×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 73
Блог Свобода за всеки

jamie shupe newsЗлото има много лица, то разрушава всичко ценно, което всеки отделен човек и обществата като цяло се опитват да спазват през живота си. Злото обаче има особено жестоко лице, когато действа като закон и въвежда човека в грях, заставяйки го да води пагубен за неговата изконна природа живот. Темата за т.нар. „трети пол“ бе вече многократно засягана тук, на сайта на „Свобода за всеки“, а също така и в обществените дискусии у нас, но тя бе разглеждана преди всичко във физически и биологически план, като разумните хора, а също вярващите, доказваха, че полът не може да бъде друг, освен бинарен, т.е. състоящ се от двойката „мъж“ и „жена“, и че „трети пол“ не може да съществува като никаква реалност. Но една скорошна „изповед“ на човек, който бе законно признат за принадлежащ към „третия пол“, ме накара да разсъдя върху това зло от гледна точка на неговата социална функция и ролята, която то играе в политическия живот, като знаем, че социалните взаимоотношения най-често произтичат от установената (или прокарваната) политика в дадена страна.

Разказът на този трансджендър, на име Джейми Шупи, американец от Портланд, щата Орегон, бе публикуван преди няколко дена, на 10 март 2019 г., (първоначално Daily Signal го публикува и през последните няколко дена и други медии разпространиха историята му) и за няколко дни успях да събера достатъчно материал, позволяващ ми да обобщя трагедията на Шупи и да посоча огромното зло, което политиката и т.нар. политическа коректност може да нанесе на отделните хора, на дадено общество и въобще на човечеството като цяло. Ето разказът му накратко.

Като младеж той започва да чувства, че всъщност за него са характерни повече женски особености (преди всичко що се отнася до начина му на мислене и поведение), отколкото мъжки, и решава, че всъщност природата му е женска, макар биологичният му пол да е мъжки. Междувременно той щастливо се оженва за съпругата си Санди и с нея имат дъщеря. През 2013 г., поради създали се около него обстоятелства, в един момент изпада в сериозен психологически стрес и тъкмо в този момент решава, че той в действителност е жена. Междувременно добре се е запознал от интернет източници как човек може да смени пола си. Обръща се към лекари и те охотно започват да му предписват хормонални медикаменти, предназначени за смяна на пола, започва и терапия в болница в Питсбърг.

jamie shupe 1

Желанието му да се превърне в жена било толкова силно и завладяващо ума му, че през 2015 г. обявил на цял свят за решението си (всъщност публикувал в Ню Йорк Таймс историята си: всекидневникът има специална рубрика за трансджендърите, които споделят историите си). Но въпреки умствените му лутания цели две-три години (разбирайте – лутанията на болната му психика!), Джейми не успял достатъчно твърдо да повярва в себе си, че е жена, докато накрая през 2016 г. изведнъж дошло „просветлението“, че той всъщност не е нито жена, нито мъж, а нещо „трето“ (т.е. че той е не-бинарен); а „просветлението“ дошло, след като дълго време изучавал лицето и тялото си пред огледалото, докато накрая „разбрал“, че не принадлежи нито към мъжки, нито към женския пол.

Джейми лесно склонил двама лекари да го признаят за „третополов“ (а това били лекарите, които не успели да го „превърнат“ в жена и научните им експерименти се провалили) и с техните медицински заключения и след подадена молба в един съд в Орегон успял да убеди съдията (това била съдийка), че той принадлежи към „трети пол“. Съдийката твърде бързо се съгласила с желанието му и през февруари 2017 г. Джейми станал първият човек в САЩ, който законно получил знакът „Х“ в графата за пол (новината била публикувана в Monthly Portland на 20 февруари 2017 г.). След няколко месеца той получава и официалното си свидетелство за раждане, където полът му е определен като „Х“.

Така Джейми постига в живота си „върхът на щастието“ и дори става известен, журналисти непрекъснато го преследват, медиите не спират да пишат за него, интервютата са безкрай, ЛГБТИ общностите го боготворят. И тъкмо там, на върха на славата, започнало стремителното падане надолу към реалността (нали помним израза: „Надеждата крепи човека и го издига все по-нависоко и по-нависоко, докато накрая го пусне от най-високото“), и накрая, някъде в началото на 2019 г., Джейми изведнъж разбрал, в каква голяма лъжа и измама е живял през последните пет-шест години.

jamie shupe 2

Интересното в това негово осъзнаване е не фактът, че той признал пред себе си, че психиката му е болна (и в момента той се лекува психически), а в това, че той всъщност е жертва на една политическа система и политическа коректност, които тотално объркват съзнанието на хората и ги карат да си мислят онова, което им се втълпява. Тук ще приведа думите на самия Джейми Шупи, както той ги предава в публикацията от онзи ден, 10 март.

Някой тогава трябваше да ме спре, но активисткото движение на трансджендърите я уплашиха и тя не можа да ми откаже“ – това са думите му от 2013 г., когато отива при лекарката и настоява тя да начене процедури за смяна на пола му в женски: тя дори не провежда с него разговор, за да разбере мотивите му и желанието му да стане жена, а без много да мисли се заема да му „помогне“ (а всъщност да задълбочи психическото му разстройство).

През следващите две години на умствени лутания и срещите с много лекари, Джейми накрая ще напише: „Макар да знаех, че половата дисфория всъщност е вярване, че принадлежиш към другия пол, нито един лекар не пожела да разсъди заедно с мен в какво вярвам“. Сетне допълва: „Трябваше някой да ми предпише интензивна терапия, която да ме избави от мислите да стана жена. Вместо това лекарите ме караха да се крия в женската баня и да наблюдавам жени и млади момичета как се къпят, което щяло още повече да затвърди убеждението ми, че съм жена“. Две години по-късно той вече разбира каква е една от причините за повърхностното отношение на лекарите, опитващи се да сменят пола му, към желанието на болното му съзнание: „Страхът да не бъдат обвинени в противници на трансджендъризма не позволи на лекарите да ме разпитат по-подробно и евентуално да им докажа, че трябва да сменя пола си“.

Спомняйки си съдебното решение от февруари 2017 г., узаконило „третия“ му пол, Джейми казва: „Съдийката, която узакони "третия" ми пол, трябваше да ме спре, тя трябваше да признае подтика, който я накара да издаде решението си. Тя не само узакони половата ми идентичност, тя всъщност търсеше начин да узакони половата идентичност и на детето си“ (тук в скоби ще посоча, че съдийката имала проблем със собственото си дете, което също „осъзнавало“ себе си като трансджендър, и тъкмо това бил нейният подтик с лека ръка да издаде решението на съда за „третия пол“). Джейми сетне продължава: „Всеки съдия със здрав разум трябваше да ми каже „не“ и да не подпише подобна заповед. "Полът е само една концепция (мисъл, идея), а биологическият пол е този, който определя всеки от нас" – ето това трябваше да каже разумният съдия“.

jamie shupe 4И вече към началото на 2019 г., след осъзнаването на огромната измама, която държавната система може да прокара сред обществото, Джейми пише: „Съществува изобилие от литература, която посочва, че смяната на пола при трансджендърите всъщност не е реална, но когато лекар професионалист ти казва, че си роден в погрешното тяло и когато правителствена служба или съдът узаконяват решението ти да си смениш пола, тъкмо тогава умствено се увреждаш и ставаш объркан кой си всъщност. Тъкмо това се случи с мен“. Сетне допълва: „Нямах никакви сексуални отклонения. Но объркването относно моя пол бе в главата ми и аз трябваше да бъда лекуван. А напротив, всички – лекари, съдии, активисти от всякакъв род – ми втълпяваха тъкмо онези фантазии, които бяха в моя ум“.

