×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 73
Блог Свобода за всеки

swedish church homosexual marriage smallЗаконите, както ги разбираме от времето на Просвещението насам, са призвани да внасят ред в една държава и да способстват за равното отношение на гражданите ѝ един към друг и към държавата като гаранция за тяхното добруване. Една от главните цели на закона е да допринася за доброто на човека в държавата.

Но както знаем, тези определения вече не важат в съвременния свят, в който на всяка крачка се сеят лъжи, представяни за истини. Известно е, че тук говоря преди всичко за властимащите (не че обикновените хора не казват лъжи, но за разлика от тях властимащият има властта да ги наложи на подчинените си!); тук говоря преди всичко за „новите“ мислители на бъдещето на човечеството, които виждат в това бъдеще върховенството не на закона, а на „правото“ – всеки човек и всички ние имаме права и можем да ги упражняваме според разбиранията си. А правата на обхванатите от разврат и пороци дори се узаконяват, с което се узаконява и грехът.

O tempora! O mores! (О, времена, о нрави!) – възкликва Цицерон. И наистина, и по негово време злите и греховни нрави (в неговия случай пороците и корупцията в Римската империя и в римския сенат) също били разпространени, но в днешно време този израз вече се разбира, „О времена, о закони на злото“, тъй като узаконяването на едно зло вече е станало „нрав“ (правило, поведение, норма) на властниците в онези държави, които прокараха закони за т.нар. еднополов „брак“.

За всеки човек, който все още продължава да схваща разликата между доброто и злото, хубавото и грозното, добродетелта и порока и т.н., е съвършено непонятно защо е необходимо този извратен „брак“ да бъде узаконен, с което на гражданите на една държава се налага да го спазват и, ако не го спазват, да бъдат подложени на съответни санкции и наказания! Ами искаш да си се развращаваш – развращавай се, жени се и се мъжи за когото си искаш, ако ще и за добитъка си, но си се развращавай сам или пък със себеподобните си, които също са заболели от порока, наречен хомосексуализъм. Но да задължиш чрез закон и гражданите на цялата държава да виждат в твоя разврат „законно право“, срещу което те не могат да възразят или да се противопоставят – това вече е съвсем друга история, това е съвсем друг свят, към който ни тласкат да живеем „новите“ либерали (свободолюбци – пардон, слободолюбци). Защото, наистина: то бива слободия, ама чак толкова, че слободията да стане закон и съответно да бъде законно основание за насилие върху съвестта на човека – е, това не само е прекалено, такава мисъл не е имало и в най-развратения ум откакто човек съществува, та до днес.

Нито през бурните векове от Просвещението насам, нито през предходните епохи от историята на човечеството някой би могъл и да помисли, че едно общество ще приеме за нещо естествено „брака“ между двама човека от един и същи пол. Тази нова проява на злото се появи за пръв път съвсем неотдавна, от началото на новото хилядолетие (макар като идея тя да съществува от доста време преди това): през 2000 година в Холандия бяха предприети първите стъпки за узаконяване на еднополовия „брак“ и на 1 април 2001 г. това вече стана факт, след две години, през 2003 г., Белгия узакони беззаконието, последваха Канада, Норвегия, Швеция и т.н. – та до днес, когато в 30 държави и територии по света злото вече е приело формата на закон, задължителен за техните граждани [1].

Защо властниците в тези страни узакониха порока? Много отговори могат да се дадат на този въпрос, но най-честият сред тях е този за равните права и свободи на всички слоеве на едно гражданско общество; с други думи, демократичното устройство на една страна предполага всички граждани да се ползват от правата и свободите в еднаква степен, независимо от техните възгледи и поведение. Разбира се, ако възгледите ти предполагат поведение, при което крадеш, убиваш, изнасилваш, тероризираш и т.н., то законът веднага те ограничава с цел повече да не причиняваш злини на другите („ограничава“ ще рече затвор). Но ако възгледите и поведението ти не причиняват злини на околните – тогава няма проблем, наслаждавай се на правата и свободите си, които държавата може да ти даде. В нашия случай – можеш да си се жениш и мъжиш за когото си искаш, тъй като с това не навреждаш на другите.

swedish church homosexual marriage

Знаем обаче, че не само стремежът за права и свободи стои в основата на разпространяващото се зло, наречено хомосексуален „брак“. Наистина, за богатите държави от слободния Западен свят прикритието „права и свободи“ е главният лост за узаконяването на еднополовия порок, защото, както знаем, властниците само се прикриват зад тези безсмислени вече изрази, а всъщност извратеният им ум цели по-далечна стратегия за изграждане на общества от доволни и щастливи богати хора, за които думите „любов“ и „щастие“ са единственото мерило за прогрес на човечеството. („не полът е важен, а фактът, че обичам един човек и мога да сключа „брак“ с него“, повтаря си извратеният ум!) Но какво да кажем за такива държави, като Мексико, Бразилия, Уругвай, Аржентина, Колумбия, Еквадор, Тайван и т.н.? Нито са богати, нито пък разбирането им за демокрация е толкова „напреднало“, че даването на права на извратеняците в обществата им да е вече част от мисленето на властниците и на народите на тези страни.

Значи трябва да има и други причини, поради които злото, наречено еднополов „брак“, се възприема и се узаконява във все по-голям брой страни в света – бедни и богати, демократични и недотам демократични, бели или цветнокожи, религиозни или нерелигиозни. През 2009 г. управляващата в Мексико Партия на демократичната революция внесе за разглеждане в парламента и сетне узакони новото беззаконие, въпреки огромните протести на опозицията и на римокатолическата църква (първоначално беззаконието бе установено в столицата, но към днешно време то вече е въведено във всички 31 щати в страната). През следващата година и Аржентина прие закон, особено под въздействието на отделни личности, такива като Силвия Аугсбургер от социалистическата партия, министъра на правосъдието Анибал Фернандез и президентката, Кристина Фернандез де Кирхнер; опозицията на отделни малки партии и на римокатолическата църква бе твърде бързо преодоляна. Колумбия узакони този тип хомосексуализъм през 2016 г. след продължителни дебати, наченати още от 2007 г., въпреки протестите на огромното мнозинство от населението и на християните, както римокатолици, така и протестанти.

Без да продължавам историята на узаконяването на беззаконието във всичките 30 държави (вж. статистиката на Pew Research Center), ще спомена само факта, че в повечето страни извън Западната сфера порокът е узаконен преди всичко поради нагласите на отделни личности или чрез решения на съда – било върховен, било конституционен. Във всички тези страни ЛГБТ-групите предприеха огромни кампании за признаване на техните „права и свободи“ и властимащите, които по време на избори се борят за вота на гласоподавателите, веднага се съгласиха да пренебрегнат мнението на народа си и да въведат новите закони въпреки волята на обществото. И въпреки волята на вярващите, както християни, така и мюсюлмани, юдеи и т.н. Разбира се, и в страните извън Западната сфера аргументите за недискриминация и права се използват с пълна сила за прикритие на порочното мислене на онези, които коват законите.

Ами Тайван? Той узакони беззаконието само преди месец и нещо – на 24 май 2019 г.! И в тази страна игрите между отделни политически партии, а също така влиянието на отделни представители на съдебната власт върху общественото мнение, доведоха до приемането на закона за еднополовия „брак“ (особено след като на 24 май 2017 г. парламентът премахна дефиницията за брак само между един мъж и една жена и така отвори вратата за други интерпретации на думата „брак“ и „брачен съюз“ – за повече подробности вж. новината в Ню Йорк Таймс).

Но тук може да се съзре и друга причина, освен вече посочените. Само няколко дена след решението на Тайван, на 29 май 2019 г. сп. Икономист излезе със заглавието: „Узаконяването на еднополовия брак неизбежно ще се разпространи из целия Азиатско-Тихоокеански регион, според половината интервюирани в ново изследване на центъра за проучвания на Икономист“. Това ще се случи, твърди икономическото списание, тъй като компаниите и фирмите все повече приемат задължението да третират ЛГБТ лицата равнопоставено с всички останали, за което са се изказали 45% от интервюираните по този въпрос; бизнесът поема обещанието да разпространява и утвърждава на работните места идеите и практиките, отнасящи се до сексуалната ориентация и половата идентичност на всеки служител в дадена компания или фирма. Само за последните три години отношението към ЛГБТ лицата и необходимостта от закони за тяхна защита драстично са се променили – към днешно време почти 40% от хората са склонни към промени в законодателството, твърди списанието. С други думи, новата бизнес култура изглежда неминуемо предполага и „ново“ отношение към хомосексуалистите, които вече не трябва да се схващат като извратеняци, а като хора, упражняващи съответни права и свободи.

Същевременно нас ни смущава и фактът, че немалко църковни общини също признават този вид „брак“ и извършват „бракосъчетание“ над хомосексуалистите. Това са преди всичко църкви, които са считани за държавна църква, напр. в Швеция, Англия, Дания, Норвегия, Исландия и т.н. Щом един министър-председател (в случая шведският, Стефан Льофвен) може да каже, „Свещенослужител няма право да откаже да извърши бракосъчетание на еднополова двойка“, значи църковните служители нямат друг избор, освен да се подчинят на онзи, които поръчва музиката и плаща за нея. Проучване от същата 2017 г. пък сочи, че повече от 90 хиляди шведи са напускали църквата през тази година, което е почти двойно повече от предходната 2016 г. Ми то не може и да бъде другояче – отхвърлянето на вярата и приемането на секуларното и светското мислене и поведение не може да се изроди в друго, освен в грях и порок и напускане на събранието на вярващите в Христос, т.е. Църквата!

