52

Защо България отхвърли Истанбулската конвенция?

Написана от Валентин Кожухаров



Уводни думи

Защо ли? Някои казват: ех, че сте късметлии! Повечето страни, които я приеха – т.е. подписаха и ратифицираха – не мъдруваха много-много върху нея и като сметнаха, че тази конвенция ще пребори насилието срещу жените и домашното насилие, я ратифицираха и си я направиха част от вътрешното законодателство. А вие бяхте късметлии и не се оказахте сред тях.

Твърде повърхностен би изглеждал подобен отговор. Всъщност България не я прие не защото не виждаше положителното в този документ, а защото видя подмолните му цели – наред с полезните инициативи в него се прокарва джендър идеология, която на практика обезсмисля цялото съдържание на конвенцията. България не я прие, защото навярно Бог си е предвидил (включително поради молитвите на християните в България), че тази бедна балканска страна няма да се нареди сред държавите, които я подписаха и ратифицираха и така станаха проводници на една порочна идеология, каквато е хомосексуалната идеология. И накрая, България я отхвърли, защото у нас все още има хора със здрав разум, които съвършено ясно прозират какво стои зад „свободите“ и недискриминацията, проповядвани от западните либерални демокрации и лъхащи на порок и зло.

В чисто човешки план, България отхвърли Истанбулската конвенция поради няколко причини, сред които по-главните са следните:

- преди Конституционният съд да вземе решението си за отхвърлянето ѝ, у нас се проведе обществен дебат, който разясни немалко положения на конвенцията;
- вярващите от различните религиозни организации в България (но особено християните) активно се включиха в дискусиите и дебатите относно подводните камъни на този документ;
- редица български политици и партии също видяха отрицателните страни на конвенцията (освен нейните положителни страни) и също публично се изказваха против ратифицирането ѝ;
- Конституционният съд в края на краищата се вслуша в гласа на здравомислещите българи (включително на християните) и каза своето твърдо „не“ на този злощастен документ.

Кое в Истанбулската конвенция смути българите и наклони везните за отхвърлянето ѝ?

Хомосексуалната идеология – ето това с две думи българите не приеха в този документ, който като цяло предлага добри и правилни мерки за предотвратяване на насилието срещу жените и на домашното насилие. Разбира се онези, които яростно защитаваха конвенцията и по време на обществения дебат по всякакъв начин се опитваха да убедят обществото, че е задължително да я ратифицираме, веднага ще ни отвърнат, че в документа никъде не се среща този израз – хомосексуална идеология (или дори – джендърна идеология), следователно в него няма и помен от нея. Жалко е, че дори професори, които считат себе си за християни, се объркаха и застанаха на страната на застъпниците на конвенцията, като забравиха, че дяволът никога не показва злото си открито, а първом заблуждава и обърква, а едва след това се настанява в душата ти и прави с нея, каквото си поиска, щом веднъж си го приел. На всеки е известно, че сатаната не каза на Ева „Бог ви лъже за ябълката – яжте от нея и всичко ще е наред“, а с въпросите си към нея начена заблуждаващата си стратегия, докато накрая жената се съблазни и прие истината на дявола, а отхвърли истината на Бога. Така и днешните проводници на сатаната първом ти предлагат нещо хубаво и примамливо, а след това зад външно бляскавото се вижда истинската му цел – да те излъже и да приемеш порока за добродетел и лъжата – за истина. Защото тъкмо това ни предлага тази противна конвенция – „ето, предлагаме ви една хубава инициатива, която ще ни позволи да се борим с насилието срещу жените и домашното насилие“, а като прегледаме по-добре текста на онова, което ни се предлага, както и изяснението на този текст в съпътстващия го Обяснителен доклад, виждаме, че той е изпълнен с джендърната идеология, която обаче се представя на читателите твърде замъглено и с неясни формулировки от пръв прочит, като се разчита, че хората няма много-много да се задълбават в смисъла на онова, което четат, и ще приемат хубавите идеи за борба срещу насилието.