И в края на януари 2019 г. Джейми вече заявява: „Не мога повече да понеса тежестта на лъжата върху съвестта ми; двете фалшиви полови идентичности не можаха да убият истината за биологическата ми реалност; няма трети пол, трансджендърите са или мъже, или жени, състоянието им е резултат от някакво разстройство в тяхното полово развитие и затова те имат нужда от помощ и от състрадание“.

И заключава: „Моята роля в по-нататъшното прокарване на тази велика илюзия вече приключи; жертвата в случая не съм аз: съпругата ми, дъщеря ми, американският данъкоплатец – те са истинските жертви“.

След тези признания на Джейми човек се чуди докога политиците и различните активисти за правата на човека и за недискриминация ще продължават да считат хомосексуализма, трансджендъризма и всякакви други налудничави идеи за „пол по желание“ за човешко право и за „свобода на мисълта“, а не си спомнят, че повече от два века насам (от 19-ти век насам и през целия 20-ти век), когато медицината и психологията постигнаха огромен напредък, тези извращения бяха считани за умствено разстройство и тези извратени хора бяха лекувани. Иска ни се да вярваме, че историята на Джейми още веднъж ще припомни на „сексуалните свободолюбци“ истинската причина за желанията на някои хора да сменят пола си и че съответните клиники ще направят лечението им по-успешно; че идеята за „трети пол“ вече е идея на болното съзнание на цяла обществена групировка в дадена държава и че тази групировка също заслужава сериозно медицинско лечение.

И така, в заключение бих казал, че вече можем по-ясно да схванем как се разпространява злото под формата на държавно узаконена „полова идентичност по желание“: фалшивата и изкривено разбираната идея за равноправие и недискриминация, страхът да не бъдеш обвинен в омраза към някоя обществена група, изключителният стремеж на кандидатите за политически и държавни постове да си осигурят колкото се може повече гласове по време на избори, политиката на „усвояване“ на огромни суми пари за „уязвимите обществени групи“ (в нашия случай хомосексуалистите и трансджендърите) и разпространението на „новата етика“ в обществените отношения са всъщност главният корен на злото. Ако можем да премахнем фалшивата идея за равноправие, да преодолеем страха от закона, непозволяващ ти свободно да изкажеш мнението си, да видим политическите игри по време на избори с цел спечелване гласовете на всички видове сексуалисти, да прекратим прибирането на пари в джоба от кампанията срещу дискриминацията и да се преборим с „новите ценности“ с обратен знак на действителните човешки ценности – ето тогава бихме навярно имали известен успех в борбата с тук описаното зло.

За съжаление не съм оптимист, че можем да се преборим с горните заплахи, защото това означава да се борим срещу новите политически (и социални) реалности, които биват налагани на обществата – засега в т.нар. развити страни, но тенденцията е те да бъдат наложени глобално. Като вярващи християни обаче, ние знаем, че злото ще се умножава и греховността ще приеме огромни размери, преди Спасителят отново да дойде да съди живите и мъртвите. Тъкмо в мисионерската ни благовестническа дейност трябва да учим другите и да им посочим какво следва след смъртта на физическото ни тяло, та проповядвайки евангелието, да можем и ние като апостол Павел да кажем, че станахме роби, за да придобием мнозина, станахме юдеи, за да придобием юдеите, станахме подзаконни, за да придобием подзаконните, за нямащите закон станахме като да сме без закон, за да придобием нямащите закон, за немощните станахме немощни, за да придобием немощните, за всички станахме всичко, та да спасим поне някои (срв. Кор. 9:19-22).

Бележка: Снимките са взети от посочените тук публикации. Забележете възможностите на английския език, в който като цяло не съществува граматическата категория „род“, когато той не се отнася до хората и живите същества, и в който местоименията могат напълно да „затъмнят“ половото различие между хората (т.е. „той“ или „тя“) – в английски, когато не искаме да споменем дали става въпрос за „той“ или „тя“, се употребява „техния“ (their); на втората снимка по-горе, взета от The Guardian (и там тя е втора по ред), надписът гласи: „Джейми Шупи с тяхната съпруга Санди Шупи“ („тяхната“ означава или „неговата“ или „нейната“, в зависимост от това в кой граматически род стои определителят или подлогът).

Публикувана в Блог

Политика (от старогръцки: πολιτικός, гръцки: πόλις [p'olis] – град, държава, свързано с жителите на града или държавата) е умението да се управлява полисът и действието, свързано с това управление. Талантът, проявен в областта на управлението на обществото, често е представян като особен вид изкуство. Тоест политиката притежава силата да рисува картина, която да разкрива посоката на развитие на бъдещия свят. Дали това художествено произведение ще е в сиви тонове, навяващи мрачно настроение, или в светли цветове, които представят едно хармонично общество, предстои да видим, при все че ние като християни не сме в неведение относно финалния щрих, който ще бъде поставен върху платното.  

Когато погледнем българската политическа рисунка, виждаме, че родните държавници са толкова дезориентирани в светогледа си, че рядко различават лявото и дясното върху пейзажа, който се опитват да измайсторят. Объркването им не е ново. Повтаря се много пъти в историята. Един пример – още преди 10 ноември 1989 г. много от хората с демократично мислене, гледащи на себе си като на изповядващи десни политически ценности, възприеха едва ли не като химн на свободата песента на Джон Ленън Imagine (Представи си). Въпросът е защо е това недоразумение, при положение че текстът на въпросното произведение няма нищо общо с десния политически светоглед. Ако вникнем в посланието на автора, ще разберем, че то е пример за проповядване на лява социалистическа идея. Ето част от текста на Imagine:

Представи си, че няма рай –
лесно е, ако опиташ,
никакъв ад под нас,
над нас – само небе.
Представи си всички хора,
живеещи за днешния ден.

Представи си, че няма държави –
не е толкова трудно да го направиш,
нищо, което да убива или за което да умираме,
и никакви религии също.
Представи си всички хора,
живеещи в мир… 

Ако си представим света, рисуван с думи и мелодия от автора на песента, ще видим хаос и отсъствие на християнски морал и ще разпознаем вавилонския бунт срещу Бога. Всъщност защо е необходимо да си представяме, при положение че лесно можем да установим колко много утопичната реалност от популярната музикална творба е заприличала на света, в който живеем днес. Свят, в който се налагат ценностите на Истанбулската конвенция и който е ръководен от леви политици, които често наричат себе си десни.

Пример за такъв вид политик е Мария Габриел – българският еврокомисар, който стъпи в европейския парламент като представител на ГЕРБ – партия, претендираща да защитава интересите на десния избирател. На пръв поглед госпожа Габриел прави впечатление на политик от ново поколение – интелигентен, образован, уважаван, прогресивен. Погледнем ли отвъд повърхностните начални впечатления, ще установим, че новото излъчване и поведение на дамата еврокомисар всъщност е добре прикрит, до болка познат стар политически маниер. Тя, също като множество свои колеги от сегашната, близката, и далечната историята на България, няма нищо против да продаде интересите на народа си.   

Въпреки внушението, че българският еврокомисар защитава позицията за джендър равенството на принципна основа, се поражда сериозно съмнение относно тази принципност поради факта, че госпожа Мария Габриел фигурира в обширен списък с имена на евродепутати от настоящия Европарламент, с които фондацията на Сорос работи. Какво означава тази информация? Означава, че българският еврокомисар активно съдейства за разпространяване на идеите на милиардера Джордж Сорос, чието име в световен мащаб е символ на разрушителната за всеки народ и отделен човек лява идеология.

Електронното издание „Гласове“ публикува информация, че в документ на фондация „Отворено общество“, изготвен през 2014 г. и изнесен в сайта DCLeaks, се вижда как поддръжниците на Сорос оценяват „десния“ български политик: „Мария Габриел е истински прогресивна по убеждение и може да бъде убедена да върви срещу линията на своята група, особено по социалните въпроси и по въпросите за джендър равенството; настоява да говори на френски винаги, когато е възможно“.