Длъжни сме обаче да споменем и подмолната „помощ“ на богатите западни държави за разпространението на хомосексуалния порок в по-бедните държави. Известно е, че и у нас чрез различни неправителствени организации, които получават щедри средства от чужбина, този порок се разпространява все по-бързо и се търсят пътища за промяна в закони и в нормативни актове и законопроекти (като Стратегията за детето, например, или Закона за закрила на детето). Само преди два дена разбирам, че Канада отделила 25 милиона долара за осъществяване на реформи в Украйна по въпроса за пола и половата идентичност; това се прави в рамките на цялостна „помощ“ от 45 милиона долара уж за подкрепа на демокрацията в страната, но по-голямата част от тази сума отива за разясняване на украинския народ как трябва да разбира половата идентичност и какви законови мерки биха могли да се приемат относно ЛБГТ лицата. Надявам се, че няма здравомислещ човек у нас, който все още да вярва, че западните държави помагат на бедните си събратя от благородни пориви: „помощта“ е само претекст за постигане на геополитически цели и продължаване на манията за „врага“ (в случая – Русия), та военнопромишлените комплекси да продължават да смучат пари от данъкоплатците за военните си авантюри. Да не би някой да го беше грижа за Ирак и народа му, та разрушиха тази древна държава след лъжите, които англичани и американци пуснаха по света за някакви си химически оръжия? Да не би някой да го е грижа за Украйна и украинския народ? Хайде бе… кукувица все още не ни е изпила ума чак толкова…!

against gay marriage

Като извод можем да заключим, че България би могла да остане встрани от тази заплашителна тенденция към разпространяването на злото, наречено еднополов „брак“, ако по всякакви начини разкриваме и посочваме на политици, управляващи, съдии и отделни организации пагубният характер на разврата с името „хомосексуализъм“. Трябва да посочим аргументите си защо това не е брак и не отговаря на българското традиционно разбиране за семейство и отглеждане на деца [2] и същевременно да предприемаме действия и мерки за противопоставяне на насилието, което Европейският съюз и други международни органи оказват върху страната ни уж с цел по-устойчиво утвърждаване на демокрацията у нас. Аман от тяхната „демокрация“! Не че нямаме нужда от подобряване на условията на действие на гражданското общество у нас – имаме, и то не малка нужда! – но пък да се правим, че не разбираме какво е педерастия, содомия и други подобни гадости, това не е по силите ни и по съвестта ни: Бог ни е дал глава на раменете и разум, а не компютърна схема, която порочните умове в някои страни управляват както си искат, подчинявайки волята на народа си на своето извратено мислене.

Имаме надеждата, че нашата страна няма да стане проводник на злото и че дори може да подскаже на все още незасегнатите от порока, наречен еднополов „брак“, как да се борят срещу него и как да възстановят християнските нравствени норми в своите страни и в Европа (а защо не и в света като цяло).

[1] Това са следните държави с годините на приемане на закона за еднополов „брак“
2001 г. – Холандия
2003 г. – Белгия
2005 г. – Испания и Канада
2006 г. – Южноафриканска република
2008 г. – Норвегия
2009 г. – Швеция и Мексико (само в Мексико сити)
2010 г. – Исландия, Португалия и Аржентина
2012 г. – Дания
2013 г. – Англия и Уейлс, Франция, Бразилия, Уругвай и Нова Зеландия
2014 г. – Люксембург и Шотландия
2015 г. – Финландия, Ирландия, Гренландия и САЩ
2016 г. – Колумбия
2017 г. – Германия, Малта и Австралия
2019 г. – Австрия, Еквадор и Тайван
Може да се забележи, че от последните пет-шест години (от 2013 г. насам), броят на държавите, узаконяващи беззаконието, се увеличава с по няколко на година, а не с по една или две, както е между 2001 и 2013 г.; до края на 2019 г. се очаква още поне две страни да приемат закони за еднополовия „брак“. Данните са на Pew Research Center.

[2] Ето само няколко аргумента против злото, наречено еднополов „брак“ (за повече подробности вж. сайта на организацията за защита на традицията, семейството и собствеността):
1. Това не е брак.
2. Той [т.е. еднополовият „брак“] противоречи на естествените и природните закони.
3. Той отнема на детето единия родител – или майката или бащата.
4. Той узаконява и рекламира хомосексуалния начин на живот.
5. Той превръща едно морално зло в гражданско право.
6. Той не създава семейство, а стерилен съюз по подразбиране.
7. Той премахва загрижеността на държавата за семействата и облагите при сключване на естествения брак.
8. Той налага разбирането си за „брак“ на цялото общество, а не само на отделна група от хора.
9. Той всъщност е краен израз на сексуалната революция от миналите десетилетия.
10. Той ни кара да престъпваме Божията воля.

Бележка: първата снимка е взета от шведската медия The Local, цитирана тук по въпроса за шведската държавна църква и еднополовия „брак“, а втората – от католическата младежка организация за защита на традицията, семейството и собствеността, също цитирана тук.

Публикувана в Блог

Адвокатската професия е конституционно установена дейност, в рамките на съдебната система и закона, която има за цел защитата на правата и законните интереси на хората.[i]

Същността на адвокатската професия, въобще на адвокатската защита, е да се гарантира на обикновения човек, че държавната машина няма да се задейства в изпълнение на закона по тълкувание, което е изгодно на държавната бюрокрация, но е насочено срещу правата на гражданина.

С  нововъведенията по Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) и Правилника за прилагането му се въвежда масова шпионско-доносническа система, в която са въвлечени редица правно-обслужващи професии и дейности, включително и тази на адвокатите. Нововъведенията са такива, че с тях несъмнено и грубо се потъпкват конституционни права и свободи на хората, в нарушение на Конституцията, включително и на конституционно установената дейност на адвокатите като правни защитници и доверители на своите клиенти. На практика адвокатите се превръщат в неплатени и нещатни сътрудници на Държавна сигурност срещу своите клиенти, чиито права и законни интереси би следвало да защитават.

Установените тълкувания на ЗМИП водят до тиранично държавно управление, което, вместо да защитава принципите на свободното и демократично общество, нарушава Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), съставляваща фундамент на европейско-демократичната същност на стремежите на българското общество и държава.

Фактът, че Висшият адвокатски съвет и агенцията за национална сигурност – ДАНС – са се договорили, че само ВАдвС, а не всички адвокати трябва да подават планове за обучение по мерките срещу изпирането на пари, е само частично облекчение на абсурдните изисквания, насочени срещу същността на адвокатската професия и адвокатската дейност като правозащитна част от съдебната система. Разбира се, реакцията на несъгласие с обезличаването на адвокатската професия и превръщането на адвокатите в обслужващо звено на една всеобхватна държавна машина за следене от страна на редица колеги адвокати е достойна за отбелязване и подкрепа.

Ето основните проблематични и противоконституционни положения в ЗИМП, Правилника и тяхното приложение.

1. Адвокатът е натоварен с „оценка на риска“, идващ от клиента. Третирането на клиент или потенциален клиент на адвоката като потенциален „рисков фактор“ за националната сигурност, относно който следва да докладва на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС), тотално опорочава взаимоотношенията между адвокат и клиент като такива на доверие, поверителност и сътрудничество с цел опазване на законността и правата на клиента. Преценката кои са терористи и кои не е на правоохранителните органи, включително и на ДАНС, а не на тези, които по същността на своята дейност защитават правата и законните интереси на хора, срещу които правоохранителните органи, в редица случаи, са предприели оперативни или правно-процесуални действия. Не случайно българското право познава термините като „защитник“, доверител и довереник, с които се описват отношенията на адвокат и клиент. Разрушаването на отношенията клиент – адвокат, на основата на доверие и поверителност, целено с въведените закони и правилници и с тяхното тълкувание, е заплаха за адвокатската професия, за правата на хората и за конституционно-установения демократичен ред в страната.

2. Конкретно се нарушава поверителността и адвокатската тайна (нарушен е чл. 30, ал. 4 и 5 от Конституцията и Закона за адвокатурата) с въведените изисквания за наблюдение на дейността с евентуалната цел за докладване на ДАНС за произхода на средствата на клиента, включително и тези, с които са платени хонорари на адвоката или цени по сделки, в които адвокатът е участвал в качеството си на тъкав спрямо клиента. Планът на ВАдвС, договорен с ДАНС, предвижда за адвокатите:

Взаимодействие с компетентните органи при установяване на съмнителни операции от страна на клиенти, приготовление към извършване на такива операции, както и при възникване на съмнение за законния произход на средствата, с които клиент участва в определени действия и операции;

3. Неясно е защо законодателят налага всички адвокати и други дейности, предлагащи правно-информационни услуги (нотариуси, банкери) да се превръщат на практика в антитерористична мрежа от държавна шпиони, при положение че броят на терористите е несравнимо малък, дори нищожен процент, в сравнение с броя граждани, които нямат нищо общо с тероризма, но следва да бъдат обект на оценки, шпиониране и подозрения от хората и организациите в професиите, в които най-вече е нужно доверие и сигурност (особено при положение, че самата европейска директива изисква пропорционалност при прилагане на мерките против изпирането на пари, вж. по-долу). Обяснението е, че държавната власт ползва опасността от „изпиране на пари от терористи“, за да установи контрол на дейността на редовните и спазващи закона граждани и техните организации.

