен и информативен опит за представяне на агентурния проблем в българския евангелизъм. Но освен едно-две срамежливи споменавания за тази книга, по нищо не личи, че Пилев е запознат с нейното съдържание. А там има значителен по своя обем и важност документален материал, който хвърля светлина не само върху агентурното минало на някои от героите в книгата на Пилев, но осветлява и други пастори агенти, които са останали извън полезрението на последния.

 

Ако беше по-информиран, Пилев щеше да посочи, че всъщност книгата на Банков, която бе инкриминирана от почти всички евангелски представителства, спомогна косвено да се изгради у евангелските ръководства предварителна стратегия за противопоставяне на такъв род изобличения. Ръководството на СЕПЦ, чийто председател бе п-р В. Вирчев, лансираше версията за “подправяне” и “фалшифициране” на документите, публикувани от д-р Банков.

 

Дотук мога да заключа, че в своя опит за изследване агентурния проблем в българския евангелизъм Пилев показа некомпетентност при събиране на полезни за темата и автентични източници. Всеки квалифициран в своята област изследовател знае, че солидната база на едно изследване, което претендира да внесе принос, е правилният избор на изворите. Пилев обаче е среднист по образование, който нито е квалифициран богослов, нито квалифициран историк. Опасявам се, че ако вижда в себе си някакъв евангелски изобличителен Сизиф, то той е изпаднал в самозаблуждение, защото  камъкът на темата за агентурния проблем се е оказал непосилен за него. Това, което той направи, бе да използва анонимно изказани вече тези, плъзгайки се по границата на плагиатството на идеи.

 

Непълна картина на предполагаемите “пастори-агенти”

 

А сега да преминем към обхвата на Пилевата критика. Веднага прави впечатление, че като “агенти” са визирани само представители на харизматичните общности (Българска Божия църква, СЕПЦ и Национален Алианс на Обединени Божии църкви) и Баптисткия съюз. Не може да не направи впечатление на запознатия със състава на традиционния български евангелизъм, към който Пилев не принадлежи, че няма и дума за конгрешаните и методистите. Този пропуск е повече от удивителен! Бързам да подчертая, че евентуалният аргумент, че Пилев се ръководи в критиката си само от “разкритията” на Комисията по досиетата, не е убедителен. Пилев сам се отклонява от този евентуално “праволинеен” метод. Например, когато се впуска драматично по любимата си тема – обсъждането на “агентурното” житие-битие на еп. Еленков, той се опитва още повече да драматизира описанието си, като цитира субективни източници, като “Национален лидерски форум”. За отбелязване е фактът, че пикантериите, които Пилев публикува, са свързани с период от служението на еп. Еленков, който няма нищо общо с “агентурния проблем”, осветлен от Комисията. Преувеличенията, които еп. Еленков е допуснал при визитите си в чужбина, са свързани по-скоро с психологията на евангелските служители в бившите социалистически страни. Слушал съм в чужбина десетки подобни хиперболизирани изказвания не само на българи, но и на румънци, руснаци и т. н.

 

Проблемът тук е в прекомерното фокусиране върху личната съдба, личните страдания и в най-добрия случай – върху собствената деноминация. Другите сякаш не съществуват и не са страдали по същия начин. Преди двайсет години слушах в чужбина как един от героите в книгата на Пилев представяше себе си като жертва на комунистическия режим и слушателите му се просълзиха. После разказа, че неговата малка деноминацийка през комунизма сега бележи бурен растеж и слушателите ръкопляскаха бурно. А само преди месец чух в Англия, че един настоящ евангелски лидер разказвал в няколко църкви, че неговата църковна общност била гонена от днешните власти, защото била квалифицирана като “секта”. Когато запитах дали той е споменал, че такова е по начало отношението към всички евангелски деноминации, моите събеседници останаха учудени. Те бяха  с впечатлението, че обиждана и гонена е само църквата на моя колега. Разбира се, че не одобрявам поведението и изказванията от такъв вид, но те нямат нищо общо с агентурния проблем!

 

Правомерно ли е премълчаването на Пилев за “агентурното минало” на конгрешани и методисти? Неговото мълчание по този въпрос само плод на неосведоменост ли е? Подозирам, че в основата на Пилевото премълчаване стои  предварително обмислена стратегия с онези, които отдавна се мъчат с писания и публични изяви да докажат пред обществото и света, че истинският евангелизъм е бил, е и ще си остане представителството на конгрешаните и методистите. Другите, особено харизматиците, са неуравновесени, непостоянни, нестабилни – не само в докрините и религиозната си практика, но и в лоялността си спрямо Бога.

 

Не случайно Пилев неведнъж подчертава, че харизматични лидери са вредили с “доноси” на конгрешани и методисти (Игнатов, Вирчев, Еленков). Вярно е, че евангелските служители сред петдесятните и бившите “тинчевисти” (според евангелския жаргон) са били настоятелно следени, обработвани, сплашвани и вербувани от ДС. Но това е било така, защото те са били най-многобройни, а от друга страна, са били най-активни. По отношение на духовната си активност т. нар. “тинчевисти” бяха (и аз съм свидетел на това!) много по-динамични и притежаваха по-голяма съпротивителна сила дори от своите харизматични събратя – петдесетниците.