Вече всеки у нас схвана, че макар чуждият за българския език термин „джендър“ някак си и да бе разбран от българите, особено след обществената дискусия за конвенцията, все още малцина схващаха „джендър“ като „хомосексуален“, особено след като редица застъпници на конвенцията продължаваха да втълпяват на народа, че „джендър“ означавал „социална роля“ на мъжете и на жените, която те имали в обществото. Неразборията с този термин беше една от причините дискусиите да продължат няколко месеца (пък и първите български преводи на конвенцията не бяха удачни, превеждайки „джендър“ като „пол“).

Съществува и друга пречка за правилното разбиране на термина „джендър“ – това е фактът, че в конвенцията той се употребява ту със значение „пол“ (мъжки или женски), ту като „социален пол“; последният е все още чужд за българския език израз, но като че засега не може да се измисли по-точен еквивалент. А още в началото на документа съставителите ясно посочват какво се има предвид под „джендър“: в член 3, чието заглавие е „Определения“, трета подточка (която в английския текст е подточка с) гласи: „Пол“ означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“. Внимателният читател разбира, че полът не е мъжки или женски, а социално определена категория, която може да се променя, независимо от пола при раждане. И това е, което наблюдаваме в „развитите“ либерални демокрации, където броят на трансджендърите се увеличава: днес са жени, утре започват да се чувстват като мъже и по хирургически или медикаментозен начин сменят рождения си пол и стават мъже; същото правят и родените като мъже, но по-късно в живота си „усетили се“ като жени.

Оттук става повече от ясно, че джендър идеологията в документа накара българина да се възпротиви на конвенцията. Но защо толкова дълго умувахме над нея и дори и до днес едните – противниците на конвенцията и на хомосексуалната идеология, и другите – застъпниците на богопротивния документ – продължават да остават на позициите си?

Кой какво прочете в Истанбулската конвенция?

С други думи въпросът е, защо все пак умни глави у нас не разбраха хомосексуалния умисъл на конвенцията? За мен е странно защо, след като познавам немалко от г-да професорите и академиците, които месеци наред ни убеждаваха, че в документа няма и намек за джендър идеология. Те настояваха, че изразите, съдържащи термина „джендър“, се отнасят единствено до социалната роля, която мъжете и жените имат в едно общество, а тази роля за българското общество не може да бъде друга, освен за жената тя да е женска, а за мъжа – мъжка; т.е. българите винаги са разбирали жената като жена и мъжът като мъж, и това навярно тъй и ще си остане и занапред в нашето общество. И тук, според мен, те сбъркаха: първо, защото разбирането за социалната роля „мъж“ или „жена“ може да се промени и у нас, както това е факт в други страни (и към това ни тласкат европейските законодатели), и второ, защото застъпниците на конвенцията не пожелаха в дискусиите си да включат и съдържанието на Обяснителния доклад към конвенцията. И ако в конвенцията някои положения може и да не се разберат достатъчно правилно, то докладът изяснява всеки ред от нея, тъй че да не остане съмнение за какво точно става въпрос.

А е повече от ясно за какво става въпрос. Ако в конвенцията терминът „джендър“ (и производния му термин „джендърен“) се среща само 25 пъти, то в Обяснителния доклад той се среща над 130 пъти! Наистина, обемът на доклада е почти три пъти и половина по-голям от този на конвенцията, но дори и неразбиращият от джендър идеология би се запитал защо този обяснителен доклад има нужда толкова пъти и толкова често да повтаря тази дума; дори и неразбиращият би се досетил, че съставителите на конвенцията имат нужда да я изяснят (след като в самия документ „джендър“ е мъгляв и неясен) чрез използването ѝ многократно повече пъти, та да не остане съмнение какво всъщност те имат предвид; и неразбиращият ще види в доклада, че там твърде често думата „джендър“ стои в изреченията, в които се стоят и думите „хомосексуален, транссексуален, травестит, трансвестит“ и други от този род.