4. Шпионските тактики, възложени на адвокатурата, са договорени между Висшия адвокатски съвет и съвременната държавна сигурност – ДАНС. Включени са в План, изготвен от ВАдС, от който по-долу посочваме цитат с подчертавания на типично доносническите функции, които се възлагат от държавата и нейните тайни служби на адвокатите съгласно мерките и съглашението между ВАдвС и ДАНС с План на ВАдвС: [ii]

Комплексната проверка и идентификация на клиентите, включително воденето и своевременното осъвременяване на регистрите на клиентите;

Съдържание на документи, свързани с идентификацията и дейността на клиентите, съхраняване на предоставените от клиента и изготвените от адвокатите документи за целите на изпълнението на изискванията на ЗМИП и нормативните актове по прилагането му, мерки за поддържане и съхранение на конфиденциалната информация в светлината на Общия регламент за защита на личните данни и съответния български Закон за защита на личните данни и нормативните актове по прилагането му;

Идентифициране на действителния собственик, поредност и систематизиране на действията по идентифицирането му;

Действия при съмнение във верността, актуалността и адекватността на предоставените идентификационни данни на клиентите и при установяването на техния действителен собственик;

Оценка на рисковия профил на клиентите, критерии за оценка;

Действия в случай на съмнение за действия или операции, които потенциално може да са свързани с изпирането на пари;

Специфични правила за действие по отношение на клиенти, чийто рисков профил показва завишен риск от извършване на съмнителни операции във връзка с изпирането на пари;

Критерии за оценка на завишения риск от съмнителни операции на определени клиенти;

Критерии за прилагане на правилата за опростена комплексна проверка на клиента;[iii]

Критерии за прилагане на правила за разширена комплексна проверка по отношение на клиенти - видни политически личности и при участие на клиенти в сложни или необичайно големи сделки или операции;

Изясняване на произхода на средствата, с които клиентът заплаща цената по сделки, сключени с участието на адвоката, както и при заплащането на собственото му възнаграждение.

Накратко обобщено и без да навлизаме в ненужни подробности на тази всеобхватна схема за шпионаж – този план сочи към

края на независимата и свободна адвокатура в Република България.

Адвокатите са превърнати в неплатени, подчинени агенти на отдел „Финансово разузнаване“ към ДАНС и ще изпълняват техни функции, неприсъщи и дори противопоказни за същността на адвокатската професия (в нарушение на чл. 134 от Конституцията, който гарантира, че адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се).

Отивайки при адвокат за правна помощ и защита, вместо отношение на доверие и съпричастност, клиентът следва да очаква отношение на подозрение и възможност за пълно разследване от адвоката, за да бъде евентуално докладван от същия на властите. Доносът следва да бъде направен дори ако адвокатът има само „съмнения“ по отношение на действията и имуществото на клиента си, а не доказателства.

Освен това, принцип в наказателното право е, че заподозрените имат право на справедлив и независим процес, в който същите се считат за невинни до доказване на противното. Целта на адвоката защитник е в рамките на закона и вътрешното си убеждение да предпази своя клиент от прекомерно и неправомерно ограничаване на правата му в съответните производства. Превръщането на адвоката в следовател, прокурор и съдия по отношение на неговия клиент унищожава морално и професионално смисъла от адвокатската защита. С новите правила невинни граждани са считани за потенциални терористи или участници в престъпна дейност само на базата например, че са „видни политически личности“ или са участвали в „сложни“ или „необичайно големи сделки или операции“. Разбира се, адвокатът като „задължено лице“ следва да шпионира клиента си и при ежедневна и рутинна правна помощ, вкл. при всяка сделка с недвижим имот (вж. чл. 4, т. 15, б. „в“ ЗМИП).

На практика ДАНС и законодателят, със съгласието на ВАдвС, въвеждат една нова антидемократична и тиранична правна философия и практика на предполагане на вина, преди дори да има възможност за повдигнато обвинение. Това сочат мерките за действията на базата на „съмнения“, „оценки на риска“, „търсене на произход на средствата“ и др.

В чл. 2 от Закона за мерките срещу изпирането на пари е дадено определение, от което става ясно, че прането на пари е свързано единствено и само с престъпна дейност (тук цитираме само първите две алинеи от разпоредбата):

Чл. 2. (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2006 г.) (1) Изпиране на пари по смисъла на този закон е:

преобразуването или прехвърлянето на имущество, придобито от престъпна дейност или от акт на участие в такава дейност, за да бъде укрит или прикрит незаконният произход на имуществото или за да се подпомогне лице, което участва в извършването на такова действие с цел да избегне правните последици от своето деяние;

укриването или прикриването на естеството, източника, местонахождението, разположението, движението или правата по отношение на имущество, придобито от престъпна дейност или от акт на участие в такава дейност;

Законът и правилникът към него се базират на съответната Европейска директива.[iv] За да стане ясно колко неадекватни, непропорционални и крайно тоталитарни са мерките, предвидени от българския законодател, ще цитираме едно от изискванията при прилагането на директивата в законодателството на страните членки: „Важно е да се отбележи, че предприетите мерки следва да бъдат пропорционални на рисковете“.[v]

Рисковете от тероризъм в България са несравнимо по-малки от тези в други, включително и развити, демократични страни.[vi] В същото време степента на задължаване и обременяване на адвокатите с обработването на реална (регистри с клиенти, данни) и нереална (оценки на рискове, съмнения) информация за клиента с цел да се изрови някаква форма на терористично-обвързана финансова дейност на подзащитния гражданин е огромна.

Ангажирането на цялата гама от правно-административни професии, и най-вече на адвокатите защитници на правата на хората, с това да следят гражданите, само на базата на съмнения, за евентуална терористична заплаха от тяхна страна е крайно непропорционално прилагане на една иначе легитимна система за сигурност. Покриването на огромни части от населението, и най-вече натоварването с тази задача на тези представители на съдебната система, адвокатите, които са последният гарант за защита на правата на хората, със задължение за следене, съмнения и доносничене, е абсурдно, недемократично и недостойно законодателство за една представяща се за демократична страна и нейната държава.

Следва да напомним, че задълженията за опазване на реда и сигурността са на ДАНС и на други държавни органи , а не на адвокатите, нотариусите или който и да било друг участник в правосъдието или ежедневния граждански оборот.

В горецитираната Директива на ЕС не се споменават нито веднъж задълженията на адвокатите за установяване на противозаконно пране на пари. В същото време директивата споменава 75 (седемдесет и пет) пъти задълженията на „националните звена за финансово разузнаване“. Освен това в европейската директива, параграф 39, е предвидено следното по отношение на задължени лица, които практикуват юридическата професия:

Държавите членки следва да могат да определят подходящ саморегулиращ се орган за определени задължени субекти, като орган, който да бъде информиран първоначално вместо ЗФР.[vii] В съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека система за първоначално докладване пред саморегулиращ се орган представлява важна предпазна мярка за защита на основните права във връзка със задълженията за докладване, приложими по отношение на лицата, упражняващи юридическа дейност. Държавите членки следва да предвидят средствата и начина за постигане на защитата на професионалната тайна, поверителността и неприкосновеността на личния живот. (Пар. 39, подчертаването мое)

Средства и начин за защита на професионалната тайна и поверителността и неприкосновеността на личния живот в българското законодателство по въпроса не могат да бъдат открити. Напротив, адвокатите са принизени умишлено от българския законодател до „лица, които по занятие извършват правни консултации“, според терминологията на ЗМИП (чл. 4, т. 15). По този начин се въвежда възможност да им се възложат шпионски функции относно широка гама от типично адвокатска дейност – сделки с недвижими имоти, сделки с парични средства, упражняване на представителна власт на клиенти и др. (вж.  чл. 4, т. 15 от ЗМИП).

Когато държава членка реши да определи такъв саморегулиращ се орган, тя може да позволи или да изиска от саморегулиращия се орган да не представя на ЗФР никаква информация, получена от лицата, представлявани от този орган, когато информацията е получена от или по отношение на един от техните клиенти, в процеса на 5.6.2015 г. L 141/78 Официален вестник на Европейския съюз BG установяване на правното положение на техния клиент или при изпълнение на техните задачи при защитата или процесуалното представителство на този клиент в съдебен процес или във връзка с такъв процес, включително предоставяне на съвети за завеждане или избягване на такъв процес, независимо дали информацията е получена преди, по време или след съответното производство. (Пар. 40)

Планът и ЗМИП не отчитат и конкретните указания за запазване на професионалната тайна при упражняването на юридическата професия и в контекста на Директивата, заложени в параграф (9) на Директивата:

Следователно правната консултация следва да остане в обхвата на задължението за спазване на професионална тайна, освен когато упражняващото юридическа дейност лице взема участие в дейностите по изпиране на пари или финансиране на тероризма, правната консултация се дава за целите на изпирането на пари или финансирането на тероризма или упражняващото юридическа дейност лице знае, че клиентът търси юридически съвет за целите на изпиране на пари или финансиране на тероризма. (Пар. 9)

Никаква подобна гаранция не се предвижда за „задължените лица“ адвокати по ЗМИП, нито по Правилника.

Българската адвокатура следва да се откаже от това да има обслужващи функции по отношение на органите за национална (държавна) сигурност и активно да се противопостави на това тоталитарно и недемократично законодателство и неправилните местни тълкувания на европейските директиви по въпроса за „прането“ на пари.

За целта призоваваме ВАдвС да оттегли горецитирания План и да настоява за запазването на адвокатската професия като такава на установения конституционен ред в защита на всички права и законни интереси на гражданите.

Адвокатите следва да са стожер на законността и свободното демократично общество, а не участници в изземването на такива права и свободи с недемократично законодателство и съмнителни в правно отношение правоприлагащи методи.

За това е нужно пълно и недвусмислено противопоставяне на недемократичното и противоконституционно законодателство и на прилагането на мерки, предназначени за престъпници, по отношение на спазващи закона граждани  и техните основни права, включително правото на адвокатска правна помощ и защита.