Като проповядва активно левите идеи на Сорос, от името на издигналата я дясна партия, Мария Габриел доказва ден след ден, година след година, че правилно е била преценена от фондацията. За съжаление, противно на цитираната в изготвения от „Отворено общество“ документ оценка, на г-жа Габриел не ѝ се наложи да върви срещу линията на своята група, защото самата нейна партия се превърна в изразител на джендър идеологията.

Поглеждам картината и откривам, че макар и все още незавършена, тя навява тъжно усещане. Тъжно, защото  госпожа Габриел и многото други политически художници сюрреалисти не спират да внушават на хората, че е в реда на нещата посоките да са объркани дотолкова, че да водят наникъде. И използвайки артистичния си талант, се справят завидно добре в това си начинание. Добрата новина, но не и за госпожа Габриел и многото други политически художници сюрреалисти, е, че политическото спасение не е истинското спасение. Има и друго спасение – истинско. Празникът, който предстои, ни го напомня. Ето защо, каквато и да е в момента картината, тя в крайна сметка ще бъде дорисувана. Христос възкръсна. Наистина възкръсна.

 

Публикувана в Блог
На 26 октомври 2015 г. в София екипът на „Свобода за всеки” представи излезлия от печат сборник „Християнство и политика: сътрудничество BF0497BBD2C7FF981EC0DBB8436658FA9B69C03CD94634FE39pimgpsh thumbnail win distr
или противопоставяне?”, 2015. Сборникът е втора книга от поредицата за отношенията църква – държава, разгледани в контекста на междухристиянския диалог.

Сред гостите, присъстващи на представянето, имаше автори и редактори на сборника, представители на нестопански и църковни организации, юристи, книгоиздатели, автори на статии в електронното списание и съмишленици.

Централна част от програмата беше дискусията с редакторите и авторите по въпроси от съдържанието на книгата и процеса по изготвянето ѝ, с въпроси от публиката. Дискусията предизвика изключителен интерес, поради което продължи след времето, обявено за край на събитието. Поставен беше въпросът за следващ сборник от поредицата. В контактите по време на коктейла след формалната част се оформи идеята за представяне на книгата в други градове.

В обратната връзка на някои от гостите получихме вълнуващи отзиви:
Изключително щастливи сме, че вчера бяхме свидетели на един високо интелектуален, духовен, и едновременно с това съвсем човешки, непринуден и емоционален разговор-дискусия между ерудирани експерти хора със сърца и души, и всеки със своето мнение и позиция, с прекрасно позитивно отношение и чувство за хумор, които дори и при изказването на противопоставящи се твърдения и позиции, не успяха да се скарат и настроят едни срещу други това е едно уникално съчетание от (бих казал неприсъщи, нехарактерни за България) поведение, отношения и интердисциплинарни и интегрални научни, обществени, духовни, християнски и човешки връзки.
Поздравяваме Ви и Ви подкрепяме с всички сили и Вяра!
Екипът на Свобода за всеки любезно благодари на всички участници и гости в представянето на сборника.

Информация за поръчка на книгата ще намерите тук.

778ADCB19E28FB92E53D5C7A4727317A97F64518B1CC5EBFC2pimgpsh fullsize distr
    3ACB89206ECA80F16A164E7E589D9063FDE2D3D4BC32882E9Dpimgpsh thumbnail win distr Снимка 730 намалена 
Image-5 Image-6 
  20151026 202337 Снимка 857 намалена
Публикувана в Блог

Само преди два дена, на 19 октомври 2014 г., британският „Телеграф” публикува съобщение за потенциалната опасност, която дебне всяко училище в страната, което не проповядва „британските ценности,” т.е. ценностите на британската държава (новината тук). Медията посочва конкретно училище, което отказва да бъде „толерантно” към настояването на държавата за насаждане на възгледите на други религии и на светската идеология в неговата християнска среда. Като християнско училище, то възпитава своите ученици в християнските ценности и не може да ги възпитава в ценностите на държавата, някои от които са във въпиющо противоречие с християнската нравственост и с евангелските принципи, върху които се гради образованието на подрастващите в това учебно заведение.

student-2-213004-m 2
Конкретният повод на просветните власти за отправяне на заплаха към училището, че ще получи по-ниска квалификация и че дори може да бъде закрито, е отказът на училищната администрация да допусне ислямски свещенослужител да провежда сутрешното християнско събрание (ежедневна училищна практика, която от векове се следва в училищата на Англия и която се спазва и до днес). Държавната институция, занимаваща се с училищата в страната, предупредила християнското училище, че то трябва да учи учениците си да се придържат към „британските ценности,” което предполага еднакво отношение на децата както към собствените убеждения (в случая – към тяхната християнска вяра), така и към убежденията на другите, т.е. убежденията на другите вярващи (мюсюлмани, юдеи, будисти, сикхисти и т.н.) и на атеистите. На практика изискването на просветните власти се свежда до размиване на християнските ценности и заместването им с някакви светски принципи на „мирно съвместно съжителство във Великобритания,” където представителите на различни възгледи за света трябва да се откажат от личните си разбирания и трябва да приемат някакви изкуствени „британски ценности” като свои.

През последните два месеца в Англия се разгоря дебат по повод на някои ислямски училища, в които от години се насажда нетолерантност към другите религии и където децата биват възпитавани във фундаменталистки ислямски дух. Тук може да се научи повече за т.нар. „троянски кон” в английските училища – преподаване в ислямските училища на мюсюлмани-фундаменталисти, които се опитват да насадят фундаменталистки възгледи в подрастващите. Просветните власти продължават да се борят с проблема „троянски кон,” но изглежда борбата им се разпростира не само върху ислямските училища, а и върху всички училища в страната, като държавата вижда изхода за преодоляването на проблема в идеята всички училища във Великобритания да бъдат задължени да проповядват в класните си стаи „британските ценности,” т.е. равнопоставеност на всички възгледи на отделните граждани и пълна толерантност към различните убеждения на британското население. В тази връзка просветното министерство въведе нови правила за британските училища (наречени „анти-екстремистки” разпоредби), които са длъжни да се съобразяват с тях.

Новите разпоредби ограничават правата на децата, родителите, учителите и на училищата, като не им позволяват да се придържат към религиозните си убеждения и да ги практикуват,” казва Саймън Калвърт, зам. директорът на британския „Християнски институт.” „За наше учудване научихме, че на училището било наредено да покани представители на други религии, например един имам, които да провеждат сутрешното християнско събрание и да преподават,” продължава Калвърт. „Ние подкрепяме виждането, че трябва да се вземат мерки за предотвратяване на радикализацията в британските училища, но приетите нови правила не допринасят за това,” потвърждава експертът (за подробности вж. линка по-горе на „Телеграф”).

Не се съмняваме, че държавата в днешно време оказва все по-голям натиск върху своите граждани, включително върху образованието на подрастващото поколение, но да накараш учителите и учениците в едно християнско училище да изоставят християнските си ценности и да приемат мюсюлманските или юдейските или пък секуларните и светските ценности – това вече минава всякакви граници на добронамерени отношения между църква и държава. Интересно е защо държавата не схваща, че тези учители и ученици са не само поданици, но и добросъвестни граждани, данъкоплатци, избиратели, работници и учени, които отдават професионализъм и опит на тази държава, а тя се държи с тях като мащеха с децата си. Радикализацията трябва да се прекрати, но защо държавата вижда радикализация и в християнските училища? Фактите в Англия потвърдиха, че такава практика съществува в редица мюсюлмански училища и това накара просветниците да приемат новите мерки, но защо те подведоха под общ знаменател всички училища, включително християнските, и по този начин всяко едно училище в страната може да бъде заподозряно, че учи децата на нетолерантност, щом като не кани друговерци или атеисти да преподават в неговите класни стаи.