Ето тук само няколко примера на изяснение в Обяснителния доклад на текстове от конвенцията:

 * посочената по-горе дефиниция на термина „джендър“ в чл. 3, подточка в, е още по-точно изяснена в Обяснителния доклад, който в параграф 43 сочи: „Терминът „джендър“, използван в тази дефиниция, не е предназначен да замести термините „жени“ и „мъже“, които се използват в Конвенцията“. С други думи – имайте предвид, че „джендър“ всъщност означава нещо различно от „мъж“ и „жена“ и че мъжкият и женският пол не са единствените определители на човека, т.е. съществува и нещо друго, нещо трето, освен тези двата.

 * чл. 4, т. 3 на конвенцията ясно посочва, че нейните положения трябва да се прилагат без каквато и да е дискриминация по признаците пол, раса, език, религия и т.н., включително без дискриминация по отношение на сексуална ориентация и джендър идентичност; при това думите „пол“ – англ. sex, и „джендър“ – англ. gender, са поставени една до друга, за да се направи ясна разлика между тях. Изключително учудващо е, защо застъпниците на тоя злополучен документ не съзряха тази разлика и не видяха хомосексуалния ѝ подтекст? Но за да не се заблуди някой относно подтекста (както се заблудиха г-да професорите и академиците), Обяснителният доклад съвършено точно изяснява този член и тази точка в своя параграф 53: „гейовете, лесбийките и бисексуалните жертви на домашното насилие често са изключени от услугите за подкрепа, поради тяхната сексуална ориентация. Определени групи физически лица могат също да се сблъскат с дискриминация въз основа на тяхната полова идентичност, което с прости думи означава, че полът, с който те се идентифицират, не е в съответствие с пола, който им е отреден по рождение. Това включва някои категории лица, като например транссексуалните лица, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на „мъжете“ или „жените“. Много бих искал застъпниците на конвенцията да разяснят на българското общество как разбират това изяснение на този Обяснителен доклад. Ако пък наистина не виждат хомосексуалния му подтекст, това би ме накарало да се усъмня в способностите им да разсъждават трезво или пък би наклонило везните към друг още по-незавиден извод, че с подкрепата си за конвенцията те може би обслужват нечии интереси. Тежко и горко на хора, които са се превърнали в политически пионки и са „забравили“ християнска си вяра, макар и да твърдят, че са християни.

 * чл. 12, т. 3 на конвенцията посочва, че от защита имат нужда хората, които са уязвими по принцип (напр. жените и децата) или които могат да се окажат в ситуация или положение, при което стават уязвими на насилие. Досегашните положения на конвенцията би трябвало да подскажат на нейния читател, че в ситуация или положение на уязвимост могат да се окажат хомосексуалистите, защото повечето здравомислещи общества съзират хомосексуализма като нередна човешка практика (а за вярващите тя е порочна и богопротивна) и не са съгласни хомосексуализмът да се разпространява, а още по-малко да се насажда на хората и особено на младите и на децата. Застъпниците на конвенцията посочиха: няма нищо сексистко в този член на конвенцията (търсейки в този член конкретни думи за сексуалността или хомосексуалността), и тези хора не пожелаха да погледнат Обяснителния доклад, който, изяснявайки горната точка на чл. 12, в своя параграф 87, точно посочва кои са уязвимите лица, подлежащи на защита: това са и онези, „които проституират и гейовете, лезбийките, бисексуалните и транссексуалните лица“.

 * чл. 14 постановява, че въпросите за равенството между хората и спазването на техните права трябва да бъдат включени в образованието на децата и младите, при това както във формалното образование, така и в извънучилищното образование, напр. в спортните клубове, при отбелязване на културни прояви, при организиране на отдих и почивка за децата и младежите, и т.н. (вж. точка 2 на чл. 14). „Няма нищо тревожно тук“, твърдяха защитниците на конвенцията, децата в училищата трябва да бъдат учени на основите на гражданското общество, които се градят върху спазването на правата и свободите на всеки гражданин. И това наистина е така – никой не е против това! – но те не поискаха да разсъдят и по-нататък и да признаят, че всъщност в училищата и в извънучилищните форми на работа с деца и младежи конвенцията предлага да се втълпява на невръстните отрочета, че в обществата не съществува само равенство между мъжете и жените, но хомосексуалистите са дотолкова равнопоставени в обществото, колкото и мъжете и жените. Разбира се, никой не твърди, че хомосексуалистите трябва да бъдат преследвани или мразени, но втълпяването на децата, че освен естествените сексуални отношения между мъжете и жените съществуват и други сексуални връзки – само между мъже или само между жени – които също трябва да бъдат защитени, е всъщност задължително насаждане на порочни идеи, които младите биват учени да възприемат като най-естественото нещо за човека и за човешкия род – вижте параграф 96 на Обяснителния доклад, в който наред с равенството между мъжете и жените се говори и за „нестереотипните роли на половете“, където може да се подразбере, че човек може да промени пола си и да приеме друга „роля“ в живота си, която не отговаря на биологическия му пол.