В случай че законодателят не извърши спешно промени в ЗМИП в посока гарантиране на конституционната свобода и независимост на адвокатурата и на адвокатската тайна, настояваме, на основание чл. 150, ал. 4 от КРБ, Висшият адвокатски съвет да сезира Конституционния съд на Република България за установяване на противоконституционност на ЗМИП в неговото приложение по отношение на адвокатурата и отношенията адвокат – клиент.

Всички права запазени © 2019.


Адв. д-р Виктор Костов
, издател на Свобода за всеки, е член на Софийска адвокатска колегия от 27 години.

 

Бележки
_________________________

[i] Тук се има предвид „съдебната система“ в по-широк смисъл, а не само системата от съдилища и магистратите като държавни институции на правораздаване. Адвокатурата е свободна и независима организация за защита на правата и законните интереси на гражданите, която оперира в рамките на съдебната система като стриктно понятие, както и при разясняването и изпълнението на закона в гражданския оборт като цяло (бел. авт.).

[ii] СЪОБЩЕНИЕ ОТНОСНО ЗАКОНА ЗА МЕРКИТЕ СРЕЩУ ИЗПИРАНЕ НА ПАРИ /ЗМИП/  https://www.vas.bg/bg/a/sbobshchenie-otnosno-zakona-za-merkite-sreshchu-izpirane-na-pari-zmip

[iii] Пак там.

[iv] Директива (ЕС) 2015/843 г. https://publications.europa.eu/en/publication-detail/-/publication/0bff31ef-0b49-11e5-8817-01aa75ed71a1/language-bg.

[v] Официален вестник на Европейския съюз. Вж. стр. L 156/43 от 19.6.2018 г. Текстът на Директива (ЕС) 2018/843 в интернет: https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=CELEX:32018L0843. Вж. също оригиналната директива от 2015/843 г. https://publications.europa.eu/en/publication-detail/-/publication/0bff31ef-0b49-11e5-8817-01aa75ed71a1/language-bg

[vi] По степен на опасност от тероризъм България се нарежда на 26-то място от 163 класирани страни, където челното място означава най-малка опасност, вж. тук: http://visionofhumanity.org/indexes/global-peace-index/

[vii] ЗФР е съкращение в текста на Директивата и означава „звена за финансово разузнаване“.

Публикувана в Блог

На 1 март бе публикуван проектозакон за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията. Законопроектът е с вносител г-н Георги Кадиев, бивш член на парламентарната група на социалистическата партия.

Корупцията, в смисъл на поквара в ценностите и мисленето, в политическия елит на България достига нови висоти с този законопроект.

Ако този проект бъде гласуван и стане закон, това ще бъде краят на религиозната свобода в България. Ако законопроектът се превърне в закон, християнската църква ще трябва отново да мине в нелегалност, за да функционира като такава.

Съветска атеистична пропагандаПроектът предвижда:

·         Задължителна регистрация на всички вярващи пред държавата.

·         Забрана за вяра в Бога и проповед без регистрация от държавата.

·         Ограничаване на даренията за църквите и забрана за финансиране от чуждестранни източници. (Църквите ще трябва да водят списъци с имена и ЕГН на дарителите на църкви и да ги предават на Дирекция „Вероизповедания“).

·         Деклариране на източника на средствата при дарения над минималната работна заплата с нарочен формуляр-декларация.

·         Забрана за извършване на богослужение на всички граждани от страни, които не са в ЕС, включая САЩ, Австралия и други нации с приятелски отношения.

·         Дирекция „Вероизповедания“ се превръща в контролен орган, който само „при съмнение за нарушаване на законите“ в страната, без установяване на фактическо нарушение, може да забрани духовната и проповедническа дейност на всеки.

·         Само одобрени от държавата образователни институции могат да произвеждат служители с право да проповядват.

·         Всяка църква трябва да има регистър с три имена, ЕГН, копия от дипломите за религиозното образование на своите служители.

·         Християните няма да могат да проповядват и критикуват  „социално-икономическия ред или обществените норми и отношения“ в страната, нито да правят политически коментари.

·         Други ограничения, вкл. въвеждане на огромни глоби за неизпълнение на тираничните изисквания на законопроекта.

На практика този законопроект ще постави християнската църква вън от закона, грубо потъпквайки принципа на разделение на държава от църква, и ще настани тоталитарната държавна бюрокрация вътре в църквите и в съвестта на хората.

Държавата ще бъде новият бог на мястото на истинския Бог.

Това законодателно решение за ограничаване на религията е най-лошото от всички досегашни опити през годините на демокрация в България да се възстанови марксизъм-ленинизма в отношението срещу християнството и свободата на религията. С тази инициатива се нарушават не само религиозните права, но и редица други основни свободи на хората – свобода на съвестта, на мисълта, на изразяване, на събиране и предаване на информация, на формиране на мнение, на събрания, на сдружаване и др. Законопроектът „Кадиев“ е удар срещу демократичното устройство на България.

Нужна е незабавна, решителна и компетентна реакция от страна на християнските общности, църкви, организации, от евангелски, православни и католически енории, правозащитни организации и демократично мислещи политици, за да бъде спрян този драконовски, тоталитарен проект, който застрашава изповядването на каквато и да било вяра в страната.

Ние вече работим върху правния анализ на законопроекта „Кадиев“. В близките дни ще оповестим подробно конкретните закононарушения и злополучните възможни приложения на тази законодателна авантюра. Предложените изменения в ЗВ на практика ще доведат до нарушаване конституционния ред в страната и разрушаването на градените с години след падането на комунизма крехки права на хората с християнски и други религиозни убеждения.

Никога опасността за църквата и християнството не са били толкова реални, колкото в сегашната трудна международна ситуация, от която силите на злото желаят да се възползват.

Прокарването на този драконовски законопроект на практика ще отвори вратата за пълен държавен контрол върху съвестта на хората и ще заличи свободата в България. Българите и най-вече вярващите протестанти, православни и католици ще се превърнат окончателно в крепостни на държавния апарат и политическата управляваща класа.

Нужни са молитвите и действията на всички вярващи и свободомислещи хора, за да опазим свободата си да живеем достойно и свободно. Единственият начин да запазим конституционния демократичен ред в България е да не допуснем този законопроект да стане закон.


 

Очаквайте скоро нашата петиция срещу Законопроекта "Кадиев" и се включете в нея!


Публикувана в Блог
26 март 2015 г.

Българските народни избраници окончателно напуснаха реалността.

Въпреки тежките проблеми от морално, духовно, икономическо, демографско и политическо естество, които са факт, и които би трябвало да стоят пред мъжете и жените, избрани да управляват българското общество, за тях най-важно бе да приемат закрила за хората, които искат да си сменят... пола!Трети пол

Изправени сме пред правен, морален и природен абсурд. Това, че абсурдно законодателство се приема за пореден  път, не прави този акт на Народното събрание по-малко морално осъдителен и тежък. Това е тежко провинение пред народа.

Без дискусия, без гласуване, без публичност, без допитване до хората, без зачитане на християнския морал и семейните ценности, Народното събрание забрани да се критикува една налудна перверзия и болестно психично състояние. Ако отрицателното отношение, на морална, духовна, религиозна, семейна или светогледна основа, към смяната на пола е дискриминация, то хора, които искат да си „сменят пола”, няма да могат да търсят помощ за налудното си състояние, ако биха решли. Всеки, който би им помогнал, ще се окаже, че ги дискриминира, тоест, ограничава правата на мъжа или жената, които искат да се преструват на противоположния пол.

Един анекдотичен пример ще помогне да схванем крайната извратеност на парламентарния вот. Ако някой твърди, че е Наполеон или куче, ще бъде вкаран в лудницата. Но ако е мъж и твърди, че е жена, която има нужда от присаждане на съответните органи, след съответното хирургично осакатяване – той е защитен от закона носител на права срещу „дискриминация”.

Парламентът гласувал, защото било дошло писмо от Европейската комисия за „синхронизиране на българското законодателство” с европейското и трябвало неизбежно да се гласува това изменение към Закона за защита от дискриминация. Това просто не е вярно.

Европейският парламент и съответните комисии НЕ МОГАТ ДА НАЛОЖАТ НА НАЦИОНАЛНИТЕ ЗАКОНОДАТЕЛСТВА да приемат закони, които последните не одобряват. Поредната манипулация, която е свързана с ЛОБИСТКИ ИНТЕРЕСИ, често обвързани с финансови ангажименти. Българският суверенитет, който уж произхожда от българския народ, вече не съществува. Българският народ е считан за достатъчно прост и неграмотен, за да му се дават за дискусия морално етични казуси като това – колко пола има на този свят и трябва ли децата ни да живеят в триполово общество.

Българският народ е обречен на морално, културно и интелектуално разложение, когато психичните болести и сексуалните извратености, вместо да бъдат лекувани, се превърнат в право, което трябва да бъде защитавано със силата на закона, приет от народните избраници.