Отношенията между църквата и държавата търпят развитие и ние като християни трябва внимателно и с голяма бдителност да следим това развитие, за да не се окаже и нашата страна пред подобен проблем, който сега наблюдаваме в Англия и който би могъл да подтикне и други европейски страни да преразгледат училищните си правила и разпоредби.

Публикувана в Блог

От 2010 г. насам ООН начена проучвания и разработки, целящи определянето на т.нар. „Цели на устойчиво развитие” (на света), които трябва да доведат до просперитет и прогрес и до намаляване на рисковите фактори в света, такива като глада, болестите, неравенството и т.н. Част от този процес е изработването на т.нар. „Цели на развитието през новото хилядолетие.” Това се прави с оглед постигането към 2030 г. на намаляване наполовина на тези рискови фактори (вж. обявените 17 цели на развитието). Стотици инициативи се провеждат всеки месец и се натрупва база данни, която трябва да послужи като основа за изработването на желаните „цели на хилядолетието” (вж. повече тук).

Във всичката тази еуфория на ООН обаче почти никъде не става въпрос за основното звено на обществото – семейството, за неговото развитие и за неговата защита. Обявените 17 цели разглеждат глада, бедността, равенството между половете, икономическия растеж, разумно потребление, защита на екосистемата и т.н., но никъде в тях не се споменава семейство и факта, че всичко това се постига от хората, които живеят в семейства – майки и бащи, братя и сестри, роднини и приятели и всички други хора, също живеещи в семейства. Това обстоятелство предизвика учредяването на подписка (начената на 24 май 2014 г.) за включване на семейството като отделна цел на ООН в обсъжданите в момента „цели на хилядолетието от 2015 г. натам” (вж. тук), която ще бъде връчена на Генералния секретар на ООН и на членовете на всички 192 страни-членки на организацията.

В същото време усилията за предефиниране на семейството продължават на различно ниво и в различни държави. Натискът от страна на поддръжниците на теориите за „семейството като партньорство” и за признаването на еднополовото партньорство за „семейство” (включително правото на сключване на „брак”) е изключително голям. Европейската комисия уверено върви в тази насока, но тревожна новина идва и от Съединените щати, които по принцип са далеч по-традиционни от европейците и където в почти всички щати (с някои изключения) семейството се определя като съюз между един мъж и една жена. През идващия септември 2014 г., обаче, Бюрото по преброяванията на страната трябва да представи данни за населението и съвсем наскоро стана известно, че в базата данни то ще включи 180-те хиляди еднополови партньорства в раздела „семейство,” като същевременно ще предефинира какво е семейството. Този факт породи учредяването на 1 юни 2014 г. на нова подписка срещу това решение на американското бюро по преброяванията (вж. тук) и засега изглежда няма друга сила да се спре това развитие, освен съвестта на гражданите и на вярващите, които могат да увеличат броя на подписалите се и подписката да бъде внесена за разглеждане и за евентуална отмяна на взетото решение.

Както много неща у нас се правят „скрито-покрито,” така и редица документи и указания, които правителството и парламентът получават от различните комисии на ЕС и на ООН, се разглеждат от управляващите и парламентаристите, без гражданите да имат някаква представа за това и съответно без да могат да реагират при нужда. Затова трябва да бъдем бдителни и да се опитваме да следим какво се случва в правителството и в парламентарна зала (както и извън нея), за да не останем един ден изненадани и да чуем вече оповестено решение относно дефиницията на семейството и в нашата страна. Особено бдителни трябва да бъдат българските християни, като търсят възможности за изясняване на истината и за оказване на противодействие, когато се готвят промени, противоречащи на здравия човешки разум и на християнската нравственост, върху която все още се гради ценностната система на повечето европейски народи.

Публикувана в Блог

Подетата от европейския парламент кампания за налагане на античовешки (напр., убийството на човешкия ембрион) и греховни практики (напр. разпространението на хомосексуализма) в страните от Европейския съюз, а чрез него в цяла Европа и в света, като че ли все още може да бъде овладяна и дори спряна, ако християните от Съюза ясно изразят гласа си по време на предстоящите избори за европарламент, които ще се проведат между 22 и 25 май във всички страни на Съюза.

Само преди две седмици (11 април 2014 г.) по инициативата на европейската християнска гражданска организация, „Нова тера” („Нова земя”), която бе подкрепена от множество други европейски организации, бе съставен документ, който се предлага на кандидатите за европарламента да подпишат и по този начин да поемат обещание, че ако бъдат избрани, ще спазват обещанието си да работят за обновена Европа, която да „рестартира” процеса на приемане на античовешките и греховните законодателни инициативи (тук можете да видите по-подробно инициативата, наречена „Обещание за Европа”). Обещанието, което бъдещите евродепутати трябва да поемат, включва редица ценности, които те се задължават да прокарват в своята парламентарна дейност. Документът (съдържанието му тук) посочва 10 европейски ценности:

1. Право на живот (уважаване на достойнството на човека и живота му от зачатието до естествената му смърт).
2. Правото на семейството (правото то да се състои от законен брак между един мъж и една жена).
3. Правото на свобода на мисълта, съвестта и религията.
4. Уважаване на свободата на личността.
5. Защита правата на родителите.
6. Здравеопазване за всеки гражданин.
7. Борба срещу преследването и дискриминацията на вярващите.
8. Справедливо решаване на въпросите на бедността и на социалните ограничения.
9. Даване на повече възможности на младите.
10. По-голяма подкрепа за гражданското общество.

Трябва да кажем, че президентът на „Нова тера,” парламентаристът от италианския парламент г-н Лука Волонте, е голям приятел на България и съвсем неотдавна той изнесе лекция по време на богословска конференция, на която представи принципите на работа на организацията. От личен опит можахме да се убедим, че действително християните в Европа все още имат шансове гласът им да бъде чут, особено ако сега, преди изборите за европарламента, се ангажираме и поискаме и от нашите кандидати за евродепутати да подпишат подобно обещание. Ако направим това, тогава няма да изпаднем в ситуацията, при която при гласуването на 4 февруари за резолюцията на европарламента за дискриминацията срещу хомосексуалистите от 15-те български евродепутати само един даде своя отрицателен вот. С помощта на българските християни всички български евродепутати трябва да застанат зад инициативите, описани в призива за обещание, наречен „Обещание за Европа,” като всичките 15 гласове трябва да бъдат срещу античовешките и греховните инициативи на сегашните европейски законодатели.

 

Публикувана в Блог

Ако някой все още се съмнява, че абортът е убийство, той трябва отново да се вслуша в гласа на медиците, социолозите, педагозите, антрополозите, биолозите и т.н. А ако се запознае и с християнското виждане за аборта, тогава няма да остане и капка съмнение в него за това, какво се случва по време на аборта.

През следващата 2015 г. ООН и неговите структури ще вземат решения за подпомагане на бедните страни, където ще бъдат изпратени милиарди долари помощи с цел подобряването на здравното и образователното състояние на гражданите, както и икономическото им положение. Сред обществените групи, които получават подобни помощи са и защитниците на абортите в различните страни. Средствата се получават от отделни правителства, частни фондации и различните агенции на ООН с цел осигуряването на „сексуално и репродуктивно здраве” и защита на „репродуктивните права” – термин, често използван за прикриване на термина „аборт.”

Преди две седмици, на 17 март 2014 г., бе подета инициативата за събиране на подписи срещу политиката на редица структури на ООН да подкрепят финансово абортите в развиващите се страни, вж. тук. Инициативата призовава гражданите да дадат своя глас срещу използването на нашите данъци за подпомагане на абортите по света.