Не е нужно да продължавам с още много примери, и досега посоченото ясно показва, че едни прочетоха в конвенцията едно, а други прочетоха друго: тези, които не видяха хомосексуалния подтекст на злощастния документ не пожелаха да го видят. Не го видяха, въпреки че той е прекалено явен в Обяснителния доклад. Слепци не трябва да се наемат да водят виждащите, ни подсказва Евангелието: който не вижда, трябва да се остави да бъде воден от виждащите.

Кой подписа и ратифицира конвенцията и какво значение има това?

Само един поглед към уебсайта на Съвета на Европа, създаден специално за Истанбулската конвенция, ще разясни на любознателния читател за какво точно става въпрос и каква е цялата тази какофония около напъните тя да бъде ратифицирана от колкото се може повече държави. Читателят ще види, че от 51 страни на Съвета на Европа конвенцията е подписана и ратифицирана от 33 държави, 13 държави са я подписали, но не са я ратифицирали (сред тях е България), а други 5 държави, които бяха поканени да я подпишат и ратифицират (4 от тях са извън Европа), все още не са сторили нито едното, нито другото.

Читателят ще види също така, че почти всички държави, които са подписали и ратифицирали документа, са поставили под подписите и ратификационните грамоти редица условия, които те засега виждат като неизпълнени и които не приемат в текста на конвенцията и очакват или по-нататъшни промени в нея или приемат положенията на конвенцията само частично.

По-важен обаче е въпросът какво значение има подписът и ратификацията на тази новоизмислена европейска инициатива. Мен ако питате – никакво значение. Доколкото можах да разгледам какъв е отгласът от конвенцията в страните, които са я ратифицирали, не можах да намеря в повечето държави да са направени някакви съществени промени в националното законодателство, което да ограничи или да премахне насилието срещу жени и домашното насилие. Бих се радвал някой да ми посочи обратното и да ми докаже, че насилието срещу жени и домашното насилие в Турция е намаляло, след като тази държава подписа конвенцията по-малко от година след съставянето ѝ (подписана на 14 март 2012 г., а конвенцията бе приета на 11 май 2011 г. в Истанбул); че тези насилия също са намалели или са премахнати в такива държави, като Сърбия, Черна Гора, Гърция, Грузия или дори във Франция. Аз от своя страна мога да предоставя достатъчно факти, посочващи, че в някои от тези страни насилията срещу жени всъщност са се увеличили (например Черна Гора и Франция).

И така, какъв е смисълът от конвенцията и защо тя се предлага и налага на европейските (и извън-европейските) общества?

Моето виждане по този въпрос е своеобразно, но го споделям с читателите на този материал, та всеки да разсъди за себе си и да помисли дали открива нещо правдиво в посоченото тук.

Женският клуб, който смути здравомислещите граждани на Европа

Женски клубове в Европа – колкото искате! И няма лошо в това. Но когато едно женско сдружение започне да разсъждава в общоевропейски мащаб за равенство, права, недискриминация, свобода и т.н., откъсвайки се от реалността на живота в отделните страни и търсейки някакво признание от околните, тогава това женско общество всъщност застава не на позициите на свободата, а на слободията. Защото е много трудно иначе да се обясни как един женски клуб толкова яростно защитава идеята за Истанбулската конвенция и породи толкова разногласия в европейските държави, но не доведе до никакви съществени подобрения в областта на борбата с насилието срещу жените и домашното насилие.

