×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 73
Събота, 10 Януари 2015 21:01

За границите на свободата и безграничността на злото

Написана от
Оценете
(17 гласа)
Улицата пред офиса на френското списание след нападениетоЦивилизованият свят бе потресен от жестокото клане в редакцията на френското сатирично сп. „Шарли Ебдо” на 7 януари, когато бяха застреляни 12 души от персонала и двама полицаи. Този терористичен акт бе определен като най-варварската атака във Франция от 1961 г., както може би в цяла Европа през последните 50-60 години. Той бе осъден от широката общественост, журналисти, политици, политолози, религиозни дейци на християнството и исляма и религиоведи. Осъждаме го категорично и ние, редакторите и сътрудниците на сп. „Свобода за всеки”. Нито една религиозна система, нито една култура и нито един етнос няма право в съвременния свят да извърши посегателство срещу човешки живот, независимо каква е степента на предизвикателството.

Погромът върху редакцията на сп. „Шарли Ебдо” обаче ни изправя пред неотложността да се отговори на острия въпрос за параметрите в разбирането ни на „свободата” – безгранична ли е тя, или има някакви граници. А конкретният случай с терористичния акт във Франция ни кара да се замислим за злините, които би могло да предизвика неограниченото ни понятие за „свобода” на словото и поведението ни спрямо „другите”. Не предизвиква ли понякога фатално развитие нашето разбиране за „свобода без граници”? Не води ли то към развихрянето на „безгранично зло”?

Без да претендирам за налагането на нормативи, ще се опитам да разгледам проблема за взаимовръзката свобода-зло като реципрочна. Тъй като трагичната картина на случилото се в редакцията на „Шарли Ебдо” не е първата и единствената в Европа, то въпросът за разглеждането на тази взаимовръзка според мен е наложителен, защото имаме случай на рецидив. Публикуването на карикатури на пророка Мухаммад, който е изключително почитан в ислямския свят и почитта представлява част от „първия стълб” на исляма, се свързва преди всичко с датския сатиричен в. „Йиландс-Постен” (2006 г.). Тогава избухна такава криза в международните отношения на Дания и някои страни от арабския свят, че негативният ефект от публикуваните карикатури би трябвало да доведе днес до благоразумни изводи. Вместо това, в „Шарли Ебдо” изразиха открито симпатии към публикациите на датския вестник и това доведе до подпалването на офисите на списанието (2011 г.). Главният му редактор Стефан Шарбоние бе принуден да потърси съдействието на полицията, но при терористичната атака на 7 януари той и охраняващият го полицай бяха убити. Последва гонитба на извършителите на терористичния акт, нови жертви, бурна реакция във Франция и други европейски страни, различни инициативи на осъждане на атаката, ескалация на напрежението в междурелигиозен и етнически аспект. Злото придоби трудно контролируеми размери.

Свободата и нейните граници

Налагащото се в публичното пространство разбиране за „свободата” е нюансирано с концепцията за нейната „безграничност”. Това е една секуларистична западноевропейска идея. Изследователят на проблематиката за правата на човека Иза Легхтас каза по повод терористичната атака срещу „Шарли Ебдо” следното: „Това ужасяващо престъпление е опит да се ограничи свободата на изразяването и е атака срещу онези, които приветстват свободната реч. Отговорът трябва да бъде онези, които са отговорни, да бъдат изправени пред правосъдието посредством честен процес и да се защитят от насилие тружениците на медиите и мюсюлманите - от отмъщение”. Напълно съм съгласен, че убийците на френските журналистите, полицаи и други граждани заслужават честен процес! Напълно съм съгласен, че трябва да се упражнят законови мерки за предотвратяване на по-нататъшно насилие и вендета върху невинни мюсюлмани и погроми върху мюсюлмански светилища!