 

Методистите и конгрешаните по времето на тоталитарния режим бяха агонизиращи малцинствени общности, от които ДС не се притесняваше и с които се справяше с далеч по-икономични мероприятия. Това обаче съвсем не означава, че ДС не беше внедрило деструктивни агенти и в едва тупкащите сърца на тези две деноминацийки. Начело на методистите бе поставен от властта Иван Ножаров, който бе несменяемият самозван “епископ” в продължение на десетилетия. Той дори не стъпваше на богослужения в централната методистка църква “Д-р Лонг” и оставаше в кабинета си в църковната сграда, докато траеха богослуженията. Не знам точно какви сведения е черпил от баба си п-р Виктор Вирчев, на които Пилев се възторгва толкова, но Ножаров бе толкова близък с властите, че можеше директно да им съобщава каквото и да му поискат.

 

Ножаров бе методисткият господар, който отдаваше централната църковна зала под наем за нецърковни мероприятия, разпродаваше църковни имоти, клеветеше достойни пастири като И. Илиев (Русе) и С. Попов (Шумен). За тези подробности обаче Пилев мълчи – защо ли? Също така не коментира факта, че през май 1983 г. на “Д-р Лонг” изведнъж се появяват бившите методисти Здравко Безлов, Кирил Йотов и др. (Пилев, 153), което едва ли е станало без насърчението поне на Ножаров.  Той мълчи по особено подозрителен начин и за ситуацията при конгрешаните. Да не би да смята да ни убеди, че и там не е имало “внедрени агенти”?

 

Любопитна подробност е, че Христо Куличев, който е един от най-ревностните защитници на безупречното реноме на конгрешаните и методистите, признава в едно свое интервю, че дори колосът на българския евангелизъм п-р В. Зяпков е предал уличаващи сведения за свои събратя. Това изтървано признание подсказва, че ДС, поразявайки дори светилото на конгрешаните, няма да се подвоумят да направят своя пробив през десетилетията на “побеждаващия” социализъм на Т. Живков и неговата клика. Доказателство за това, което ние вече знаем от разкритията на Комисията, е дейността на бившия председател на конгрешаните п-р Павел Иванов под псевдонима “Тимотей” (Пилев, 278). За него Пилев споменава твърде срамежливо, въпреки че повечето доноси са от негово име до ДС, за които споменава в главата за еп. Еленков и сякаш се опитва да ги припише на  Еленков. Павел Иванов е клеветил, но е клеветил като председател на конгрешаните, а не може да има съмнение, че е имал и свои поддръжници конгрешани, за което Пилев подозрително премълчава в книгата си.

 

Проф. Спас Райкин, който е един от първите сериозни изследователи на агентурния проблем в българската църковна действителност, посочва, че политиката, наложена на църковните лидери – независимо от конфесионалната им принадлежност – е била “политика на акомодационизъм” (вж. Нушев, К. “Отношенията между БПЦ и държавата по време на тоталитарния комунистически режим”. – В: Костов, В., ред. Отношенията Църква-държава след падането на комунизма. 2013. 55). Това означава, че е било невъзможно да се допусне до висшите етажи на църковното управление човек, който не отговаря на този критерий. От една страна, изборът е бил дали човек да поеме трънливия път на църковен водач или да се откаже от това. Средна възможност не би съществувала и Пилев въобще не разбира това! От друга страна, стоял въпросът до каква степен може да се откликне с “лоялност” към комунистическата власт. В книгата на Пилев виждаме използван един и същ аршин на неприязън към всички евангелски водачи, които са визирани. Няма приложен аналитичен метод на разграничаване между отделните казуси.

 

Девизът на Пилев е: “Всички са еднакво продажни!” А това говори за неподготвеност по такава сериозна тема, за некомпетентност при анализите и изводите и което е най-лошото – за негативна предпоставеност от самото начало. Ето защо според мен книгата “Пастори агенти на ДС” на Ангел Пилев е едно голямо разочарование по темата за “агентурния проблем” в българския евангелизъм. Сега още повече възниква необходимостта от компетентност, интелигентност и обективност при разработките в тази посока.

 

(София, 2013)

 

Д-р Вениамин Пеев е евангелски богослов, философ и автор, редактор в Свобода за всеки.

 

 

Публикувана в Блог

В три части видеото представя дискусионнен панел по темата за агентите на ДС в църквата. Панелът бе последната сесия от конференцията "Бог и Цезар: Свидетелство или компромис" 2012, проведена на 18-20 октомври 2012 г, организирана от адв. Виктор Костов и Свобода за всеки и ОБЦ Благовестие, с участието на Alliance Defending Freedom. Видеоматериалите са изготвени и обработени от медийния екип на ОБЦ Благовестие и са предоставени на сайта за християнски новини и дискусии Пастир.орг със съгласието на Свобода за всеки. Добавените акценти от Пастир.орг с разбивка по време улесняват гледането и възприемането на материала.

Част 1


Част 2


Част 3

Публикувана в Блог