Тук ще отворя една скоба и ясно ще посоча, че казаното за тази женска компания в никакъв случай не отразява мнението ми за жените – в редица свои публикации и лекции съм имал удоволствието нашироко и подробно да разгледам Божието установление за равенство между двата пола и за огромната роля на жената за всяко човешко общество; нещо повече, в много случаи съм подчертавал изключителното призвание на жената, дадено ѝ от Бога, и абсолютното равенство и допълване между двата пола, които всъщност в рамките на брака стават „една плът“, както Свещеното Писание ни посочва, и че няма разлика между мъжко и женско, ниско и високо, богато и бедно, и т.н., тъй като всички в Христа „едно са“. Казаното тук за женския клуб е парафраза на което и да е сдружение на хора – било мъже или жени или и мъже и жени, които или от немай-къде са се събрали да си прекарат времето заедно и измислят какви ли не „мъдрости“ или са се събрали с определена цел, която сетне се опитват да преследват.

Всеки, който проследи появата на Истанбулската конвенция през 2011 г., ще види на сайта ѝ, че след нейното приемане дълго време се търсеше начин как тя да бъде предложена на европейските страни да я разгледат (едва по-късно се стигна до решението за подписване и ратифициране). И тъй като Съветът на Европа нямаше подходящ орган, който да осигури практическа реализация на този документ, една група жени предложи на Комитета на министрите създаването на GREVIO – Group of Experts on Action against Violence against Women and Domestic Violence, т.е. на Група експерти по въпросите на насилието срещу жени и домашното насилие. След като си намериха достатъчно приятели в този Комитет на министрите, през ноември 2014 г. той прие Резолюция относно правилата за избор на членове на Групата, и през 2015 г. това женско дружество учреди и узакони съществуването си. По съвсем „естествен“ начин президент на женското сдружение стана туркинята Фериде Ачар (а как иначе – нали в Турция се появи тази зле прикрита джендърна конвенция!), а членове станаха още 9 жени, сред които жени от Сърбия, Албания, Черна Гора и т.н.

Нищо лошо няма в това: ако този женски клуб действително се занимаваше с полезни за европейските общества неща и се опитваше да помогне на отделните народи в борбата им срещу толкова много социални злини в собствените им държави – тогава всичко щеше да бъде от прекрасно по-прекрасно. Но за съжаление това женско дружество като че си намери други по-глобални задачи за разрешаване и се опита (и продължава да се опитва) да въвлече в сексуалните си разсъждения и европейските структури. Тук ще отворя скоба и ще кажа, че размислите ми в този параграф са плод само на лични наблюдения над тази Група, до които достигнах след доста ровене в биографиите на тези жени и решението им да станат членове на Групата и да работят за хомосексуалната идеология под прикритието на някаква си конвенция за борба с насилието срещу жените и домашното насилие. В този материал няма да споменавам подробности, но зная, че всеки, който също се порови в интернет, ще намери онова, което и аз намерих, и ще разбере защо тези жени са си намерили такова неблаговидно занимание.

Минаха няколко години, преди Групата да разбере, че опозицията срещу конвенцията е твърде силна и че тя идва тъкмо поради хомосексуалния ѝ подтекст, който в края на краищата бе разбран от страните, които все още не са я ратифицирали (и нямат намерение да я ратифицират, въпреки натиска, който Групата им оказва чрез редица европейски структури и съдилища). Едва тази година те се сетиха, че са само една женска група, чиито идеи могат лесно да се разпознаят, и затова през май 2018 г. (тъкмо на 24 май 2018 г.) някак си успяха да склонят двама мъже да станат нейни членове – шведа Пер Арне Хакансон и грузинеца Владимер Мкервалишвили: тук можем да ги видим на снимката. Тъй де – да има представители и на другия пол, че иначе предишният еднополов женски комитет беше станал доста подозрителен! Но аз продължавам да се питам какво правят тези двама мъже в този дамски клуб на хомосексуалната идеология, прикрита зад призивите за ненасилие срещу жените. Нека любознателният читател да погледне сайта на Групата и да разсъди за себе си кои са тези, които всяха смут в сърцата на здравомислещите европейци, все още различаващи черното от бялото и наричащи греха грях и добродетелта – добродетел, а не както някои европейски извратени лидери налагат на европейските народи задължението да наричат порока добродетел, прикривайки се зад високопарните призиви за равенство и недискриминация.