Но в изказването на г-н Легхтас липсва една съществена мисъл, а именно – осъзнахме ли коя е причината за ужасното престъпление, извършено на 7 януари 2015 г., и искаме ли да я отстраним? В медицинската практика, когато става дума за лечение на физическо заболяване, се търси и отстранява причината за болестта. В случая на терористичната атака е налице едно сериозно социално, морално и религиозно заболяване, което е причинено от концепцията за „безграничност” на свободата. „Свободата на изразяването”, за която говори Легхтас, се разбира като такова „свободно” приказване и поведение, което не обръща внимание на принципите и правата на другите да се чувстват свободни. Такова едностранно разбиране на „свободата” обаче в социалната сфера води до егалитарност, в политическата – до тоталитаризъм, а в религиозната – до светотатство. Именно такова е тълкуването на „свободното изразяване” в карикатурите на ислямския Пророк от страна на ислямските фундаменталисти.

След кървавата баня в редакцията на „Шарли Ебдо” висшият духовник в йеменския клон на терористичната групировка шейх Харис ан Надхари подчерта, че „за засягането на светини на мюсюлманите и защитаването на тези, които охулват, ще бъде платена висока цена и наказанието ще е сурово”. Тази заплашителна реакция показва, че в религиозната област разбирането за „свободата” изисква да се поставят точно определени граници, престъпването на които се обозначават като „светотатство”. Религии като исляма са непримирими спрямо извършването на светотатство и е крайно време западният човек да проумее това обстоятелство, за да не се повтарят никога повече трагедии като тази в редакцията на „Шарли Ебдо”.

В християнската философия разбирането за „свободата” също включва приемането на известни ограничения. Още в разказа за живота на първата човешка двойка в Едем става ясно, че не е разрешено да се прави всичко. Творецът допуска свободно движение, труд и почивка в райската градина. Всеки плод от всяко дърво може да се яде, но „от дървото за познаване на доброто и злото да не ядеш; защото в деня, когато ядеш от него, ще умреш” (Бит. 2:17). Този метафоричен израз акцентува върху обстоятелството, че човек трябва да възприеме свободата с известни граници, прекрачването на които може да доведе до смърт. Затова истински свободен човек е онзи, който познава своите ограничения и ги спазва, като това му подсигурява пълноценен живот. В зората на християнската история ап. Павел очертава по философски начин фундаменталния принцип за истински свободния вярващ: „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно” (I Кор. 6:12). По този начин апостолът се противопоставя едновременно на стоиците, които разбирали свободата на мъдреца като поредица от самоограничения, и на епикурейците, които издигали знамето на свободата без никакви ограничения.

Християнското разбиране за свободата е реципрочно на нейните ограничения. Едно от тези ограничения е, че дори когато не споделят възгледите на друговерци, християните не ги подиграват и не се гаврят с техните светини. Християните съзнават чувствителността на друговерците. Самият Основател на християнството е формулирал т.нар. „златно правило”, което се спазва както от християни, така и от юдеи: „всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях; защото това е същината на закона и пророците” (Мат. 7:12). Ако искаме почит към себе си и своите светини, трябва да бъдем много внимателни с чуждите. Ако искаме мир, не трябва да предизвикваме ненужни враждебни чувства към другите. Ако искаме да бъдем по-добрите, трябва да бъдем благоразумни. А това означава да не дразним другите.

Поуки от ескалацията на злото

Ако „свободата” не признава никакви ограничения, злото се разпростира безгранично. То нахлува като приливна вълна – без разум, без цел, без край. То се стреми само да руши всичко, до което се докосне. Безграничната свобода е реципрочна на безграничното зло. В едно общество, колкото и цивилизовано да е то, ако не важи правилото, че „всичко е позволено, но не всичко е полезно”, се стига до трагедии като тази в редакцията на „Шарли Ебдо”. Трагичните събития видимо показват, че няма никаква полза от карикатурното представяне на Мухаммад, който е неприкосновен авторитет за стотици милиони мюсюлмани. Християните трябва да знаят това и трябва да се съобразяват с това важно обстоятелство.

Френското просвещение обаче поставя статуята на свободата върху пиедестала на пълното отрицание на религията изобщо. То отхвърля с подигравка светостта на светите неща, следователно понятието за „просветеност” се смесва с понятието за незачитане правото на много хора да имат „светини”. Светотатството се издига като признак за „свободно изразяване”, каквото то не може да бъде. Още Пол Холбах (1723-1789), който не чувства угризения за безогледните си хули срещу религията, смятал, че онова, което религиозните хора възприемат като „светотатство”, всъщност било „страшна дума, измислена от свещениците, за да обозначат ужасното престъпление, което върши всеки, посягащ към нещата, наречени свещени”.