Инициативата трябва да се пребори и с невярната информация, която някои групи в развиващите се страни дават на комисарите на ООН, за да получат исканите от тях средства. Най-често поводът за искане на пари е процентът на смърт сред майките в бедните страни. При по-близко разглеждане на въпроса обаче се разбира, че смъртността не е свързана с раждането на деца, а с лошите хигиенни условия, недохранване, инфекции, кръвно налягане, усложнения при бременността и т.н. Вместо да се искат средства за осигуряването на чиста вода, повишаване на хигиената, образование за момичетата и жените, осигуряване на грижи за майката преди и след раждането, доставка на лекарства, подобряване на инфраструктурата и т.н., заинтересованите групировки настояват да получат пари за „репродуктивното здраве” на гражданите, т.е. за убийството на човешкия зародиш. Както навремето комунистите казваха: „Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем.” По-добре да няма раждания, казват защитниците на аборта, отколкото да имаме проблеми, които не можем да решим.

Християните
, наред с представителите на други религии, са длъжни да дадат своя глас в защита на всяко човешко същество, включително на детския зародиш в утробата на майката, а също в защита на собствените ни средства, които чрез данъците и чрез решенията на ООН могат да отидат за подпомагане на аборта, вместо за реално подпомагане на живота на гражданите. Бог желае хората да се раждат, а не да бъдат убивани, и веднъж родени на тази земя – да Го потърсят и да открият Неговата любов и състрадание, чрез което да превъзмогнат злото и греха в света и да намерят своето място в Царството Божие.

Публикувана в Блог
През 2005 г. държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс изрази в реч пред преподавателския и студентски състав на Американския университет в Кайро надеждата си, че ще дойде време, когато “всяко правителство ще уважава волята на своите граждани, защото идеалът на демокрацията е универсален” (Rice, C. “Remarks at the American University in Cairo”, June 20, 2005). Тези думи, изречени пред европейска или американска аудитория едва ли биха направили такова силно впечатление, както в самия център на една мюсюлманска страна.

Последните вътрешно-политически събития в Египет показаха красноречиво и трагично неизбежната истина, че понятията “ислям” и “демокрация” са несъвместими, защото двете идеологии са твърде културно и исторически обособени и противопоставящи се. Като религиозно-социална и философска система, ислямът не само че не съдържа понятието “демокрация”, но поради пирамидалната си структура не приема идеи като “свобода”, “народност” или “плурализъм” на мисленето, словото и действията. Там, където абсолютното “покорство” на мнозинството към една личност (Аллах, Мохамед, халиф, султан и т. н.) е възведено в позицията на императив, не може да има концепция за “народна воля” или “народен избор”. Френският познавач на исляма Жан-Клод Баро основателно отбелязва, че “ислямът идентифицира духовенството с империята”, защото в тази религия вдъхновител и пазител на сакралното е онзи, който стои на върха на обществената пирамида (Баро, Ж.-Кл. Ислямът: религия на силата или силата на една религия. “Кибеа”, 1992. 53).

Коранът, хадисите на Мохамед и шария отхвърлят идеята за демократизъм. Въпреки че някои ислямски правителства в Арабската лига са подписвали Всеобщата декларация за правата на човека, където са регламентирани концепциите за свободата на волята, универсалността на законите и тяхната справедливост, правото на самоуправление на народите и т. н., самият демократичен дух и смисъл е силно изменен. Така например, правната формула, че “хората трябва да бъдат съдени според законите” е адаптирана така: “хората трябва да бъдат съдени според шарията”. Това означава, че “духът на законите” според философията на Монтескьо, който носи идеите на Просвещението, е унищожен и на негово място е имплантиран “духът на шарията” от VІІ в.

Всъщност и днес мюсюлманските тълкуватели на своята правна система открито заявяват, че когато европейците или американците говорят за “правата на човека”, те трябва да разбират това само в контекста на своята социална и културна среда. Просветителската епоха е част от тяхната история, докато мюсюлманите си имат шария и тя е неотменима база на правната система и държавата за тях. Следователно, за “универсалност” на “Всеобщата декларация за правата на човека” въобще не може да се говори. Терминът “всеобщност” от гледна точка на исляма е най-малкото некоректен.

Шария за пирамидалната структура на обществото

Първата и основна предпоставка за пирамидалната структура на мюсюлманското общество е убеждението, че Аллах управлява всяка мюсюлманска държава (Сура 7:54). Той е Създателят на света и човека. Той е упълномощил своя Пейгамбер Мохамед да прогласи истинската религия и да бди за нейното опазване. Следователно, никой няма право да участва в или да оспорва суверенното право на Аллах да управлява сам и да бъде единствен Съдия на непокорните (12:40).

В Корана изрично е посочено, че мюсюлманинът трябва да отдава слава единствено на Аллах, “който няма равен на себе си по сила и мощ и който няма нужда от закрилник” (17:111; в някои преводи вместо “закрилник” е използвано “съуправител”). Тук е налице пряка атака срещу християнския възглед за Троичния Бог, но също така е подчертана абсолютната власт на Аллах. Същата идея е повторена и на други места: “Запретил е Аллах именно явното и скритото злодеяние, греха и несправедливостта да се приписват за равноподобни на Аллах неща, относно които не е спуснато никакво доказателство” (7:33).

Съвременният ислямски правист д-р Махмуд ал-Кахлиди обобщава: “В исляма управлението принадлежи на Аллах и Неговите закони, но в западната демокрация управленията принадлежат на народа. Това (различие – б. м.) не може да бъде примирено с ислямските принципи на политическата система... Не можем да видим никакво свидетелство в Корана, което да докаже, че управлението може да бъде на хората, а не на Аллах” (Цит. по: Gabriel, M. Culture Clash. Front Line, 2007. 142). Ето защо изводът трябва да бъде, че каквито и да са клаузите на шария, те са оправдани от гледна точка на кораничния възглед за абсолютността на управлението.

Тази концепция предполага, че всяка политическа система, която не се съобразява с кораничните предписания и примерите на хадит, е всъщност наказуем “бунт” срещу Аллах. Тя цели “заграбването” на властта от “законния” Притежател. На народа е забранено: “И недейте за нещата, които лъжовно описват вашите езици, да казвате: “Това е позволено, а това пък забранено”. Защото така лъжа ще сте изрекли вие пред Аллах, а без съмнение няма да има спасение за онези, които лъжи изричат пред Аллах” (Сура 16:116). С други думи, от гледната точка на Корана всички законови системи като Конституцията, Наказателният кодекс, Кодексът на труда, Семейният кодекс и т. н. са “изречени лъжи” пред Аллах, ако са гласувани от мнозинство.

Не може да има хуманност или смекчаващи вината обстоятелства за дадено престъпление според шария. Затова в повечето случаи ислямските законодателства предвиждат бой с камшик, осакатявания на човешкото тяло или смърт чрез “обесване” или “убиване с камъни” на публично място. Но за углавно престъпление се смята “вероотстъпничеството”, т. е. отказването от или оспорването на абсолютната власт на Аллах и Пейгамбер. Жан-Клод Баро цитира чл. 306 на Наказателния кодекс на Илямската република Мавритания: “Всеки мюсюлманин, извършил било на думи, било на дело престъплението вероотстъпничество... ще бъде призован да се покае в срок от три дни. Ако през това време не се покае, той се осъжда на смърт като вероотстъпник, а имуществото му се конфискува в полза на държавата” (Баро, Ж.-Кл. Цит. съч. 60). Законът на тази република повтаря почти буквално текстовете на Корана в Сура 5:33; 9:61 и др. Такова е законодателството и в други ислямски страни като Иран, Саудитска Арабия, Пакистан, Судан.
Един от влиятелните радикални тълкуватели на шария Абдула Маудиди (1903-1979) категорично укорява онези, които си позволяват “да поставят законите на Аллах зад себе си и се опитват да създадат нови закони” (Gabriel, M., op. cit. 143). Ислямските авторитети чувстват сигурност в консервативното съхраняване на древните формулировки на шария и свързват нежеланите и опасни “нововъведения” със западната юриспруденция. Следователно никаква демократична форма на законова или политическа система не може да бъде възприета в едно общество, което се ръководи от принципите на Корана и шария.