GREVIO Secretariat web

Естествено, дейностите на Групата позамряха, след като тя се убеди, че твърде трудно ще може да накара държавите, които не са ратифицирали конвенцията, да я ратифицират, и от две-три години членовете ѝ се занимават главно със странични дейности, макар и косвено свързани с практическото прилагане на Истанбулската конвенция, например, какви да бъдат специалните услуги за жените с цел справяне с насилието срещу тях (от 20 октомври 2018 г.), как да се окаже подкрепа на жертвите на насилие, особено жените (от 8 ноември 2018 г.), провеждат семинари относно мигрантите, бежанците и търсещите убежище и тяхната защита срещу насилие (от октомври и ноември 2018 г.), или пък от време на време информират Комитета на министрите на Съвета на Европа за дейността си и бъдещите планове и се стремят да привлекат на своя страна различни неправителствени организации в Европа, като им разясняват какви са благовидните цели на конвенцията.

Разбира се, Групата продължава да убеждава европейските държави, че сред тях съществува неправилно разбиране на конвенцията и че след преодоляване на това неразбиране тя трябва да бъде ратифицирана от всички страни-членки на Съвета на Европа. Например, на 22 ноември 2018 г. тя пусна брошура, отново разясняваща различните положения на конвенцията. Като се прочете тази брошура съвършено ясно ще се види, че този път Групата разяснява текста ѝ, като се опитва да омаловажи хомосексуалния подтекст на документа и подсказва на държавите, че те не са длъжни с приемането на конвенцията да приемат и виждането за хомосексуалните отношения – те трябва само да се съгласят, че насилието и дискриминацията трябва да бъдат премахнати срещу която и да е социална група в дадено общество, включително срещу хомосексуалистите. И това в днешно време е разбираемо – дискриминация по какъвто и да е признак днес не се допуска. Но тези горещи застъпници на конвенцията продължават да не схващат, че със самото упоменаване на „джендър“ като нещо различно от биологическия мъжки и женски пол и разсъждаването върху ненасилието срещу различните видове хомосексуалисти (трансджендъри, травестити, и т.н., включително „съпружеското“ съжителство между хора от един и същи пол) вече е хомосексуална идеология, тъй като тя кара европейските народи да приемат (а също така и децата да приемат и да разберат!) хомосексуализма като нещо естествено за човешката природа.

Може ли България да приеме Истанбулската конвенция и да я ратифицира?

Да, може. Както вече посочих, тя излага правилни и добри мерки за борба с насилието срещу жени и домашното насилие и ако бъде правилно съгласувана с националното законодателство, тя несъмнено би имала положителен ефект върху отделните държавни и недържавни структури, които по един или друг начин работят по въпросите на насилието, престъпността и обществения ред. Но тъй като конвенцията е озаглавена „Предприемане на мерки за справяне с насилието срещу жени и домашното насилие“, тя трябва да включва в съдържанието си именно онова, което е в названието ѝ, като изключи от текста всички думи и изрази, насочващи към хомосексуалната идеология. Защото тази конвенция не претендира (не трябва да претендира, щом носи това название!) да решава въпросите на насилието въобще, т.е. и срещу хомосексуалистите, малцинствените групи, бежанците и т.н., а насилието срещу жени и деца (макар в разясненията на конвенцията вече да се говори, че тя всъщност разглежда и насилието срещу мъже).

В тази връзка конвенцията трябва да се отърве от следното:

 * употребата на термина „джендър“, особено както той е определен в самата конвенция, член 3, подточка 3: „Пол“ означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“, и в Обяснителния доклад: „Терминът „джендър“, използван в тази дефиниция, не е предназначен да замести термините „жени“ и „мъже“, които се използват в Конвенцията“. Всъщност от термина „джендър“ няма никаква нужда, след като както терминът „пол“ (английското sex) се разбира еднозначно като мъжки и женски пол; ако и да се използва терминът „джендър“ (който действително означава „пол“, но през последните години му се придаде и друго значение, а именно „социален пол“), то той трябва да се използва само със значението „мъжки пол“ и „женски пол“.