Днес е срамен ден за българската законодателна власт. Тежко и горко на децата ни и на бъдещите поколения на българите.
Публикувана в Блог

Съвременните законотворци, особено тези в Европа, определят равенство на хората пред закона. Това се счита за прогресивна стъпка на съвременните общества. Същевременно равенството, т.е. равнопоставеността между отделните хора, независимо от раса, пол, религия, образование, способности или недъзи и т.н., също е постановено със закони и те също се считат за мерило и ценност на днешните общества. И действително, законите за равенството значително допринесоха за изравняване на правата на хората и особено на онези, които в миналото бяха дискриминирани и нямаха възможност в еднаква степен да вземат участие в обществения живот. Днес в повечето европейски страни хората с увреждания и недъзи, например, живеят пълноценен живот и имат възможност да се ползват от всички облаги, които една държава може да предложи. Множеството подзаконови актове (напр. задължителното изграждане на различни приспособления, устройства, платформи и други удобства) действително допринасят за равнопоставеността на тези хора в обществото.

zakon ili suvest
Същевременно законотворците разшириха обхвата на законите за равенство и за предотвратяване на дискриминацията и включиха в тях клаузи, които уж на пръв поглед допринасят за по-видимо равенство между хората, но на практика ограничават правата на други хора. Такива са например случаите с разширяване на обхвата на нормативите, отнасящи се до хомосексуалистите и еднополовите бракове, до решението за извършване на евтаназия, до своеволната промяна на пола и дори на личността и т.н. Многократно тук в блога описвахме случаи на дискриминация на вярващите от страна на държавата, например осъждането на християни, които отказват предоставянето на услуги на хомосексуалисти или отказват да приемат евтаназията като законово определение на държавата. Многобройните примери на дискриминация спрямо вярващите карат някои християнски законодатели да търсят възможности дори и при съществуващото „прогресивно” законодателство в развитите либерални демокрации да се прокарат идеи и предложения, които, ако бъдат и законово закрепени, могат да защитят интересите и на вярващите, а не само на атеистите, каквото е положението днес в повечето модерни държваи.
2014-11-08 new 4509428 I2
Неотдавна, в наш материал от 1 август 2014 г., разказахме за една сладкарска фирма в Северна Ирландия, която отказа да постави надпис върху тортите си, който да рекламира еднополовия брак. Фирмата бе санкционирана и служителите й бяха определени като нетолерантни и неподчиняващи се на британското (и северноирландското) законодателство. Великобритания се сблъска с множество подобни случаи на „нетолерантно” и „закононарушително” поведение на вярващи, особено когато става въпрос за сферата на бизнеса и обществените отношения (слава Богу, държавата все още не се меси в семейния живот на вярващите). И изглежда тъкмо там, където вярващите се сблъскват с недомислиците на законите, се правят и съответни предложения за „подобряване” на тези закони. Само преди два дена, на 8 декември, парламентаристи и правителствени служители в Северна Ирландия обявиха решението си (широко оповестено в белфасткия „Телеграф”) да внесат за разглеждане т.нар. „изява на съвестта” като допълнителна клауза в законите, отнасящи се до равенството и дискриминацията. Подтикът за този ход идва от все още нерешеното дело на сладкарската фирма, която може да бъде осъдена заради това, че като семейна фирма тя не е пожелала да постави искания от хомосексуалистите надпис (и целият случай стана широко известен като „гей-тортата случай”).

givanp01 180pxВносителите на законопроекта (особено парламентаристът Пол Гайвън) считат, че едно общество е толерантно тогава, когато то позволява в него да има място и за различия, а не само уеднаквяване и равенство, което би създало някакво роботизирано общество. Толерантността изисква обществото да се съобразява както с необходимостта от предотвратяване на всякаква дискриминация, така и да зачита вярванията, надеждите и мислите на всеки член на обществото, т.е. да приема, че човек има право да действа според своята съвест, когато това не води до нарушаване на обществения ред или сигурността на гражданите. Отказът на една семейна бизнес фирма да рекламира еднополовите бракове, или на друга семейна бизнес фирма да приема хомосексуалисти в дома им, макар и превърнат в хотел, не нарушава обществения ред и сигурността, а е „изява на съвестта” на гражданина, с което другите граждани могат и трябва да се съобразяват.

Законопроектът потвърждава, че новата клауза, наречена „изява на съвестта”, ще осигури защита на онези, които имат различно виждане за света, в случая вярващите, независимо дали това са християни, мюсюлмани или принадлежащи към друга религия или вярване. Днешните клаузи на законите за „равенство” и против дискриминацията в действителност дискриминират вярващите, тъй като не им позволяват да действат в съответствие с вярванията и съвестта си, особено когато осъществяват бизнес или друга публична дейност. А едно толерантно общество не трябва да позволява подобно нещо, твърдят вносителите на законопроекта.

Разбира се, поддръжниците на законите за равенство като проява на светската държава, а също така поддръжниците на хомосексуалистите и еднополовите бракове, настояват, че въвеждането на клаузата „изява на съвестта” в Закона за равенството ще внесе нови разделения в обществото и ще разводни или обезличи понятията „равенство” и „дискриминация” (някои дори вече обявиха, че се срамуват, че са родени в Северна Ирландия, след като стана известна новината за новия законопроект), но тепърва ще се види дали разумът ще надделее или отново законотворците ще пренебрегнат факта, че законите за равенството на практика водят до дискриминация на вярващите. Очаква се в близките две седмици да стане ясно как се приема новият законопроект.

Juncker 03 0e426abaa8Тези последни събития в Северна Ирландия навярно ще окажат по-далечен и по-продължителен ефект и върху законотворческия процес в европарламента, където също бе начената кампания срещу подготвящия се от няколко месеца текст на „Директива за равнопоставено отношение” – законопроект, който ще бъде предложен на страните-членки на Европейския съюз за приемане от националните парламенти и ще стане част от националното законодателство. Преди десетина дена, на 1 декември 2014 година, повече от 100 организации, представляващи няколко милиона граждани на Европейския съюз, внесоха призив в европарламента, който по-специално е обърнат към президента на Европейската комисия, с молба подготвеният текст да бъде оттеглен или пък той да бъде преработен. Текстът действително е проблемен и неговото приемане може да разшири проявите на дискриминация срещу вярващите по подобие на случаите във Великобритания. Проблемът с Директивата е този, че законопроектът първоначално целеше да се предотвратят случаите на дискриминация срещу беззащитните, болните и хората с недъзи, но сетне бе разширен и обхвана и защитата на хомосексуалистите и поддръжниците на еднополовите бракове. Проблематична е и терминологията на Директивата, където думите „дискриминация,” „сексуално посегателство,” „неблагожелателно отношение” и т.н. имат доста размит смисъл и формулировка. Според сега разбираните термини, една проява на съвестта и вярата на човека може да бъде сметната като „дискриминация” или като „неблагожелателно отношение” и тъкмо в това е проблемът – как отделните хора или институции правят разлика между действителни и потенциални намерения или действия, какви са последиците от тях и има ли нарушаване на обществен ред или сигурност за който и да е гражданин на страната.

Очевидно е, че усложняването на обществените отношения подтиква законотворците да търсят най-приемливите за народите термини и формулировки, които да позволяват установяването на равнопоставени отношения между хората, без разлика на раса, език, пол, религия, образование и т.н. Това ще рече, че законите не само че не правят разлика между раса, език, пол, религия и т.н., а напротив – те трябва да отчитат всяка една черта на отделния индивид, а именно, неговия произход, неговия език, неговите вярвания и т.н. Когато те всички бъдат отчитани и когато се поставят в някакво хармонично отношение един към друг, тогава може да се говори за равенство и за предотвратяване на дискриминацията. Днешното състояние на нещата, когато натискът върху вярващите се усилва все повече и повече от светската държава, не може да продължава повече, ако държавата (в нашия случай говорим за Европейския съюз и всяка негова страна-членка) държи да се нарече толерантна, демократична и уважаваща всеки член на обществото, включително вярващите.

Публикувана в Блог
През 2005 г. държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс изрази в реч пред преподавателския и студентски състав на Американския университет в Кайро надеждата си, че ще дойде време, когато “всяко правителство ще уважава волята на своите граждани, защото идеалът на демокрацията е универсален” (Rice, C. “Remarks at the American University in Cairo”, June 20, 2005). Тези думи, изречени пред европейска или американска аудитория едва ли биха направили такова силно впечатление, както в самия център на една мюсюлманска страна.

Последните вътрешно-политически събития в Египет показаха красноречиво и трагично неизбежната истина, че понятията “ислям” и “демокрация” са несъвместими, защото двете идеологии са твърде културно и исторически обособени и противопоставящи се. Като религиозно-социална и философска система, ислямът не само че не съдържа понятието “демокрация”, но поради пирамидалната си структура не приема идеи като “свобода”, “народност” или “плурализъм” на мисленето, словото и действията. Там, където абсолютното “покорство” на мнозинството към една личност (Аллах, Мохамед, халиф, султан и т. н.) е възведено в позицията на императив, не може да има концепция за “народна воля” или “народен избор”. Френският познавач на исляма Жан-Клод Баро основателно отбелязва, че “ислямът идентифицира духовенството с империята”, защото в тази религия вдъхновител и пазител на сакралното е онзи, който стои на върха на обществената пирамида (Баро, Ж.-Кл. Ислямът: религия на силата или силата на една религия. “Кибеа”, 1992. 53).

Коранът, хадисите на Мохамед и шария отхвърлят идеята за демократизъм. Въпреки че някои ислямски правителства в Арабската лига са подписвали Всеобщата декларация за правата на човека, където са регламентирани концепциите за свободата на волята, универсалността на законите и тяхната справедливост, правото на самоуправление на народите и т. н., самият демократичен дух и смисъл е силно изменен. Така например, правната формула, че “хората трябва да бъдат съдени според законите” е адаптирана така: “хората трябва да бъдат съдени според шарията”. Това означава, че “духът на законите” според философията на Монтескьо, който носи идеите на Просвещението, е унищожен и на негово място е имплантиран “духът на шарията” от VІІ в.