“Грехът” на демокрацията

От гледната точка на исляма “демокрацията” като философска, правна и държавна система се определя като “грях”. Тя се уподобява на “идол” на Шейтан, който замъглява съзнанието на правоверните и ги отклонява от Правия път. Големият страх на поддръжниците на шария е, че демократичното обсъждане на какъвто и да било проблем внася “разногласия” и “препирня”. Мюсюлманинът не споделя принципа, че истината се ражда в спора. Спорът за него показва несъвършенството на човешката природа и подчертава абсолютния авторитет на Аллах. Затова в Корана е казано: “Ей, вярващи, покорявайте се на Аллах! Покорявайте се на Пейгамбера и на тези, които притежават власт между вас. Ако пък в разногласие изпаднете за нещо и ако наистина вярваме в Аллах и в Ахърета, то отнесете въпроса до Аллах и до неговия Пратеник. Това е най-полезно и много по-добре за крайния резултат” (Сура 4:59).

Аллах е създал пирамидалната система на властта. Абсолютната власт принадлежи само на него и признанието за това е илюстрирано в живота на Мохамед. Нито Мохамед, нито халифите след него са допускали решения и власт на мнозинството. Следователно мюсюлманинът не би приел друга опция на управление и юриспруденция, която не е създадена от Аллах, не е регламентирана в Корана и не е демонстрирана в ислямската традиция.

В Корана се препоръчва дори неподчинение и бунт към онези властници, които не принадлежат към исляма и религиозните постановления. Аллах заповядва на мюсюлманина: “И не бъди ти смирен пред онези, сърцата на които направили сме ние небрежни към това да ни споменават, които отдали са се на желанията си долни и които прекалени са в делата си” (18:28). В този не особено ясен ает (кой точно е причината за “небрежността” към Аллах!) все пак прозира заповедта за неподчинение към онези властници, които пренебрегват абсолютната власт на Аллах. Тук става дума както за мюсюлмани, така и за немюсюлмани.

Държавното устройство на републиката в европейския и американския й вид е непознато за мюсюлманските общества. Самото обозначение “ислямска република” показва, че такава държава не е като Република България, защото там е в сила не някаква демократична Конституция, а шария. Затова президентите на такива “републики” като Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи или Хосни Мубарак управляваха като диктатори, подобно на халифите Абу Бакр или Омар.
Създателят на Турската република Кемал Ататюрк (1881-1938) направи успешен опит да създаде една светска държава, в която действат проевропейски закони и тя се управлява по един по-демократичен начин. Историческите процеси в Турция обаче показаха, че ислямският фундаментализъм не е обезкръвен. През последните години често бяхме свидетели на завземане на властта от ислямисти и опити да бъде възстановена ролята на шария. Удачна илюстрация ще бъде случаят с Тансу Чилер, която през 1993 г. бе избрана като първата жена министър-председател на Турция. Тази победа срещу традиционния консерватизъм обаче не трая дълго. По време на своето управление Тансу Чилер бе постоянно критикувана за прогресивните си реформи и трябваше да напусне високия пост. А когато Ербакан дойде на власт, тя бе принудена в качеството си на вицепремиер и министър на външните работи в неговия кабинет да сложи “чадра” (фередже), за да демонстрира при международни срещи на високо равнище, че ислямската традиция не е отпуснала своя захват повече от 70 години след обявяването на турската република през 1923 г. Като се има предвид, че “забраждането” на мюсюлманката е знак за овластяването на мъжа, чадрата на турския външен министър играеше ролята на красноречив символ.

Джон Еспозито, един от големите познавачи на исляма в близкото минало, правилно подчертава, че за мюсюлманите ислям и недемократична политика са неразделими идеологически реалности. Това е така поради самия характер на религията, възприемана и практикувана като “цялостен начин на живот” (Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 163). Следователно, ако даден политик провежда в някаква форма прозападна политика, например, либерализирането на социалното поведение и ролята на жената, той “нарушава” вековни традиции и обичаи в исляма и трябва да бъде възпрепятстван и дори наказан за това.

Египетският президент Ануар Садат (1918-1981) плати с живота си, защото бе обвинен от ислямски фундаменталисти, че превръща страната на фараоните (египетски и арабски!) в западен сателит. Садат бе нобелист за заслугите си в мирните преговори между Египет и Израел в един твърде напрегнат период за двете страни. Заслугата му тогава бе огромна, защото той бе първият президент на ислямска страна, която сключи мирен договор с Израел, но ислямистите от организацията “Египетски ислямски джихад” видяха в действията му само “нарушение” на повелите в шария. По един трагичен начин животът на Садат приключи сякаш в потвърждение на кораничния принцип: “Нито евреите, нито пък християните ще бъдат доволни от тебе, докато не възприемеш тяхната вяра. Но речи им: “Правият Път е само Пътят на Аллах!” И щом като знаеш това, ако решиш да изпълниш тяхното желание, знай, че Аллах повече няма да те дари нито с помагач, нито пък с покровител” (Сура 2:120). Пейгамбер е приел този принцип като меродавен за своя живот и дейност и ислямските фундаменталисти следват неговия пример до ден днешен.

Това е пътят на омразите, враждите и разрушенията. Дали и кога мюсюлманите ще оценят както подобава истинските демократични ценности, които действително са универсални, е въпрос на адекватен избор между шария и демокрация. Отговорът на този въпрос е еднакво важен както в ислямските страни, така и в Република България!

През 2005 г. държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс изрази в реч пред преподавателския и студентски състав на Американския университет в Кайро надеждата си, че ще дойде време, когато “всяко правителство ще уважава волята на своите граждани, защото идеалът на демокрацията е универсален” (Rice, C. “Remarks at the American University in Cairo”, June 20, 2005). Тези думи, изречени пред европейска или американска аудитория едва ли биха направили такова силно впечатление, както в самия център на една мюсюлманска страна.

 

Последните вътрешно-политически събития в Египет показаха красноречиво и трагично неизбежната истина, че понятията “ислям” и “демокрация” са несъвместими, защото двете идеологии са твърде културно и исторически обособени и противопоставящи се. Като религиозно-социална и философска система, ислямът не само че не съдържа понятието “демокрация”, но поради пирамидалната си структура не приема идеи като “свобода”, “народност”  или “плурализъм” на мисленето, словото и действията. Там, където абсолютното “покорство” на мнозинството към една личност (Аллах, Мохамед, халиф, султан и т. н.) е възведено в позицията на императив, не може да има концепция за “народна воля” или “народен избор”. Френският познавач на исляма Жан-Клод Баро основателно отбелязва, че “ислямът идентифицира духовенството с империята”, защото в тази религия вдъхновител и пазител на сакралното е онзи, който стои на върха на обществената пирамида (Баро, Ж.-Кл. Ислямът: религия на силата или силата на една религия. “Кибеа”, 1992. 53).

 

Коранът, хадисите на Мохамед и шария отхвърлят идеята за демократизъм. Въпреки че някои ислямски правителства в Арабската лига са подписвали Всеобщата декларация за правата на човека, където са регламентирани концепциите за свободата на волята, универсалността на законите и тяхната справедливост, правото на самоуправление на народите и т. н., самият демократичен дух и смисъл е силно изменен. Така например, правната формула, че “хората трябва да бъдат съдени според законите” е адаптирана така: “хората трябва да бъдат съдени според шарията”. Това означава, че “духът на законите” според философията на Монтескьо, който носи идеите на Просвещението, е унищожен и на негово място е имплантиран “духът на шарията” от VІІ в.