 * употребата на термини, такива като „сексуална ориентация“ и „джендър идентичност“, както това е направено в чл. 4, т. 3 на конвенцията (при което „сексуална ориентация“ е поставено редом с термина „джендър“, тъй че съвсем „правилно“ да се схване, че джендър не означава само мъжки и женски пол и че човек може полово да се „ориентира“ – т.е. да придобие съответна „джендър идентичност“ – според както намери за добре); да се премахнат и изразите „насилие, основано на пола“ в тези параграфи на конвенцията, в които под „пол“ се подразбира и избран от човека пол, когато той реши да го смени (джендър-идентичност).

 * употребата на всички хомосексуални изрази, според както те са изяснени в Обяснителния доклад, например в параграф 53: „транссексуалните лица, трансвестити, травестити и други групи от хора, които не отговарят на това, което обществото е определило като принадлежащо към категорията на „мъжете“ или „жените“;

 * термините „уязвими лица“, когато те се отнасят до „проститутките, гейовете, лезбийките, бисексуалните и транссексуалните лица“ (както Обяснителният доклад, в параграф 87, изяснява чл. 12, т. 3 на конвенцията): нека в текста да остане разбирането за уязвимост, в каквото положение действително жените и децата (а също мъжете) може да изпаднат, без това разбиране да се разширява и върху други групи от хора – за тях си има други документи и разпоредби и Истанбулската конвенция трябва да говори за жените, мъжете и децата;

 * изискването децата и учениците да бъдат обучавани на положенията на конвенцията не само в училище, но и във всички други сфери на работа с тях, т.е. в клубове, летни лагери, спортни центрове и т.н. Та малко ли е учителите, които могат смислено да говорят по въпросите на насилието срещу човека, да отделят време в часа на класа или в някои от учебните предмети за насилието, че трябва децата да бъдат занимавани с тази тематика и когато те са отишли някъде за отмора, развлечение или просто по-приятно прекарване на времето в сравнение с това в училище; и, разбира се, във всички случаи всякакъв хомосексуален намек трябва да бъде избегнат при работа с децата – всяка страна, където е прието да има сексуално образование, решава сама за себе си кога и как (и дали) да говори на децата и за тази порочна разновидност на естествените сексуални връзки между един мъж и една жена.

Освен тези термини и места от конвенцията, има и други, които трябва да бъдат извадени от нея и така тя да бъде очистена от хомосексуалния си подтекст. Едва тогава тя ще стане документ, който действително ратува за борбата с насилието срещу жени и срещу домашното насилие. Едва тогава България би могла да го ратифицира, стига това по някакъв начин да се впише в националното ни законодателство и реално да допринесе за намаляване или премахване на тези форми на насилие. Иначе ако и ние се наредим сред посочените по-горе страни, които са ратифицирали конвенцията, но не са направили нищо относно нейните положения за насилието, тогава тя е безсмислена – както като теоретичен документ, така и като практическо ръководство за справяне с насилието срещу жени и домашното насилие.

Мога само да пожелая на онези, които биха се заели с ревизията и поправката на конвенцията, здрав разум и загриженост за доброто в обществата, като не смесват порочни (хомосексуални) идеи с намерението им да се преборят с насилието.

Всички права запазени © 2018. Препечатвания и препубликации само с разрешение: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Д-р Валентин КожухаровД-р Валентин Кожухаров е преподавател-богослов и мисионер. Спомага за диалога между православни и неправославни. Преподавал е в православния богословски факултет на Великотърновския университет и в руски православен институт в Москва. Работил в Отдела за религиозно образование и катехизация на Московската Патриаршия. От 2009 г. е лектор на свободна практика и преподавател по християнско образование и мисиология в Института по мисиология за централна и източна Европа в Хайлигенкройц, Австрия и в богословски колежи във Великобритания. Ръководител е на докторанти и член на изпитна комисия по мисиология.

 

Обратно към съдържанието на броя