Всъщност и днес мюсюлманските тълкуватели на своята правна система открито заявяват, че когато европейците или американците говорят за “правата на човека”, те трябва да разбират това само в контекста на своята социална и културна среда. Просветителската епоха е част от тяхната история, докато мюсюлманите си имат шария и тя е неотменима база на правната система и държавата за тях. Следователно, за “универсалност” на “Всеобщата декларация за правата на човека” въобще не може да се говори. Терминът “всеобщност” от гледна точка на исляма е най-малкото некоректен.

Шария за пирамидалната структура на обществото

Първата и основна предпоставка за пирамидалната структура на мюсюлманското общество е убеждението, че Аллах управлява всяка мюсюлманска държава (Сура 7:54). Той е Създателят на света и човека. Той е упълномощил своя Пейгамбер Мохамед да прогласи истинската религия и да бди за нейното опазване. Следователно, никой няма право да участва в или да оспорва суверенното право на Аллах да управлява сам и да бъде единствен Съдия на непокорните (12:40).

В Корана изрично е посочено, че мюсюлманинът трябва да отдава слава единствено на Аллах, “който няма равен на себе си по сила и мощ и който няма нужда от закрилник” (17:111; в някои преводи вместо “закрилник” е използвано “съуправител”). Тук е налице пряка атака срещу християнския възглед за Троичния Бог, но също така е подчертана абсолютната власт на Аллах. Същата идея е повторена и на други места: “Запретил е Аллах именно явното и скритото злодеяние, греха и несправедливостта да се приписват за равноподобни на Аллах неща, относно които не е спуснато никакво доказателство” (7:33).

Съвременният ислямски правист д-р Махмуд ал-Кахлиди обобщава: “В исляма управлението принадлежи на Аллах и Неговите закони, но в западната демокрация управленията принадлежат на народа. Това (различие – б. м.) не може да бъде примирено с ислямските принципи на политическата система... Не можем да видим никакво свидетелство в Корана, което да докаже, че управлението може да бъде на хората, а не на Аллах” (Цит. по: Gabriel, M. Culture Clash. Front Line, 2007. 142). Ето защо изводът трябва да бъде, че каквито и да са клаузите на шария, те са оправдани от гледна точка на кораничния възглед за абсолютността на управлението.

Тази концепция предполага, че всяка политическа система, която не се съобразява с кораничните предписания и примерите на хадит, е всъщност наказуем “бунт” срещу Аллах. Тя цели “заграбването” на властта от “законния” Притежател. На народа е забранено: “И недейте за нещата, които лъжовно описват вашите езици, да казвате: “Това е позволено, а това пък забранено”. Защото така лъжа ще сте изрекли вие пред Аллах, а без съмнение няма да има спасение за онези, които лъжи изричат пред Аллах” (Сура 16:116). С други думи, от гледната точка на Корана всички законови системи като Конституцията, Наказателният кодекс, Кодексът на труда, Семейният кодекс и т. н. са “изречени лъжи” пред Аллах, ако са гласувани от мнозинство.

Не може да има хуманност или смекчаващи вината обстоятелства за дадено престъпление според шария. Затова в повечето случаи ислямските законодателства предвиждат бой с камшик, осакатявания на човешкото тяло или смърт чрез “обесване” или “убиване с камъни” на публично място. Но за углавно престъпление се смята “вероотстъпничеството”, т. е. отказването от или оспорването на абсолютната власт на Аллах и Пейгамбер. Жан-Клод Баро цитира чл. 306 на Наказателния кодекс на Илямската република Мавритания: “Всеки мюсюлманин, извършил било на думи, било на дело престъплението вероотстъпничество... ще бъде призован да се покае в срок от три дни. Ако през това време не се покае, той се осъжда на смърт като вероотстъпник, а имуществото му се конфискува в полза на държавата” (Баро, Ж.-Кл. Цит. съч. 60). Законът на тази република повтаря почти буквално текстовете на Корана в Сура 5:33; 9:61 и др. Такова е законодателството и в други ислямски страни като Иран, Саудитска Арабия, Пакистан, Судан.
Един от влиятелните радикални тълкуватели на шария Абдула Маудиди (1903-1979) категорично укорява онези, които си позволяват “да поставят законите на Аллах зад себе си и се опитват да създадат нови закони” (Gabriel, M., op. cit. 143). Ислямските авторитети чувстват сигурност в консервативното съхраняване на древните формулировки на шария и свързват нежеланите и опасни “нововъведения” със западната юриспруденция. Следователно никаква демократична форма на законова или политическа система не може да бъде възприета в едно общество, което се ръководи от принципите на Корана и шария.

“Грехът” на демокрацията

От гледната точка на исляма “демокрацията” като философска, правна и държавна система се определя като “грях”. Тя се уподобява на “идол” на Шейтан, който замъглява съзнанието на правоверните и ги отклонява от Правия път. Големият страх на поддръжниците на шария е, че демократичното обсъждане на какъвто и да било проблем внася “разногласия” и “препирня”. Мюсюлманинът не споделя принципа, че истината се ражда в спора. Спорът за него показва несъвършенството на човешката природа и подчертава абсолютния авторитет на Аллах. Затова в Корана е казано: “Ей, вярващи, покорявайте се на Аллах! Покорявайте се на Пейгамбера и на тези, които притежават власт между вас. Ако пък в разногласие изпаднете за нещо и ако наистина вярваме в Аллах и в Ахърета, то отнесете въпроса до Аллах и до неговия Пратеник. Това е най-полезно и много по-добре за крайния резултат” (Сура 4:59).

Аллах е създал пирамидалната система на властта. Абсолютната власт принадлежи само на него и признанието за това е илюстрирано в живота на Мохамед. Нито Мохамед, нито халифите след него са допускали решения и власт на мнозинството. Следователно мюсюлманинът не би приел друга опция на управление и юриспруденция, която не е създадена от Аллах, не е регламентирана в Корана и не е демонстрирана в ислямската традиция.

В Корана се препоръчва дори неподчинение и бунт към онези властници, които не принадлежат към исляма и религиозните постановления. Аллах заповядва на мюсюлманина: “И не бъди ти смирен пред онези, сърцата на които направили сме ние небрежни към това да ни споменават, които отдали са се на желанията си долни и които прекалени са в делата си” (18:28). В този не особено ясен ает (кой точно е причината за “небрежността” към Аллах!) все пак прозира заповедта за неподчинение към онези властници, които пренебрегват абсолютната власт на Аллах. Тук става дума както за мюсюлмани, така и за немюсюлмани.

Държавното устройство на републиката в европейския и американския й вид е непознато за мюсюлманските общества. Самото обозначение “ислямска република” показва, че такава държава не е като Република България, защото там е в сила не някаква демократична Конституция, а шария. Затова президентите на такива “републики” като Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи или Хосни Мубарак управляваха като диктатори, подобно на халифите Абу Бакр или Омар.
Създателят на Турската република Кемал Ататюрк (1881-1938) направи успешен опит да създаде една светска държава, в която действат проевропейски закони и тя се управлява по един по-демократичен начин. Историческите процеси в Турция обаче показаха, че ислямският фундаментализъм не е обезкръвен. През последните години често бяхме свидетели на завземане на властта от ислямисти и опити да бъде възстановена ролята на шария. Удачна илюстрация ще бъде случаят с Тансу Чилер, която през 1993 г. бе избрана като първата жена министър-председател на Турция. Тази победа срещу традиционния консерватизъм обаче не трая дълго. По време на своето управление Тансу Чилер бе постоянно критикувана за прогресивните си реформи и трябваше да напусне високия пост. А когато Ербакан дойде на власт, тя бе принудена в качеството си на вицепремиер и министър на външните работи в неговия кабинет да сложи “чадра” (фередже), за да демонстрира при международни срещи на високо равнище, че ислямската традиция не е отпуснала своя захват повече от 70 години след обявяването на турската република през 1923 г. Като се има предвид, че “забраждането” на мюсюлманката е знак за овластяването на мъжа, чадрата на турския външен министър играеше ролята на красноречив символ.

Джон Еспозито, един от големите познавачи на исляма в близкото минало, правилно подчертава, че за мюсюлманите ислям и недемократична политика са неразделими идеологически реалности. Това е така поради самия характер на религията, възприемана и практикувана като “цялостен начин на живот” (Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 163). Следователно, ако даден политик провежда в някаква форма прозападна политика, например, либерализирането на социалното поведение и ролята на жената, той “нарушава” вековни традиции и обичаи в исляма и трябва да бъде възпрепятстван и дори наказан за това.

Египетският президент Ануар Садат (1918-1981) плати с живота си, защото бе обвинен от ислямски фундаменталисти, че превръща страната на фараоните (египетски и арабски!) в западен сателит. Садат бе нобелист за заслугите си в мирните преговори между Египет и Израел в един твърде напрегнат период за двете страни. Заслугата му тогава бе огромна, защото той бе първият президент на ислямска страна, която сключи мирен договор с Израел, но ислямистите от организацията “Египетски ислямски джихад” видяха в действията му само “нарушение” на повелите в шария. По един трагичен начин животът на Садат приключи сякаш в потвърждение на кораничния принцип: “Нито евреите, нито пък християните ще бъдат доволни от тебе, докато не възприемеш тяхната вяра. Но речи им: “Правият Път е само Пътят на Аллах!” И щом като знаеш това, ако решиш да изпълниш тяхното желание, знай, че Аллах повече няма да те дари нито с помагач, нито пък с покровител” (Сура 2:120). Пейгамбер е приел този принцип като меродавен за своя живот и дейност и ислямските фундаменталисти следват неговия пример до ден днешен.

Това е пътят на омразите, враждите и разрушенията. Дали и кога мюсюлманите ще оценят както подобава истинските демократични ценности, които действително са универсални, е въпрос на адекватен избор между шария и демокрация. Отговорът на този въпрос е еднакво важен както в ислямските страни, така и в Република България!