 

Всъщност и днес мюсюлманските тълкуватели на своята правна система открито заявяват, че когато европейците или американците говорят за “правата на човека”, те трябва да разбират това само в контекста на своята социална и културна среда. Просветителската епоха е част от тяхната история, докато мюсюлманите си имат шария и тя е неотменима база на правната система и държавата за тях. Следователно, за “универсалност” на “Всеобщата декларация за правата на човека” въобще не може да се говори. Терминът “всеобщност” от гледна точка на исляма е най-малкото некоректен.

 

Шария за пирамидалната структура на обществото

 

Първата и основна предпоставка за пирамидалната структура на мюсюлманското общество е убеждението, че Аллах управлява всяка мюсюлманска държава (Сура 7:54). Той е Създателят на света и човека. Той е упълномощил своя Пейгамбер Мохамед да прогласи истинската религия и да бди за нейното опазване. Следователно, никой няма право да участва в или да оспорва суверенното право на Аллах да управлява сам и да бъде единствен Съдия на непокорните (12:40).

 

В Корана изрично е посочено, че мюсюлманинът трябва да отдава слава единствено на Аллах, “който няма равен на себе си по сила и мощ и който няма нужда от закрилник” (17:111; в някои преводи вместо “закрилник” е използвано “съуправител”). Тук е налице пряка атака срещу християнския възглед за Троичния Бог, но също така е подчертана абсолютната власт на Аллах. Същата идея е повторена и на други места: “Запретил е Аллах именно явното и скритото злодеяние, греха и несправедливостта да се приписват за равноподобни на Аллах неща, относно които не е спуснато никакво доказателство” (7:33).

 

Съвременният ислямски правист д-р Махмуд ал-Кахлиди обобщава: “В исляма управлението принадлежи на Аллах и Неговите закони, но в западната демокрация управленията принадлежат на народа. Това (различие – б. м.) не може да бъде примирено с ислямските принципи на политическата система... Не можем да видим никакво свидетелство в Корана, което да докаже, че управлението може да бъде на хората, а не на Аллах” (Цит. по: Gabriel, M. Culture Clash. Front Line, 2007. 142). Ето защо изводът трябва да бъде, че каквито и да са клаузите на шария, те са оправдани от гледна точка на кораничния възглед за абсолютността на управлението.

 

Тази концепция предполага, че всяка политическа система, която не се съобразява с кораничните предписания и примерите на хадит, е всъщност наказуем “бунт” срещу Аллах. Тя цели “заграбването” на властта от “законния” Притежател. На народа е забранено: “И недейте за нещата, които лъжовно описват вашите езици, да казвате: “Това е позволено, а това пък забранено”. Защото така лъжа ще сте изрекли вие пред Аллах, а без съмнение няма да има спасение за онези, които лъжи изричат пред Аллах” (Сура 16:116). С други думи, от гледната точка на Корана всички законови системи като Конституцията, Наказателният кодекс, Кодексът на труда, Семейният кодекс и т. н. са “изречени лъжи” пред Аллах, ако са гласувани от мнозинство.

 

Не може да има хуманност или смекчаващи вината обстоятелства за дадено престъпление според шария. Затова в повечето случаи ислямските законодателства предвиждат бой с камшик, осакатявания на човешкото тяло или смърт чрез “обесване” или “убиване с камъни” на публично място. Но за углавно престъпление се смята “вероотстъпничеството”, т. е. отказването от или оспорването на абсолютната власт на Аллах и Пейгамбер. Жан-Клод Баро цитира чл. 306 на Наказателния кодекс на Илямската република Мавритания: “Всеки мюсюлманин, извършил било на думи, било на дело престъплението вероотстъпничество... ще бъде призован да се покае в срок от три дни. Ако през това време не се покае, той се осъжда на смърт като вероотстъпник, а имуществото му се конфискува в полза на държавата” (Баро, Ж.-Кл. Цит. съч. 60). Законът на тази република повтаря почти буквално текстовете на Корана в Сура 5:33; 9:61 и др. Такова е законодателството и в други ислямски страни като Иран, Саудитска Арабия, Пакистан, Судан.

Един от влиятелните радикални тълкуватели на шария Абдула Маудиди (1903-1979) категорично укорява онези, които си позволяват “да поставят законите на Аллах зад себе си и се опитват да създадат нови закони” (Gabriel, M., op. cit. 143). Ислямските авторитети чувстват сигурност в консервативното съхраняване на древните формулировки на шария и свързват нежеланите и опасни “нововъведения” със западната юриспруденция. Следователно никаква демократична форма на законова или политическа система не може да бъде възприета в едно общество, което се ръководи от принципите на Корана и шария.

 

“Грехът” на демокрацията

 

От гледната точка на исляма “демокрацията” като философска, правна и държавна система се определя като “грях”. Тя се уподобява на “идол” на Шейтан, който замъглява съзнанието на правоверните и ги отклонява от Правия път. Големият страх на поддръжниците на шария е, че демократичното обсъждане на какъвто и да било проблем внася “разногласия” и “препирня”. Мюсюлманинът не споделя принципа, че истината се ражда в спора. Спорът за него показва несъвършенството на човешката природа и подчертава абсолютния авторитет на Аллах. Затова в Корана е казано: “Ей, вярващи, покорявайте се на Аллах! Покорявайте се на Пейгамбера и на тези, които притежават власт между вас. Ако пък в разногласие изпаднете за нещо и ако наистина вярваме в Аллах и в Ахърета, то отнесете въпроса до Аллах и до неговия Пратеник. Това е най-полезно и много по-добре за крайния резултат” (Сура 4:59).

 

Аллах е създал пирамидалната система на властта. Абсолютната власт принадлежи само на него и признанието за това е илюстрирано в живота на Мохамед. Нито Мохамед, нито халифите след него са допускали решения и власт на мнозинството. Следователно мюсюлманинът не би приел друга опция на управление и юриспруденция, която не е създадена от Аллах, не е регламентирана в Корана и не е демонстрирана в ислямската традиция.

 

В Корана се препоръчва дори неподчинение и бунт към онези властници, които не принадлежат към исляма и религиозните постановления. Аллах заповядва на мюсюлманина: “И не бъди ти смирен пред онези, сърцата на които направили сме ние небрежни към това да ни споменават, които отдали са се на желанията си долни и които прекалени са в делата си” (18:28). В този не особено ясен ает  (кой точно е причината за “небрежността” към Аллах!) все пак прозира заповедта за неподчинение към онези властници, които пренебрегват абсолютната власт на Аллах. Тук става дума както за мюсюлмани, така и за немюсюлмани.

 

Държавното устройство на републиката в европейския и американския й вид е непознато за мюсюлманските общества. Самото обозначение “ислямска република” показва, че такава държава не е като Република България, защото там е в сила не някаква демократична Конституция, а шария. Затова президентите на такива “републики” като Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи или Хосни Мубарак управляваха като диктатори, подобно на халифите Абу Бакр или Омар.

Създателят на Турската република Кемал Ататюрк (1881-1938) направи успешен опит да създаде една светска държава, в която действат проевропейски закони и тя се управлява по един по-демократичен начин. Историческите процеси в Турция обаче показаха, че ислямският фундаментализъм не е обезкръвен. През последните години често бяхме свидетели на завземане на властта от ислямисти и опити да бъде възстановена ролята на шария. Удачна илюстрация ще бъде случаят с Тансу Чилер, която през 1993 г. бе избрана като първата жена министър-председател на Турция. Тази победа срещу традиционния консерватизъм обаче не трая дълго. По време на своето управление Тансу Чилер бе постоянно критикувана за прогресивните си реформи и трябваше да напусне високия пост. А когато Ербакан дойде на власт, тя бе принудена в качеството си на вицепремиер и министър на външните работи в неговия кабинет да сложи “чадра” (фередже), за да демонстрира при международни срещи на високо равнище, че ислямската традиция не е отпуснала своя захват повече от 70 години след обявяването на турската република през 1923 г. Като се има предвид, че “забраждането” на мюсюлманката е знак за овластяването на мъжа, чадрата на турския външен министър играеше ролята на красноречив символ.