Грешката на Холбах, станала сериозен проблем и напоследък в отношенията между християни и мюсюлмани, се състои в това, че светотаството не е „измислено”, а напълно реално явление, което ще просъществува дотогава, докогато има религиозност, а това означава – докато свят светува. Всяко посегателство към чуждата светиня е светотатство, което не само предизвиква естествените чувства на възмущение, но представлява неправомерно посегателство към свободата на другите. Холбах е прав, когато казва, че „бог не обича шегите”, но не показва, че е готов да се съобразява с това обстоятелство.

Съобразяването с чуждите светини не е нито проява на страх, нито знак за изгубване на „свободата на изразяване”. То е свидетелство за уважаване правото на другите да бъдат свободни да изповядват своята религия и да почитат своите светини. Ако твърдим, че европейската цивилизация е издигнала достойнството на личността, създала е нова правна система, пояснила е значението на свободата и гарантира равни възможности за живот, работа и реализация на всички, то не можем да си позволим неблагоразумието да оскърбяваме религиозните чувства на когото и да било. След като знаем още от века на Просвещението, че „бог не обича шегите”, няма да се шегуваме с него. Христос не обича шегите. Мухаммад не обича шегите. Буда не обича шегите. Ако се шегуваме с единия, оскърбяваме всички. Светотатството за една религия е светотатство спрямо всички религии. А това е така, защото всяка една световна религия учи на сериозно, а не на шеговито или – пази, Боже! – на подигравателно отношение към дадено божество. Ако има нещо общо във всяко едно религиозно чувство, то е именно сериозността на изповедта на вярата и преклонението!

Днес е модерно да се говори за „толерантност” между религиозните представители. Но станали ли сме действително толерантни? От една страна, се лансират плуралистичните идеи, че „Бог е Един” и нямало значение как го наричаме – Отец, Аллах, Вишну, Кришна. От друга страна обаче, допускаме подигравки към светините на всяка една религия. Колкото погрешен е първият подход, толкова погрешен е и вторият. Толерантността не изисква нито доктринални компромиси, нито опит да се унижават другите. Толерантността е просто едно осъзнато хуманно отношение. Великият критик на неправилно прилаганата религия Франсоа Волтер (1694-1778) дава едно хубаво според мен определение за толерантността: „Това е свойство на човечността”. По-нататък той признава, че „всички ние сме изпълнени с грешки и слабости. Нека взаимно си прощаваме нашата глупост; това е основен закон на човешката природа”. Прошката обаче идва като резултат от осъзнатата вина. А това е дълбоко религиозно чувство. Не може да се твърди, че една сериозна грешка, предизвикала нараняването на религиозните чувства на стотици хиляди и милиони хора, е акт на „свободно изразяване”. Не може да се очаква изопаченото разбиране за „свободата” в днешна Европа, което дори не иска да приеме действителното значение на явлението „светотатство”, да бъде прието с доверие от представителите на мюсюлманския свят.

Не можем да живеем с мисълта, че ние „имаме право” да се гаврим с неща и лица, които са святи за други хора, и да продължим да си мислим, че оставаме без вина. Не можем да предизвикваме другите безкрайно. Не можем да си вярваме, че сме неуязвими само защото сме достигнали високо ниво на техническа и военна мощ. Не можем да бъдем богопротивници и да се надяваме да бъдем щадени от злите сили. Ако ние сме изгубили през последните три века чувството си на лоялност към християнския Бог, други все още не са към своя. Може би все пак има какво да научим – ние, всезнаещите. Може би трябва да променим нещо – ние, самоуверените.


Правата запазени (c) 2015. Препечатвания само с разрешение.



Peev

Д-р Вениамин Пеев
е християнски богослов, и редактор-сътрудник в "Свобода за всеки". Една от последните му публикации на книжния пазар е Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. В. Търново, "Абагар", 2014. 


Прочетена 1991 пъти Последно променена в Петък, 17 Април 2015 10:58

Оставете коментар

Моля, съобразявайте се с правилата на сайта за коментиране. Виж "Правила при коментиране".