През 2005 г. държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс изрази в реч пред преподавателския и студентски състав на Американския университет в Кайро надеждата си, че ще дойде време, когато “всяко правителство ще уважава волята на своите граждани, защото идеалът на демокрацията е универсален” (Rice, C. “Remarks at the American University in Cairo”, June 20, 2005). Тези думи, изречени пред европейска или американска аудитория едва ли биха направили такова силно впечатление, както в самия център на една мюсюлманска страна.

 

Последните вътрешно-политически събития в Египет показаха красноречиво и трагично неизбежната истина, че понятията “ислям” и “демокрация” са несъвместими, защото двете идеологии са твърде културно и исторически обособени и противопоставящи се. Като религиозно-социална и философска система, ислямът не само че не съдържа понятието “демокрация”, но поради пирамидалната си структура не приема идеи като “свобода”, “народност”  или “плурализъм” на мисленето, словото и действията. Там, където абсолютното “покорство” на мнозинството към една личност (Аллах, Мохамед, халиф, султан и т. н.) е възведено в позицията на императив, не може да има концепция за “народна воля” или “народен избор”. Френският познавач на исляма Жан-Клод Баро основателно отбелязва, че “ислямът идентифицира духовенството с империята”, защото в тази религия вдъхновител и пазител на сакралното е онзи, който стои на върха на обществената пирамида (Баро, Ж.-Кл. Ислямът: религия на силата или силата на една религия. “Кибеа”, 1992. 53).

 

Коранът, хадисите на Мохамед и шария отхвърлят идеята за демократизъм. Въпреки че някои ислямски правителства в Арабската лига са подписвали Всеобщата декларация за правата на човека, където са регламентирани концепциите за свободата на волята, универсалността на законите и тяхната справедливост, правото на самоуправление на народите и т. н., самият демократичен дух и смисъл е силно изменен. Така например, правната формула, че “хората трябва да бъдат съдени според законите” е адаптирана така: “хората трябва да бъдат съдени според шарията”. Това означава, че “духът на законите” според философията на Монтескьо, който носи идеите на Просвещението, е унищожен и на негово място е имплантиран “духът на шарията” от VІІ в.

 

Всъщност и днес мюсюлманските тълкуватели на своята правна система открито заявяват, че когато европейците или американците говорят за “правата на човека”, те трябва да разбират това само в контекста на своята социална и културна среда. Просветителската епоха е част от тяхната история, докато мюсюлманите си имат шария и тя е неотменима база на правната система и държавата за тях. Следователно, за “универсалност” на “Всеобщата декларация за правата на човека” въобще не може да се говори. Терминът “всеобщност” от гледна точка на исляма е най-малкото некоректен.

 

Шария за пирамидалната структура на обществото

 

Първата и основна предпоставка за пирамидалната структура на мюсюлманското общество е убеждението, че Аллах управлява всяка мюсюлманска държава (Сура 7:54). Той е Създателят на света и човека. Той е упълномощил своя Пейгамбер Мохамед да прогласи истинската религия и да бди за нейното опазване. Следователно, никой няма право да участва в или да оспорва суверенното право на Аллах да управлява сам и да бъде единствен Съдия на непокорните (12:40).

 

В Корана изрично е посочено, че мюсюлманинът трябва да отдава слава единствено на Аллах, “който няма равен на себе си по сила и мощ и който няма нужда от закрилник” (17:111; в някои преводи вместо “закрилник” е използвано “съуправител”). Тук е налице пряка атака срещу християнския възглед за Троичния Бог, но също така е подчертана абсолютната власт на Аллах. Същата идея е повторена и на други места: “Запретил е Аллах именно явното и скритото злодеяние, греха и несправедливостта да се приписват за равноподобни на Аллах неща, относно които не е спуснато никакво доказателство” (7:33).

 

Съвременният ислямски правист д-р Махмуд ал-Кахлиди обобщава: “В исляма управлението принадлежи на Аллах и Неговите закони, но в западната демокрация управленията принадлежат на народа. Това (различие – б. м.) не може да бъде примирено с ислямските принципи на политическата система... Не можем да видим никакво свидетелство в Корана, което да докаже, че управлението може да бъде на хората, а не на Аллах” (Цит. по: Gabriel, M. Culture Clash. Front Line, 2007. 142). Ето защо изводът трябва да бъде, че каквито и да са клаузите на шария, те са оправдани от гледна точка на кораничния възглед за абсолютността на управлението.

 

Тази концепция предполага, че всяка политическа система, която не се съобразява с кораничните предписания и примерите на хадит, е всъщност наказуем “бунт” срещу Аллах. Тя цели “заграбването” на властта от “законния” Притежател. На народа е забранено: “И недейте за нещата, които лъжовно описват вашите езици, да казвате: “Това е позволено, а това пък забранено”. Защото така лъжа ще сте изрекли вие пред Аллах, а без съмнение няма да има спасение за онези, които лъжи изричат пред Аллах” (Сура 16:116). С други думи, от гледната точка на Корана всички законови системи като Конституцията, Наказателният кодекс, Кодексът на труда, Семейният кодекс и т. н. са “изречени лъжи” пред Аллах, ако са гласувани от мнозинство.

 

Не може да има хуманност или смекчаващи вината обстоятелства за дадено престъпление според шария. Затова в повечето случаи ислямските законодателства предвиждат бой с камшик, осакатявания на човешкото тяло или смърт чрез “обесване” или “убиване с камъни” на публично място. Но за углавно престъпление се смята “вероотстъпничеството”, т. е. отказването от или оспорването на абсолютната власт на Аллах и Пейгамбер. Жан-Клод Баро цитира чл. 306 на Наказателния кодекс на Илямската република Мавритания: “Всеки мюсюлманин, извършил било на думи, било на дело престъплението вероотстъпничество... ще бъде призован да се покае в срок от три дни. Ако през това време не се покае, той се осъжда на смърт като вероотстъпник, а имуществото му се конфискува в полза на държавата” (Баро, Ж.-Кл. Цит. съч. 60). Законът на тази република повтаря почти буквално текстовете на Корана в Сура 5:33; 9:61 и др. Такова е законодателството и в други ислямски страни като Иран, Саудитска Арабия, Пакистан, Судан.

Един от влиятелните радикални тълкуватели на шария Абдула Маудиди (1903-1979) категорично укорява онези, които си позволяват “да поставят законите на Аллах зад себе си и се опитват да създадат нови закони” (Gabriel, M., op. cit. 143). Ислямските авторитети чувстват сигурност в консервативното съхраняване на древните формулировки на шария и свързват нежеланите и опасни “нововъведения” със западната юриспруденция. Следователно никаква демократична форма на законова или политическа система не може да бъде възприета в едно общество, което се ръководи от принципите на Корана и шария.

 

“Грехът” на демокрацията

 

От гледната точка на исляма “демокрацията” като философска, правна и държавна система се определя като “грях”. Тя се уподобява на “идол” на Шейтан, който замъглява съзнанието на правоверните и ги отклонява от Правия път. Големият страх на поддръжниците на шария е, че демократичното обсъждане на какъвто и да било проблем внася “разногласия” и “препирня”. Мюсюлманинът не споделя принципа, че истината се ражда в спора. Спорът за него показва несъвършенството на човешката природа и подчертава абсолютния авторитет на Аллах. Затова в Корана е казано: “Ей, вярващи, покорявайте се на Аллах! Покорявайте се на Пейгамбера и на тези, които притежават власт между вас. Ако пък в разногласие изпаднете за нещо и ако наистина вярваме в Аллах и в Ахърета, то отнесете въпроса до Аллах и до неговия Пратеник. Това е най-полезно и много по-добре за крайния резултат” (Сура 4:59).

 

Аллах е създал пирамидалната система на властта. Абсолютната власт принадлежи само на него и признанието за това е илюстрирано в живота на Мохамед. Нито Мохамед, нито халифите след него са допускали решения и власт на мнозинството. Следователно мюсюлманинът не би приел друга опция на управление и юриспруденция, която не е създадена от Аллах, не е регламентирана в Корана и не е демонстрирана в ислямската традиция.

 

В Корана се препоръчва дори неподчинение и бунт към онези властници, които не принадлежат към исляма и религиозните постановления. Аллах заповядва на мюсюлманина: “И не бъди ти смирен пред онези, сърцата на които направили сме ние небрежни към това да ни споменават, които отдали са се на желанията си долни и които прекалени са в делата си” (18:28). В този не особено ясен ает  (кой точно е причината за “небрежността” към Аллах!) все пак прозира заповедта за неподчинение към онези властници, които пренебрегват абсолютната власт на Аллах. Тук става дума както за мюсюлмани, така и за немюсюлмани.

 

Държавното устройство на републиката в европейския и американския й вид е непознато за мюсюлманските общества. Самото обозначение “ислямска република” показва, че такава държава не е като Република България, защото там е в сила не някаква демократична Конституция, а шария. Затова президентите на такива “републики” като Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи или Хосни Мубарак управляваха като диктатори, подобно на халифите Абу Бакр или Омар.