 

Джон Еспозито, един от големите познавачи на исляма в близкото минало, правилно подчертава, че за мюсюлманите ислям и недемократична политика са неразделими идеологически реалности. Това е така поради самия характер на религията, възприемана и практикувана като “цялостен начин на живот” (Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 163). Следователно, ако даден политик провежда в някаква форма прозападна политика, например, либерализирането на социалното поведение и ролята на жената, той “нарушава” вековни традиции и обичаи в исляма и трябва да бъде възпрепятстван и дори наказан за това.

 

Египетският президент Ануар Садат  (1918-1981) плати с живота си, защото бе обвинен от ислямски фундаменталисти, че превръща страната на фараоните (египетски и арабски!) в западен сателит. Садат бе нобелист за заслугите си в мирните преговори между Египет и Израел в един твърде напрегнат период за двете страни. Заслугата му тогава бе огромна, защото той бе първият президент на ислямска страна, която сключи мирен договор с Израел, но ислямистите от организацията “Египетски ислямски джихад” видяха в действията му само “нарушение” на повелите в шария. По един трагичен начин животът на Садат приключи сякаш в потвърждение на кораничния принцип: “Нито евреите, нито пък християните ще бъдат доволни от тебе, докато не възприемеш тяхната вяра. Но речи им: “Правият Път е само Пътят на Аллах!” И щом като знаеш това, ако решиш да изпълниш тяхното желание, знай, че Аллах повече няма да те дари нито с помагач, нито пък с покровител” (Сура 2:120). Пейгамбер е приел този принцип като меродавен за своя живот и дейност и ислямските фундаменталисти следват неговия пример до ден днешен.

 

Това е пътят на омразите, враждите и разрушенията. Дали и кога мюсюлманите ще оценят както подобава истинските демократични ценности, които действително са универсални, е въпрос на адекватен избор между шария и демокрация. Отговорът на този въпрос е еднакво важен както в ислямските страни, така и в Република България!

Публикувана в Блог

Настоящото експозе представя размисли, свързани с една по-голяма тема. Тя е резултат от едно явление, ще го наречем условно: „светска атеистичност на държавността” или „религиозно безпристрастие на държавата”. И двете наименования на практика са въплъщения на един широко разпространен феномен, лаконично формулируем като: „принцип на безпринципност” в политическата реалност на съвременна България.

Няколко са заблужденията по отношение на въпроси около държавността, които през последното столетие са се нагнетили сериозно в съзнанието на българите. Системните опити за тяхното утвърждаване от страна на политически ангажирани кръгове е довело до едно по своята същност квазидогматизиране на порочно държавно законодателство относно мястото на религиозния светоглед в политиката.

Още от хилядолетия е изяснено, че позитивното право – законодателството, изработено от простосмъртни, представлява пресечна точка на религията на властта и политиката на държавата. Другояче казано – държавното право представлява сплав, най-вече състояща се от претопяването на вероизповедни и политически светогледи. По този начин в правната система на държавата се отразяват както политическите намерения, така и представата за духовни категории и измерения като морални, етични и т. н. нагласи на управляващите – в двуяко битие: от една страна като отделни личности и от друга – като съучастници в служба на държавната власт.

Вероизповедният светоглед – т. е. въпросът за съществуването на Бог като еманация на свръхестествени сили е изключително важен за държавността, защото религията представлява modus vivendi, начин на живот на нейното население, без което държавност не е възможна. Религията дава отговори във всяка една област на човешкото битие, включително и за времето след смъртта на човека, нещо, което светският, атеистичният начин на живот не може да предложи. Религиозните наставления представляват норми за поведение, което е божествено право (ius divinum), което принципно не търпи изменения и е неотменимо и дълговечно.

Държавата не може да бъде светогледно неутрална

Само по себе си това твърдение е напълно безсмислено, дори абсурдно. Съвременната държава е напълно зависима от светогледа на управляващите партии, респективно от този на членската партийна маса. Държавността в нейната реализация като държавна власт се определя от партийната програма на управляващата партия. Самата партийна програма засяга визията на определени хора. Партиите се състоят от различни личности и имат различни гледни точки – т. е. различен светоглед, в това число и религиозен или антирелигиозен. Не е възможно управляващите партии да представляват светогледа на всички граждани в държавата, защото партията като цяло не е на всички граждани. Затова управляващият в неговото личностно битие въплащава своето собствено светогледно мнение и го наслагва в управлението. Затова е малко възможно комунистът, чието учение е атеистично, да бъде вярващ. Или е съгласен, че Господ е Спасителят или допуска, че комунистическото учение е вярно и че трябва да живеем според идеите на атеистите. Също е ясно, че един вярващ няма да избере политик хомосексуалист, защото вярващият знае, че това поведение на първо място е откровено богоборчество и противопоставяне на Божия закон, от друга страна вярващият съзнава опасността от толериране на подобно поведение в обществото – т. е. допуска се скланяне на обществото към убедена хомосексуалност.

Атеизмът не е светогледен неутралитет


Българската държава по своето писано право се представя за религиозно неутрална. Това на практика е далеч от истината. Декларативният характер на традиционното православие всъщност е сигнал за избутването на традицията от религиозния живот. Българската държава, в случай че беше православна, щеше да бъде християнска, в която много от нещата нямаше да изглеждат каквито са понастоящем. Но това е друга дълга тема. За да се легитимира обаче атеизмът на управляващите – именно откровеният атеизъм, се налага да се изтласка религиозният живот от политиката. Затова са всички забрани в това направление и в Конституция и в цялото партийно-политическо право. Аномалията на това фактическо положение е наблъскано в главите на цялото младо поколение – табуизирано е заниманието на религиозните в политиката и оттам в управлението на страната. Но нека всеки си даде отговор на въпросите по-долу, за да разбере сам доколко голямо е заблуждението, че политика без светоглед – религиозен – е невъзможна. Ще продължим да го установяваме и занапред.

Възможно ли е да разделим гражданина избирател от неговата съвест – религиозно или антирелигиозно настроена, когато човекът отдава гласа си? Раздвоението на личността е познато като шизофрения.

Възможно ли е вярващият да гласува за корумпирани и безотговорни политици, които с делата си показват, че не са коректни към останалите?

Би ли гласувал истинският вярващ за партия, проповядваща различни на неговата вяра ценности?

Оставяме настрана факта, че в света има и християндемократически партии, които имат същото наименование и в България. В заключение само ще споменем, че всички вярващи много добре трябва да преценят при въпроса за избора – между това да бъдат граждани или вярващи, когато, както често виждаме напоследък, установяваме конкуренцията между двете.

Всъщност може да се обобщи, че съвременната държава е и трябва да бъде гражданска, докато личността, освен че не може да бъде такава, тя просто е вярваща или не. Затова и самото участие на вярващите в политическия и управленския живот в България трябва да бъде преосмислено сериозно.

 

Публикувана в Блог
Петък, 18 Ноември 2011 17:54

Пресконференция в Бургас

Религиозната омраза срещу Свидетелите на Йехова и другите не традиционни вероизповедания

Пресконференция в Бургас "Религиозната омраза срещу Свидетелите на Йехова и другите не традиционни вероизповедания. Press conference in Burgas religious hatred against Jehovah's Witnesses and other nontraditional religions.

Пресконференция в Бургас част 1

Пресконференция в Бургас част2

Публикувана в Блог
Страница 1 от 2