Създателят на Турската република Кемал Ататюрк (1881-1938) направи успешен опит да създаде една светска държава, в която действат проевропейски закони и тя се управлява по един по-демократичен начин. Историческите процеси в Турция обаче показаха, че ислямският фундаментализъм не е обезкръвен. През последните години често бяхме свидетели на завземане на властта от ислямисти и опити да бъде възстановена ролята на шария. Удачна илюстрация ще бъде случаят с Тансу Чилер, която през 1993 г. бе избрана като първата жена министър-председател на Турция. Тази победа срещу традиционния консерватизъм обаче не трая дълго. По време на своето управление Тансу Чилер бе постоянно критикувана за прогресивните си реформи и трябваше да напусне високия пост. А когато Ербакан дойде на власт, тя бе принудена в качеството си на вицепремиер и министър на външните работи в неговия кабинет да сложи “чадра” (фередже), за да демонстрира при международни срещи на високо равнище, че ислямската традиция не е отпуснала своя захват повече от 70 години след обявяването на турската република през 1923 г. Като се има предвид, че “забраждането” на мюсюлманката е знак за овластяването на мъжа, чадрата на турския външен министър играеше ролята на красноречив символ.

 

Джон Еспозито, един от големите познавачи на исляма в близкото минало, правилно подчертава, че за мюсюлманите ислям и недемократична политика са неразделими идеологически реалности. Това е така поради самия характер на религията, възприемана и практикувана като “цялостен начин на живот” (Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 163). Следователно, ако даден политик провежда в някаква форма прозападна политика, например, либерализирането на социалното поведение и ролята на жената, той “нарушава” вековни традиции и обичаи в исляма и трябва да бъде възпрепятстван и дори наказан за това.

 

Египетският президент Ануар Садат  (1918-1981) плати с живота си, защото бе обвинен от ислямски фундаменталисти, че превръща страната на фараоните (египетски и арабски!) в западен сателит. Садат бе нобелист за заслугите си в мирните преговори между Египет и Израел в един твърде напрегнат период за двете страни. Заслугата му тогава бе огромна, защото той бе първият президент на ислямска страна, която сключи мирен договор с Израел, но ислямистите от организацията “Египетски ислямски джихад” видяха в действията му само “нарушение” на повелите в шария. По един трагичен начин животът на Садат приключи сякаш в потвърждение на кораничния принцип: “Нито евреите, нито пък християните ще бъдат доволни от тебе, докато не възприемеш тяхната вяра. Но речи им: “Правият Път е само Пътят на Аллах!” И щом като знаеш това, ако решиш да изпълниш тяхното желание, знай, че Аллах повече няма да те дари нито с помагач, нито пък с покровител” (Сура 2:120). Пейгамбер е приел този принцип като меродавен за своя живот и дейност и ислямските фундаменталисти следват неговия пример до ден днешен.

 

Това е пътят на омразите, враждите и разрушенията. Дали и кога мюсюлманите ще оценят както подобава истинските демократични ценности, които действително са универсални, е въпрос на адекватен избор между шария и демокрация. Отговорът на този въпрос е еднакво важен както в ислямските страни, така и в Република България!

Публикувана в Блог
2 август 2012 г.

 
Обединени евангелски църкви (ОЕЦ) публикуваха свое Становище на 31 юли 2012 г. относно проект за Закон за детето (ПЗД). Текстът е разпратен до централните власти и християнски имейл листи.

Становището съдържа някои критични бележки към злополучния ПЗД. За съжаление то е ненавременно, и като цяло подкрепя духа зад един опасен законопроект, който е в разрез с библейските норми и интересите на българското общество. 

На първо място – проект за Закон за детето вече няма. Той бе оттеглен от изготвителите му поради огромния брой нарушения на основни човешки права, житейски принципи и семейните ценности. ОЕЦ повдигат въпрос, който не стои на дневен ред.

На второ място – критиките към ПЗД, които отправят ОЕЦ в своето Становище не добавят нищо ново към вече широко тиражираните критики към несъстоятелността на проекта.

На трето място – тези критики са половинчати, което сочи за наличието на богословски проблем; в заявената в становището позиция, намесата на държавата в семейството и отношенията родители-деца е приемливо и дори желано положение. Изготвителите на Становището желаят да „се запази духът на законотвореца за гарантиране на правата и най-добрия интерес на децата в България, съзнавайки отговорността на правителството да зададе правилна посока за развитие на политиката за деца и семейства у нас за следващите поколения”. Благоденствието на децата не се гарантира от правителството, а от родителите – това произхожда от естеството на семейството и от Писанията. На фона на доказаните вече намерения в ПЗД да се противопоставят деца и родители под благовидни предлози като защита на „правата на децата”, закрила от „насилие в семейството” и в „най-добрия интерес на децата”, подкрепата на ОЕЦ на идеята за подобен, макар и „усъвършенстван” закон, е смущаваща.

На четвърто място – становището настоява държавата да дефинира в закон поведението, което хората трябва да следват в семейните си отношения. Този подход към законотворчеството, наричан „позитивно право” е проблематичен, защото според него всяко поведение, което не е дефинирано изрично в закона е на практика незаконно. Позитивното право е характерно за тоталитарните и социалистически държавни устройства.

На пето място – с повдигането на един приключен преди два месеца въпрос като ПЗД ОЕЦ изразяват подкрепата си за идеята да има такъв закон. „Свобода за всеки”, множество евангелски църкви, правозащитни организации и критиците на ПЗД отрано посочиха, че подобен закон е опасен и ненужен. Подобна бе позицията и на Православната църква.

С оглед горното изразяваме нашата загриженост, за това, че организацията, която цели да представя голяма част от евангелските християни в страната, застава двусмислено на позиция, от която се ползват тези, които желаят да провеждат нов морал и да налагат опасни социални експерименти със семейството. 

Искрено се надяваме, че ОЕЦ ще преосмисли публичната си позиция и ще оттегли изцяло подкрепата си за идеята държавата, под влияние на групи със специални интереси, да преформулира отношенията родители-деца и да се превръща в невъзможен гарант за семейно щастие.



Адв. д-р Виктор Костов и „Свобода за всеки” са инициатори на Резолюция срещу ПЗД подкрепена от над шестстотин църкви, организации и лица, внесена в Министерски съвет и Народно събрание през май 2012 г. Анализът на Проектозакон за детето на адв. Костов и Свобода за всеки беше един от основните документи породили сериозен обществен дебат и основателни критики срещу законодателната инициатива.


Публикувана в Блог
Днес, на 26 юни 2012 г. Свобода за всеки и още няколко български и международни правозащитни организации, критикуващи опасния и ненужен Законопроект за детето, излязоха с писмо до правителството и медиите. Писмото е на практика Контра-декларация срещу позицията изразена от Български Хелзинкски комитет (БХК).

В декларация до министър-председателя г-н Бойко Борисов от 21 юни 2012 г. БХК заяви желание пред изпълнителната власт за съживяване на проекта за Закон за детето (ПЗД). БХК заявяват че аргументите срещу злополучния проект били „истеричен патос” и проектът бил в „синхрон с международното законодателство” въпреки многобройните аргументи и доказателства в обратна посока. БХК нападна родителите като некомпетентни и заяви, че държавата трябвало да се меси в семейството. В документа БХК атакува правото на хората с религиозни убеждения да участват в публичния дебат, като заяви, че правителството не бивало да зачита позициите на „консервативни християнски организации”.

Въпреки своята дългогодишна дейност на правозащитна организация, която се бори срещу полицейското насилие и в защита на правата на малцинства, в конкретната ситуация БХК допусна сериозен гаф. Защитавайки ПЗД БХК подкрепя опасни радикални експерименти със семейството, които на практика застрашават основни човешки права, като свободата на изразяване, правото на родителите да отглеждат и възпитават децата си съгласно своите убеждения, свободата на съвестта и религията, правото на справедлив процес, неприкосновеността на личния и семеен живот и други. БХК на дело подкрепи предефиниране на семейните отношения и на връзката родители-деца.

Критикуваното от нас законодателство, подкрепяно от БХК, по недопустим начин третира децата като собственост на социалните служби, родителите като присъщо некомпетентни, а семейството като обект на намеса и контрол от държавата.

Свобода за всеки и нашите съмишленици ще продължат да устояват неприкосновеността на личността, семейството и отношенията родители деца, както и другите основни човешки права.

Пълният текст на нашата „контра-декларация”.

 
Публикувана в Блог
Становище
21 юни 2012 г.

Свобода за всеки – адвокати
www.svobodazavseki.com

По повод съобщенията в пресата за спиране на Проект за Закон за детето (ПЗД)

В пресата се появиха съобщения за отказ от разглеждане на злополучния ПЗД в сегашното Народно събрание. Изразяваме задоволството си и поздравленията си до всички, организации и личности дали принос за постигнатата победа над този опит за антисемейно и неразумно законодателство. Приветстваме също отказът на управляващите от него. В същото време сме загрижени от половинчатия отказ от проекта и изказвания на политици, които се надяват да съживят тоталитарния законопроект в бъдещия парламент.

Следва да заявим, че ние ще поддържаме всяка правозащитна и гражданска инициатива срещу подобни на ПЗД предложения за антисемейно законодателство, което нарушава основни човешки права и интересите на родители и деца.

Нещо повече. Призоваваме загрижените организации и личности за инициатива по ревизия на сега действащото законодателство за „закрила на детето”, както и на практиките на съответните социални служби, поради случаи на злоупотреба с власт и нарушение на основни човешки права и към момента. Семейството и отношенията родители-деца трябва да останат неприкосновена територия за държавния чиновник освен в случаите, регламентирани в закона при престъпления срещу личността и публичния интерес.

Свобода за всеки - адвокати ще продължи да стои в защита на основните човешки права на неприкосновеност на личността, семейния живот и жилището и да защитава свободата на родители и деца от незаконна държавна намеса.

Публикувана в Блог

Аргументи против новия проект на Закон за детето - разговор с участието на адв. д-р Виктор Костов - BBT, Откровено с Ели, 31.05.2012 г.

І-ва част от предаването




ІІ-ра част от предаването


Публикувана в Блог
Страница 1 от 2